Сюзан Копола
Маскарад (8)

8

Утринното сияние проникваше през брокатените завеси и безмилостната светлина, придружена от шумното цвъркане на авлигите, прониза тишината в спалнята на Федра. Застанала зад господарката си, Луси внимателно разресваше с четка и гребен непокорните й червени къдрици.

Федра почти не забелязваше сияйното утро и усилията на камериерката си, а се взираше с невиждащ поглед в трикрилото огледало, поставено на тоалетката. Зелените й очи искряха и изглеждаха огромни на бледото овално лице, заобиколено от яркочервени кичури.

На колко години трябва да стана, за да изгубя това изражение на наранено дете? — питаше се нещастно тя. Внезапно затвори огледалото с трясък и малката порцеланова овчарка едва не падна на пода. Федра я постави на сигурно място и рязко нареди на момичето:

— Изпрати някой да каже на конярите, че искам да изляза на разходка.

— Да, милейди — отговори Луси и направи реверанс, Федра забеляза, че камериерката и оглеждаше с учудване драскотините и червените белези по ръцете и раменете й. Но Луси не каза нищо, само й подаде шапката и маншона и излезе, за да изпълни заповедта.

Когато вратата се затвори зад момичето, Федра стана бавно от стола си. При това простена от болка, защото едната половина на тялото й беше здраво натъртена. Обзета от депресия, тя се опита да се пребори с нея с единственото оръжие, което имаше на разположение — гнева, жаждата за отмъщение. Изгледа с омраза вратата към стаята на Арман и изпита силно желание да отиде при него и да му заяви, че е наясно с гнусния му план да я унищожи.

Очевидно той се намираше в твърде опасна ситуация, за да прибягва до такива гадни номера. Само като си помислеше, че почти беше повярвала в почтеността му! Беше готова да приеме, че той не само е различен от представата, която си беше създала за него, ами и няма нищо общо с Евън и всички останали дребнави, ограничени мъже, с които й се налагаше да общува. Да, той със сигурност беше различен. Неговата жестокост беше по-страшна, защото я криеше зад красиви думи и неискрено възхищение. За малко да му повярва, но този път нямаше да стане жертва на копнежа си за близост.

Федра се опита да овладее разочарованието си. В никакъв случай не биваше да лее повече сълзи, както бе станало снощи, когато се разрева като глупачка и намокри възглавницата си. Престори се на неразположена и не се върна в салона при гостите, защото не искаше Арман да види зачервените й очи и да разбере колко тежко я бе засегнала подлостта му.

Не биваше да показва слабите си места на врага. Да, той беше неин враг — и то много опасен. Още една причина да не нахлуе в спалнята му и да изкрещи истината в лицето му. При следващата им среща трябваше да се покаже равнодушна, студена и пресметлива като него. Само така можеше да продължи битката.

Федра се запита как ли се чувства Арман след провала на — плана си. Надяваше се да е преживял ужасна нощ, питайки се къде ли се е скрила тя и какво й е разказал Артър Денби. Но не й се вярваше. По-скоро си представяше как той вдига рамене с безразличие и чака следващия удобен случай — какъвто тя нямаше да му предложи.

Някой почука на вратата й. Вероятно беше Джейн, която искаше да вземе таблата със закуската. Федра я покани да влезе, ала в рамката на вратата се появиха не розовите бузки на Джейн, а любопитните миши очи на Хестър Сиърли. Икономката престъпи прага като сив призрак.

— Какво искате? — попита остро Федра и направи няколко крачки към нея, за да й попречи да влезе.

— Едно момче донесе това писмо за милейди и реших, че ще искате да го прочетете веднага.

— Колко сте умна — промърмори Федра и посегна към писмото. Очите на икономката светнаха предизвикателно.

— Но какво е станало с ръцете ви? Да не ви е одрала котка?

Без да отговори, младата жена затръшна вратата пред злобната физиономия на Хестър Сиърли. Старата вещица сигурно щеше да се зарадва, ако узнаеше какво е преживяла миналата нощ, но и да се ядоса, че не си е счупила врата. Така към историите й за стария Лети щеше да се прибави и една за Федра Грантъм.

Ала Федра бързо забрави икономката и впи поглед в сгънатия пергамент. Името й беше изписано с неравния почерк на Джили и украсено с куп мастилени петна. Тя обърна писмото, за да счупи печата, но червеният восък се отдели съвсем лесно. Очевидно Хестър Сиърли го беше прочела преди нея.

