Георги Караджов
Срещи с Милка Стоева (3)

Коза пелин пасе ли?

Трябва да е било 1974. Един ден сестра ми се върна от репетиция и заяви, че Милка Стоева заръчала непременно да отида в Пионерския дом. Събирала бивши хористи на среща, да се видят, да си поприказват, пък можело и да си попеят. Веднага възразих, че не съм бивш хорист. Вярно е, че за времето, в което сестра ми пееше, няколко пъти се бяхме срещали със Стоева и хористите й, главно по концертите на хора, даже предишната година бяхме гостували последният ден на лагера в Смолян, откъдето взехме сестра ми за автомобилна обиколка на България, каквато ни беше измислил баща ми — новоизпечен шофьор, току-що сдобил се с Жигули (впоследствие той самият доста се чудеше на това свое хрумване). От лагера си спомням панаира и карнавала — сестра ми беше „циганче“, което гадаеше на Милка на ръка, после беше „принцеса“. Ние бяхме гости и само гледахме и снимахме (за съжаление снимките от този период се изгубиха някъде, от кинофилмите единият се освети при проявяването и т.н.) Тези случайни срещи, на които бях „братът на Златинчето“ не ми даваха право да се смятам член на голямото хорово семейство. Сестра ми не пожела да слуша възражения и заяви безпрекословно: „На всяка цена! Другарката Стоева каза!“

Като всяко семейство на хорист, бяхме вече „дресирани“ и знаехме, че „Другарката Стоева каза!“ стои много по-високо от „Учителката каза“ и даже с половин глава над „Мама каза“. Просто беше закон и това си е. Сериозността, с която хористите (поне преобладаващата част от тях) подхождаха към своята отговорност и задължения бяха наистина забележителни. При това Милка Стоева нямаше нищо общо с „даскалските“, както ги наричаше методи, с които някои диктатори-учители налагаха дисциплина от военен тип, тя мразеше тези методи и неведнъж се е изказвала против насила наложената дисциплина. Личната отговорност към общото дело — в случая музиката, култивирането на вътрешна самодисциплина, която не обезличава индивидуалността, а, напротив, създава условия за нейното развитие и разцвет — това бяха целите на нейното възпитание и, смея да кажа, нейните хористи се чувстваха освободени като личности, което даде своите плодове в израстването на мнозина от тях. „Искам колектив от индивиди — казваше неведнъж тя, — всеки един от вас трябва да бъде личност, ярка и многостранна, само така можем да постигнем заедно нещо истински голямо!“ И тези качества тя възпитаваше и у най-малките, на които сърцата, както се изразяваше тя, са най-кристално чисти. „Почивам си сред тези създания — казваше ми много по-късно, когато вече водех някои от репетициите на Малкия хор, — ето сега бях да се разправям в Окръжния комитет, при «големите началници», все едно са ме пръскали с кал, така се чувствам. Ако не бяха те, музиката. Децата ме пречистват!“ Това чувство за отговорност (любимият й цитат на Екзюпери: „Да си човек значи тъкмо да си отговорен“) към колектива, към музиката, към общото дело, беше филтър против ранното проникване на покварата и сметкаджийството в младите сърца. Много добре си спомнят моите някогашни съхористи какво означаваше „пропусната репетиция“ и знаят, че нямаше по-голямо наказание от това, у дома да ти забранят да отидеш на репетиция. Как ще гледаш другите в очите след това? Та категоричното нетърпящо възражения „Другарката Стоева каза!“ беше изречено от сестра ми и аз имах един-единствен избор — да отида.

