Кинли Макгрегър
Да опитомиш планинец (12)

Глава 11

— Нора — повика я Юън и я разтърси, за да я събуди.

Тя бавно се разбуди.

— Да?

— Някой идва.

Тя се изправи мигновено.

— Къде?

Юън й показа посоката, като кимна с глава. Той се изправи на крака, след което я скри зад един храст.

Грабна един клон от земята и зачака на ранната утринна светлина, който и да идваше към тях да се покаже. Дървото не беше добро оръжие и ръцете му все още бяха вързани по такъв начин, че го държеше странно. Въпреки това смяташе да го използва подобаващо.

Стъпките се приближаваха все повече.

Той вдигна клона.

Звучеше така, сякаш някой се препъна, след което изруга високо на глас.

— Ох, по дяволите, това боли?

— Тихо, Виктор, че ще събудиш мъртвите — каза Кат, но Юън все още не можеше да види никой от двамата през гъстата зеленина, която ги обграждаше.

— Катарина? — извика Юън.

Циганите преминаха през гората, озовавайки се в малкото сечище пред него.

Катарина се усмихна победоносно.

— Виждате ли? Казах ви, че ще тръгне на север. Само глупак би се върнал обратно в селото, след като знае, че го преследват. А Юън е всичко друго, но не и глупак.

Той захвърли настрани клона, когато Нора се показа от скривалището си.

Катарина се спусна към нея и я прегърна, докато Виктор остана настрана, а на лицето му беше изписано същото облекчение, което Юън изпитваше.

— Вие двамата какво правите тук? — попита Нора. — Не че не се радвам да ви видя. Но как ни намерихте?

— Беше лесно да ви открием. МакКейд бяха оставили голяма следа, която да следваме — каза Катарина. — Открихме ги малко след като вие двамата им бяхте избягали. Те планираха начин, по който да ви заловят отново, когато стигнеха селото. След като ние идвахме от селото и не ви бяхме срещнали, знаех, че трябва да сте тръгнали на север, за да ги избегнете. След това накарах Лисандър и Бейвъл да се върнат обратно по същия път, като се престорят на вас и да отведат МакКейд далеч от следата, докато аз и Виктор продължихме да ви търсим.

— Да се престорят на нас? — попита Нора.

Катарина се засмя.

— Ще трябва да се реваншираме на Бейвъл, защото носи рокля и твоят воал.

— Сигурен съм, че МакКейд няма да се приближат достатъчно, за да осъзнаят, че това не сте вие, а и дори да го направят Пейгън ги следи, в случай че решат да хитруват и се разделят — съгласи се Виктор. — След като стигнат селото, Лисандър ще подкупи селяните да потвърдят, че сте били вие и че сте минали оттам. Познавайки го добре, не се и съмнявам, че може да се справи доста добре със задачата.

Юън протегна завързаните си ръце към Виктор.

— Мога ли да заема камата ти?

Мъжът извади ножа, който бе на кръста му и преряза въжетата.

Юън трепна, когато китките му се освободиха, понеже сега щипеха още повече. И все пак беше добре отново да си свободен.

Нора ахна, виждайки китките му. Бяха окървавени и покрити с големи синини.

— О, Юън. Първо хълбокът ти и сега това. Не мога да си представя как понасяш болката — тя погледна към Катарина. — Кат, имаш ли нещо, което можем да поставим на китките му? И ще имам нужда от игла и конец, за да зашия хълбока му.

— Ранен ли си? — попита Виктор.

— Греъм го намушка — отвърна Нора преди Юън да е имал шанс да го направи. — Раната не е добре почистена.

Катарина им направи знак да я последват.

— Елате, трябва да имам нещо във фургона.

Вървяха през гората, докато не стигнаха фургона, който беше изоставен назад, след като гората бе станала прекалено гъста, за да може да мине.

Юън се спря, когато видя ниския и слаб мъж, който седеше отзад в отворения фургон.

Кръвта му се смрази.

Беше Раян.

Той стоеше отзад с надменна усмивка на лицето, докато краката му висяха надолу.

Колкото до Юън, той предпочиташе да види как Греъм или някой от братята му го чакаха.

— Раян! — ахна Нора, като се спусна към него.

