Георги Б. Караджов
Срещи с Милка Стоева (7)

Радиовълнения

Едно пътуване си спомням през пролетта на 1977 — до Шумен, където хорът участва в национални хорови празници, бяхме се събрали доста хорове, затова спяхме по училищата. Имаше тогава такъв обичай — през ваканциите училищата служеха и като спални за лагеристи — особено в Бургас през лятото. Значи трябва да е било през пролетната ваканция. Спомням си и задължителната песничка, която трябваше да учим специално за прегледа — „Двайсет и четири шивачи“ на източногерманския композитор Ханс Айслер (Същият беше написал химна на ГДР). Беше типично английска пентатонична мелодия, с традиционен английски текст и се изпълняваше на английски език. Фестивалът се провеждаше в новата сграда на театъра в центъра на Шумен, участваше и симфоничния оркестър на града (не помня дали тогава вече беше филхармония), присъстваха и съответните „мастити“, ако не се лъжа — в случая — Кабалевски. Двама от хористите не подозираха, че няколко години по-късно тук, в тази зала — още студенти — ще направят оперния си дебют в ролята на Жорж Жермон в „Травиата“, доведени от Иван Вульпе: Ивайло и моя милост.

Иначе годината за мен беше напрегната, повече от предишните, тъй като бях и абитуриент в две гимназии, освен Английската, карах и Музикалната, като частен ученик, за да ги завърша двете едновременно преди казармата, налагаше се да взема две години за една, правеха ми извънредни изпитни сесии, в които за седем дена имах девет изпита и прочее ненужни за това повествование подробности. През почивните дни — по две „Въртележки“, редовни репетиции в хора и т.н. След шуменското приключение поредното събитие беше намерението на Българско радио да запише „Въртележката“ и да поздрави с нея децата сутринта на първи юни — международния детски ден. За София тръгнахме всички — и по-големите хористи, които нямаха пряко участие в спектакъла. Принципът на „голямото семейство“ и тук трябваше да изиграе организаторската си роля — и той действаше безупречно. Големите бяха на пълно разположение на малките, с тях малките се чувстваха защитени и сигурни. Хармоничността на тези отношения бяха залог за успешното представяне, тъй като поддържаха една изключителна творческа атмосфера, миговете от напрегнатото ежедневие ставаха „незабравими“, спомените, които оставаха бяха сред пътеводителите на душите ни. Аз усещах, че това е последното събитие, в което участвам с моите приятели — идваше сбогуването, знаех, че вече съм на гарата на порастването и чакам неумолимия експрес, който да ме отведе в „живота“, започващ със задължителните две казармени години. Затова се наслаждавах изцяло на мига, попивах го в себе си, намятах се с него като с пелерина срещу студените ветрове, които ме очакваха.

Настаниха ни в едно детско общежитие. Не всички деца бяха напуснали общежитието (предполагам, че някои нямаше къде да отидат). Сприятелихме се с две момиченца, които споделиха, че искат да станат актриси. Жоро и Стайко започнаха да им изнасят истински представления, на които те се превиваха от смях, аз също им разказвах смешни истории, Стамат ги вдигаше на раменете си, също като цирков щангист. Очаровани от нашето представление, те също поискаха да ни покажат нещо и… демонстрираха как се оправят легла „по устав“, явно важен аспект от дисциплината в общежитието.

Когато се събрахме пред Студио 1 на Българско радио, беше вечер. Дошъл беше да ни посрещне режисьорът Никола Петков, с който ни беше приятно отново да се видим, след две години. Намери, че сме пораснали и сме се разхубавили. А ние го намерихме още по-симпатичен от преди.

В онези години в България имаше три основни радиопрограми: „Христо Ботев“, „Хоризонт“ и „Орфей“. Студиото за записи беше едно, затова то работеше на денонощен статут, след всеки запис се сменяше екипа и започваше следващия. Ние бяхме определени за някъде след полунощ. Влязохме в „светая светих“ на Радиото — оказа се голяма концертна зала, със сцена, на която предварително бяха инсталирани микрофоните, слушалките, практикаблите, пултовете и т.н. за хоров запис. Оркестърът вече беше записал музиката и трябваше да записваме върху неговия плейбек. Красимира Костова също ни очакваше, за да ни дирижира. Докато техниците се суетяха и правеха различни проби на микрофоните, ние трябваше сами да определим кой от двама ни ще записва Продавача на балони. Работата беше там, че и двамата с Огнян бяхме настинали и гласовете ни яко дрезгавееха. А време нямаше, в студиото се работеше на конвейер. Докато се чудехме какво да правим, съпровождащите ни големи момчета от хора, начело с Жоро, се измъкнаха от залата и скоро се върнаха с нещо в чанта. Бутилка „Плиска“ за смазване на гласовете. Пийнахме с Оги по капачка две и, като опитахме, се оказа, че на мен е подействало по-благотворно. Щях да записвам аз. Качих се на сцената, където ме чакаха вече децата — и се започна. Тонрежисьорът от апаратната ни се представи като Тони. Правехме по няколко дубли на всеки номер, все нещо не харесваха, най-вече чисто технически, сменяха микрофони, размотаваха кабели и отново, и отново. Времето течеше, най-уморителното беше не пеенето, безкрайното повтаряне, а да седим между отделните дубли на практикаблите и да чакаме, дремейки, докато в апаратната прослушат поредния резултат и променят условията за следващия. Сега си давам сметка, че за толкова сложен запис с времетраене един час „полезна музика“ (за да се побере в програмното време, спектакълът беше леко съкратен за сметка на чисто оркестровите моменти и балета) три часа са рекордно кратко време. Отново работа „на акорд“, отново „съкратени срокове“, сякаш че някой ни гонеше. Някъде след три умората започна да надделява, по-малките деца заспиваха на сцената и трябваше да бъдат събуждани и привеждани в състояние на работна готовност. В това отношение по-големите момчета не бяха публика, те активно повдигаха духа на записа, измисляха все нови и нови трикове. Преди последните номера, когато беше вече най-трудно, те изведнъж се изправиха и силно зарецитираха по Вазов: „Последният напън вече е настал. Тогава Тони, наший генерал, ревна гороломно: Тишина! Запис!“ Десет минути събуждащ смях — и отново всички бодри и „мотивирани“, както обичат да казват сега, запяваха.