— Проклето да е любопитството й — промърмори Федра и разгъна пергамента. При мисълта, че Хестър е узнала нещо за Робин Гудфелоу, едва не й прилоша. Ала след като пробяга с поглед по редовете, тя се успокои. Статиите й не се споменаваха. Трябваше да предупреди Джили да не й пише повече, особено когато имаше да й каже нещо важно. Това писмо беше посветено изцяло на Арман. Ето какво беше написал Джили по обичайния си безгрижен, откровен начин:

Мила Фе,

Когато четеш това писмо, аз вече ще съм на път към Франция. След като се запознах с твоя маркиз, повярвах, че опасенията ти са повече от въображение. Смятам да предприема още някои разследвания и да се опитам да накарам семейството на Верне да прекара поне един ден в компанията на един очарователен ирландец. Не се притеснявай за скромните ми финансови възможности, мила братовчедке. Снощи спечелих състезание по продължителен смях. Съперник ми беше един мрачен шотландец на име Дермот Макрийди, който имаше страхотни зъби. Победих го с цели пет минути. Надявам се да се върна до четиринадесет дни. Сърдечни поздрави на мадам Хестър.

С обич, Джили

Въпреки лековития тон на писмото очите на Федра се напълниха със сълзи. Двамата с Джили си приличаха като близнаци. И той беше импулсивен като нея — дори не се посъветва с единствения си близък човек, преди да се качи на кораба за Франция!

Може би така беше по-добре. Но тъкмо сега тя се чувстваше изоставена, липсваше й единственият й приятел. Четиринадесет дни… колко неща можеха да се случат през това време. Особено ако Арман твърдо беше решил да я отстрани от пътя си…

Федра скри писмото в най-долното чекмедже на скрина си. Сложи шапката си, взе маншона и решително вирна брадичка.

Никога не беше слизала по стълбите на собствения си дом в такова състояние на духа. Ръцете й в маншона трепереха и тя не беше сигурна, че ако срещне Арман, ще успее да запази самообладание. Когато слезе на партера, тя установи, че вълнението й е било напразно, Джон я уведоми, че дядо й, и маркизът са излезли.

— Благодаря, Джон — отговори облекчено тя и напрегнатите й рамене се отпуснаха. Почти съжали за отсъствието на Арман, защото си беше приготвила няколко сухи, сладникави поздравителни думи.

В този момент Федра забеляза някакъв човек да се мотае безцелно в преддверието и забрави за маркиза. Дрехите на мъжа бяха смачкани, очевидно беше спал с тях. Виж ти: Арман бе излязъл, но лорд Артър Денби все още беше тук.

Негово благородие крачеше гордо към входната врата, сякаш идваше от аудиенция при краля.

— Лорд Денби! — повика го Федра и забърза след него.

Младият мъж сложи лорнета си и се обърна към нея.

— Добро утро, лорд Денби. Надявам се, че сте си починали добре.

— О, разбира се. Много учтиво от ваша страна да се осведомите за почивката ми. — Той приглади краищата на разрошената си сива перука и я дари с отсъстваща усмивка. Като се имаше предвид какво беше изпил, изглеждаше сравнително добре — с изключение на черните кръгове под очите. Но дори и трезвен, лорд Артър Денби приличаше досущ на глупава овца. Федра имаше намерение да заговори отново за маркиз дьо Верне, но Денби я изпревари:

— Извинете ме, красавице, но нямам честта да зная името ви.

— Но аз… аз съм лейди Федра Грантъм.

Денби направи тромав поклон.

— Възхитен съм да се запозная с вас, милейди.

— Вече се запознахме. Миналата нощ — изсъска тя и прехапа устни, за да не добави: „Жалък глупак!“

— О, знаете ли, аз не помня имена. Но никога не забравям лице, което веднъж съм видял.

— Така казахте и снощи. Беше много приятно, когато ни забавлявахте с анекдотите си от Оксфорд. — Тя подчерта последната дума с надеждата да събуди спомените му.

— Наистина ли? О, явно съм бил много пиян. — Денби се извърна настрана. Федра скри двете си ръце в маншона и сплете пръсти. Търпение, заповяда си тя, само с търпение ще научиш нещо от този глупак.

— Споменахте, че познавате Арман дьо Лакроа.

— Кого?

— Маркиз дьо Верне. — Федра се усмихна и показа зъбите си. — Казахте, че сте били заедно в Оксфорд. Заявихте, че името му е… — Тя млъкна и зачака напрегнато.

— Не си спомням в Оксфорд да са следвали французи. Всъщност не знам точно, може и да е имало. Никога не съм бил там.

— Как така никога не сте били там?

— Следвах в Кеймбридж. Е, желая ви добър ден, лейди Грантли. Много ви благодаря за гостоприемството. Надявам се много скоро да се видим отново.

Той взе ръката й и залепи върху нея влажна целувка.

Федра побесня. Единственото й оръжие в борбата срещу маркиза се беше оказало негодно. Докато лакеят изпровождаше Денби, тя крачеше напред-назад, ругаейки с най-груби думи неговата и собствената си глупост. Денби беше безнадежден случай, все едно пиян или трезвен. Нищо нямаше да научи от него.

Скоро след това Луси се върна със съобщение, което още повече я вбеси. Ридли, старият кочияш на дядо й, отказал да приготви каретата за излизане, ако дамата предварително не му каже къде отива.

— Откъде да знам къде отивам! — изсъска Федра и вдигна очи към сивия свод на залата. Не можеше да остане цял ден затворена в тази къща и да чака завръщането на Арман със смес от страх и копнеж. Той сигурно вече беше съставил нов план за отстраняването й.

