Георги Караджов
Срещи с Милка Стоева (6)

Светлина в началото на тунела

Тунелът е „Козница“ — най-дългия в България. На другия му край е гара Копривщица. На отсамния, пред самото му начало на хълма отдясно са бараките, в които са живеели работниците, които са го прокопавали. Сега в тези бараки за около месец живеем ние, хорът на Милка Стоева, който вече е цяла хорова школа — с малък хор, голям хор, хор девойки и смесен средношколски хор. Заедно с нас летува активно и групата по гимнастика. Юли, 1976-та. Най-осезаемо се усеща обновяването сред момчетата, „старото“ поколение — Иван, Цецо, Павката, Митака и т.н. вече не са с нас. Затова пък имаме славно попълнение — Жоро, Иво, Димо, Стайко, Евгени, Стамат… спирам да изброявам, няма начин да не пропусна някого. Важното е, че формацията е в сигурни ръце и продължава славното си съществуване. В особен трепет са най-малките, тук те ще държат изпит за приемането им в големия хор, те са контингент на Светла Стоева, която вече е навсякъде с нас, като диригентка, пианистка и наследничка на всичко това. „Непременно трябва да има кой да наследи начинанието“, — казваше ми Милка Стоева, като посочваше за пример други хорове, които, след оттеглянето или смъртта на създателя им са залезли, само защото този създател не се е погрижил навреме някой да го наследи. В това отношение Милка беше щастлива, че дъщеря й не само е поела по нейния път, но и отрано е с нея, като нейна помощничка и по този начин постепенно и естествено поема ръководството на хора. Така бъдещето беше осигурено.

Милка Стоева казваше винаги: „Вие сте едно голямо семейство, събрала ви е Музиката. Тук всички сте братя и сестри. Човек невинаги обича брат си, или сестра си, но те си остават брат и сестра за цял живот, помнете това!“ В този смисъл малките бяха буквално покровителствани от „каките“, които им висяха на главите докато си изядат яденето в столовата, внимаваха да са подходящо облечени, да са си легнали навреме. Опеката на по-голямата сестра може да бъде и досадна, но пък знаеш, че можеш да разчиташ винаги на защита. И има кой да ти сплете плитките и да ти върже панделка на тях, да те направи „като кукличка“. Та още първата вечер се разнесоха писъци от страна на същите тези каки — в една от бараките на малките беше забелязана мишка! Големите момчета самоотвержено се хвърлиха на бой и за кратко мишката беше ликвидирана, мястото обезопасено, дезинфекцирано и т.н. Е, на децата трудно можеш да угодиш, сега малките плачеха и си искаха мишлето — щели да си го хранят… Както и да е, на следващия ден по идея на големите (май Жоро я беше дал) се изнесоха всички легла от помещенията, дюшеците им се изтупаха с импровизирани тупалки от клони, отново се провери всяко ъгълче, където трябва се извършиха съответните подобрения и обявихме, че лагерът става за живеене. След което големите момчета, които нямаха репетиция през този ден, отидоха да разгледат Клисура. Най-близката гара до лагера беше Стряма, селото се намираше под гарата, по Стремската долина (описана от Иван Вазов в романа „Под игото“) се отиваше до Клисура — трябва да имаше шест — седем километра. В Клисура обиколихме магазините и купихме това-онова, аз се снабдих с чубрица, така необходима за дояждане след хилавия блудкав обяд. В началото ми се чудеха, но после всички на масата искаха от нея и решиха, че съм постъпил съвсем правилно. С Жоро влязохме в книжарницата и открихме огромно количество „залежали“ книги под един рафт, много от които бяха истински дефицит за големите градове. Така намерих „Дива патица между дърветата“ на Станислав Стратиев и даже стихосбирка на бургаския поет Христо Фотев, когото обожавахме, и чиито стихотворения си преписвахме на ръка в библиотеката, ако не бяха вече изрязани от някой преди нас, тъй като намирането им по книжарниците беше абсолютно невъзможно. Чувствахме се като в пещерата на Али Баба — и, доколкото ни позволяваха авоарите, се напълнихме със съкровища. А после, заедно с другите момчета, напълнихме и една пазарска чанта с други едни, течни работи, които ни бяха нужни, за да отпразнуваме рождения ден на Стайко, който там щеше да стане пълнолетен.

