Сюзан Копола
Маскарад (11)

11

Дори часове по-късно Федра продължаваше да размишлява над думите на Арман. Оттегли се в таванската си стаичка и седна зад писалището си. Замахна с перото и опръска с мастило листа, който беше изписала. Опита се да изтрие петната и мрачното предсказание на Арман отекна в ушите й: когато изпълня задачата си, ти няма да искаш да ме видиш никога вече.

Какво беше замислил? Говореше така, сякаш му предстоеше да извърши тежко престъпление — измама или кражба. А може би беше планирал да убие някого? Федра потрепери от студ въпреки топлото утринно слънце, което влизаше през прозореца на покрива. Опита се да си внуши, че предположенията й са абсурдни, но не успя. От човек като Арман можеше да се очаква всичко. Дори след като беше познала нежността му, тя виждаше в очите му и много студенина. А когато излезе от стаята му, той отново беше скрил лицето си зад маската, която й беше толкова омразна.

Федра стисна до болка гъшето перо. По дяволите Арман с проклетите му тайни! Гърлото й пареше от неизплакани сълзи. По дяволите, защо беше такава ревла! Тя блъсна стола си и стана така рязко, че го преобърна.

Остави всичко, както си беше, и отиде до прозореца. Двете крила бяха здраво затворени. Нищо чудно, че в стаята беше толкова задушно. Федра блъсна капаците, за да отвори прозореца, но не успя. Едва след многократни усилия, когато челото й се окъпа в пот, капаците се поддадоха.

Тя се облегна на дървената рамка и се загледа сърдито към бледосиньото небе и слънчевите лъчи, които бавно, но сигурно изсушаваха мокрия чакъл по алеите. Ако беше птица, щеше да отлети моментално от Хийт и завинаги да остави зад себе си тези сиви стени, които не й обещаваха нищо друго, освен нещастие.

Не можеше, да каже защо точно в този момент изпитваше толкова силен копнеж да се махне от дома на дядо си. Може би виновен беше споменът за нощта, която никога нямаше да се повтори. За две сини очи, изпълнени с копнеж и отчаяние, които трогнаха сърцето й и в същото време я плашиха. А може би и заради нежеланието да присъства на заминаването на Арман.

— Радвам се, че той ще напусне къщата. Да, радвам се! — изсъска гневно тя.

Ала сърцето я укори за лъжата. Тя примигна към искрящото небе, изпъстрено с кълбести облачета. Не, нямаше да пролива сълзи заради Арман. Дори ако той копнееше за нея и се нуждаеше от нея, това нямаше да промени нищо. Нищо не можеше да промени факта, че Арман беше забъркан в нещо крайно опасно и страшно. А тя нямаше да извърши грешката да се намеси и да се влюби в мъж, в чийто живот нямаше място за нея.

Тя се имаше свой живот и щеше да го изживее, както беше решила. Крайно време беше да се погрижи за своите потребности. Като взе това решение, Федра изпъна крехките си рамене и си заповяда да не мисли повече за Арман, поне не днес. Обърна гръб на прозореца, постави стола на мястото му и отново седна зад писалището. Взе перото, потопи го в мастилницата и се съсредоточи, за да завърши статията си.

„… как е възможно една нация, която сама се нарича просветена, да се крие като страхливо дете зад прастария вик «Не искаме паписти»? Католиците бяха лишени от правото си да избират и да заемат държавни длъжности само защото и кралят, и парламентът са фанатично набожни.“

Федра добави още няколко фрази и подписа със замах: „Робин Гудфелоу“. Много добра статия. Макар да я беше написала набързо, посланието беше недвусмислено. Независимост! Независимост от английското правителство за католиците, които представляваха потиснатото мнозинство в Ирландия. Независимост за един честен народ, преследван заради религията си. Народ, към който принадлежеше и братовчед й Джили. При тази мисъл по лицето й пробяга лека усмивка. Не можеше да си представи човек, по-малко подходящ за светец от Джили. Но въпреки безгрижието си той имаше и своята сериозна страна, която се проявяваше най-често, когато преследваха сънародниците му. Тази статия щеше да хареса на Джили много повече, отколкото предишната за Арман.

