Кинли Макгрегър
Да опитомиш планинец (5)

Глава 4

Катарина се спря до огъня, слушайки тримата мъже, които планираха своята атака срещу Юън МакАлистър, докато четвъртият се бе облегнал на колелото на фургона и ги наблюдаваше.

Пейгън седеше с кръстосани ръце пред гърдите си и бе опънал дългите си крака напред, също кръстосвайки ги. Дългата му златна коса се бе разстлала по раменете и гърдите му. Светлината на огъня, която се отразяваше в ясно изразените, красиви черти на лицето му, придаваше червеникав оттенък на косата му. Той бе наистина красив воин. Висок. Мускулест. Плашещо сериозен. Имаше тъмносини очи, като на хищник, който никога не пропускаше нито един детайл.

Всеки път, щом погледнеше към Катарина, тя усещаше дълбока нужда да се прекръсти. Никой не бе сигурен откъде се бе появил. Отказваше да говори за миналото или родината си, която най-вероятно бе много далеч, защото той притежаваше екзотичен акцент, който никой не можеше да разпознае. Единствената нишка към миналото му бе неестественото му умение с меча. Беше очевидно, че е бил обучаван и то добре, но те дори не знаеха дали е бил рицар, или бивш оръженосец.

Като се имаше предвид, че Пейгън^[1] не бе истинско име. Беше прякор, който Лисандър и останалите му бяха дали много отдавна в Светите земи заради дивата му ярост и факта, че не се страхуваше от никой. Не се страхуваше дори от господ. Или поне така говореше Пейгън. За човек, който твърдеше, че няма душа или уважение към божествената справедливост, той винаги носеше малко разпятие около врата си.

Не беше с тях от дълго време. Само от няколко седмици. Беше се присъединил към групата им в Англия, докато пътуваха към северна Шотландия. Катарина не бе сигурна дали могат да му се доверят и на смъртоносна аура, която носеше като втора кожа, но Лисандър и Пейгън се познаваха отдавна и Лисандър гарантираше за него. Затова, след кратък дебат, Пейгън се бе присъединил към групата. Бе част от тях и въпреки това винаги се държеше на разстояние.

Пейгън я погледна за кратко, докато тя продължаваше да стои и да наблюдава мъжете и едва тогава Катарина осъзна, че той също бе толкова развеселен от заговора на останалите, колкото и тя. Краят на устата му се изви в кисела усмивка, за да сподели с нея собствения си укор относно тяхната дискусия.

Виктор, който бе най-близкото нещо до баща, държеше голяма, стара и дрипава чанта в лявата си ръка. Беше торба, която тя бе поправила по-рано днес. Сивата му коса стърчеше нагоре, сякаш си бе играл с нея, докато се опитва да докаже мнението си.

— Казвам да го нападнем в гръб. — Виктор погледна надясно и подаде чантата на мъжа до него. — Бейвъл, вземи този чувал. Ще го нахлузим на главата му и ще го удряме по нея, докато умре.

Бейвъл кимна в съгласие. Висок колкото нея, той бе музикантът в клана им. На двадесет и половина години, той беше само три години по-голям от нея, с черна коса и искрящи черни очи. Беше красив мъж, който винаги бе възприемала като брат.

— Мога да използвам чука си и ще го натоварим във фургона за минути — добави Лисандър.

Висок и страховит войн, той бе изпратен да бди над нея и да помага, ако се наложи.

— Или всички заедно може да го убиете — включи се Кат в дискусията им.

Тя погледна всеки един от мъжете. В уморените сиви очи на Виктор имаше някакъв нетипичен блясък, докато зелените очи на Лисандър искряха от нетърпение. Бейвъл извърна поглед засрамен. Пейгън се засмя гърлено, което накара останалите да се намръщят. Лисандър понечи да изрита обутите крака на Пейгън, но преди да го докосне, мъжът ги дръпна бързо, сякаш очакваше „приятелската“ атака. Беше необяснимо как Пейгън успяваше да се движи толкова бързо и колко добре познаваше мислите и намеренията на останалите, понякога дори преди те самите да са наясно.

— Какво знаеш ти, жено? — попита Лисандър раздразнено, насочвайки вниманието си към нея. — Прекъсваш работата на мъжете.

— О, да — каза тя, като се засмя горчиво. — Убийството, в повечето случаи е мъжка работа, но ако си спомняш ни беше платено да отвлечем Юън МакАлистър, не да го убиваме. Замислял ли си се какво ще се случи, ако се върнем с трупа му?

Пейгън кимна едва доловимо, сякаш бе впечатлен от речта й. Без да каже и дума, той погледна останалите, за да види как ще отвърнат.

— Имаш ли по-добър план? — попита Виктор.

За разлика от останалите съзаклятници, той уважаваше способността й да разсъждава.

Кат кимна.

— Предлагам да го упоим.

— Подъл женски трик — изплю се Лисандър. — Предлагам да сме доблестни, като мъже.

Тя се изкашля.

— Ако го направите, ще го убиете. Мъж като него няма да тръгне кротко с вас. Ако го нападнете и той ще ви нападне.

