Георги Б. Караджов
Срещи с Милка Стоева (4)

… А може би и в света

Студено мартенско утро. Слънцето още не се е показало. Край прозореца се нижат заснежени кантони, малки островърхи църквички, влакът се плъзга сред самите Алпи. Едно момче като омагьосано стои на прозореца и се опитва да пъхне цялото алпийско утро в обектива на фотоапарата си. Уникално изживяване — за пръв път в чужбина и то — на запад! Австрия. Назад е останало изпращането на бургаската гара, първата пас-контрола, неприятната случка с югославския шафнер, накарал всички деца, снимали през прозореца белградския мост да осветят филмите си. „Вади филм!“ и толкоз. Тук вече е запад, тук всичко е позволено. Поне така си мислим в кушет-вагона на БДЖ, с който трябва да стигнем чак го фламандския Гент. Тамошният хор на девойките „Амабиле“ вече е гостувал в Бургас, сега те ще бъдат наши домакини, предстоят ни напрегнати дни — пътувания, концерти всяка вечер, през деня — репетиции за предстоящите изяви — почти веднага след завръщането предстои концерт с Филхармонията — три кантати и една оратория! В присъствието на композиторите. В Бургас по-малките хористи също усилено репетират. Решението на Милка Стоева да вземе на турнето средношколската формация е логично — това са порасналите хористи, същите онези, които преди няколко години, като деца, са взели ума на журито в престижния международен хоров фестивал в Неерпелт. Голяма награда до момента на това наше пътуване не е била присъждана за втори път на друг хор. Съвсем естествено е рекламата на домакините за предстоящия концерт в Неерпелт да гласи: „Тази вечер — най-добрият хор в Европа (а може би и в света)!“ И отговорността е огромна — тежкото концертно турне предвижда до два концерта на ден на различни места в Белгия и Холандия, а ние сме длъжни да запазим името си и да занесем посланията на вековете, скрити в нашите прекрасни български песни, а и да демонстрираме нашенски темперамент в интерпретациите си на Моцарт, Шуберт, Шоу. Напрегнати и пълни с емоции дни. Още преди обед пристигнахме в Мюнхен — крайна спирка на Норд-ориент-експреса. От предните вагони се заизнизва тълпата гастарбайтери турци и югославяни, нашият го откачиха и го закараха в глух коловоз, за да чака прикачване на влака за Остенде — рано на следващата сутрин. Имахме цял ден, за да разгледаме столицата на Бавария, трябваше надвечер в един определен час всички да сме отново във вагона, който да бъде проверен и заключен от немски граничен полицай, в съответствие с транзитния характер на визите ни. С нас пътуваха, задължителните тогава при всякакви групови излизания на запад, представител на Комунистическата партия и на Комсомола, те ни друснаха един инструктаж като какво следва да бъде поведението ни във „вража капиталистическа страна“ и, макар да не изглеждаха много доволни, че няма да се движим под строй, ни разрешиха разходката. Беше година на криза — след удивлението ми от огромната покрита гара, каквато виждах за пръв път, великолепната старинна архитектура на Мариенплац някак си нелепо съжителстваше с множество просяци, седнали по тротоарите и с порнографските фотоси, красящи почти всяко кино, край което минавах, на една уличка до мен се приближи проститутка, като излязла от филм на Фелини, и се опита да ме покани в някакво заведение с червени фенери. Магазините бяха огромни, препълнени със стоки, които, обаче, се оказаха доста скъпи за нашите, ако не се лъжа 15 долара, които имахме право да обменим по тогавашните български закони, така че си пълнехме предимно очите. Е, дочух по-късно, че един — двама от по-малките ни хористи решили, че някакви дреболии са безплатна реклама. Наложило се е Милка Стоева и прекрасно владеещата немски език пианистка Златка Костова да се разкарват до полицията, за да изгладят тези недоразумения. Срещнах групичка около комсомолския представител, които се канеха да посетят Олимпийския център и се залепих за тях. И така денят скоро се изниза в емоции и приключения, до уречения час бяхме отново на гарата, около нашия вагон. И изведнъж се оказа, че Огнян го няма. Огнян беше ученик в Немската гимназия, владееше много добре езика. Мога да си представя какво ставаше в душата на Милка Стоева — партийният и комсомолският буквално стояха на нокти. Митничарят дойде, заедно с шафнера, отключиха вагона и ние влязохме умърлушени. Милка Стоева ходеше от единия край до другия, разпитваше, хапеше устни. Точно Огнян! Всички ние толкова го обичахме, имахме му безгранично доверие… Огнян го нямаше! Не знам дали някой от родените по-късно може да си представи цялата драматичност на това положение тогава. Изчезнал в Германия? Поискал политическо убежище? Можехме направо на другия ден да си се връщаме назад и да сядаме да пишем показания още във влака — каква съдба очакваше хора беше абсолютно неизвестно. И ето че половин час след определеното време в края на тъмния перон се появи елегантна фигура, която тържествено се приближаваше към вагона. На светлината на лампата познахме Огнян — в ръцете си държеше голям букет рози. Изнервена до краен предел, но с несъмнено облекчение, Милка се спусна към него да му се кара, но не можа да каже нито дума. Огнян с галантен поклон й подаде розите и каза само: „Другарко, заповядайте!“ „Огняне, ще те убия! — изрече Стоева. — Изкара ни акъла. И как можа — всичката си валута си дал за тези рози!“ „Е, не всичката, — отвърна Огнян, — някъде половината.“