— Искам да се махна от тази проклета къща, това е всичко — повтори на глас тя, макар да знаеше, че Ридли няма да се задоволи с този отговор. Кочияшът беше длъжен да се отчита на Сойер Уейлин за всяко излизане.

Къде да отиде? Имаше само един разумен отговор.

— Кажи на стария, че желая да отида на Оксфорд Стрийт.

Дядо й никога нямаше да успее да я направи гражданка. Това си мислеше Федра, докато каретата трополеше по неравния калдъръм. Само една малка част от Лондон беше завладяла сърцето и фантазията й — Оксфорд стрийт. Изпълнена с файтони, носилки, мръсотия и шум, с безкрайна редица магазини с изкусителни стоки зад решетките на витрините.

Трополенето на обкованите с желязо колела и тревожните камбанки на пощальоните звучаха в комбинация с най-новата музика и най-подстрекателските стихове в британската столица. Крещяха млекарки, улични търговци предлагаха стоката си…

— Пресни яйца, пет за цент!… Горещи агнешки шишчета, горещи! Стриди, купете си пресни стриди!

Федра спусна прозорчето, за да се порадва на суматохата и шума. Веднъж Джили й бе казал развеселено: В историята пише, че докато Рим горял, Нерон свирел на арфа. А ти щеше да идеш на покупки.

Федра трябваше да признае, че в това твърдение имаше нещо вярно. В най-лошите моменти от брака си с Евън тя бягаше на Оксфорд стрийт, за да се зареди с нова енергия. Не за да купува, а за да се загуби в суетнята и да забрави отчаянието си в многоцветната суматоха.

Това винаги й помагаше и тя се надяваше, че улицата и този път ще й подейства по обичайния начин. Надяваше се в шума и хаоса да забрави объркването и мъката, който беше внесъл в живота й Арман дьо Лакроа.

Младият лакей Питър спусна стълбичката и Федра слезе на улицата. Отпуснал камшика, Ридли ръмжеше недоволно. Повечето изискани дами избягваха да ходят пеша по улицата, каретите им спираха точно пред магазина, където искаха да влязат. Те се бояха от мръсотията по тротоарите и от джебчиите, които дебнеха плячка и никога не се отказваха от скъпите дамски кърпички.

Федра удостои Ридли с кратка усмивка и му нареди да я чака на следващия ъгъл. Скри ръцете си в маншона и тръгна по улицата, следвана от камериерката си.

— Какво търси милейди? — попита с треперещ глас Луси.

Търся нещо, което да отклони вниманието ми, търся начин да не се поддавам на очарованието на онзи безскрупулен французин — искаше да отговори Федра, но запази тези мисли за себе си. Момичето не можеше да я разбере. Луси се плашеше от разходките по улицата. За да я успокои, Федра винаги назоваваше сериозна причина за идването си на Оксфорд стрийт. И сега отговори с усмивка:

— О, ще се опитам да намеря подарък за една скъпа приятелка, която скоро ще се омъжи. — И се засмя на себе си, когато си представи колко щеше да се учуди Мюриъл на такъв знак на внимание.

Доволна от обяснението, Луси тръгна след господарката си. Федра знаеше, че нито тук, нито където и да било другаде щеше да намери онова, което търсеше. Искаше огледало, с което да проникне в тъмните кътчета от студеното сърце на Арман дьо Лакроа.

Изведнъж се озова пред бижутериен магазин. На витрината святкаха сапфири. Искряха като син огън и в същото време блещукаха като късчета лед — точно като очите на Арман. Федра се отдръпна като опарена. Съзнаваше, че трябва да бъде студена и пресметлива като него, но инстинктът й подсказваше, че това никога няма да стане.

— Желаете ли да влезем в магазина, милейди? — попита с очакване Луси.

— Не. — Федра продължи разходката си. Малко по-нататък спря пред дюкянчето на един перукер и огледа смръщено ситно накъдрените и напудрени перуки. Без перука и пудра Арман изглеждаше много по-добре. Споменът за вълнистата тъмнокестенява коса и мускулестото тяло под сатена и дантелите я завладя с нова сила. Той беше човек на объркващите противоречия. Когато отхвърлеше атрибутите на изискания аристократ, се превръщаше в съвсем друга личност.

Докато вървеше, Федра прехвърляше в ума си всички особености, които беше забелязала у Арман. Необяснимата му връзка с дядо й, небрежността, с която приемаше разточителното му гостоприемство, проблясването на болезнени спомени в очите му, когато видя сивата пелерина, начинът, по който беше реагирал на забележката на Денби за Оксфорд, отказът му да приеме благодарността й, че бе спасил живота на Сойер Уейлин, агресията му при въпроси, които засягаха миналото му, и най-вече желанието му да я унищожи…

Федра разтърка слепоочията си. Нямаше смисъл. Беше дошла на Оксфорд стрийт, за да избяга от властното присъствие на Арман, но всичко наоколо й напомняше за него. Внезапно се запита защо бе дошла тук. Защо никога преди това не беше забелязвала колко мръсна е Оксфорд стрийт? Изложените на витрините стоки бяха натрапчиви, а хората, които се тълпяха пред тях, бяха шумни и вулгарни. А шумът, който винаги й беше харесвал, сега гърмеше в ушите й и главата й заплашваше да се пръсне.