Появих се на време, Милка Стоева ме посрещна с усмивка, подаде ми ръка и ми посочи къде да седна. Имаше само момчета на възраст около моята — плюс-минус две-три години, които се радваха, че са заедно, отново заедно, след като възрастта и мутирането на гласовете им ги е извадило от детския хор, явно спомените им бяха живи, стори ми се, че говорят език, различен от моя, разбират се от половин дума, личеше, че ги свързват много неща. Е, трябва да призная, че от самото начало ме посрещнаха като свой, без уговорки. С Павката още тогава станахме приятели, Цецо, Митака, Пепо, Петьо, Мирослав, Ивановците, Оги, Сергей и колко още други. Направи ми впечатление, че попадам сред доброжелателно настроени интересни личности и в един момент напрежението спадна, почувствах се донякъде у дома. И Милка Стоева ни се радваше, разказваше спомени, смееше се, казваше, че трябва да се виждаме по-често, да не се забравяме, толкова неща ни свързват. И… да си попяваме понякога, ей така, за удоволствие. След това тя раздаде нотите. Две български песни: „Кукувица кука“ и „Коза и пелин“. И се започна нещо като репетиция — непосредствено, с много шеги и прекрасно настроение, като на шега. Е, постепенно влязохме в релсите на работната концентрация, явно хоровите рефлекси не бяха закърнели при моите нови приятели, а аз вече вземах първите си уроци по пеене в Музикалната гимназия. Накрая Милка Стоева обясни, че иска да ни направи участници в смел експеримент. На тази възраст момчешките гласове са несигурни, неукрепнали, битува твърдението, че пеенето е вредно за тях, тъй като току-що са мутирали в мъжки. Ако, обаче, много внимателно се подходи, може да се получи нова звучност, един юношески хор, запазил непосредствената свежест на младите гласове, без „рутинното“ тубиране на един смесен хор, но с неговия диапазон.

— Да опитаме — каза тя, пък ще видим, каквото излезе. Впрочем, ние българите не се отказваме лесно. Я вижте тоя шоп от песента „Коза и пелин“! Наумил си е да храни животното по-евтино с бързорастящия пелин и не се спира пред нищо, за да постигне целта си. В космически измерения! Облак ще накара слънцето да затули, слънцето — водата да изсуши, водата — огъня да изгаси, огънят — пушката да изгори, пушката — вълка да убие, вълкът — козата да удави, защото не иска да опасе пелина. А той, видите ли, бързо расте. Цялата вселена е впрегнал, и земята, ако трябва, ще спре, само и само да стане на неговото. Е, ще видим нашата коза ще опасе ли пелина.

След две-три репетиции се събрахме и с по-големите момичета от големия хор, както и с бивши хористки, завърнали се за новата формация. Кукувицата кукаше жално милно, козата не искаше да пасе пелина, постепенно разширихме репертоара си, „Аве верум“ на Моцарт, „Серенада“ на Танеев, „Баркарола“ на Шуберт, „Поема“ на Фибих, „Италианска полка“ на Рахманинов. Но най-големия празник за душите ни бяха българските: „Стара се майка не ложи“, „Жълта пеперуда“, „Пиленце пее“, „Дилмано, Дилберо“… Българските произведения бяха основния репертоарен акцент. Особен дълг със силата на вътрешна необходимост за всеки от нас, отговорност и радост беше популяризирането на българската песен у нас и в чужбина. Вълнението беше друго, усещахме се мисионери. И чудото ставаше — когато пеехме тези песни в чужбина, пред традиционно сдържана публика, която нямаше как да разбере текста и съдържанието, нито да се замисли каква древна мъдрост и дълбочина крие песента, каква вековна мъка изплаква, внезапно виждахме как зрителите бършат очи, как сълзи текат по лицата им, знаехме, че всички ледове са стопени — посланието е преминало през моста на музиката, който нашето изпълнение е изградило, прехвърлило е с лекота географските, езиковите, историческите и предразсъдъчните прегради — душата е срещнала душа. И след песента е нужна пауза, за да можем и ние да преглътнем сълзите си и да изчистим камбанките в гласовете си — за следващото послание. Е, за щастие оглушителните аплодисменти на покорената публика ни дава така необходимата пауза. И започваме отново, превърнали вълнението си от допира с шедьовър, дълбоко вкоренен в древната душевност на прекрасната ни земя, в чист глас, както ни е завещано от дедите.