Рано на следващото утро ни посрещна Гент, крайната точка на нашето пътуване и базата на турнето. Посрещна ни студено — с прехвърчащ сняг. Затова пък домакините се бяха погрижили веднага да ни стане топло. Интернатът, в който ни настаниха, се помещаваше в една стара сводеста сграда, в която обаче, обзавеждането беше съвсем модерно. По двама в стая, където ученичките бяха оставили всичките си вещи, книги, в която имаше непременно библия (за съжаление на фламандски) и разпятие на стената. И още една книга се срещаше почти във всяка стая с надпис „Енгелс“. Разбира се, веднага ни стана ясно, че не се касае за класика на марксизма, когото бяхме длъжни да изучаваме у нас, а за учебник по английски език. Е, това ми даде надежда, че ще се разбирам с момичетата от „Амабиле“ при срещите ни с тях. И ето че след няколко дена разказвах на едно симпатично момиче за себе си, за България, а то ме гледаше с хубавите си очи, усмихваше се и от време на време отронваше: „О, йес!“ В края на краищата Огнян остави китарата, с която веселеше малка групичка, приближи се, заговори момичето на немски и то веднага се разприказва. Осъзнах, че изобщо не е разбирала какво й говоря. Диригентът на „Амабиле“ и наш домакин Жос си беше направил труда да закачи надписи на български по стените. На някои от тях се мъдреше „НИКОЙ ВХОД“ или „МОЛЯ НЕ ПУША“. До стълбите имаше каси с газирани напитки и сокове (всъщност газираното, като вредящо на гласа, беше по принцип строго забранено!) и ние чак към края разбрахме, че са за нас, нещо като почерпка от домакините.