Тя го придърпа в здрава прегръдка и го стисна силно.

Гледката прониза Юън.

— Помислих, че си умрял — каза тя точно преди да го целуне развеселено по бузата. — Благодаря на бог за Неговата милост.

Юън се чувстваше така, сякаш са му нанесли зашеметяващ удар. Не желаеше смъртта на мъжа, но…

— Внимавай! — сопна се Раян, отблъсквайки я. — Почти ме убиха и се съмнявам, че някога стомахът ми ще бъде отново същият.

Нора не му обърна внимание и пренебрегна грубата му забележка.

— Просто се радвам, че не са те убили.

— Както и аз — съгласи се Раян. — Въпреки че, ако трябва да съм честен, се чувствам така, все едно съм умрял и съм бил изпратен в ада, където дяволът ме измъчва с постоянна болка.

Катарина мина покрай Раян и взе едно гърне с мехлем от фургона. Занесе го при Юън.

Ядосан и ранен, той намаза мехлема върху кървящите си и разранени китки, които ужасно го боляха и пулсираха.

Изглеждаше така, сякаш Нора напълно го е забравила, докато разговаряше с Раян за нараняванията му.

И защо да го помнеше?

Раян беше нейният годеник.

Раян щеше да й стане съпруг.

Начинът, по който се държеше показваше, че точно това иска. Нямаше друго нещо като това да си на крачка от смъртта, за да накараш една жена да осъзнае кого наистина обича…

Нора спря да се суети около Раян за момент. Погледна назад, за да види Юън с Катарина.

Погледът на Юън беше измъчен. Сега в очите имаше болка, която преди това не бе там.

Тя остави Раян, за да го провери.

— Добре ли си?

— Добре съм.

Тя погледна надолу към наранените му китки, които сега бяха покрити с бял мехлем.

— Много ли те болят?

Той поклати глава, след което подаде мехлема обратно на Кат. Нора се пресегна към комплекта за шиене на Катарина.

— Легни тук и аз ще…

— По-добре да тръгваме — каза Юън, прекъсвайки я с дълбок и заядлив тон. — Подай ми меча си, Виктор. Аз ще заема мястото отпред, понеже добре познавам околността.

Виктор кимна и освободи меча от кръста си, след което му го подаде.

— Юън — каза Нора с предупредителен тон. — Ранен си.

Тонът му беше рязък и студен.

— Ще оживея.

Какво му ставаше?

Със сигурност Юън не смяташе…

Не. Със сигурност притежаваше по-здрав разум от това. Не можеше да ревнува от Раян Жабата.

Положително беше осъзнал, че единствената причина, поради която бе отишла при Раян, бе, понеже изпитваше облекчение, че не е умрял заради нея.

Нора се насочи към предната част на фургона.

— Трябва да си отзад, Нора — каза остро Юън. — По този начин ще се придвижим по-бързо.

— Как така?

— Просто отиди отзад — грубият му тон я обиди.

Не го бе виждала такъв от първия ден, в който бяха заедно.

Къде беше нейният нежен мечок? С наранени чувства, тя направи това, което й бе казал.

Добре. Ако искаше да избухва и да се мръщи, така да бъде. Скоро щяха да спрат, за да се нахранят. Тогава сигурно щеше да е по-уравновесен и тя щеше да го прегледа и да почисти раната му.

Ако искаше да се държи като бебе дотогава, така да бъде.

Виктор остана да язди с Юън, докато тя, Катарина и Раян се возеха отзад.

Веднага щом се настаниха вътре, Юън изцъка с език на конете и ги подкара.

— Как открихте Раян? — Нора попита Катарина, след като се настаниха удобно на пода на фургона.

— Излезе ранен от таверната и бръщолевеше някой да му помогне да те настигне.

Нора не можеше да си представи какъв спектакъл е представлявал Раян. Този мъж мразеше да прави сцени за каквото и да било и все пак бе направил такава за нея. Това вероятно бе най-милото нещо, което Раян някога е правил за някого. Тя можеше и да не го харесва, но сегашната му постъпка по един или друг начин, смекчи някои от най-ужасните неща, които й бе причинявал през годините.

— Благодаря ти, Раян.

Той й кимна.

— Само съжалявам, че не съм по-вещ в това, да те защитавам. Повярвай ми.