Отново я обзе напрежение. В този момент някой я подръпна по ръкава. Напълно бе забравила Луси.

— Искате ли да влезем в този магазин, милейди? — попита настойчиво момичето. — Тук със сигурност ще намерите нещо хубаво за приятелката си.

Младата дама се обърна към магазина, препоръчан от Луси, и видя на витрината порцелан и сребърен сервиз за чай.

— Не ми се вярва… — Федра беше готова да откаже, когато откри нещо, полускрито зад кана за чай, и пристъпи по близо към витрината. Оказа се двойка порцеланови свещници. Изкусната украса й напомни за овчарката, която беше намерила в таванската стаичка. Естествено майсторът, който я бе изработил, беше направил и други фигури, това беше нормално. Това беше достатъчно да събуди интереса й и тя влезе в магазина, следвана от Луси.

Вътре нямаше никой, тя беше единствената клиентка. Май отдавна не са влизали хора, каза си с неволна усмивка Федра, оглеждайки покритите с прах лавици. По тях бяха натрупани най-различни неща: накити, табакери, ветрила, шноли и всевъзможни дреболии.

Собственикът, който излезе от задната стаичка, за да я посрещне, приличаше на стоката си. Дребен като джудже — стигаше й едва до рамото. Усмивката и черните коси бяха като нарисувани и Федра го сравни с дървено войниче за игра.

— Добър ден, милейди — пропя мъжът. — Боже, какъв прекрасен ден. Абсолютно подходящ за разходката ви.

Федра предположи, че щеше да я поздрави също така въодушевено и ако навън валеше проливен дъжд.

— С какво мога да помогна на милейди?

— Исках да попитам… — започна тя, но дребният мъж я прекъсна задъхано:

— Желаете ли емайлирана кутийка за пясък, за да посипвате писмата си? Възхитителна е.

— Не, не вярвам. Искам да видя…

— Тогава египетски планински кристал за баба ви? Или ново ветрило. Имам богат избор на…

— Не! — прекъсна го рязко Федра. — Искам да видя свещниците на витрината.

Собственикът на магазина се надигна на пръсти и изпъчи гърди.

— О, свещниците! Милейди има изключително добър вкус.

Той извади двата свещника от витрината, издуха праха от тях и гордо ги постави на масичката.

— Скъпоценна вещ. Много рядка. — Лицето му засия.

Федра предпазливо вдигна единия свещник. Момиче от син и бял яспис, облечено в свободно падаща гръцка одежда, държеше цветно стъбло, в края на което се закрепваше свещта.

Федра не притежаваше специални познания за порцелана, но имаше око за детайла. Стилът на свещника напомняше изумително на нейната овчарка.

— Знам, че звучи глупаво — заговори колебливо тя, — но мисля, че притежавам статуетка от същия майстор.

— Наистина ли, милейди? — попита учудено мъжът. — Каква случайност. Порцеланът Летингтън е голяма рядкост.

Летингтън. Името събуди в паметта й неясен спомен.

— Моята фигура е овчарка — обясни тя и се опита да я опише. Мъжът се намръщи и лицето му загуби израза на изкуствена учтивост.

— Ами… вижте, това е популярен мотив на порцелановите манифактури, но предполагам, че вие притежавате фигура, която някога принадлежеше към една много известна двойка. Овчар и овчарка бяха поръчани за император Франц Йосиф Австрийски и сестра му, френската кралица Мария Антоанета. Забележете: поръчани, но не доставени.

Федра остави свещника и попита учудено:

— Какво означава това? Защо не са били доставени?

— Вие очевидно не знаете историята на Летингтъновия порцелан. Манифактурата трябваше да затвори и когато продадоха продуктите й, за да покрият дълговете, аз успях да се сдобия с няколко хубави нещица. Но овчарят и овчарката бяха изчезнали. — Той я погледна изпитателно и добави: — Ако милейди се съгласи някой път да донесе фигурката, аз ще проверя дали наистина е Летингтънов порцелан.

— Това означава ли, че е много скъпа? — попита замислено Федра. — Чувала съм за порцелана Уеджууд, но никога за Летингтън.

— Знам, че семейство Летингтън е било в приятелски отношения с Джосая Уеджууд. И двете семейства произхождат от Стафордшайър, там са получили образованието си. Фирмата на Летингтън беше семейна, ако си спомням добре, водеха я майката и двамата й сина Джеймс и Джейсън. Имаха и сестра, казваше се Джулиана. Ако не се лъжа, мисис Летингтън много държеше на буквата Дж. — Собственикът се изкиска доволно и добави: — Именно мис Джулиана правеше проектите за фигурите.