Така започнатият като на шега „експеримент“ се оказа повече от успешен, новият юношески смесен хор в скоро време стана културен факт и тъкмо с него Милка Стоева реши да отвърне на визитата на белгийския хор „Амабиле“. Няколко години по-рано детският хор беше спечелил в Неерпелт голямата награда на фестивала, специално и спонтанно учредена от журито — над първата, която да се дава само за изключителни постижения. Желанието на Стоева бе да представи вече порасналите лауреати в една принципно нова формация. А аз, макар и късно присъединил се, бях вече част от голямото семейство на хора, като на шега наследил цялата негова история, сякаш бях, подобно другите, порасъл там. И когато по-късно редиците ни се попълниха от нови хористи, с тях се случваше същото. Тази приемственост, богатото наследство, което всеки един от тях наведнъж получаваше, беше едно от чудесата на хора и една от тайните на неговия успех.

Съвсем закономерно през зимната ваканция се озовахме в хотел Бургас в заснежения Слънчев бряг. Това беше първият ми лагер с хора, но бързо разбрах за какво става въпрос на тези лагери: работа, работа, работа! В една от залите за конференции на хотела вече ни чакаше импровизирана репетиционна с пиано. Денят беше строго разпределен. Хранехме се в един отдалечен хотел, в който кухнята и ресторанта работеха и през зимата. От тези ежедневни разходки си спомням замислен и меланхоличен пуст плаж, покрит с тънка ледена корица и оловносиво море, уморено милващо го с вълните си. Стаята делях с Павката, разговаряхме за Пушкин, тъкмо пеех в Музикалното училище един романс по негово стихотворение, та с първия том от съчиненията на поета вървяхме по следите на загадъчната Анна Петровна Керн. Павката беше отличен познавач на руската литература. Но, разбира се, детското надделяваше у нас и в по-голямата част от свободното си време се отдавахме на „минифутбола“, който бяхме измислили сами. Този, достоен да бъде включен в програмата на Олимпийските игри, спорт се играеше от двама, застанали в двата края на коридорчето към стаята с тенисна топка. Набързо измислихме правила, някои от които бяха на пръв поглед доволно странни — например наказателни точки за твърде силни удари в посока към стаята (поради опасност да се счупи прозореца). Иначе за удари към външната врата ограничения нямаше. Е, за зла участ се оказа, че на етажа има и други зимни гости, освен нас — и то чужденци. Та именно те проявили любопитство откъде се раздават постоянните „бум, бум, бум!“ И ето че в разгара на най-оспорвания турнир, когато финалистите (Митака, Цецо, Оги, двамата домакини и не помня вече кой) съсредоточено се бореха за златен медал, на вратата се почука доста рязко. Топката изчезна в един от саковете, вратата беше отворена и на прага й застана Милка Стоева. Погледна ни и ни попита какво става тук. Ами какво, говорим си, какво друго. За Пушкин, изрекох най-убедително и размахах томчето стихотворения. Пък какво, какви удари, няма такова нещо. А-а, да, вратата заяждаше малко и се налагаше да я затваряме малко така, по-твърдо, да я блъсваме. Ама я се опитай да излъжеш ти Милка Стоева, съвършен детски психолог с такава дълга практика, не знам някой някога да е успял да го направи, понякога си мислехме, че чете мислите ни.

— Да, да — каза тя. — Значи вратата. Пък аз не се сетих веднага. Затова стоях половин час пред нея в коридора и ви слушах как дружно се опитвате да я затворите и все не успявате. Може би защото вече си беше затворена.

Нямаше нужда повече да лъжем, нямаше нужда и да си признаваме, и да обещаваме. Просто си беше ясно — олимпийският огън трябваше да угасне.