— Но поне опита.

Раян остана мълчалив, докато Нора и Катарина разговаряха за това какво трябва да направят, за да избегнат МакКейд и всяка друга тема.

МакАрън лежеше във фургона, оплаквайки се всеки път, щом си поемеше въздух, за това колко го боли и как никой от тях не разбираше изтощителното страдание, което раздираше стомаха му.

Нора не каза нищо. Вместо това тя си мислеше за мъжа, който управляваше фургона. Мъжът, чийто хълбок не беше зашит и чиито китки бяха наранени. Мъжът, който не каза нищо за болката. Душевна или физическа.

Яздиха с часове, без да спрат. Беше почти обяд, когато Юън най-накрая накара конете да спрат. Помогна на Нора да слезе и остави Виктор да се погрижи за Катарина.

Нора се опита да говори с него, но Юън отказа.

Без да промълви и дума или да я погледне той се върна при конете, за да се погрижи за тях.

Нора отиде при него бясна от държанието му.

— Защо се държиш така студено с мен?

— Не съм студен с теб.

— Нима? Тогава защо ме полазват тръпки всеки път, щом срещна погледа ти? Или по-правилно ще е, когато ти срещнеш моя поглед, което изведнъж не се случва често.

Той погледна през рамото й към мястото откъдето МакАрън ги наблюдаваше с повдигната вежда.

— Раян е ранен. Трябва да се погрижиш за него.

Изведнъж тя разбра.

— Ревнуваш ли?

— Не ревнувам, Нора. Повярвай ми.

— Тогава какво ти е?

— Ядосан съм.

Юън стисна зъби, като не можеше да повярва, че се е изпуснал.

— Какво те е ядосало?

Съдба. Участ.

Всичко, което му пречеше да я обяви за своя.

Всичко, което правеше Раян по-подходящ от него самия.

— Просто ме остави на мира.

Тя посегна да го докосне.

За момент Юън копнееше толкова много за това докосване, че не можа да помръдне.

Изчака, отчаян, изпълнен с нужда.

Но също така нямаше право на това.

Отдалечи се от нея.

— Юън, моля те, говори с мен. Не ме отблъсквай.

Въпреки че сърцето му се късаше, Юън пренебрегна молбата й. Трябваше.

Ако не го направеше…

Мина грубо покрай Раян и отиде да се погрижи за личните си нужди в гората.

Нора гледаше как Юън си тръгва и усети дълбока нужда да го последва и да го набие с клон, докато не се съвземеше и разговаряше с нея.

— Той те обича.

Гласът на Раян я накара да примигне.

— Какво каза?

— Обича те, нали така?

— Какво те кара да си мислиш това?

Раян въздъхна.

— Изражението на лицето му, когато те погледне и омразата в очите му, когато мина покрай мен току-що. Очаквах, че ще ме удари.

Нора се загледа в гората, където Юън беше изчезнал. Искаше й се да може да погледне в душата му за миг и да разбере как се чувства.

— Не знам какво изпитва. Но съм наясно, че е инатлив и досаден мъж.

— Инатлив и досаден мъж, в когото ти също си влюбена.

Тя се намръщи на Раян.

— Не си прави труда да лъжеш, Нора — каза той мило. — Познавам те през целия си живот. Нещо в теб грейва, когато той е наоколо.

Нора отхвърли идеята.

— Няма такова нещо.

— Напротив, има. Цялата сияеш — челюстта на Раян трепна. — Никога не сияеш около мен, освен ако не си се изчервила, защото си ми ядосана.

— Тогава ще отмениш ли годежа ни?

Лицето на Раян стана сериозно и когато срещна погледа й, решителният, непоколебим израз в очите му я жегна право в сърцето.

— Не мога, Нора. Прекалено много съм задлъжнял. Тези мъже ще ме убият, ако не им платя дължимото. Съжалявам.

Тя извърна поглед, а сърцето й се разкъса.

— И аз, Раян. И аз съжалявам.

Отне им три дни да стигнат до крепостта на Локлан. Юън не й говореше дори когато Нора правеше всичко възможно, за да завърже разговор с него.

Отказваше дори да я погледне.