Това отново събуди интереса на Федра и тя се вгледа по-внимателно в свещниците. Младата дама очевидно се е отличавала с изискан вкус. Дядо й сигурно щеше много да се учуди. Той беше твърдо убеден, че жените могат само да бродират кърпички.

— Какво изящество — прошепна възхитено тя. — Учудвам се, че Летингтънови е трябвало да затворят манифактурата.

— Причината беше семейна трагедия. Но тя не е за вашите уши. — Федра се опита да го убеди, че няма нищо лошо, ако й разкаже за случилото се, и той кимна мрачно. — Големият син беше обесен по обвинение в убийство. Говори се, че сестра му посегнала на живота си — удавила се в Темза. Младият син и майката продадоха всичко и се скриха в Шотландия.

Федра кимна равнодушно. Семейната история на Летингтънови не се оказа чак толкова страшна. Тя се замисли над чутото и бързо стигна до извода, че нейната овчарка в никакъв случай не е известната фигурка, проектирана от Джулиана Летингтън за император Йосиф. На всичкото отгоре тя я бе намерила захвърлена в таванската стаичка, а дядо й в никакъв случай не би изоставил там рядка и скъпа вещ. Той не разбираше от изкуство, но имаше сигурен усет към скъпото и ценното.

Федра обърна гръб на свещниците и благодари на дребния мъж, че й беше отделил толкова време. Когато разбра, че тя щеше да си отиде, без да купи нищо, собственикът се умърлуши. Въпреки това я придружи до вратата, като говореше задъхано:

— Ако милейди не желае да купи свещниците, мога да й покажа много други неща… възхитителни… редки…

Федра му отговори направо, че в момента няма пари за порцелан, и следвана от Луси, излезе от тъмния магазин под ярката слънчева светлина. Камериерката й беше объркана от поведението на господарката си, която уж търсеше сватбен подарък за приятелката си.

За да успокои момичето, Федра влезе в следващия магазин и купи конци за бродерия. Нареди на Луси да ги занесе в каретата и за известно време остана сама. Беше забелязала отсреща книжарница и искаше да си купи изданието на „Газет“, за да го прибере при другите в заключеното чекмедже на писалището си.

Щом се убеди, че Луси се е отдалечила достатъчно, тя прихвана полите си и се опита да пресече улицата. Кракът й за малко не попадна под колелата на една каруца, един тичащ пощальон я блъсна и едва не я събори на паважа. Той изобщо не спря, а продължи да тича, размахвайки белия си жезъл, сякаш трябваше да проправи път за каретата на някоя херцогиня.

Федра се блъсна в минаващ господин и отхвръкна назад. Две силни ръце я задържаха в последния момент. Тя тръсна глава, за да се овладее, и пошепна:

— Благодаря, Извинете ме, моля. — И се опита да се освободи, защото имаше чувството, че спасителят й се опитва да извлече изгода от ситуацията и не бърза да я пусне. Ала когато погледна в гладкото, остро изсечено лице и в ледените сини очи, сърцето й заби като лудо. Почувства как цветът изчезна от лицето й и ако силните ръце на Арман дьо Лакроа не я държаха, сигурно щеше да се свлече на паважа.

— Лейди Грантъм — проговори Арман с обичайната си сдържана усмивка. С каква интимност произнесе името й! Сякаш се познаваха много отдавна. Тя се освободи от ръцете му и бузите й пламнаха.

Нали си беше обещала, че ще се държи с него студено и овладяно? Къде остана твърдото й намерение да му даде урок? Прокле се за слабостта си и в сърцето й пламна гняв. Защо беше дошъл тук, защо я беше издебнал неподготвена? Никога не биваше да забравя, че маркизът действаше по свои правила.

— Лорд Верне. Учудвам се да ви срещна тук — произнесе дрезгаво тя. Искаше гласът й да прозвучи сладко, но в думите й имаше обвинение. — Срещаме се в най-необичайно време. Може да си помисля, че сте ме последвали. — За малко да прибави „отново“.

— Аз също съм учуден, но не неприятно. — Той се усмихна снизходително. — Радвам се, че сте се възстановили от снощното си неразположение. Сама ли сте тук?

Мекият глас на Арман правеше и най-безобидните въпроси заплашителни. Федра отстъпи крачка назад и хвърли поглед към витрината на магазина, от който маркизът беше излязъл. На проста черна табела беше написано: погребална агенция.

— Не — отговори гневно тя и сплете ръце в маншона си. — На ъгъла ме чака карета с камериерката ми, кочияша и един лакей.

— Радвам се да го чуя. Тази улица не е място за разходка на дами. Не бива да излизате без придружител.

— Уверена съм, че тук съм също толкова сигурна, колкото в някои помещения от дома на дядо ми. — Федра се ядоса още повече, когато видя, че намекът й предизвика само леко вдигане на веждата. Красивото лице на Арман остана неподвижно. Студенокръвен негодник! За да предизвика по-силна реакция, тя продължи: — Оксфорд стрийт вече не е това, което е била по времето, когато дядо е бил момче. Разказвал ми е, че тази част на града е била само една мрачна дупка, пълна с главорези. Но според мен днешните негодници са по-страшни от някогашните, защото действат по изискано. И във Франция ли е така?