Излъскано до блясък фоайе, свещници, полилеи, кристални чаши, маси, отрупани с деликатеси. Нашият посланик говори нещо за дружбата между народите на България и Белгия и за културното сътрудничество, след него говори кмета на града, на фламандски език, превеждат го, но все едно, и той ще да е казал същото, ние не го слушаме, много сме уморени и жадни, иска ни се да се наспим най-сетне отново в легла. На една маса отварят големи бутилки с кола и швепс, такива — по литър и половина — виждаме за пръв път, едва дочакали речите да свършат, се втурваме към тях. Успяваме да изпием по чаша-две, преди да чуем предупредителното „Да не е газирано!“ Златка Костова, пианистката, е солидарна с нас и отвръща уклончиво: „Не е студено!“ За пръв път виждаме прозрачни филийки хляб — по два милиметра дебели, сурова кайма за ядене, най-различни чудновати на вид и вкус деликатеси. Трябва, разбира се, да отговорим на приветствията и го правим, както си знаем — с пеене, заставаме амфитеатрално на едно стълбище и му друсваме един импровизиран концерт акапела. Пеем и песни, които не са от концертния ни репертоар, заради посланика, такива, които българите в чужбина обичат да слушат, „Облаче ле бяло“, „Хубава си моя горо“ и т.н. Накрая завършваме с „Приятел пръв“. Келнери в бляскави ливреи разнасят плавно подноси с вино, газирани напитки, някакви сладкиши, даже пури. И така началото е дадено, още на другия ден имаме концерт, преди това — репетиции, в свободното време — посещение на забележителност — домакините се бяха постарали да разнообразят програмата ни — старинен замък, разходка с корабче по каналите на града, Катедралата със знаменития олтар на Ян ван Ейк, едно от най-големите съкровища на Белгия. Но преди да се потопим в този шедьовър на фламандската живопис се случва нещо забавно. Малко преди да влезем, нашия домакин Жос изчезва някъде. И ето че още на входа не посреща с гръмогласието си органа на катедралата, изпълва цялото пространство на храма с тържествен химн. Мелодията ни е позната отнякъде — ами да, това е заключителната част на ораторията „Държава Пионерия“, посветена от композитора Петър Ступел на нашия хор, написана специално за него. Жос я беше чул на наши репетиции и я възпроизвеждаше точно. Изненадата беше голяма, но може би още повече щеше да се изненада самия Жос, ако знаеше какъв беше текстът на това, което свиреше в момента: „Комунизмът над света изгрява!“ В Гентската катедрала!

Концертите бяха из цяла Белгия, пристигахме с автобуса, публиката, сдържано усмихната, песен след песен се преобразяваше, аплодисментите ставаха все по-бурни, очите на мнозина се пълнеха със сълзи. Странно и прекрасно усещане — че отключваме у непознати хора, на които и езика не знаехме и които живееха на различни ширини и при съвършено различни условия, онова дълбоко скрито във всеки един от нас общочовешко първоначало и успявахме не само да ги развълнуваме, но да ги накараме по-добре да осъзнаят самите себе си. Защо иначе ще заплаче белгийската жена за любовните терзания на родопчанката Фатмиш, или за ранната смърт на младата Милка, та тя нямаше и понятие нито от текста, нито от традицията и историята, които са го породили. Онази мистична искра, която ни свързваше с нашата публика, беше извън думите, извън историята, националността, политиката, без всички предразсъдъци и условности, даже извън музиката, тя беше искрата на истинското безусловно общуване на душите. Публиката ни беше омагьосана, след концертите често ни изчакваше и аплодираше на улицата, стискаха ни ръцете, приказваха ни нещо, което ние, естествено, не разбирахме, но усещахме. И бяхме щастливи. Връщахме се понякога след полунощ — и направо в леглата, защото на другия ден програмата отново бе неумолима. А Милка Стоева, кога спеше тази жена не ми стана ясно, обикаляше коридорите и следеше всичко да е спокойно. В една от тези нощи тя се натъкнала на един от по-големите хористи, който излизал от „Никой вход“ блед като платно и подпирайки се на стената бавно стъпвал към стаята си. Стоева го подхванала и ужасена започнала да го разпитва какво му е. „Нищо ми няма, — казал накрая той. — Пуших!“ Всъщност беше обществена тайна, че някои от най-големите хористи използваха „Никой вход“ за тези цели. В случая обаче нашият колега беше пушил… пури. За пръв път в живота си. „И откъде ги взе тези пури?“ — ядосано попитала Милка. „Ами нали даваха там, на приема…“ — оправдал се колегата. Още на другата сутрин ядът й се беше изпарил и тя ми разказа тази случка като весел анекдот. Стоева лесно ни прощаваше младежките лудории, нещо повече, тя смяташе, че те са нещо естествено за нас, даже нещо необходимо в изграждането ни като личности, на което тя особено много държеше. Истински я вбесяваха проявите на нечестност, на сметкаджийство и използвачество, на лицемерие и угодничество. Всеки познаваше „бясната“ Стоева, която преди репетиция в Пионерския дом изливаше възмущението си към отсъстващите, които „ще са първи като тръгнем за чужбина, а сега ги няма! Как е възможно на тази възраст вече да бъдат покварени от такова мислене, безотговорни“… и така нататък, докато изведнъж се спираше и казваше: „И какво сега, развиках ви се на вас, дето сте съвестни и сте дошли тука, вас ви наказах заради тези, дето ги няма! Ама какво да правя, като ги няма. И, да знаете, страшно съм възмутена. И огорчена.“ Спомням си, че по едно време, за да се спрат закъсненията, вратите на Пионерския дом се заключваха в началото на репетицията. И веднъж, въпреки заключените врати, се появи закъснелият Огнян — отново с букет цветя в ръка (набрани набързо от една градинка), беше се качил през прозореца на първия етаж в една съседна на музикалната стая.