Държеше се така, сякаш тя не съществува и всеки път, когато откажеше да се обърне към нея или дори да я погледне, сърцето я заболяваше още повече. Какво ли щеше да й коства да го вразуми?

— Не — беше отвърнала Катарина, когато Нора бе споделила чувствата си с циганката. — Държи се така, сякаш да те вижда, е повече от това, което може да понесе. Знае, че Раян претендира за теб и това го разкъсва отвътре.

Нора се надяваше това да не е истина.

Но ако беше права, тя щеше да направи живота на Раян невъзможен. Всеки път, когато се приближеше до нея, тя не спираше да говори. Свиреше на лютня, докато накрая той не я умоляваше или заплашваше, за да спре. Правеше всичко, което се сетеше, за да го извади извън нерви.

В повечето случай само няколко минути след като я приближеше, тя го прогонваше.

— Освободи ме от годежа — Нора не спираше да го моли.

Отговорът му беше непоклатим.

— Не мога.

И това продължи, докато накрая не й идваше да закрещи.

Сега, когато краят на пътуването им наближаваше, тя наблюдаваше Юън върху фургона, докато яздеше до него. Погледът му беше фокусиран право напред и все пак тя подозираше, че той знае точно къде се намира и какво правеше.

— Предполагам, ще се радваш да се отървеш от мен — каза му тя, докато той се опитваше да я игнорира. — Вече ще можеш да се върнеш обратно в пещерата си.

Той не отвърна нищо.

— Ще се радвам отново да имам легло — оплака се Раян, който яздеше зад нея. — Страхувам се, че стомахът ми е завинаги увреден. Това темпо почти ме уби.

Беше жалко, че Локлан живееше толкова близо.

Нора! Тя се скастри наум.

Колко жестоко!

Това беше така, но в същото време не можеше да изпитва по-мили чувства към мъжа, който беше на път да съсипе единствения й шанс да бъде щастлива.

Беше изгубила един мъж заради друга жена.

Сега щеше да изгуби Юън заради честа му.

Мъжете и тяхната чест. Когато искаха, можеха да бъдат доста диви, ако се отнасяше до честта им. Кога ли щеше да дойде денят, когато щяха да оставят любовта да ги ръководи, а не глупавият им кодекс на честта.

Тя въздъхна замечтано, докато го гледаше.

Моля те, Господи, помогни му да види, че имам нужда от него също толкова, колкото и той се нуждае от мен.

Влязоха мълчаливо през портите на замъка на Локлан само за да се озоват насред пълен хаос.

Родителите й, Лисандър, Пейгън, Бейвъл и цялото семейство на Юън се бяха събрали в двора на замъка и никой от тях не изглеждаше много щастлив.

На Нора й се искаше да обърне коня и сама да язди до Англия. Единственото, което я спря, беше, че затвориха портата зад нея.

По това колко напрегнато беше тялото на Юън тя съдеше, че и той изпитва същото желание, но, типично за него, той се отправи право към бурята.

На стълбите, пред портата на замъка, стоеше ниска, тъмнокоса жена, която толкова много приличаше на Юън, че Нора беше сигурна, че това е майка му. Беше обградена от двама тъмнокоси мъже и от ръста им и близостта до нея, тя предположи, че това са двамата му братя.

Единият беше мрачен и смъртоносен, а погледът му беше зловещ. Ако съдеше по слуховете, можеше да предположи, че това е Син МакАлистър, който се беше оженил за предводителката на клана МакНийли. Красива червенокоса дама стоеше до него. Благородната й стойка потвърждаваше позицията й. Без съмнение, тя бе Каледония от клана МакНийли — далечна братовчедка на Нора, която никога не бе срещала.

Другият тъмнокос мъж беше толкова красив, че чак болеше да го гледаш. Той беше истинско съвършенство, а жената до него беше наобиколена от деца. Червената й коса не беше толкова изящна като на Каледония, а на външен вид беше по-скоро обикновена.

Но когато тя побутна Брейдън, той я погледна, а любовта, изписана на лицето му показваше, че я смята за най-красивата жена на света.

От това я заболя сърцето. Неотдавна Юън също я гледаше по този начин.

Катарина изсвири тихо с уста.

— Кой е онзи мъж, който стои до Алекс?