Да, и той щеше да й прости, че пътуването му до Франция е било напразно, Федра изпита угризения на съвестта, като си помисли колко време и пари щеше да загуби братовчед й в чуждата страна, за да открие нещо, което тя вече знаеше. Арман не беше маркиз дьо Верне. Но това не беше толкова важно, защото днес тя щеше да види Арман за последен път.

Федра поръси хартията с пясък и зачака мастилото да изсъхне. Не биваше да мисли повече за заминаването на Арман. По-добре да мисли за значителната сума, която Джесъм беше обещал за следващата статия. Имаше и една трудност: Джили беше на път и нямаше кой да отнесе писмото на издателя. Може би трябваше да помоли Джонатан да изиграе ролята на куриер? Но тя не искаше да извлича изгода от привързаността на стария си приятел, още повече че той не беше добре с нервите. Не биваше да го натоварва излишно. Трябваше да изчака връщането на Джили… но кога щеше да бъде то?

Ударите на бронзовия часовник прекъснаха мислите й. Единайсет часът! Часовникът беше единственият скъп предмет, останал в библиотеката, след като Евън изгори книгите й. Федра предположи, че Арман вече прибира багажа си и подготвя отпътуването си.

Тя сгъна листа и го заключи в тайното чекмедже на писалището си. Изведнъж усети, че й е невъзможно да остане в къщата, когато Арман си отива. Дядо й със сигурност беше бесен и щеше да я обвини, че не се е държала достатъчно внимателно с госта и го е прогонила с нахалството си. При мисълта, че беше прекалила с вниманието си, Федра прехапа устни. Но очевидно Арман не се нуждаеше от такъв вид внимание.

Не, сега не можеше да понесе гнева на Сойер Уейлин. Не можеше и да се сбогува с Арман, сякаш двамата бяха имали само бегло познанство. Единствената й надежда да не загуби самообладание беше да излезе, да се скрие някъде и да изчака, докато Арман си замине.

От страх да не го срещне по коридорите Федра дори не слезе в стаята си, за да си сложи шапката. Изтича по задната стълба и когато прекоси кухнята, улови любопитния поглед на Хестър Сиърли. Ала не обърна внимание на икономката и бързо затвори вратата зад гърба си. Отиде в розовата градина зад къщата и тръгна бавно по една тясна алея.

Едва беше стигнала до живия плет, когато я повика тих глас:

— Федра?

Младата жена се обърна, затаила дъх, но разочаровано установи, че мъжът, който се надигна от каменната пейка, оправяйки разрошената си от вятъра коса, не беше Арман. Джонатан Върнел се запъти бавно към нея, докато тя с изненада се питаше, какво, за бога, търси той толкова рано в Хийт. Тази сутрин не беше в настроение да понася сериозната усмивка на Джонатан и почти съжали, че не се е престорила на глуха и не е продължила пътя си. Но веднага се засрами от тази мисъл. Не биваше да избягва стария си приятел, който винаги се стремеше да й помага. Затова скри раздразнението си и го поздрави с усмивка.

— Какво правите тук, Джонатан? Как само ме изненадахте! Какво ви води насам в този ранен час?

Той я погледна учудено и усмивката му отстъпи място на огорчение.

— Не помните ли? Аз прекарах нощта в Хийт. Заради бурята. Мислех, че съм ви казал.

— О! — Федра се изчерви смутено. Изобщо не си спомняше, че снощи се беше сбогувала с Джонатан. Вероятно беше помислила, че е дошла каретата му, за да го откара в града. Беше толкова задълбочена в играта с Арман, че не можеше да мисли за нищо друго.

За да не нарани чувствата на Джонатан, тя изрече бързо:

— Да, естествено. Исках да кажа, че съм изненадана да ви намеря сам в градината. Защо не закусвате с дядо ми?

— Сутрин не ям много. — Той я погледна с очакване. — Къде отивате, мила моя? Ще се радвам да ви придружа.