За това момче ми се иска да отворя една скоба и да кажа няколко думи за необикновения му кратък живот. Стайко беше много умно и всестранно надарено момче, завърши с отличие „ВИТИЗ“ и ние не се съмнявахме, че има бляскаво бъдеще и се радвахме, че ще познаваме един от следващите големи артисти на България, но… В годината на завършването, по време на подводен риболов, той се нарани с харпун — така, че стрелата влезе през устата му и излезе от другата страна на главата му. Не само че остана жив след това фатално нараняване, но и в болницата учеше английски език, за да си уплътни престоя. За съжаление, обаче, имаше двигателни увреждания, които му отрязаха пътя към сцената — с Жоро ходехме да го раздвижваме, да го учим да ходи отново, докато беше в болницата, след това различните рехабилитационни мерки успяха да го докарат до ходене с бастун. През това време Стайко завърши наново „ВИТИЗ“, този път специалност — режисура и постъпи в Сливенския театър като режисьор. Близо четвърт век той мъжествено се бореше със съдбата си и твореше. Мир на праха му!

А сега да се върнем към чантата с опасно съдържание — тя не беше внесена в лагера, а беше скрита на тайно място в гората, за да дочака там деня си. Конспирацията беше пълна и въпреки че Милка Стоева се досещаше за нашите щуротии, тя имаше безгранично доверие в нас, защото знаеше, че макар и палави, което за възрастта ни е нормално, сме много отговорни. Но лагерите си имаха, освен художествените, също и административни ръководители, с които често възникваха сериозни недоразумения. Още на втория ден чух как началникът на лагера, не помня вече кой, пък и няма значение, каза на Стоева:

— Милке, така повече не може. Твоите хора не пеят на влизане в столовата. Това е безобразие. В столовата се влиза под строй и с песен. Това тук е пионерски лагер, има си правила, те трябва да се спазват. Виж гимнастичките как пеят!

— Моите хора пеят по шест часа на ден — отвърна кротко Стоева, — затова сме тук. Когато не са на репетиция, са длъжни да си пазят гласовете. Все едно да искате от гимнастичките да влизат в столовата със салта.

— Аз пък ти казвам, че така няма да продължава! — повиши глас началникът. — За една строева песен все ще им стигнат гласовете, така трябва, такива са правилата. Трябва дисциплина да има, ясно ли е?

— Имате понятие Вие от дисциплина! — ядоса се Стоева. — Държа да Ви кажа, че по отношение на вътрешната самодисциплина моите хористи са на много високо ниво. Знаете ли колко труд хвърлят децата всеки ден?

— Тук аз съм началник и аз отговарям, нося отговорност за всичко и за всички. Инструкциите са ясни — на влизане в столовата се пее!

— Аз пък ви казвам, че те няма да пеят.

— Не, ще пеят — заяви раздразнено началникът. — Тук аз казвам какво ще стане. Няма да търпя възражения. Дисциплината е за всички. Длъжни са да пеят!

Видях искри да проблясват в очите на Стоева, но тя само стисна устни, обърна се и си тръгна към стаята. Като мина край мен, ми каза през зъби:

— Началници, всичките началници! Понятие си нямат за какво сме тук и какво правим, дай им само да заповядват. Как ги мразя тези военизирани истории, маршировки, строеви песни — дивотии! Ето при какви условия сме длъжни да правим изкуство!

И когато час по-късно дойде време за обяд, Стоева ни помоли да се строим някак си на площадчето пред столовата и каза весело:

— Така, слушайте внимателно: командването на лагера настоява в съответствие с инструкциите двайсетте метра до столовата да изминаваме под строй и с песен. Мирно! Давам тон за песен!

И запя звънко:

„Весело бе на мойто погребение!“ — ходом — марш!

Ревнахме с школуваните си гласове предложената от нея „маршова“ песен и набихме по войнишки крак:

Весело бе на мойто погребение,

всички апапи бяха в настроение,

всички вървяха с леви напред, с леви напред,

мене ме носеха с двата напред, с двата напред…

Гимнастичките от съседния строй зяпнаха от удивление, началникът стоеше втрещен до вратата на столовата.

На другия ден вече никой не спомена нещо за някакви строеви песни.