Нора погледна към баща си и забеляза мъжа, който Катарина бе видяла. Беше висок, рус и неимоверно красив.

Плашещо красив.

— Това е брат ми Локлан — отвърна Юън вместо нея. — Син е отдясно на майка ми, която е на стълбите, а Брейдън е отляво. Съпругата на Брейдън, Маги, е дамата обградена от деца, а Каледония, съпругата на Син е до него.

Нора се зарадва, че бе успяла да ги разпознае.

— Имаш наистина красиви братя Юън — каза Катарина с глас, изпълнен със страхопочитание.

— Така казват.

Нора осъзна, че за първи път от дни Юън я гледа.

Той закара фургона до стълбите, след което спря и дръпна дървената спирачка.

Веднага щом тя спря коня си, баща й и майка й се спуснаха към нея. Въпреки че беше уплашена от това, което може да стане, тя се радваше да види отново родителите си.

— Добре ли си? — попита баща й, когато й помогна да слезе от коня.

Красивите му вежди бяха сбърчени от притеснение, докато я оглеждаше за наранявания.

Нора се наслади на гледката на баща си. Беше малко по-висок от нея и як. Гъстата му брада беше същото златисторусо като косата му, а кафявите му очи показваха едновременно облекчение и яд.

— Добре съм, татко. Наистина.

Той я дръпна от седлото в прегръдката си и я задържа така. Нора остана без думи. Беше толкова нетипично за баща й да показва такива емоции. Винаги се бе държал така с нея, сякаш е някое нежно цвете, което ще се смачка от допира му.

И тя се чувстваше точно така в момента.

Светлосините очи на майка й бяха изпълнени със сълзи, а устните й трепереха.

— Добре дошла у дома, съкровище — каза тя, измествайки баща й и прегръщайки я.

След това, за нейно още по-голямо удивление, баща й се обърна към Раян, който беше слязъл от коня и се беше дотътрил до тях.

Той го изгледа злобно и за минута тя си помисли, че е ядосан. След това лицето му омекна.

— Радвам се да те видя, момче. Напълно съм сгрешил за теб.

Тогава, за нейно пълно изумление, той прегърна Раян като отдавна изгубен син и го потупа по гърба. МакАрън се задави, сякаш не можеше да издържи силата на баща й. Въпреки това баща й го потупа.

— Лисандър ми обясни как са те ранили почти смъртоносно заради моята Нора. Благодаря ти.

Нора погледна към Юън, чието лице беше безизразно. Поне така беше за всички останали, но не и за нея. Виждаше колко са стегнати устните му, виждаше празнотата в очите му. Без да обели и дума, той слезе от фургона и се насочи към донжонът^[1]. Майка му се обърна към него, но той я пренебрегна и продължи да върви. Братята му го последваха и никой от тях не говореше, докато тя беше затрупвана с въпроси от родителите си, а Лисандър, Пейгън и Бейвъл посрещнаха Катарина и Виктор.

Юън имаше нужда от питие. Голямо питие.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че ще е нужно нещо повече от океан от ейл, за да удави болката, която изпитваше.

— Какво се случи, Юън? — попита Локлан зад него.

— Нищо — той се спря до килера и извади оттам стомна с ейл заедно с бокал.

Изруга, щом видя, че всеки член на семейството му беше зад него. Лицето на майка му беше напрегнато и изпълнено с тревога, докато братята му изглеждаха готови да се бият с него. Снахите му се извиниха и запътиха към стълбите.

Благодарен за тяхната доброта, Юън си наля да пие.

— Нищо? — повтори Брейдън. — Александър Канмуур е тук вече от два дни, настоявайки да разбере какво си направил с дъщеря му. Заплашваше ни с война и че ще осакати всеки срещнат, ако не се появи невредима и въпреки това ти казваш, че нищо не се е случило?

Юън пресуши бокала, наля си още и изгледа злобно Брейдън, преди да пресуши втората чаша.

— Не искам да чувам за баща, който мами дъщеря си и след това я принуждава да избяга при мен. Ако Александър толкова се е притеснявал за благополучието й, е трябвало да я държи вкъщи, където й е мястото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Локлан скептично.

Юън посочи ядосано с бокала към вратата.