Лисандър издаде неприличен звук, насочен към нея.

— Хайде, да приключваме вече. Кат, ти ще подготвиш фургона за него.

— Пейгън? — попита тя, обръщайки се към мъжа, който изглеждаше развеселен от спора. — Ти какво мислиш?

Гласът му бе дрезгав и плътен, като гръмотевица, която отекваше заедно с чуждия му акцент.

— Предлагам да не се намесваш в манипулациите на останалите, освен ако не си поканена. И за по малко са били прерязвани гърла.

— Ще се присъединиш ли тогава? — попита Лисандър.

Пейгън поклати глава.

— Не тая злоба към този мъж и нямам желание да се бия с него. Оставям вие тримата да се оправите с това.

Лисандър кимна рязко.

Катерина вдигна ръце, отказвайки се да продължи спора.

— Когато Юън МакАлистър умре и братята му пожелаят живота ви, искам да си спомните чий беше гласът на разума.

Щом Виктор понечи да тръгне с останалите, Лисандър го накара да остане.

— Издаваш прекалено много шум, Виктор. Ще е по-добре ако оставиш това на мен и Бейвъл.

По-възрастният мъж се съгласи с неохота.

Той се затътри обратно към огъня, където Кат стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше малоумните мъже, които си тръгваха.

— Те са глупаци — каза тя под носа си.

— Хайде, Кат, не се ядосвай, защото не са те послушали.

— Не съм ядосана. Напълно съм спокойна. Виж.

При тези й думи той се засмя, след което заедно с Пейгън й помогнаха да почисти остатъците от вечерята им. Катарина изми чашите и чиниите, докато Виктор хранеше конете с остатъците. Пейгън седна обратно до фургона и остана там безучастен и тих. След известно време, Бейвъл и Лисандър се върнаха с празни ръце. И двамата бяха доста пребледнели.

— Е? — попита Виктор с нотки на страх и надежда в гласа си.

— Виждал ли си колко е едър? — ахна Бейвъл. — По-висок е дори от Пейгън.

Кат погледна към мъжа, който бе поне с глава по-висок от всеки друг, когото познаваше. Дори Лисандър беше пребледнял и Кат не знаеше за друго нещо, което да е успяло да обезсърчи бившия войн. Преживял Кръстоносните походи, Лисандър имаше железни нерви.

Досега.

— Убеден съм, че не искам да удрям този мъж — съгласи се Лисандър. — Със сигурност само ще го разяри.

Пейгън се засмя.

— Колко може да е едър? — попита Виктор.

Лисандър протегна ръка над главата си и се изправи на пръсти.

— Той е като великан. Никой не спомена нищо за отвличане на великан.

Бейвъл кимна оживено.

— Ще ни трябва по-голям фургон, в който да го държим.

Кат размени развеселен поглед с Пейгън, който продължи да ги наблюдава мълчаливо.

Виктор почеса сивата си брада, докато размишляваше над думите им.

— Казаха ми, че пиел много. Не беше ли пиян?

Лисандър вдигна рамене.

— Само знам, че имаше брадва и го видях да отрязва дърво два пъти по-голямо от мен с три удара. Нямах намерение да заставам между него и брадвата, за да проверя дали е бил пиян, или не. И ако може да направи това, докато е пиян… Смятам, че е наистина опасен.

Внезапно и тримата мъже погледнаха към Пейгън, който вдигна вежда, в отговор на вниманието им.

— Няма да ме намесвате в тази лудост. Ако го искате, ще трябва сами да го заловите.

В унисон погледите им се обърнаха към Катарина.

— О — отвърна подигравателно тя. — Защо ме гледате така?

Лисандър прочисти гърлото си. Погледна към останалите, след това към нея.

— Каква е твоята идея, жено?

— Значи сега ме търсите за предложения, така ли? Какво ви кара да мислите, че обикновена, глупава жена като мен ще има някаква идея как да се свърши мъжката работа? Защо ли имам чувството, че ще припадна само при мисълта да се опитам да измисля нещо.

Лисандър стисна устни.

— Моля те — каза Бейвъл, като отиде при нея. — Нямаш представа какво видяхме преди малко. Ако имаш други идеи, аз съм готов да ги чуя — той погледна Лисандър през рамо. — И ако той те обиди отново, ще му разцепя главата.

 

 

Нора се събуди рано, дори по-рано от пивоваря и жена му. Колкото се може по-тихо, тя напусна къщата, за да се освежи. Едва се бе развиделило, като светлината сега започваше да си проправя път през селото. Това бе една от любимите й части от деня. Почти винаги се събуждаше преди всички останали и ценеше моментите, в които бе сама на света.

Но когато наближи малкия поток, който течеше зад къщата, осъзна, че не беше сама. Юън я бе изпреварил, както като бе станал по-рано, така и до мястото. Когато го видя, облян от бледата утринна светлина, тя се вцепени. Черната му коса беше зализана назад от изваяното му лице, беше до кръста във водата и държеше нож до гърлото си, докато се бръснеше. Погледът й се наслади на гледката на загорялата му плът, на начина, по който вълните се плискаха срещу голата му, бронзова кожа, галейки и дразнейки я до перфектен блясък.