Онова, което Милка Стоева трудно можеше да прости, беше пестенето по време на концерт, непълното себеотдаване. Веднъж в паузата на един от белгийските ни концерти, тя, за разлика от публиката, беше много недоволна от първата част. Е, умората си казваше думата, пък и бяхме малко поизстинали от рязката смяна на климата, но нищо не можеше да ни оправдае. Бяхме седнали на някакви сандъци зад сцената, Милка вървеше между сандъците и крещеше шепнешком. Който я познаваше, знае какво имам пред вид. Тихо, привидно спокойно, без да повишава глас, със съвършено равна ледена интонация, от която те побиват тръпки.

— Много добре — казваше тя, просто чудесно. За какво дойдохме тук? Да покажем колко заспало и механично можем да си пеем нотичките, без тука, в сърцето, нищо да ни трепва. Български темперамент, изразителност, душевност — нищо подобно. Млади хора, а мънкат като баби, тръгнала съм с хора на пенсионерите от старческия дом! Това ли ще покажем на хората, нарекоха ви „Най-добрият хор в Европа“, не ви е срам! Вие не сте българи, вие сте…

И точно в този момент, когато все пак беше повишила глас, в помещението нахлуха репортери с усмихнати лица. Стоева се обърна към тях, погледна ги гневно и те тихомълком се изнесоха.

— Видяхте ли, — каза ни тя, — заради вас изплаших журналистите. Като ме видяха такава бясна, избягаха.

След това се пристъпи към крайното средство за загряване и смазване на гласните връзки — капачката „Плиска“, която пианистката Златка Костова раздаде, внимавайки да не повтори някого. За втората част на концерта Милка Стоева излезе ведро усмихната, обърна се към нас, намигна ни и прошепна: „Внимавайте сега! Българи!“ Малко е да се каже, че взривихме публиката. Просто виждахме как лицата на слушателите се преобразяват, как ги водим в други измерения и светове, след магията на звуци и емоции, наследство от древната душевност на народа ни, подарявахме им с този концерт необикновено преживяване, спомена за което дълго да бъде с тях. Всъщност, строго погледнато, просто правехме онова, за което бяхме дошли, вършехме си работата.

Участвахме и в служба — тъй като нямахме кой знае колко религиозни произведения в репертоара си, май се изчерпваха с „Аве верум корпус“ на Моцарт, пеехме всички бавни неща, които носехме със себе си. За съжаление в онези времена беше немислимо един „пионерски“ хор да изпълнява религиозен репертоар, великолепието на Православната литургия беше забранена територия. „Аве верум“ все пак беше Моцарт — с оправданието, че „такива са били времената тогава“. Всъщност се получи нещо много интересно. В готическите сводове на катедралата, между латинските послания на пастора нашите „Стара се майка не ложи“ или „Жълта пеперуда“ придобиваха онова сакрално значение, което винаги им е било присъщо, превръщаха се в Богослужение, в Молитва и се докосваха до истинските си шеметно дълбоки измерения, непроменени в бездната на вековете, които всички ние носим някъде дълбоко в себе си.