А работата напредваше. За да се справим с внушителния репертоар, бяхме разделени на групи и репетирахме паралелно — за целта някои стаи се сдобиха с пиана. Музика и пот се лееше, но в края на краищата козата опаса горчивия пелин и го превърна в сладко мляко. Мисля, че по това време, освен с концертния репертоар на новия състав, децата репетираха и ораторията „Държава Пионерия“, написана специално за нас от един от най-популярните детски композитори Петър Ступел. Той често идваше на нашите концерти, посрещахме го с песничката му „Приятел пръв“(по текста на Валери Петров от „Зимна приказка“), защото го считахме за пръв приятел на хора ни. С право, разбира се. След първата оратория, той написа втора — вече за двете формации, а по-късно и „Въртележката“ — която се „въртя“ цели два сезона — само в Бургас. От ораторията беше „песничката за свирене с уста“, която съвсем естествено стана сигнал на хора. С този сигнал се откривахме безпогрешно, в който и град да срещнехме съхорист, както в България, така и в чужбина. Живелите по онова време знаят, че нямаше начин такова произведение като оратория да мине без някаква, прославяща наличния у нас обществен строй, част. Ораториалният жанр „за възрастни“ се беше специализирал като чисто пропаганден в текстово отношение. И тази оратория не мина без заключителния химн „Комунизмът над света изгрява“, но музиката беше доста далече от стандартните масови песни на времето, беше органично свързана с детското светоусещане в цялата оратория. Впрочем „протоколно ангажираните“ творби, които хорът беше длъжен да изпълнява бяха подбирани също старателно. Там, където други хорове започваха и завършваха концертите си със „Слава на Партията“, в каквато и песенна форма да е облечена тя, хорът на Милка Стоева започваше с друга част от ораторията:

Тъй както славеят неуморим

все свойта песничка повтаря,

тъй ние с тебе ще вървим

все с тая песен за България.

Деня да славим и нощта,

Усмивката, Балкана, хляба,

обикновените неща,

които цял живот ни трябват!

И някак си пропускахме, че во време оно беше задължително да се слави партията. Хоровете бяха нейна „собственост“. Пионерските домове и всеки вид дейност в тях се издържаха от Комсомолската организация и от други партийни структури. И, въпреки това, задължителната „абракадабра“, на която, впрочем, не обръщахме внимание, защото беше навсякъде, в хора на Милка Стоева се свеждаше до възможния минимум. Високата художественост на песните беше единственият критерий, който определяше неговият репертоар. И аз знам, че това на Стоева костваше огромни усилия. Любимият й цитат от едно житие на Свети Кирил Философ — когато Светецът излязъл от диспута, бил потен. На отправената му подигравка, че се е озорил, той отговорил: „Да, препирах се с простаци!“

Дори когато, след успеха на двете оратории, хоровата школа започна да се нарича „Държава Пионерия“, Милка Стоева изрично обоснова това решение с многозначността на думата: „пионер“ — това далеч не означава само дете с червена връзка на шията. Думата е с английски произход, идва от „първи“, обозначава първопроходец, храбрец, тръгнал по неотъпкани пътища, първооткривател. Пионери са били наричани първите покорители на дивия запад, изследователите на белите петна по картата на света, първите, достигнали полюсите, първите, изкачили върховете, дръзналите първи да изследват неосветени територии и явления. Пионерно дело е и нашата нова формация, средношколския хор. Ето как тя разбираше новото име на школата, което й беше подарил Петър Ступел и как тя го обясняваше на всички нас. Защото търсещият неспокоен дух й беше дълбоко присъщ и той се предаваше по индукция на нас. Търсенето на красивата песен, търсенето между нейните ноти на най-точния, най-задълбочения израз, многобройните асоциации, с които тя засаждаше песента в сърцата ни, за да стане тя интимно наша, да сме не само нейни изпълнители, но и нейни единствени автори, да я изпълняваме от първо лице, да слеем същността си със звуците й. Огромна заслуга на Милка Стоева е, че ни потопи в магията на българската народна песен, неизмеримата дълбочина на нейните послания, научи ни да се гмуркаме в нея без страх и да търсим на дъното й бисерите. За да можем на концерта да ги споделим, докато тя, строга и усмихната едновременно, отново ще извайва с ръцете си като скулпторка от трептящия въздух фината изящна фигура на музиката, до най-дребните детайли. За да може посланието да достигне, през пространствата и времената, през условностите и недоразуменията чистото дъно на душата.