Тя проследи линията на мускулите му с очи, наблюдавайки как тялото му се напряга и изпъва с всяко движение. Да, Юън Макалистър беше най-добре изглеждащият мъж, когото някога бе виждала.

Винаги защитена у дома, Нора никога не бе изпитвала такова желание към някой мъж, но сега го почувства. Усещаше го с всяка част на тялото си.

Сърцето й биеше лудо, дробовете й се свиваха, затруднявайки дишането й; краката й бяха на път да се подкосят. Какво толкова я привличаше в този невъзпитан грубиянин? Той не беше от типа мъже, които ще я ухажват с поезия. Нито пък бе от типа мъже, които ще стоят с нея часове наред, докато тя слушаше песните на бард.

Напротив, бе като баща й, винаги нетърпелив около музикант. Не можеше да преброи пътите, в които баща й бе принуждавал майка й да се качат в стаята им, вместо да седне и да изслуша приказката на барда. Баща й винаги бързаше да повика майка й, но никога не бе доволен да седне и да послуша останалите.

Майка й, бог да я благослови, винаги бе търпелива и грижовна, както би трябвало да е всяка съпруга. Всеки път, когато баща й искаше да се оттегли за вечерта, майка й тръгваше с него дори когато вършеше нещо друго в момента.

Но Нора искаше повече от това.

Не желаеше да е покорна съпруга, която винаги се подчинява на заповедите на съпруга си. Искаше да живее живота си по свои правила.

Когато затвори очи, видя своя перфектен мъж; образован, който четеше и създаваше песни и поезия с нея. А не такъв, който изчезваше да напада дървета с брадва всеки път, когато се ядосаше.

Но докато наблюдаваше голото тяло на Юън, трябваше да признае, че нападението на дърветата бе свършило прекрасни неща с тялото му. Беше го дарило със силни рамене, които пращяха от сила. Мощни, мускулести бедра, които бяха покрити с тъмни, къдрави косми и гърди, които искряха от мъжествена красота.

Изведнъж той се обърна и я видя да стои в средата на кръга от дървета. Нора замръзна, неспособна да се движи и да диша. Изглежда сякаш времето бе спряло, докато двамата се гледаха. Но това, което най-много я порази, беше колко красиво е лицето му, когато бе напълно обръснато. Елегантните му черти…

Ако не беше размерът му и мъжествеността му, можеше да го нарече хубав. Но нямаше нищо хубаво или женствено в мъжа пред нея. Той бе въплъщение на неподправена мъжественост.

— Имаш ли нужда от нещо, девойче? — попита той.

Дълбокият тон на гласа му я накара да изтръпне. Нора преглътна и се опита да отговори само за да открие, че не можеше.

— Нещо не е наред ли? — попита той, приближавайки се към нея.

Нора изпищя, при мисълта, той да излезе от водата. Ако бе толкова повлияна само от гърдите и гърба му, тя изтръпна при мисълта как би реагирала при вида му буден и напълно съблечен. Когато лежеше вчера, гол, в леглото си, не изглеждаше толкова… Голям!

— Добре съм — отвърна тя, като се обърна и затича обратно към къщата.

Юън се усмихна, докато я наблюдаваше да бърза. Значи, девойката го бе хванала, докато се къпе…

Усмихна се още по-широко, когато тялото му мигновено реагира при мисълта, че тя го бе гледала. Имаше дързък и решителен поглед. Такъв, който не я бе накарал да се изчерви или изкикоти. Тя го гледаше като жена, която знаеше какво иска. Мисълта накара тялото му да се възбуди. Превърна кръвта му в лава. Представи си какво би било да вкара жена като нея в леглото си…

Тази мисъл бързо бе последвана от друга. Никога нямаше да я опознае. Не и по този начин. Дори и без обещанието към Кийрън, съществуваше малкият проблем, че тя бе обещана на друг. Веднъж вече бе отнел жена, принадлежаща на друг. Нямаше да направи тази грешка отново. Айзобел бе уверила Киърън, че годеникът й, Роби МакДъглас, не се интересува от нея точно както бе убедила Юън, че брат му не я обича. Накрая Роби и Киърън бяха готови да жертват живота си за тази, отровна като змия, кучка. Докато брат му бе предпочел да умре, Роби бе водил вражда между двете семейства, която почти бе унищожила клановете МакАлистър и МакДъглас. Никоя жена не бе толкова ценна.

Нора принадлежеше на Раян.

Без значение какво изпитваше Юън към нея, щеше да я почете, сякаш вече бе съпруга на онзи мъж, а желанията му да вървят по дяволите.

Нора прекара остатъка от деня, избягвайки Юън. Нещо, което се оказа изключително трудно, след като напуснаха къщата на пивоваря и отново бяха на път към замъка на Локлан.

— Изключително си тиха, девойче, и това ме кара да се притеснявам за здравето ти. Сигурна ли си, че си добре?

— Много добре — побърза да го увери тя.

Прекалено много пъти й бе задавал този въпрос.