На един концерт в залата на някакъв девически манастир, преди да излезем на сцената към нас се приближи млад човек и попита какъв хор сме — католически или протестантски. Юлия му отговори на немски език, че сме български хор и не принадлежим на определена църква. (По-късно бургаският вестник описа тази случка, брутално политизирайки я — в неговата версия Юлия „гордо заявила: Ние не вярваме в Бога!“)

— Аха, — усмихна се злобно саркастично човекът, — значи комунисти!

Видяхме го след това, иронично усмихнат на първия ред, видяхме как иронията му отстъпи място на изумлението, а после — на чистото възхищение, видяхме го да скача от мястото си след концерта, да се тресе от ръкопляскането си и да крещи: „браво“! След концерта ни очакваше, стискаше ръцете ни, дълбоко развълнуван повтаряше: „грандиозно, грандиозно, браво, българи!“ Отново бяхме стопили леда на предразсъдъците и бяхме спечелили приятел. На българите, на България. В това отношение бяхме много по-красноречиви посланици, отколкото представителите на партията и комсомола, задължително присъстващи навсякъде с нас и раздаващи пропагандни брошури за страната ни. Е, от време на време се налагаше да изслушваме „инструктажите“ им как да противостоим на „идеологическата диверсия“, даже веднъж бяха организирали „среща с белгийски работници“ — пълна глупост, гледахме се половин час и се чудехме какво да си кажем с някаква група млади хора, които далече се разминаваха с нашите родни представи за „работник“. Но какво да се прави, трябваше и официалните надзиратели да отчетат някаква дейност, като се върнат. Впрочем не останахме с впечатлението, че са лоши като хора, напротив, даже комсомолския доста често ни разказваше за театъра на „Таганка“ и Владимир Висоцки, от които останал очарован и към които официалната власт имаше сериозни резерви. А и Милка Стоева още в началото им каза ясно, че няма намерение да отменя репетиции заради идеологически инструктажи.

Имахме и свободни от концерти вечери, макар и много рядко. В една от тях бяхме поканени да гледаме спектакъла на „Риголето“ в Гентската опера, гостуваше известния български баритон Стоян Попов — бургазлия. През една странична вратичка се качихме направо на най-горния балкон, откъдето сцената се виждаше като от самолет (поне така ни се стори тогава). Операта, иначе три часа, се проточи до вагнерово времетраене, тъй като публиката скачаше на крака, крещеше „браво“ и аплодираше продължително всяка сцена, в която Стоян Попов участваше. Беше невъобразим триумф. В антракта решихме да го поздравим и слязохме до подземния гараж, откъдето бил входът за артистите. Златка Костова тръгна да обяснява на полицая пред вратата, какви сме и кого искаме да видим, но той беше неумолим. „Не може. Артистите са в почивка и никой няма право да ги безпокои!“. Отчаяни, че няма да видим певеца, започнахме на български език да критикуваме — какви са тези работи тук, той ако ни знае, че сме на спектакъла, ще се зарадва и… дочул българска реч, Стоян Попов изскочи на вратата. Полицаят само козирува и отстъпи назад.

— О-о, здравейте, бургазлии! — гръмна мощния глас на певеца. — Какво правите, Милке, как си! Научих аз, че сте тука, ама нямам време да ви дойда на концерт, утре заминавам.

Започнахме да го хвалим — в залата е триумф след всяка изпята от него нота, а той само скромно каза:

— Е-е, то защото тук ме знаят. На практика и аз, и вие правим едно и също. Радваме света с българско пеене. Много се радвам, че ми се обадихте!

Публиката решително не искаше да си отива след спектакъла и аплодираше, аплодираше, аплодираше… А аз чак в общежитието забелязах, че съм си изгубил шапката. Беше доста студеничко, Стоева ме посъветва на другия ден да отида и до си я поискам, нали знаех английски. И наистина на следващия ден страничната вратичка към най-високия балкон беше отворена, необезпокояван от никого влязох, изкачих безкрайното стълбище и между столовете намерих падналата предния ден шапка — на сцената се репетираше нещо, но никой не ме усети.