Федра изслуша предложението му със засилваща се неловкост. В момента не се нуждаеше от никого, дори от Джонатан. Но как да отхвърли предложението му, без да го нарани? В този миг й хрумна спасителната идея.

— Честно казано, не съм излязла на разходка, скъпи приятелю. Вече е твърде топло и задушно. — Тя попипа деколтето на старата си домашна рокля, надявайки се, че думите й са прозвучали убедително. — Смятах да се окъпя в езерото.

— Какво? Пак ли ще плувате? — Джонатан я погледна почти с ужас, сякаш тя беше изразила намерение да скочи от лондонския мост в смъртоносните води на Темза.

— Нали знаете, че плувам от детските си години — засмя се Федра. — Братовчед ми ме научи. Ако искам, мога да преплувам и Ламанша.

— Аз… знам, че плувате добре, но… — Джонатан млъкна и бледите му бузи се зачервиха от смущение.

Федра предположи, че си е спомнил деня, когато я намери гола в езерото. Случката бе объркала бедния целомъдрен Джонатан много повече от нея. Без да я погледне в очите, той продължи: — Винаги съм бил много загрижен за вас… заради водовъртежите… заради натрапниците…

— О, но нали съм в имението на дядо си! Какво може да ми се случи? А що се отнася до водовъртежите — в изкуствено езеро никога няма водовъртежи. — Тя помълча малко и добави замислено: — Ако се удавя, вината ще е само моя. Всъщност смъртта ми няма да е голяма загуба за никого.

— Никога вече не произнасяйте тези думи! — Неочакваната пламенност в гласа на Джонатан стресна Федра. Той взе ръцете й и очите му засвяткаха трескаво. — Не можете да си представите какво ще означава за мен, ако ви загубя. Сигурно ще умра още на следващия ден.

— Но аз само се пошегувах! Сега разбирам, че шегата ми е била глупава. Съжалявам. — След като се окопити от изненадата си, Федра се опита да издърпа ръцете си от неговите, но хватката му беше смайващо яка. — Моля ви, Джонатан, причинявате ми болка.

В първия миг той сякаш не я чу, после примигна слисано и най-сетне я пусна. Странният блясък в очите му, който толкова я бе объркал, бавно угасна и Джонатан отново се върна в реалността.

— Аз… много съжалявам, Федра. Не исках да ви причиня болка. Знаете, че това е последното, което би ми хрумнало. Вие просто не забелязвате колко съм загрижен за вас. Толкова ми се иска да има някой, който да ви пази…

Федра се усмихна измъчено и кимна. Потърка ръката си, където се бяха отпечатали пръстите му, и се замисли. Джонатан често й правеше такива признания и тя се трогваше от безусловната му привързаност. Но защо този път думите му я обезпокоиха? Тя разтърси глава и отдаде безпокойството си на неприятните емоции, които беше преживяла тази сутрин.

— Божичко! — извика тя с принудена лекота, за да сложи край на разговора. — Какво сме се размекнали? Денят е прекрасен. Много държа да поплувам в езерото, затова трябва да вървя. Моля да ме извините, Джонатан.

Без да му даде възможност да отговори, Федра зави зад живия плет. Начинът, по който се бе отървала от Джонатан, й беше неприятен. Знаеше, че я е проследил с изпълнен с копнеж поглед. Напомняше й за вярно куче, на което не са позволили да последва господарката си.

— Прости ми, верни приятелю — пошепна тя. Докато той я гледаше, трябваше да върви към езерото. Всъщност не беше имала намерение да плува, но сега, когато слънцето беше високо в небето, идеята й се стори много добра. Отдавна не беше ходила да плува.

След таванската й стаичка езерото беше онова място в Хийт, където най-много обичаше да се крие. Място, което излъчваше благотворна самота. Дядо й сприятелите му предпочитаха удобствата и прегледността на градината зад кухнята и рядко се отбиваха в парка, макар че господарят на дома беше дал много пари за парковите съоръжения. Езерото беше на голямо разстояние от изрядно поддържаната морава, а настланите с чакъл пътеки, които някога бяха вдигнали много шум, сега бяха обичайни за всяко голямо имение. Бълок, архитектът на Сойер Уейлин, беше подрязал старите дъбове и бе променил леглото на потока, който течеше през имението. На преден план се виждаше красива горичка от цъфтящи дървета и храсти, която напълно отговаряше на представата на архитекта за подобрение на природата.