Последното нещо, което искаше да му каже, беше, че той е причината, поради която тя не се чувстваше наред. Кой да предполага, че липсата на брада, ще придаде такава явна промяна на лицето му? Той вече не изглеждаше толкова странно или диво. Сега имаше някаква елегантна грация в чертите му. Аура на силен хищник. Защо мъж с такова спиращо дъха лице, би искал да го скрие под брада? Със сигурност, трябваше да има закон, който да забранява това престъпление. А тези негови широки рамене…

Бяха упадъчни. Силни. Следваха движенията му, като я разгорещяваха и изпълваха с желание, докато си представяше как прокарва ръка по гладката му кожа, как докосва черната му, като абанос, коса отново. Цял ден се опитваше да прогони тези картини от съзнанието си: гледката на голото му тяло, разположено върху леглото; звукът от плътния му смях; вкусът му от снощната целувка, която бяха споделили. И най-вече, видът му тази сутрин в потока.

Да, но бе трудно да се фокусира върху нещо друго, когато бе обсебена от такива палави неща. Поне не бе пил ейл тази сутрин, нито бе приел предложението на Ейнъс да вземе малко със себе си, когато тръгваха. Явно смяташе да остане трезвен, докато бяха заедно.

Това със сигурност беше добре.

Денят премина в тишина, докато не срещнаха търговец, който идваше по пътя срещу тях. Фургонът на мъжа бе препълнен с плат, кутии и бурета. Малък, набит кафяв кон, теглеше натоварената каруца, докато мъжът вървеше пред него, държейки юздите му. Той бе нисък, пълничък мъж, с нежни кафяви очи, който се усмихна и свали шапката си към тях. При вида на стоката му, сърцето на Нора заби лудо.

— Може ли да спрем? — попита тя Юън.

— Защо?

— Искам да разгледам. Моля те?

Юън спря търговеца с неохота и помогна на Нора да слезе от коня си. Правеше всичко възможно да не е рязък с нея, но не бе лесно. Дамата беше като сврака, чиято глава се обръщаше към всяко нещо, което намереше за привлекателно или интересно. Поне днес не го беше карала да спират, за да се занимава с цветя. Очакваше да вземе една от скъпите кожи, които бяха хвърлени върху фургона. Вместо това тя заобиколи от другата страна на търговеца, където имаше завързани четири лютни. Прокара ръка по тях, сякаш бяха най-ценният предмет на земята. Тръпка полази по гръбнака му, докато наблюдаваше милата й ласка и се зачуди какво би било усещането, ако ръката й се спускаше по гръбнака му.

— О, тези са красиви — ахна тя.

— Харесвате ли лютнята, милейди? — попита търговецът.

— Да.

Юън се присмя на ентусиазма й, въпреки че озареното й лице го омагьосваше.

— Това са просто лютни, Нора. Дори не са от най-добрите.

Тя му се намръщи.

— Какво знаеш ти за тях?

Изражението на лицето й омекна, когато отново погледна към евтините лютни от върба.

— Красиви са, нали? — попита тя търговеца.

Юън поклати глава, когато Нора дръпна една от струните.

Търговецът извади една лютня от фургона и й я подаде.

— Искате ли да я подържите?

— Да. Много ви благодаря.

Лицето й искреше точно както слънцето. Тя бе изкусително създание. Изпълнена с толкова много радост, както той бе с лошо настроение.

— Свирили ли сте? — попита я търговецът.

— Не. Баща ми казва, че свиря като прислужница, извиваща врата на котка. Затова една вечер, след като си легнах, той използва лютнята за разпалки.

Нора прегърна лютнята в скута си и изсвири неправилна нота.

Нехармоничният звук накара всички да се свият.

Баща й бе прав. Наистина звучеше, сякаш някой извива врата на котка.

— Дай ми това — каза Юън, вземайки инструмента от ръцете й, преди да ги е измъчила още.

Изумена, тя повдигна глава и наблюдаваше изкусния начин, по който Юън държеше и свиреше на инструмента. Дори нямаше нужда от куха тръба, за да настрои звука, както свирачите, които бе виждала в дома на баща си.

— Свириш? — тя му зададе риторичен въпрос.

Той й отвърна като изсвири „Химна на Лошия Рой“.

В отговор на опитното му изпълнение, Нора остана с отворена уста. Кой да знае, че голямата, огромна мечка може да е толкова талантлива? Никога не бе чувала някой да свири толкова добре. Големите му ръце улучваха струните с такава лекота, което говореше за години внимателно упражняване. Страховити и силни ръце, които също бяха секли и събирали дърва предишната вечер. Ръце, които принадлежаха на напълно първичен мъж. Изцяло първобитен и все пак възхитителен. Сега, след като го бе чула да свири, той бе още по-невероятен.

Юън й върна лютнята. Нора му се усмихна, докато пробваше струните с ръце.

— Колко струва? — той попита търговеца.

Когато чу думите му, Нора спря.

— Пет паунда, милорд.

Юън дори не се опита да се пазари. Извади парите и ги подаде на търговеца.