Най-паметния концерт за мен беше, несъмнено холандския — щеше да се предава директно по радиото и, едновременно с това, щеше да се записва за повторни излъчвания. Пътувахме доста дълго с автобуса, момчетата се впечатлявахме най-вече от западните коли, които срещахме по магистралата и каквито у нас бяха все още голяма рядкост. Когато по-късно, в България, проявихме 8 милиметровия филмов материал, който снимахме на турнето, оказа се, че поне 70 процента от него заемат магистралите с колите по тях! Попитах едно от придружаващите ни момичета кога ще стигнем в Холандия и то ми отговори, че преди малко сме влезли в нея, точно къде се пада границата и тя не може да ми каже. По радиото за стотен път се въртеше тогавашния хит номер 1 — „I do, I do, I do!“ на АББА, времето беше чудесно. Автобусът спря на един супермаркет за почивка. И докато по-малките влизаха и излизаха през самоотварящите се врати (и такива виждахме за пръв път!), аз се впечатлявах от хилядите велосипеди, паркирани пред магазина — със сигурност не бях виждал толкова много на едно място.

Когато влязохме в залата, където след два-три часа щеше да бъде нашия концерт, буквално замръзнахме от удивление — оказахме се в едно задимено помещение, с бар в дъното, маси и столове, билярд в ъгъла и огромен боксов ринг по средата. Обърнахме се безпомощно към нашите домакини — тук ли ще пеем? Те се засмяха на учудването ни и ни помолиха да се поразходим малко из градчето, докато оправели. И все пак, питах на разходката една от придружителките ни, нямат ли си тук концертна зала, като тези, в които изнасяхме концертите си досега. Момичето се усмихна и каза, че в тази зала акустиката била много добра за радиопредавания, затова са я избрали от радиото. Те я предпочитали за такива концерти. Е, нямаше и час, като се върнахме, не можахме да познаем залата — голяма сцена с концертен „Стейнуейн“ и знамената на България и Холандия, много удобни столове, от масите, боксовия ринг, барчето нямаше и помен. Златка Костова като видя рояла, каза, че не й се разхожда вече, ще седне да си посвири за удоволствие. Организаторите я помолиха половин час преди началото на концерта да освободи рояла, за да може специално поканения за целта акордьор да го настрои наново. Всичко трябваше да бъде перфектно. По пода пълзяха работници и залепяха кабелите за микрофоните, един дебеличък чичко бодро подскачаше между тях и даваше къси нареждания, изглеждаше доста изнервен.

Точно в определения час концерта започна. Оказа се, че ще бъдем представени от кралския мъжки хор — стотина (поне толкова ни се сториха) сериозни мъже в черни костюми и черни папки в ръцете изпяха няколко песни и после тържествено слязоха в партера и седнаха на първите два-три реда, запазени за тях. Излязохме ние, а пред нас Жос, с лист в ръка, за да ни представи и да каже какво точно ще пеем, говореше на английски. Погледнах нагоре и видях пълничкият чичко с напрегнато лице, по което се стичаше пот. Жос четеше програмата заглавие по заглавие, стигна до песента на Робърт Шоу „Сядай, робе“, на която бяхме солисти с Маринета, без затруднение прочете името й, пред моето се спря, помисли и изрече отчетливо: „Джорджи Ко-ро-джов“! В сериозността на момента изведнъж избухна смях — като взрив, хористите се кикотеха, превиваха се от смях, смееше се и Стоева отстрани, и Златка Костова на пианото, смехът ни зарази публиката, която също започна да се кикоти, смееше се кралският мъжки хор в черните си костюми на първите редове, подскачаха папките на колената им от смях, с други думи — смееха се всички, повечето не знаеха, защо се смеят, но те пък, тъкмо поради това, се смееха най-силно. Най-много се смееше самият Жос. Смеех се и аз, разбира се. Ето по какъв тържествен начин пред публика и в присъствието на холандския кралския хор — в пряко предаване на Холандското радио аз получих „артистичното“ си име Джорджи, с което от този миг нататък щяха да ме наричат всички мои приятели, сестра ми, даже роднините ми. Такова грандиозно покръстване! И толкова смях. Та като се насмяхме, концертът беше наистина невероятен. Най-добрият ни концерт, може би — емоциите достигаха до своя апогей, вълните им леко преминаваха рампата и обхващаха цялата публика, сериозните лица на кралските хористи се изпълниха с вълнение и възторг. Публиката не искаше да ни пусне да слезем от сцената. Най-щастлив беше пълничкият чичко — тонрежисьора на предаването, той подскачаше между нас, стискаше ни ръцете, прегръщаше ни и само повтаряше: „браво, грандиозно, гениално!“ На следващата вечер слушахме в общежитието едно от повторенията на концерта по радиото. Разбира се, моето тържествено оджорджаване го нямаше на записа, такива неща се случват само „на живо“!