— Във Франция също има предостатъчно негодници, мадам.

— Но сигурно ще се съгласите, че някои от тях са майстори в занаята си?

— Такива се срещат във всяка страна. — Очите му светнаха развеселено и Федра се възмути от дън душа. — Затова бъдете по-предпазлива, скъпа. Позволявате ли да ви придружа до каретата ви?

Той улови ръката й и изведнъж лицето му помрачня. Федра се опита да се освободи, но той я задържа за китката и огледа със смръщени вежди дланите й.

— Господи! Какво сте направили?

От докосването на пръстите му кожата й настръхна. Заболя я, че изразяваше лицемерно съчувствие, след като именно той беше виновен за нараняванията й.

— Малка злополука — отговори тя, опитвайки се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. — Но ви уверявам, че няма да допусна подобно нещо да се случи втори път.

Изтръгна се от ръката му и скри ръцете си в маншона. Проклет да е! Вече не можеше да понася присъствието му. Ако продължаваше да я гледа с тази подигравка в очите, щеше да забие юмрук в лицето му. Изобщо не го беше грижа за изранените й ръце. Много повече щеше да се зарадва, ако си беше счупила врата.

— Моля да ме извините, но ще откажа предложението ви да ме придружите — изрече тя с принудена усмивка. — Няма да се върна при каретата си. Имам намерение да вляза в книжарницата.

— Тогава ще вляза с вас. И аз имах намерение да купя нещо. — Той мушна ръката си под нейната учтиво, но енергично, и тя разбра, че нямаше да се отърве от него. Не можеше да рискува да направи сцена на улицата.

Кимна мълчаливо и закрачи сковано до него. Усещаше с всяка фибра котешки гъвкавите движения на мускулестото му тяло под изискания френски жакет и потръпваше.

Когато влязоха в книжарницата, Федра се опита да се отдалечи от Арман, за да купи новия брой на „Газет“. Вътре нямаше много книги. Срещаха се и стари, и нови заглавия, Голдсмит и Джонсън стояха редом с томовете на Филдинг и Смолет. Федра веднага забеляза изданието на „Газет“, но Арман не се отдалечаваше от нея и тя не посмя да го купи. Започна да разглежда книгите.

— И вие като братовчед си имате предпочитание към Суифт. — Отначало Федра не разбра забележката на Арман, но после забеляза, че беше взела първия том от „Пътешествията на Гъливер“.

— Прав сте — отговори замислено тя. — Това е една от малкото книги, които мама ми е купила. Боя се, че ще я помня винаги. Четях я, за да се…

— … отдавате на фантазии. За да пътувате мислено до екзотични места, каквито са царството на лилипутите и Бробдингнат.

Федра го зяпна смаяно и за момент забрави гнева си. Откъде можеше да знае какво е било детството й? Думите му бяха прозвучали така, сякаш беше споделял мечтите й, сякаш е бил неин спътник, когато е пътувала с Лемуел Гъливер. Но това беше абсурдно! Не можеше да си представи, че студеният, жестоко логичен Арман дьо Лакроа е имал същите мечти.

Той посочи книгата в ръката й.

— Защо ви е да купувате тази книга, след като вече я притежавате?

— Но аз не я притежавам. — Федра стисна до болка тънкото томче. — Мъжът ми я изгори… заедно с всичките ми книги. — Защо му разказваше това? Нейният живот не го интересуваше. Никой, освен нея не можеше да разбере какво означаваше загубата на детските й книги. Беше плакала за тях като за стари приятели.

Много добре помнеше деня, когато се върна от езда и седна да пие чай с Джонатан. Отново я обзе ужасът, който беше изпитала тогава: етажерката с книги в таванската й стаичка беше празна, а Евън й показа пепелта в камината с жестока усмивка. Обясни й, че трябвало да я накаже, защото „се правела на много умна“. Този ден отчаянието й беше бездънно. Оттогава намрази мъжа си.

— Федра? — Гласът на Арман дойде някъде много отдалеч. Тя примигва и бавно се върна в действителността. Арман я наблюдаваше загрижело, докато книжарят я следеше с недоверчив поглед, сякаш очакваше да открадне книгата, която неволно беше притиснала до гърдите си.

— Искате ли да ви я опаковам, милейди? — попита книжарят.

За негово разочарование тя поклати глава. Арман понечи да протестира, но тя го спря.

— Не мисля, че мога да си я позволя. Дядо ми не търпи в дома си ирландски автори. Също като Евън. Не бих понесла да видя още една изгорена книга. — Изсмя се цинично и добави: — Въглищата са много по-евтини. — Остави книгата на масичката и изрече тихо: — Мисля, че днес хленчих достатъчно.

— Добре тогава. Аз ще купя, каквото бях решил, и ще си вървим. Боя се, че ще се наложи да разсърдя дядо ви, но онзи грубиян сър Норис събуди любопитството ми.