— Имаш ли допълнително струни.

— Да, милорд.

— Ще взема два комплекта от тези.

В отговор на добрината му, сърцето на Нора заби лудо. Защо ще й подарява такова нещо? Той едва я познаваше, а и тя доста грубо се бе намесила в живота му. Трябваше да я мрази заради това, което му бе причинила. Вместо това, Юън й правеше подарък. Такъв, за който бе жадувала откакто баща й бе унищожил първата й лютня.

След като Юън плати на търговеца за струните, мъжът си тръгна и ги остави.

Нора стоеше по средата на пътя и гледаше Юън с удивление. В този момент, той беше най-милият мъж, когото тя някога е познавала. Искаше да заплаче от щастие и благодарност заради това, което й бе купил.

Едва се сдържа да не го целуне.

— Защо купи лютнята за мен? — попита Нора, а гласът й бе изпълнен със сълзи от щастие.

Юън преглътна, след като тя зададе въпроса си. Все още не бе сигурен, защо го бе направил, освен че изражението на лицето й, когато бе видяла лютнята, и което бе зърнал, го бе ударило в стомаха като с юмрук. Беше очевидно, че евтината лютня щеше да й донесе часове от неизказано щастие и по някаква причина това не търпеше обмисляне; мисълта тя да е щастлива правеше деня му по-ведър.

Неспособен да каже и дума, той вдигна рамене и се обърна към коня си.

— Почакай!

Той се обърна.

— Може ли да спрем за момент и да ми покажеш как да свиря? Само малко?

— Нора, все още имаме…

Лицето й помръкна.

Стомахът го сви.

— Добре — съгласи се той.

Какво бяха още няколко минути на фона на тези, които вече бяха изгубили?

А и на него му допадаше да пътува с нея. Тя бе привлекателна девойка и наистина го разсейваше от миналото. Поне за момента.

Нора го дари с усмивка, която заслепи сетивата му. Приближи се до падналото дърво и седна на него, докато той пое юздите на конете и ги отведе до място, където могат да си починат и пасат.

Нора седна с лютнята в скута си, като я държеше под странен ъгъл. Опитвайки се да я поправи, Юън я прегърна, за да й покаже как да я държи и бе мигновено нападнат от свежата, приятна миризма на русата й коса; от мекотата на дланите й върху неговите; от начина, по който я усещаше като рай в ръцете си.

Дълбоката нужда го разкъса, възбуждайки го толкова силно, че го накара да изпита болка. Той вдиша уханието й, оставяйки се да го облее, докато ръцете й докосваха неговите. О, усещането да държи тази жена в прегръдката си беше прекрасно. А вкусът й бе още по-добър…

Нора усети ръцете на Юън около себе си. Почувства дъха му по врата си. Начинът, по който силните му длани водеха нейните по праговете и струните, за да й покаже как да свири.

Тя се наслаждаваше на топлината му, докато мечтите за нейния измислен кавалер се изпаряваха. Изчезнал бе образът на русия менестрел^[2], а на негово място тя виждаше само лицето на мъж с измъчени сини очи. Мъж, който можеше да създава хубава музика с ръцете си.

Юън стисна зъби, докато се бореше с нуждата да зарови лицето си в извивката на шията й. Загуби представа за времето, докато седеше там, а тя бе почти в скута му и прокарваше ръцете й през поредица от акорди, за да я научи на една лесна песен.

— Знаеш ли думите към песента? — попита го тя?

— Да.

— Ще ме научиш ли и на това?

— Не, Нора. Нямаш желание да ме чуеш как пея, уверявам те. Казвали са ми, че крякането на жаба е в пъти по-добре от моето грачене.

— Не го вярвам. Бих желала да чуя как пееш.

Юън потръпна от идеята. Беше прекарал предостатъчно години с подигравките на братята си, за да се заблуждава, че има талант. Но докато го гледаше с поглед, тръпнещ в очакване, тя не можа да устои на молбата й.

— Само ако се закълнеш, да не ми се смееш.

Нора погледна през рамо, за да види искреността в очите му. Кой би си помислил, че мъж като него ще се страхува от това някой да му се подиграва?

Че кой би посмял? По-добре да се присмиваш на дявола, отколкото на мъж като Юън МакАлистър.

— Обещавам, да не се смея.

Той изпя няколко думи и бързо доказа, че е бил прав. Звучеше ужасно.

Но тя не се засмя.

Само му се усмихна, докато научи достатъчно от песента, за да я запее сама.

— Имаш прекрасен глас, милейди — каза той с лек и нежен тон.

Тя не можеше да си спомни кога бе последният път, когато комплимент я бе карал да се чувства така приятно.

— Благодаря.

Юън я слушаше, като позволи на гласа й да го успокои.

Преди да се осъзнае, той прокарваше пръстите си през косата й.

Тя не възрази.

— Коя си ти наистина, Нора? — попита той тихо, докато галеше главата й и се бореше с желанието да зарови устните си в голата й шия.

Без съмнение кожата й щеше да има вкус на мед, а леко соленият вкус само щеше да го накара да я желае още повече.