Федра премина през грижливо подредените дървета и храсти и бързо стигна до езерото. Никой нямаше да предположи, че симетричната форма на бистрата водна повърхност е произлязла от божията ръка. Животните, внесени от чужбина, за да направят сцената перфектна, отдавна бяха изчезнали. Федра не беше казала на дядо си, но беше убедена, че няколко пъти беше усетила аромат на печено от къщите на дребните селяни наоколо.

Докато развързваше шала си, тя оглеждаше творението на Бълок със сдържано презрение. Предполагаше, че езерото на дядо й не е по-безвкусно от имитираните гръцки храмове, които украсяваха други имения. Поне дядо й не беше стигнал дотам да ангажира аскет, който да обикаля имението му. Освен това езерото имаше много смислена функция — поне за нея.

Федра развърза роклята си и я свали през главата. Освободи се бързо и от фустите и чорапите си. Тук не изпитваше срама, който я бе обзел в спалнята на Арман. Тук беше в своята стихия. Спомни си детството в Ирландия, когато двамата с Джили плуваха в естествено езеро, пълно с тръстика и остри камъни. Тогава се чувстваше добре в невинната си голота — нещо типично за повечето ирландци. Минаха години, преди да започне да се държи като сухите англичанки.

Федра застана на брега на езерото. Въпреки топлото слънце водата беше доста студена. Някога я бяха научили, че има само една възможност да преодолееш себе си. Тя пое дълбоко въздух, скочи с краката напред във водата и се потопи. В началото й беше неприятно, но хладната вода бързо я съживи. Тя излезе на повърхността и заплува със силни тласъци, докато се стопли.

Направи кратка почивка, поразходи се из езерото и накрая се изтегна по гръб във водата. Това беше най-приятната част от плуването.

Този път обаче не можа да й се наслади както обикновено. Абсолютната тишина на мястото започна да я потиска. Тя продължи да се носи по гръб във водата, но мислите й отново се върнаха към Арман.

В живота й нямаше място за мъж. С колко мъка беше преодоляла потисничеството от страна на Евън. Арман дьо Лакроа беше само временно развлечение. Връзката с него само я отклоняваше от същинската й цел — да спечели достатъчно пари, за да стане независима от дядо си и плановете му. По-добре да помисли как да изпрати статията си на Джесъм. Не можеше да си позволи да чака връщането на Джили и беше готова да поеме риска да отиде лично при издателя. Лондончани бяха капризни и Робин Гудфелоу щеше да бъде забравен много скоро, ако не избухнеше някой нов скандал.

Лек вятър се плъзна по повърхността на езерото и предизвика вълни. Кожата на Федра настръхна, тя се разтрепери и заплува към брега.

Тя легна в тревата с надеждата, че слънцето ще я изсуши, преди да облече отново дрехите си. Трябваше да признае, че се чувства самотна. Защо беше отговорила с такава сила на нежностите на Арман, защо веднага беше отишла в леглото с него? Понякога се разкъсваше от копнеж — а Арман беше съвършеният мъж.

Прекалено съвършен, каза си горчиво тя. Освен способностите си на любовник и добрия си външен вид, той умееше да бъде нежен и учтив. А тя копнееше не само за леглото, а искаше някой да я обича. Арман очевидно разбираше чувствата й. Освен това той не искаше тя да се държи като глупава хлапачка, той уважаваше ума й и й се възхищаваше… поне докато не задаваше твърде много въпроси. Федра се зарадва, че си спомни за това, защото беше готова да се поддаде на съжалението и болката си.

— Върви по дяволите, Арман дьо Лакроа — промърмори тя, този път без особено убеждение. Завъртя се настрана и се загледа към зелените листа, между които се прокрадваха слънчеви лъчи. Сигурно е вече следобед, помисли си тя. Арман трябва да е заминал.