Федра изчака Арман да си купи екземпляр от „Газет“. Снощи беше изпитала желание да изтръгне вестника от ръката му, но днес мислеше другояче. Когато той започна да прелиства страниците, сърцето й заби възбудено. Забеляза много добре, когато стигна до страниците, посветени на него. Той стисна здраво вестника и лицето му, което доскоро излъчваше топлина, помрачня и се вледени.

— Май есето на мистър Гудфелоу не ви забавлява особено — осмели се да каже тя.

— Права сте. Смятах, че се занимава с важни неща, за които си струва да се пише, но както изглежда, и той като вас се интересува само от миналото ми.

Федра се отдръпна като опарена и избегна недоверчивия му поглед. Невъзможно беше той да е заподозрян истината. Тя вдигна пръсти към устата си и изрече колкото можеше по-небрежно:

— Според мен любопитството на мистър Гудфелоу може да причини много повече вреди, отколкото моето.

— Права сте, но аз няма да му позволя да продължи с тези глупости.

— И как ще му попречите? — попита предизвикателно Федра, — ядосана от металния блясък в присвитите му очи. — Даже членове на парламента, които бяха нападнати от него много по-грубо, не смеят да протестират. Особено след аферата с Джон Уилкс.

Когато Арман я погледна въпросително, тя обясни:

— Уилкс е журналист, който си позволи да критикува краля. Когато го затвориха, избухнаха бунтове в негова подкрепа.

— Според мен има по-успешни средства от затвора, които могат да спрат перото на журналиста — отговори студено Арман.

Федра дръпна толкова силно шнура на маншона си, че го скъса.

— По дяволите — промърмори тя. — Никой… никой няма и най-малка представа кой е Робин Гудфелоу.

— Аз ще го намеря. — Увереността в гласа на Арман не остави и най-малко съмнение, че щеше да го направи. Сигурно щеше да се обърне към издателя. Джили твърдеше, че Джесъм е упорит и умее да пази тайна, но Федра се опасяваше, че Арман ще намери начин да узнае онова, което искаше. Макар да не знаеше нищо за нея, той щеше да каже името на Джили. Арман вече знаеше, че Джили е събирал сведения за него, и щеше да заключи, че братовчед й има нещо общо с Робин Гудфелоу. Или че той самият е Робин Гудфелоу. И тогава… за това не смееше дори да помисли.

Федра потрепери и усети, че на челото й беше избила студена пот. Опита се да изглежда съвсем естествено и позволи на Арман да я хване под ръка и да я отведе до каретата й. Ала сърцето й биеше до пръсване. Арман беше още по-голяма заплаха от предишната вечер, когато я бе заключил в спалнята с Артър.

Трябваше незабавно да намери начин да го отстрани. Но в момента беше обзета от паника. Какво да прави? Какво можеше да направи?

По-късно не можеше да каже кога в ума й бе проблеснала спасителната идея. Ако в този момент беше способна да разсъждава трезво, щеше веднага да признае, че това е безумие. Само мисълта за такава постъпка предизвика ново изпотяване. Не можеше да го направи. Какво щеше да се случи, ако нещата се обърнат? Ако Арман узнае какво е сторила?

Макар че хрумването я докара почти до лудост, тя реши да го превърне в действителност. Когато видя Луси, тя намери претекст да я отпрати.

— Моля те, Луси, би ли седнала в каретата да ме почакаш? Както виждаш, не съм сама, а с маркиз дьо Верне. Той ще ме придружи до съседния магазин. Кажи на Ридли да ме чака пред златарския магазин.

Надяваше се гласът й да звучи кокетно като на Мюриъл Потърфийлд, а не да трепери от паника. Ала Арман не й обръщаше внимание. Изглеждаше вглъбен в себе си, твърде зает със собствените си мрачни мисли, за да забележи нервността й. Въпреки това не отказа да я придружи до златарския магазин и галантно й отвори вратата. Как и беше хрумнал този жесток план? Не е жесток, опита се да се успокои тя и изпъна рамене. След онова, което й беше сторил миналата нощ, той го заслужаваше. Той беше сериозна заплаха за нея и за Джили.

Собственикът на магазина тръгна към тях, като се кланяше почтително. Сериозен, опитен търговец с високо чело, който оставяше впечатлението, че е свикнал с капризите на клиентелата си. Не показа с нищо, че е недоволен от намерението на Федра да разгледа всичко, което предлагаше — огърлици, пръстени, гривни, часовници. Тя оглеждаше скъпоценностите една по една, докато нервно триеше овлажнените си ръце и мачкаше пръсти. Отдавна беше минало времето, когато погаждаше подобни номера на Джили. Нямаше представа дали все още притежаваше някогашната сръчност — но непременно щеше да я изпробва.

Закашля се и изпусна маншона си. Когато Голдсмит се наведе да го вдигне, скри в шепата си един от златните пръстени с печат. Това беше по-лесната част. Коленете й трепереха. Тя отиде при Арман, който се взираше равнодушно в прекрасен дамски часовник с брилянти, и с бързо, безшумно движение пусна пръстена в джоба на жакета му.