— Не мога да ти кажа това, Юън. Ще извикаш баща ми, ако го направя.

Той прокара пръстите си през косата й към меката и нежна буза. Никога не бе усещал такава фина и гладка кожа. Бе прекарал дълго време без жена. Толкова време без спокойното освобождение на нежно тяло до неговото, че тръпнеше от желание да бъде близо до нея. И все пак не можеше да се насили да се отдалечи. Тя го примамваше по начин, по който никога не бе изпитвал преди. Беше на върха на езика му да я попита дали ще му позволи да я люби. Но той знаеше по-добре. Колкото и дръзка да беше, тя бе благородничка. Девица, чиято невинност се простираше дълбоко в нея.

Нора никога не бе познала докосването на мъж. Никога не бе научила за красотата, която носеше този момент, когато двама души бяха голи и преплетени, и двамата, намирайки утеха един в друг, когато достигаха върха на човешкото удоволствие.

Айзобел бе тази, която му показа това за първи път. Там, поне за малко, той се бе почувствал, сякаш беше нещо повече от забравения МакАлистър. Брейдън бе красивият. Локлан умният. Киърън бе чаровникът, а той…

Бе тихият. Този, който баща му щеше да погледне, докато си мърмори нещо под носа и да поклати глава.

— Не се знае какво ще излезе от него, Айлийн. Може би трябва да го замонашим и да ги оставим да се оправят с чумеренето му.

— О, говори по-тихо, преди да те е чул. Юън е добро момче и ще стане добър мъж.

— Той е слаб. Не виждаш ли как се кланя пред братята си. Дори на Брейдън, който е по-млад. Срамно е. Със същия късмет можеше да се роди момиче. Тогава поне бих разбрал, защо иска да стои скрит в стаята си. Не може да се мери с останалите. Никога няма да може.

Присъдата на баща му винаги гореше дълбоко в душата му. Никога не се бе страхувал от братята си. Просто не бе видял причина да се бие с тях заради дребни неща. Имаше толкова много битки, в които един мъж да се включи. За разлика от братята си, той винаги ценеше уединението и тишината пред юмрук в лицето. Може би, в крайна сметка, наистина е трябвало да стане монах. Но докато наблюдаваше как дамата упражнява песента, осъзна, че за него монашеството би било голяма грешка. Нямаше начин да спази клетвите.

Нора се облегна в ръцете му, което мигновено го стресна.

— Колко беше голям, когато се научи да свириш? — попита го.

— Дванадесет.

Тя положи глава на рамото му и я извърна, за да може да го погледне.

— Какво те накара да решиш да се научиш?

Той вдигна рамене.

Нора извъртя очи към него.

— Иска ми се да отговориш на въпрос поне веднъж, Юън. От какво се страхуваш?

— Не се страхувам.

— Тогава защо не ми казваш?

Той въздъхна, докато си спомняше детството. Мястото, на което бе изпратен от семейството си. Рядко се връщаше толкова назад в миналото. Наистина там нямаше нищо стойностно, което да си спомни.

Но поради някаква причина, Юън намери сили да отговори на въпроса й.

— Лютнята принадлежеше на брат ми, Киърън. Той я купи, за да може да напише поема за девойката, която бе пленила сърцето му през онази седмица. Бе опитал да свири, но тогава откри, че е влюбен в друга девойка и остави лютнята в стаята си да събира прах. Един ден се промъкнах, докато бе навън да се забавлява и се научих да свиря.

— Наистина?

Той кимна.

— Защо? И не смей да вдигаш рамене отново.

Устните му трепнаха при заповедническия й тон.

— Не знам. Просто изглеждаше като прахосничество да стои там и никой да не се грижи за нея.

Устните й се извиха в усмивка при думите му.

— Харесваш ли музиката?

— Да. Но предпочитам да създавам своя собствена, пред това да слушам нечия друга.

— О! — отвърна тя, като застина в скута му. — Извинявам се, ако пеенето ми те е притеснило.

— Не, Нора. Допада ми звукът на гласа ти.

Вътрешно Юън потръпна, когато думите излязоха от устата му. Беше признание, което би предпочел да не прави пред нея. Без съмнение сега щеше да се отпусне още повече в бърборенето си.

Но думите му я успокоиха, и тя отново се облегна на него, като го гледаше с нежни очи с цвят на кехлибар, подканващи го да си позволи неща, които не смееше да направи.

Нора знаеше, че трябва да се отдалечи от него и въпреки това не можеше да се застави да го стори. Беше толкова успокояващо да е в прегръдката му. Ако си беше у дома или около някой друг, не би посмяла да направи подобно нещо. И все пак, се чувстваше на мястото си, гледайки него и начина, по който слънчевата светлина осветяваше черната му коса. Никой мъж не можеше да е по-красив.

— Дори когато говоря прекалено много? — не можа да се сдържи и добави тя.

Той я погледна, преди да извърне поглед.

— Мисля, че трябва да продължим пътуването си. Бих искал да стигнем замъка, преди да се е мръкнало.

Нора се изправи с неохота.