Изведнъж изпита омраза към сенките на листата, които посягаха към нея като ръце и крадяха слънчевата светлина от душата й. Седна в тревата, обхвана голите си колене и се почувства празна и отчаяна.

За първи път се запита дали наистина беше толкова важно да знае какъв човек е Арман. Какво значение имаха името или тайните му? Неволно си припомни Близа Уилкинс, готовността й да рискува живота и сигурността си, за да последва съпруга си, все едно къде щяха да го пратят. „Защото го обичам“ — бе казала Близа с обичайния си тих глас. Тогава Федра не я разбра, но сега беше друго.

Ако някога види отново Арман…

Пращене на клон прекъсна мислите й. Тя се огледа бдително, но в горичката вече беше тихо. Само отделни листа се носеха плавно към земята. Въпреки това тя изпита чувството, че някой я наблюдава.

Федра посегна към дрехите си подчертано бавно и спокойно. Облече ризата и фустата и тъкмо затягаше корсажа си, когато шумът се чу отново. Последваха го стъпки. Някой беше наблизо.

Федра се обърна рязко, притиснала роклята към гърдите си, готова да изпищи за помощ. От храсталака излезе едра мъжка фигура и устата й оформи едно слабо „О!“

Позна Арман, облечен в прост кафяв жакет и пясъчносиви панталони до коленете. Носеше високи ботуши с гамаши. Тъмните коси бяха стегнати в строга плитка на тила. Сърцето й заби с такава сила, че й беше невъзможно да се раздвижи.

— Аз… мислех, че вече си заминал.

Той заби върха на единия ботуш в земята и не посмя да я погледне в очите. Никога не беше приличал по-малко на изискан маркиз, отколкото сега. Въртейки шапката в ръцете си, той проговори с тих глас:

— Как бих могъл да си тръгна, след като се разделихме по този начин? Без да се сбогуваме истински.

А тя си мислеше, че са си казали всичко. На бузите й избиха червени петна. Той се кълнеше, че не иска да я нарани, а отлагаше раздялата.

Арман застана на брега и се загледа с невиждащ поглед към водата. Федра неволно сравни Арман с езеро — и то беше мистериозно и неуловимо като него. Тя му обърна гръб и продължи да се облича.

— Откога ме наблюдаваш? — попита гневно тя.

— Твърде дълго за душевния ми мир — отговори веднага той.

— По дяволите! — Един от шнуровете на корсажа й се бе завързал на възел. Федра го дръпна с все сила и тънката коприна се скъса. Тя я захвърли и изсъска през сълзи: — И ти върви по дяволите! Защо се върна? Защо просто не си отидеш?

Той я погледна с дълбока болка.

— Не мога — произнесе дрезгаво той. — Мисля, че се влюбих в теб.

Думите бяха произнесени така просто и естествено, че тя не се усъмни нито за миг в искреността му. Признанието в любов беше дошло от най-съкровената му същност.

Изведнъж си спомни нещо, което й беше казал първата вечер, когато се запознаха. И се чу да казва с треперещ, почти истеричен смях:

— Колко забавно. И аз си помислих същото за теб.

Федра не разбра какво бе станало, но изведнъж се озова в обятията на Арман. Двамата се прегърнаха така пламенно, че за малко да паднат в езерото.

— Федра — прошепна той и зарови лице в косата й. — Аз съм глупак и егоист. Опитах се да се оттегля… но само се опитах. Кълна ти се, ще намеря начин… никога да не намериш причини да ме мразиш.

— Тихо, любими. — Федра зарови пръсти в косата му. — Всичко ще бъде добре.

Това беше прибързано и лекомислено обещание, тъй като тя изобщо не знаеше какво ще бъде добре. Но сега това не беше важно. Единственото, което имаше значение, беше, че той нямаше да изчезне от живота й. В момента не можеше да си представи нещо по-лошо от това.