— Вярно е. Попитай циганската мома, Катарина. Канмуур е искал да обедини нашите семейства, като е решил да измами мен и нея — Юън се засмя жлъчно. — Но измамата е за негова сметка, понеже я е обещал на Раян, който не иска да я освободи от годежа. Затова виждате ли защо всичко е проклета загуба на време.

— Юън! — сопна се майка му — Внимавай какво говориш!

Той стисна зъби и преглътна неприятния отговор, с който желаеше да отвърне. Колкото и да беше ядосан, той нямаше да нарани майка си със своите гадости. Юън понечи да си налее още ейл, но Локлан го спря, като покри бокала с ръка. Леърдът изгледа твърдо Син, Брейдън и майка си.

— Ще ни оставите ли сами?

Те се оттеглиха с неохота.

Локлан му отне бокала.

Юън изръмжа, но както обикновено, брат му не му обърна внимание и изблъска ръката му настрани, когато поиска да си вземе обратно бокала.

— Искам още малко да останеш трезвен, за да можеш да ми обясниш. Баща й е отвън, готов да разкъса клана и да стовари кралете на Шотландия и на Англия върху главите ни, ако не постъпиш правилно с дъщеря му. Сега ми кажи защо е пътувала сама с теб?

Юън изгледа по-големият си брат злобно. Нямаше нужда от тази лекция и мразеше да си играят с него. Планът на Александър не беше добър и сега всичко, което искаше, бе време, за да забрави участието си в този провал.

— Казах ти всичко.

— Нищо не си ми казал.

— Юън?

Той затвори очи и стисна зъби, когато чу Нора да изрича името му. Заболя го.

Сега не можеше да се изправи срещу нея. Не и тук в тази зала, където веднъж се бе бил с Киърън, за да спечели Айзобел.

Вдигна стомната с ейл и се насочи към стълбите.

— Искам да остана сам.

Още не беше направил и крачка, когато Нора се спусна напред и застана на пътя му. Той почувства как действията й накараха челюстта му да трепне.

— Дръпни се, Нора.

Но там тя стоеше непоколебима, с ръце на кръста.

— Или какво?

— Или аз ще те отстраня от пътя си.

Тя вирна брадичка предизвикателно като очевидно се приготви да се изправи срещу него.

— Не би посмял.

Уморен, ядосан, с разбито сърце и изпълнен с физическа и умствена агония, той не бе в настроение за предизвикателството й. Оставяйки ейла настрани, той се изправи пред нея. Знаеше, че майка му, братята му и родителите й го гледаха, но на него вече не му пукаше.

Всички можеха да вървят по дяволите.

И проклет да беше всеки, който застанеше между него и стълбите.

Нора ахна, когато Юън я метна през рамо и се отдалечи от стълбите.

— Какво правиш? — поиска да научи баща й.

— Отстранявам препятствието от пътя си — Юън я остави на подплатения стол на Локлан до огнището.

За момент Нора остана да седи смаяна, не можейки да повярва, че го бе направил.

Не можеше да отрече, че я бе оставил внимателно, но все пак… Как смееше!

— Отново кървиш — ахна Нора, когато той се отдалечи от нея и се насочи обратно към ейла.

— Да, знам и всичко, което искам, е да легна и да пия.

Тя се скова.

— Не можеш да пиеш, докато лежиш.

Той я погледна с див поглед през рамо, грабна стомната и се насочи към стълбите.

Този път Локлан се изпречи на пътя му.

Юън въздъхна възмутено.

— Нима ще трябва да ви преместя един по един?

— Защо кървиш?

— Греъм го намушка — обясни Нора, когато се присъедини при тях на стълбите. — Юън от дни отказва да позволи на който и да е да се погрижи за него.

— Нямам нужда да се суетиш около мен — излая Юън.

Той изтласка грубо Локлан настрани. Брат му го хвана и го дръпна далеч от стълбите. Юън замахна към него, но болката в ръката му беше толкова голяма, че го накара да се олюлее назад.

Следващото, което помнеше, бе, че Локлан беше сложил ръка на челото му.

— Изгаряш от треска.

Юън се мъчеше да диша. Просто искаше да легне и да забрави за изминалата седмица с Нора. Желаеше болката вътре в него да спре. Всичко, което изпитваше, беше агония. Горчива и свирепа, тя го раздираше отвътре.