Юън й помогна да се качи обратно на кобилата, след което й подаде лютнята. Възседна собствения си кон. Нора яздеше зад него, докато държеше музикалния инструмент внимателно, сякаш бе невинно бебе. Последното, което искаше, е да се повреди по някакъв начин.

— Колко време мислиш, че ще ми отнеме да се науча да свиря? — попита тя.

— Предполагам, зависи от това колко се упражняваш.

— Трябва ли да се упражнявам всеки ден? Колко да се упражнявам? Колко време ти отне, преди да задобрееш? Каза, че сам си се научил — как успя без някой, който да ти покаже?

Юън примижа, когато тя го заля с въпроси, но дълбоко в себе си бе спокоен. Истината бе, че се беше притеснил, когато по-рано бе толкова тиха. Сега отново си бе същата приказливка. Яздиха в продължение на няколко часа, преди да стигнат ливадата, където той по принцип спираше, за да може конят му да си почине, когато пътуваше сам по този път.

Юън я поведе напред сред малка група хора, които хапваха, когато по-възрастен мъж им помаха.

— Здравейте, милорд. Имате ли нещо против вие и милейди да споделите обедното ястие с нас? Имаме достатъчно за всички.

Юън ги огледа. Мъжът бе възрастен, придружаваха го трима по-млади и една жена. С изключение на русия, който ги гледаше злонамерено, изглеждаха безобидни. Или търговци, или цигани, ако можеше да прецени по покрития фургон и дрехите. Косата на жената бе лъскавочерна, а очите й скосени като на котка. По-възрастният мъж също бе с тъмна кожа, но косата му бе побеляла. Той погледна към русия мъж, който му кимна и се усмихна и сега изглеждаше развеселен, а не заплашителен. Не, не виждаше проблем да отпочинат с тях.

— Какво ще кажеш, Нора?

Тя му се усмихна широко.

— Смятам, че ще е приятно да споделим храна с някого, който не ръмжи, когато го питам нещо.

Той й се намръщи.

— Или да ме гледа така — добави тя.

Юън прие поканата. Помогна на Нора да слезе от коня и обърна внимание как тя продължаваше да стиска лютнята, сякаш бе неимоверно ценна. Едва се сдържа да не се усмихне. Как бе възможно някой да изпитва такова задоволство от такъв евтин подарък?

Най-младият от мъжете се приближи, за да им помогне с конете. Кожата му бе почти толкова тъмна като на сарацин, а черната му коса бе къдрава и гъста. Беше облечен със зелена риза и червен шал, завързан на кръста му.

— Името ми е Бейвъл — каза той, протягайки ръка.

Шотландецът кимна и стисна протегнатата длан.

— Юън МакАлистър.

Бейвъл посочи по-възрастния мъж, който им бе помахал.

— Това е чичо ни Виктор, и моите братовчеди Лисандър и Катарина. Русият мъж е друг пътник, който се присъедини към нас и се подвизава под името Пейгън.

Юън кимна на всеки един по ред, докато Катарина бързо се сприятели с Нора.

— Какво ви води в земите на МакАлистър? — Юън попита Бейвъл, когато мъжът се приближи, за да погали кобилата на Нора.

— Просто преминаваме.

— Търговци ли сте?

— Артисти. Има панаир в Ароусбоу, към който сме се насочили.

Юън се умълча, докато хранеше и поеше коня си. Лекият смях и приказките на Нора долитаха до ушите му, докато тя и останалите говореха.

— Цял живот ли сте пътували? — тя попита Катарина.

— Да, от момента, в който съм се родила.

— Къде сте били?

— Навсякъде.

Нора отпи глътка вино, преди да продължи своя разпит.

— Били ли сте някога в Аквитания?

— Родена съм на юг оттам.

— Не, сериозно?

— Наистина.

Лицето на Нора стана замечтано и меко, което накара тялото на Юън да реагира мигновено. Щеше да се радва да докара това изражение на лицето й след една нощ прекарана в задоволяване на горящите му от желание слабини.

— Много бих искала да пътувам — отвърна Нора с плътен и разгорещен глас. — Късметлийка си да имаш чичо, който ти позволява да се присъединиш към него.

— Да, наистина е така.

След няколко минути Бейвъл се наведе напред към Юън.

— Изчерпват ли се някога въпросите на милейди?

— Не, не се изчерпват.

Бейвъл се отдръпна от него и промърмори.

— Нищо чудно, че пиеш.

Юън се вцепени при думите, които мъжът бе промърморил под носа си. Думи, които едва бе чул.

— Извинете?

Бейвъл прочисти гърлото си.

— Казах, че бих започнал да пия, ако трябваше да пътувам с такава жена.

Шотландецът се намръщи. Нима не бе чул правилно?

— Юън! — извика Нора. — Трябва да дойдеш и да опиташ тази яхния. Прекрасно ястие. Най-доброто, което съм вкусвала.

Катарина грееше от задоволство.

— Това е рецепта, която научих от майка си.

— Майка ти не пътува ли с вас? — попита Нора.

— Не, тя е в Анжу с баща ми.

Очите на Нора блестяха с разбиране.