Устните му опариха нейните и двамата се отпуснаха в тревата. Арман задърпа трескаво дрехите й. От съвършения любовник не беше останала и следа. Едва не разкъса фустите й, докато се опитваше да я съблече. Нейните ръце също не стояха бездейни. Най-сетне останаха голи и телата им се съединиха, кожа до кожа, в диво отчаяние. И двамата съзнаваха, че всеки може внезапно да изгуби другия, и искаха да се насладят на скъпоценните минути, докато още могат. Желанието се засилваше всяка секунда и експлодира в зашеметяващ оргазъм, който ги остави изтощени до крайност, Федра задържа Арман още дълго в себе си, сякаш искаше да прогони завинаги сенките на недоверието.

— О, Федра, Федра — шепнеше той, — как съм могъл да живея без теб? Чувствам се като мъж, оставил зад себе си вечната зима и намерил яркото слънце. Ти си моето слънце.

Обърна се настрана и я привлече към себе си. Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице.

— Никога не съм била ярко слънце. — Засмя се и добави: — Макар че дядо ми непрекъснато мърмори за цвета на косата ми.

— Той е глупак! — Думите бяха изречени с такова възмущение, че Федра се стресна. Арман си позволяваше да говори за дядо й и необичайна острота. — Твоята коса е прекрасна, скъпа моя. Ако беше живяла по времето на Тициан, той щеше да полудее от желание да те рисува…

Федра сложи пръст на топлите му устни. Любовта, за която се бяха осмелили да говорят, беше още съвсем млада, а тя знаеше с абсолютна сигурност, че на този свят имаше две неща, които можеха да застрашат крехката им връзка.

— Искам да уточним нещо — отговори сериозно тя — и да постигнем споразумение. — В несигурното им бъдеще имаше само едно обещание, което можеха да си дадат взаимно. Арман вдигна подозрително едната си вежда, но тя не му обърна внимание и продължи: — Аз ти обещавам, че повече няма да задавам въпроси, на които не можеш да отговориш. А ти трябва да ми обещаеш… — Усети, че Арман я слуша напрегнато, и се усмихна. — Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да ме наричаш ma belle или ma chere и няма да играеш пред мен ролята на френски маркиз. Поне когато сме сами, както сега.

За момент тя се уплаши, че той ще се откаже от толкова много честност, но напрежението му бързо отслабна.

— Е, добре, моя прекрасна Федра, обещавам ти.

Той се засмя и я привлече към себе си, за да подпечата обещанието с дълга, пламенна целувка… обещание, което никога нямаше да бъде изпълнено.

Федра се върна в къщата. Преди час я беше напуснала в съвсем различно настроение. Сега, докато се качваше по задната стълба, си тананикаше неприлични ирландски песнички — песнички, които беше научила от Джили и каквито не биваше да пее една лейди. При тази мисъл тя се засмя с глас, защото никога не беше приличала по-малко на лейди, отколкото в този момент. Всеки, който я видеше, щеше веднага да отгатне какво е правила в меката трева край езерото.

Страстта на Арман я беше белязала. Тя сияеше, кожата й пламтеше, устните й бяха подути и напукани от целувките му, с разпуснатата си коса приличаше на дива циганка. Слава богу, че не срещна нито един слуга, защото не беше в състояние да скрие чувствата си.

Арман бе казал, че я обича. Това неочаквано признание в любов я слиса. Не очакваше, че някога ще чуе тези думи от мъжки уста, камо ли пък от недостижимия маркиз дьо Верне. О, той не е никакъв маркиз, опита се да се успокои тя. Самоличността му нямаше нищо общо с тяхната любов. Беше й достатъчно да знае, че той я обича и че тя отговаря на любовта му. Любовта беше по-силна от всичко друго.

Това състояние беше много по-добро от начина, по който живееше преди появата на Арман. Тя се наслаждаваше на бурните си чувства и на възбудата, която я обземаше. Събуждането сигурно щеше да дойде и да я улучи по-болезнено от всичко преди. Но не днес.