Последната седмица беше определена за почивка и по-добро опознаване белгийския бит. За целта бяхме разпределени в белгийски семейства — от кръга на домакините — хор „Амабиле“ — които ни развеждаха и ни показваха забележителностите. Така видях истински фламандски ин — традиционна за областта кръчма, града-музей Брюге (някои държат на френското произнасяне на името му — Брюж, но аз съм на мнение, че като стара столица на Фландрия, той има право да бъде наричан така, както го наричат фламандците). Изкатерихме се на кулата на кметството, любувахме се на цветния килим, който се готвеше на пазарния площад, както и на огромния пазар на цветята. За пръв път бяхме и на покрит басейн от този тип, каквито познаваме сега. По онова време плувните басейни у нас бяха изключително спортни съоръжения. Вечерите често идваха гости, които искаха да задоволят любопитството си — не беше честа възможността да срещнат млади хора от оттатък желязната завеса. Опитваха се да разберат нещо повече за България, отвъд официалните цветни брошури, които бяхме задължени да подаряваме наляво и надясно (пропагандата, на която така държаха партийните ни надзиратели). Един от посетителите говореше руски, каза, че през войната е бил в концлагер, където го е научил. Попита ни дали официалният език в България е руският? Отговорих му, че си имаме език и той е официален. Учим руски в училищата, както в Белгия учат английски. Имаме английски, немски, френски гимназии. Казаха ми, че в Белгия има два официални езика, да не би и у нас да е така. Отвърнах, че си имаме само един. Научих, че телевизионните реклами в Белгия са забранени със закон и въпреки че моят хазяин не обичаше да гледа телевизия, успях да видя интервю с наскоро екстрадирания от Съветския съюз Солженицин. През вечер пристигаше по-голямата, вече омъжена, дъщеря и играеше със сестра си и майка си „Не се сърди човече“, която наричаха „Кончета“, докато бащата разсъждаваше със зетя си над шахматната дъска.

Впрочем последният ден тази идилия се наруши, неочаквано се оказа, че домакините не са го сметнали този ден и… се наложи да нощуваме в Туристическа спалня, не по-различна от онези, които познавахме у нас — по седем-осем човека в стая. Милка Стоева коментира: „Ех, Джорджи, досега бяхме в стил «барок», сега сме в… «марок!»“

А на следващата сутрин нашето познато вагонче си ни чакаше на гарата, композирано във влака за Мюнхен, а ние пеехме, плачехме и се прегръщахме с новите си приятели от „Амабиле“, играехме, хванати в кръг за раменете, игрите, на които ни научиха: „Ти-я-я-хо“ и „Хагабадула, менчикабула“ (не знаехме, че песничката е от новия тогава филм на Дисни „Пепеляшка“) — игри на приятелството. Милка Стоева ми разказваше за приема, който й устроила една принцеса в някакъв замък — с шпалир от аплодиращи благородници. Няколко дни по-късно, вече на родна почва, й се бяха разкрещели чистачките на Пионерския дом за това, че хористите не се събували при влизане на входа. „Как всичко е относително, Джорджи, — каза ми тя. — Как всичко е относително!“ Впрочем ние продължавахме да не се събуваме (освен когато беше наистина много кално и си носехме чехли). Стоева беше твърдо заявила, че не може да дирижира млади хора… по чорапи!