— И те ти позволиха да дойдеш в Шотландия с чичо си? Сама?

Катарина вдигна рамене.

— Майка ми разбира нуждата ми от свобода.

Нора се отпусна на пети, сякаш мисълта бе нещо повече от това, което можеше да възприеме.

— Не мога да си представя такава майка. Моите родители ще полудеят, ако аз… — тя се поколеба, като погледна към Юън, който се присъедини към тях. — Сигурно полудяват в този момент.

Без да се замисли, Юън се пресегна и докосна ръката й успокояващо.

— Ще изпратим вест веднага, щом пристигнем в замъка на Локлан.

— Бягате ли? — попита Катарина.

Юън едва не се задави при този въпрос.

— Не — Нора побърза да я увери. — Юън просто е достатъчно добър, да ми помогне да избегна отчайваща ситуация.

МакАлистър седна до Виктор, който му подаде чаша с ейл и след това купа от яхнията. Нора се настани от дясната му страна и продължи да се храни и да говори с Катарина.

— И какво ви води в Шотландия? — попита я тя.

— Чухме колко е красиво тук — отвърна Виктор. — И затова решихме да дойдем и сами да се уверим в това.

Нора преглътна хапката си.

— Смятате ли скоро да се приберете у дома?

— Може би.

Когато Юън приключи с яхнията си, главата му зазвънтя. Първоначално си помисли, че е получил главоболие от безспирното любопитство на Нора, но всичко около него се въртеше.

— Добре ли си? — попита Нора.

— Чувствам се странно.

Тя се намръщи, докато го наблюдаваше. Изглеждаше блед и се олюляваше. Когато се опита де се изправи, падна обратно на колене. Нора преглътна уплашено.

— Юън?

Лисандър и Бейвъл го хванаха точно преди да припадне.

При гледката на безстрашния й пазител в безсъзнание, сърцето на Нора заби още по-силно.

Какво можеше да му се е случило?

— Юън? — повика го тя, като разтриваше брадясалата му буза. — Болен ли си?

Катарина пристъпи напред и я дръпна настрани от мъжете.

— Всичко ще се оправи, милейди. Виктор върши чудеса като лекува. Ще го качим във фургона и ще се погрижим за него.

— Но…

— Ще се погрижим за него — увери я Катарина. — Накъде се бяхте насочили вие двамата?

— Към замъка на МакАлистър.

— Е, това не е проблем — увери я тя. — Ние самите пътуваме натам. Ще ви позволим да се возите във фургона, където ти ще можеш да бдиш над мъжа си, а ние ще ви заведем там за нула време. Нали така, Виктор?

— Да. Ще ви заведем у дома, давам ви дума.

Добрината им накара Нора да се усмихне. Наистина беше хубаво, че имаха желание да помогнат.

И като се замислеше, беше добре, че бяха спрели. Какво щеше да прави, ако Юън се беше разболял и тя бе сама с него?

— Благодаря — каза на Катарина.

Лисандър и Пейгън вкараха Юън във фургона, докато Нора стоеше отвън с другата жена. Виктор се качи вътре, за да помогне с грижите за шотландеца и да провери какво може да направи. Нора изчака няколко минути, преди мъжете да се покажат навън и да се присъединят към нея.

Виктор я потупа нежно по рамото.

— Ще се оправи, след като си почине малко. Може да се возиш вътре с него, ако желаеш.

Нора прекоси малкото разстояние до стълбите на фургона. С любопитен поглед, насочен към Виктор, Бейвъл й помогна да влезе вътре. Нора отиде до Юън, за да го провери, но замръзна, когато го видя. Бе завързан и със запушена уста.

Какво…?

По гърба й полазиха тръпки. О, това не беше на добре. Нямаше нужда Юън да е овързан така. Тя се обърна назад и в същия момент Виктор затвори вратата на фургона зад нея. С притъпено зрение, отиде до вратата само за да установи, че е заключена отвън.

— Катарина? Виктор? — извика ги тя ядосано. — Какво означава това?

— Всичко ще се оправи, милейди — отвърна Катарина от другата страна на вратата. — Не се страхувай. Ще бъдете наши гости малко по-дълго от това, което сте планирали.

Нора чу как Лисандър се изсмя при думите на жената.

— Просто кажи на девойката, че е била отвлечена, Кат. Не е като да не го разбере и сама.

Нора остана с отворена уста при тези думи. Отвлечена? О, това се наричаше голяма беля, нали? Беше се озовала от казана право в огъня. И то само заради това, че Раян МакАрън бе дявол.

Фургонът се разклати, когато Виктор се качи на него. Чу как другите се качват на конете и завързват нейния и този на Юън за фургона.

Отвлечена. Думата звънтеше в главата й, когато се обърна обратно към Юън. Раздразнителният й спътник, щеше да е още по-сърдит, когато научеше за тази промяна, щом се събудеше. Вината беше изцяло нейна, тя бе сигурна в това. Нямаше съмнение, че групата я бяха разпознали като племенницата на кралицата на Англия и бяха решили да я използват, за да получат откуп.

А сега какво щеше да прави?