Георги Караджов
Срещи с Милка Стоева (1)

Опитният белетрист като сръчен паяк изплита красива мрежа от думи, в която да попадне читателя, неусетно да бъде завит като в пелена в словесната материя, та да се почувства център на повествованието, главен герой, заради когото е написано то. Мемоаристът има по-трудна и не по-малко вълнуваща задача — внимателно да развие пашкула на спомена през времето и житейските наслоявания и да възстанови събитието, усещането, такова, каквото е било, да го облече в думи, отново и отново преживявайки очарованията и разочарованията на отминалите мигове и да направи от тези думи мост към другите, да ги примами да тръгнат те по този мост, за да се заразят с живата енергия на непреживяното, като по тоя начин го преживеят за себе си. Всъщност — спомен ли? Каква дума — спомен. Цялото ми същество отказва да я приеме, тая дълбоко в себе си метафизичната идея, че времето върви, движи се, отминава, само и единствено на повърхността на нашия житейски опит, там, в дълбокото, то съществува неизменно, минало, настояще и бъдеще — всичко е днес и сега, достатъчно е да протегнем ръка, и ще го докоснем. Преживяното, онова, което ни е изградило или разрушило е същност от нашата същност, тухла в градежа ни, неотменна част от нас, носим го винаги със себе си, тъй както носим цвета на очите си, тембъра на гласа си, способностите и ограниченията си. Това с особена сила се отнася до срещите ни с Личности, водещи нашия дух към самоизграждане, будещи твореца в нас, способстващи активно за съзряването на нашата съзидателност, Учители, които възприемаме като наши духовни родители. (Изписвайки думата „съзидателност“, констатирам, че българският речник на „Word“ не я знае. С „креативност“ няма проблеми… Ех, Учители, къде сте днес…) Такова събитие в моя живот беше срещата ми с Милка Стоева и присъединяването ми към голямото семейство на нейния хор. Истинска „Школа по дух“, както го нарече в един предговор виден български философ, също преминал през нея.

В духа на тези разсъждения записките, които тук предлагам, са несъмнено част от нещо по-голямо, с което може би някой ден ще успея да се отблагодаря. За семената — предпоставка за обилна жътва.