Той я погледна изненадано и сърцето и спря да бие. Дали беше усетил нещо? Може би падането на пръстена в джоба му?

— О, господи, аз… — заекна смутено тя. — Мисля, че забравих… — Щеше да каже „маншона си“, но навреме забеляза, че го стискаше в другата ръка. — Кърпичката ми… Мама ми я е избродирала. Сигурно съм я изгубила в книжарницата. Толкова съм невнимателна! Не бих понесла да я изгубя завинаги.

Историята беше смешна и тя беше сигурна, че Арман веднага ще прозре играта. Но очевидно беше говорила убедително, а и в очите й имаше сълзи.

Лицето на Арман омекна, той вдигна ръка и нежно докосна бузата й.

— Не се тревожете, веднага ще се върна в книжарницата и ще попитам дали не са я намерили.

Федра сведе глава, неспособна да го гледа в очите.

— Ще го направите ли за мен? — пошепна несигурно тя. — Ще ви бъда вечно благодарна.

Когато Арман излезе от магазина, Федра беше готова да го повика обратно. Но станалото не можеше да се върне.

Ами сега? Може би трябваше да стои и да чака, докато Арман пусне в ход нов план за унищожаването й? Нямаше време за морални скрупули. Заповяда си да спре да трепери и отиде при Голдсмит.

— О, сър, господинът, който излезе от магазина ви…

— Съпругът ви? — попита учтиво собственикът.

— Не, за бога! Никога не съм го виждала. Мисля, че ме преследва.

Голдсмит се покашля възмутено.

— Негодник! В днешно време има много като него, които заговарят невинни дами на улицата. Ще позволите ли да ви посъветвам никога вече да не излизате без камериерката си и да…

— Вие не разбирате, сър. — Нервността й се засилваше. Трябваше веднага да му каже, каквото беше намислила, и да избяга, преди Арман да се е върнал. — Опитите да ме заговори са били само претекст. Използва ме, за да открадне. Видях как скри в джоба си златен пръстен. Толкова се уплаших, че не ви предупредих навреме.

Голдсмит я погледна със съмнение.

— Сигурна ли сте, милейди? Господинът изглеждаше като джентълмен. Добре облечен и…

Когато Федра повтори обвинението си, търговецът започна да проверява стоката си. Тя зачака със затаен дъх. Защо му трябваше толкова време да преброи пръстените и да установи, че един липсва?

Голдсмит поклати глава.

— Тези негодници стават все по-дръзки. Колко елегантно беше облечен! Още едно потвърждение на старата мъдрост, че външността лъже!

— Докато вие се чудите, крадецът ще изчезне! — Федра усети колко остро прозвучаха думите й и добави по-меко: — Искам да кажа, че трябва да повикате полицията. Сигурно не е стигнал далеч.

— Права сте, милейди. Ще бъдете ли така добра да свидетелствате…

— Не! Не бих понесла отново да се изправя лице в лице с негодника. — Тя попита потното си чело и добави: — Ще намерите доказателството в джоба на жакета му. А аз трябва да стигна до каретата си, преди да съм припаднала.

Федра не преувеличаваше. Излезе с треперещи крака от магазина и с радост прие помощта на Питър, за да се качи в каретата. Точно когато щеше да нареди на Ридли да потегли обратно към Хийт, в главата й проблесна страшна мисъл.

— Кажете на Ридли да направи завой и да се върне обратно по Оксфорд стрийт — заповяда задъхано тя на Питър.

Лакеят я изгледа учудено, но кимна покорно.

— Веднага, милейди.

Ридли щеше да си помисли, че господарката му е загубила ума си, но в момента това не я притесняваше ни най-малко. Федра се облегна назад и затвори очи. Сигурно беше бледа като смъртник, защото Луси съчувствено й подаде шишенцето с ароматни соли.

— Не ги искам — изсъска Федра. — Трябва ми само малко чист въздух.

Тя отвори прозорчето и погледна навън към улицата. Каретата напредваше бавно, защото пред книжарницата се бе събрала навалица. В средата стърчеше едрата фигура на Арман. Федра забеляза и плешивата глава на Голдсмит и видя как той жестикулираше възмутено. Арман гневно откопча палтото си и бръкна в джоба на жакета. Федра видя съвсем точно как високомерието му отстъпи място на изумление, когато извади пръстена.

Присъстващите се нахвърлиха върху него и го задържаха, за да не може да се движи. При мисълта за онова, което можеше да се случи, Федра едва не изпищя. Ала Арман беше твърде слисан, за да се отбранява, когато го арестуваха, Федра се отдръпна от прозорчето, когато конвоят премина покрай каретата. Точно в този момент Арман вдигна глава. Може би беше познал каретата на дядо й, а може би бе заговорил непогрешимият му инстинкт. За миг погледите им се срещнаха и в очите му блесна прозрение. В следващия миг лицето му се вкамени. Само леденият син поглед й даде да разбере, че си беше спечелила смъртен враг.