А че пеене имаше, имаше, както винаги, и, както винаги — много. Динамичен, постоянно обновяващ си репертоар, сериозни музикални творби, изпълнявани понякога за пръв път, от ръкописа на композитора, концерти, фестивали. И, разбира се, оставаше време и за екскурзии, в самия център на Балкана, на местата, които бяха някога огнище на Априлското въстание, онзи пожар, довел в края на краищата до възстановяването ни на картата на Европа. Походът до Клисура беше подготвен от „авангарда“ на големите, които съставяха различни задачки за основната група, за да не бъде и самото ходене скучно. Макар че, в красотата на тези местности място за скука нямаше. От другата страна на тунела, както казах, беше Копривщица, с историческите си къщи и личности, с гроба на Дебелянов. Толкова история — само на един тунел разстояние! Милка Стоева държеше особено много на всестранното ни развитие, тя възпитаваше в нас здрав патриотизъм, истинска любов към природата на България, но и дълбока почит към творенията на народа ни, тук, при самите корени на народната душевност ние бяхме близо до благоговеенето. И както си бяхме „градски“ дечица, за които народната песен рядко е била люлчина и бита, който я е породил беше музеен експонат за нас, на такива места се потапяхме в същността на българския дух и по-късно, заредени с ново вдъхновение, претворявахме гласа му — в музиката.

Гледахме високите мостове на подбалканския път, нещо ново за страната ни, и решихме, по-големите, разбира се, заедно със Светла Стоева, да се поразходим под тези мостове. Тази разходка се оказа едно от най-паметните събития на целия лагер, толкова много красота, искрящите водопади, стръмните склонове от двете страни на реката, която често трябваше да прегазваме през каменни бродове, сътворени от самата нея, тъй като повече от няколко крачки по един от бреговете бяха невъзможни. Напредвахме с усещането за първопроходимци, сякаш човешки крак не беше стъпвал преди нас по тези места. Имаше и весели моменти — при едно поредно преминаване Светла се подхлъзна и падна във водата, а Огнян, вече на брега, вместо да й подаде ръка, бързо извади апарата си и започна да прави снимки. А иначе той имаше и славата на спасител, беше измъкнал давеща се жена от морето — и вестниците писаха за това!

Иска ми се да припомня и един от ръководителите на лагера, мъж на медицинската сестра, когото наричахме Бате Петьо. Той свиреше на китара, разговаряше с часове с нас — на най-сериозни житейски теми, бяха преживели тежка трагедия с жена си и този лагер беше нещо като лечение и за двамата. Всяка вечер се събирахме на „нашето място“ зад последната барака и си говорехме до полунощ — за Екзюпери, за Достоевски, за какво ли не. Двама-трима припалваха цигари — един смъртен грях за гимназисти по онова време — наказанието беше: изключване от всички учебни заведения в страната! И ето че една нощ, както се бяхме увлекли в разговори, чухме стъпки. Цигарите моментално угаснаха и миг по-късно ни освети лъч на фенерче. Началникът. Оня, същият. Фенерчето мина като на разпит по смълчаните ни лица. „Петьо, ела за малко.“ Каза началникът, бате Петьо се изправи и тръгна с него. Ние седяхме като попарени, без да може никой да каже нито дума. Постепенно се изпълнихме с непокорен балкански дух и решихме да защитаваме бате Петьо при всички обстоятелства, само ако чуем, че решат да го отзоват, влязохме в едно спално помещение и, като се чудехме как да изразим протеста си… боядисахме лампата. Боята изгоря и на тавана се появи произведение на абстрактната живопис. Е, за щастие, се размина без наказания и изключвания, но пък и нашите нощни разговори, които реално допринасяха за нашето духовно израстване, бяха прекратени.

Другият малък бунт беше празнуването на рождения ден на Стайко, когато онази чанта беше донесена от гората и съдържанието й — унищожено. Без каквито и да е последици — че ние бяхме почти (а някои от нас, аз, например — и на практика) пълнолетни и отговорността ни също се насочваше към своето пълнолетие.

На последната вечер направихме с Жоро цял спектакъл по „Песничка за пазачите на фара“ на Валери Петров. Нямаше начин да се мине и без номера на „разсеяния“ с моя милост, спектакълът не ни напускаше и в мислите, и в делника ни, той разбира се беше с нас.

Струва ми се, че най-щастливи от лагера се върнаха най-малките — след издържан изпит за големия хор, вече близо до концертния състав и с по една книжка с приказки — подарък за случая, те, които след година-две щяха да формират облика на хора, — щастливи и усмихнати, както ги снимахме с Жоро след изпита — гордо държащи своите книжки!