Бе изгубил Нора.

Истината бе, че просто искаше да умре.

Изблъсквайки ръката на Локлан настрани, той направи крачка и усети как стаята започва да се върти под него.

Нора ахна, когато Юън се строполи на пода. Стомната леко докосна земята, когато той коленичи, а майка му се спусна към него.

Няколко секунди по-късно той припадна. Нора се присъедини към останалите до него само за да открие, че е в безсъзнание.

— Юън! — извика Локлан и разтърси брат си опитвайки се да го събуди.

Той не реагира.

Нора вдигна ризата на Юън, за да погледне раната на хълбока му. Беше червена и подута от инфекцията.

— Упорит човек — скастри го тя. — Не можа да понесеш да ти помогна и сега виж какво направи. Кълна се, Юън МакАлистър, ако не умреш от глупостта си, аз ще те убия заради нея.

— Дръпни се от пътя, жено — каза грубо Син МакАлистър, като я избута настрани.

Той и Локлан занесоха Юън на горния етаж.

Без да се замисли, Нора ги последва, докато родителите й останаха долу. Син и Локлан занесоха Юън в една стая на върха на стълбите и го поставиха да легне внимателно върху леглото.

Майка му се приближи притеснено.

— Защо раната не е била зашита?

Невинният й въпрос накара гърлото на Нора да се стегне.

— Първата нощ нямах с какво да я зашия, а след това той отказваше да ми позволи дори да я видя, камо ли да се погрижа за нея.

Син разряза ризата на Юън, докато Локлан се обърна към нея.

— Трябва да си вървиш, девойче.

— Но… — Нора се спря, преди да им каже, че го е виждала гол. Не се и съмняваше, че Юън си беше навлякъл достатъчно проблеми и не искаше да влошава нещата. — Ще изчакам отвън.

Тя се оказа бързо изтикана извън стаята.

Родителите й чакаха в коридора.

— Как е той? — попита баща й.

Нора гризеше ноктите си от притеснение.

— Не знам. Не е говорил за раната, откакто се случи.

— С нищо не показа, че е ранен, когато пристигна — каза майка й.

— Да — съгласи се Нора. — Умее да издържа на болка. — С тежко сърце тя погледна към баща си. — Как можа да ни причиниш това, татко? Как може да ме подведеш по този начин, за да избягам при него?

Той отвори уста, след което я затвори и въздъхна.

— Ти си прекрасна девойка, Нора. Исках достоен мъж за теб и си помислих, че ако мога да ви събера, Юън ще види, че ти ще бъдеш прекрасна съпруга.

— А Раян?

— Помислих, че когато избягаш с друг мъж Раян ще се откаже от предложението. Нямах представа, че наистина те обича толкова много.

При тези думи тя повтори дивото ръмжане на Юън. Ако чуеше тези думи още веднъж наистина сериозно щеше да нарани някой.

— Раян не ме обича!

— Не е вярно — каза майка й. — Докато ти разговаряше отвън с баща си, той ми каза колко много се е страхувал за теб и че единствената причина, поради която е платил на циганите да отвлекат Юън, е била, за да те върне у дома, преди да те е наранил. Тревожел се е за теб, Нора.

Нора понечи да им разкаже какъв лъжец беше Раян, но се въздържа. В края на краищата родителите й го възприемаха като собствен син. Не смяташе да унищожи това както за тях, така и за Раян.

Все още не.

Но ако я принудеха да го направи, щеше да го провеси от най-високото дърво.

— Не искам да се омъжа за Раян.

Майка й погледна към вратата.

— Нима предпочиташ Юън?

Очите й се напълниха със сълзи, когато кимна.

— Повече от всичко.

Баща й се усмихна.

— Тогава аз ще се погрижа за това.

— Искаш да кажеш, ако той ме поиска.

Баща й изглеждаше обиден от думите й.

— И защо да не те иска?

Нора прехапа устна, когато си помисли за Раян на долния етаж. Юън никога нямаше да се съгласи на брак с нея, докато вярваше, че Мак­Арън я обича.

И тя го знаеше.

Въпросът беше: можеше ли някога да накара Раян да признае истината?