Излязохме от студиото около четири часът. На масичка в преддверието вече седяха народна певица и гайдар — следващата смяна. От портиерната поръчваха таксита в достатъчно количество, за да ни извозят всички до общежитието. На другия ден беше разрешено спането до късно. А ден по-късно вече беше първи юни и записът трябваше да бъде излъчен „в директен ефир“, а ние през това време да играем на плейбек студиен вариант на представлението пред публика, за да има в предаването „жива реакция“. Тъй че след като поспахме, се отправихме отново към студиото, където неуморният Тони и компания бяха монтирали вече работно копие и режисьорът Никола Петков „кроеше“ облекчената версия на спектакъла. Още в началото той се запъти към мен и ме помоли да му направя една много голяма услуга. Да изиграя на следващото утро ролята на Разсеяния, която съм правел „гениално“. Ама как така, казах, аз записах Продавача на балони. То това не е важно, може и Оги да я изиграе, въпросът е, че Разсеяният записа Стойчо, а той е още дете, преди мутация, със стабилен момчешки дискант — мецосопран. Аз, дето след три месеца ще ходя в казармата да се изтабаня в цял ръст и да „запея“ с такова гласче — ами те ще умрат от смях.

— Няма значение, каза ми Никола Петков, — всичкото това е театър, всичко е „наужким“, илюзия. А спектакълът много ще спечели от твоето изпълнение. Иначе имаш право да откажеш, разбира се, просто много те моля.

Да, можех да откажа. Но се съгласих. Заради Никола Петков. Но и заради спектакъла. Защото се бяхме научили, че спектакълът, неговото качество, неговата цялостност стои преди всичко, преди нашето неразположение, преди главоболието, преди интимните ни трепети, преди житейските ни притеснения, преди битовите неудобства, преди личната ни суета и желание за индивидуална изява и блясък. Спектакълът е нещо свято, то е нещото, което трябва да се получи. За да изчезне час и половина по-късно, сякаш никога не е бил. Но изчезва ли всъщност, или, ако перифразираме стиховете на Миряна Башева от мюзикъла, всеки си взема от поезията му със себе си „и Спектакълът все се върти — със земята, приижда с реките и се носи по вятъра, изгрява със слънцето и се ражда с децата…“ Поне на всички нас много ни се искаше да е така.

На следващата сутрин отново бяхме пред Студио 1, където се беше събрала публика деца с родителите си. Дойде и Петър Ступел, но вместо празнично зарадван, той стоеше пребледнял на входа и разговаряше с организаторите. Като минах край него, чух го да казва:

— Какво нещастие, ах, какво нещастие…

Новината попари и нас като с вряла вода — всичките ноти — партитурата, клавира, оркестровия материал — бяха изгорели предния ден във вагон на Сточна гара, натоварени за Бургас. Въртележката, тази, която щяхме да играем, вече не съществуваше. Така се оказахме единствените й изпълнители, за мен тя си беше отишла, заедно с детството.

Е, въздъхнахме, поехме дълбоко въздух и, гримирани и костюмирани в импровизирания гардероб, излязохме на сцената, където ни чакаха елементи от декора и запяхме, заедно с гласовете си от лентата:

Лампи шарени блестят

Сякаш полудели —

Все по-бързо там летят

Конниците смели…

За последен път. Сега вече наистина за последен. Огнян се справи блестящо с моя плейбек. Аз удивих публиката с дисканта на Стойчо — след представлението ме попитаха такъв ли си ми е гласа, или просто имам някакъв уникален маниер на пеене, весела и тъжна се получи тази необикновена раздяла с хора, предстояха ми сесии, матури, кандидатстване, казарма и „бавния“ влак за Бургас, с който се прибрахме същия следобед сложи край на това необикновено пътешествие, наречено „Хорът на Милка Стоева“. Впрочем Радиото изгуби този запис, когато три години по-късно хорът беше поканен да участва в телевизионно детско утро, май че беше популярното детско предаване „Захарно петле“, се оказа, че не носят запис, тъй като не са успели да го намерят. Бях прехвърлил записа, който бяха направили родителите ми от радиопредаването на магнетофон с „професионална“ скорост на движение на лентата и изтичах да го донеса, от подвижното телевизионно студио го чуха и казаха, че ще свърши работа. По телевизията децата „пяха“ от този запис. За съжаление години по-късно се оказа, че лентата „ОРВО“ не издържа проверката на времето. При опита ми да я прослушам, емулсията буквално се отлепяше от подложката пред очите ми, записът беше непоправимо повреден. Останаха един-два непълни и несъвършени записи на живи спектакли, останаха няколко снимки и спомени, спомени, спомени… Но някъде там, в небето на детството, този спектакъл остана да се върти и да хвърля чудните си сияния в нашите празници и делници…