Арман я обичаше заради самата нея. Нея, Федра, а не „жената, която остави лорд Евън“. Завъртя се и влезе с подскоци в стаята си, сякаш все още беше босото малко момиче от Донегал. В замаяността си не бе забелязала, че вратата е отворена. Едва не се сблъска с Хестър Сиърли.

Федра замръзна на мястото си. По гърба й полазиха тръпки. Инстинктът веднага й подсказа опасност.

— Какво правите тук?

Макар че беше поне с половин глава по-висока от икономката, Федра се почувства дребна и нищожна. Острите очи на Хестър не пропуснаха нито една подробност от мръсните й дрехи и пламтящото лице. Обилно гримираното лице потъмня.

— Проверявам дали момичетата са си свършили работата, както трябва. Понякога го вършат като с призрачна ръка, разбирате ли.

— Или с магия. — Федра се усмихна сладко. Днес дори мадам Хестър нямаше да успее да й развали настроението. Вирна брадичка и се запъти към гардероба.

— Съжалявам, че ви преча — изрече подигравателно Хестър. — Нямах представа, че милейди ще пожелае да се преоблече в този час на деня.

Федра отвори гардероба си и започна да си избира рокля.

— Не мога да не се преоблека, защото се подхлъзнах на мократа трева и паднах. — Веднага се ядоса на себе си. Не беше нужно да дава обяснения на никого, най-малко на Хестър Сиърли.

Икономката се наведе и събра тревичките, нападали от фустите й. Смачка ги в шепата си и отново заговори:

— Тъкмо заповядах на момичетата да подредят стаята на маркиза. Смятате ли, че и той ще иска да се преоблече?

Нямаше съмнение в намека й. Федра пребледня.

— Защо не попитате самия него? — изсъска гневно тя. Извади от гардероба копринена рокля с прасковен цвят, отиде в стаичката за преобличане и затвори вратата с трясък.

Съблече се, без да повика Луси. Подозренията на Хестър й бяха напълно достатъчни. Докато обличаше роклята, злобното лице на икономката не излизаше от ума й. Склонността й да шпионира отдавна я дразнеше, но изведнъж стана заплаха за Арман. Хестър можеше да претърсва стаята й, колкото си ще, нейните тайни бяха грижливо заключени. Но дали Арман можеше да каже същото и за своите? Тя си припомни малката ракла, поставена на видно място на тоалетната му масичка. Хестър можеше спокойно да я отвори с фуркет. Трябваше да го предупреди.

Федра неволно се усмихна. След като упорито се беше опитвала да го разобличи, сега се опитваше да го предпази от разкриване. Ако любовта не беше сляпа, тя поне принуждаваше хората да гледат на живота от различна страна.

Когато се върна в спалнята си, тя продължаваше да мисли за Арман и на лицето й грееше усмивка. Сиърли все още беше там. Тъкмо приглаждаше покривката с цвят на слонова кост, макар че домашните прислужнички отдавна бяха оправили леглото. Грубите й пръсти подръпваха броката и лицето й изразяваше странна тъга. За какво ли си мислеше?

— Вече можете да си вървите, мисис Сиърли — проговори властно Федра. Не изчака да види дали икономката ще се подчини на заповедта, а седна на позлатеното столче пред тоалетната си масичка. Отвори огледалото и се зае да четка разбърканите червени къдрици.

Федра не познаваше суетността, но докато се гледаше в огледалото, започна да разбира защо Арман я наричаше прекрасна. Никога преди това не беше виждала този ясен блясък в очите си, кожата й никога не е била толкова мека и прозрачна. Розовата й уста тръпнеше. Тя криеше най-сладката тайна, която можеше да има една жена. Тя…

Внезапно Федра изпусна четката и нададе уплашен вик. До лицето се бе появило друго. Като по магия зад нея се оформи сбръчкано призрачно лице, чиито черти бяха разкривени от омраза. Едва след няколко секунди й стана ясно, че това беше Хестър Сиърли, която правеше нещо зад нея. Тя притисна ръка към гърдите си, за да успокои лудо биещото си сърце.

Вдигна четката и за да не издаде пред икономката колко се беше уплашила, я изгледа гневно.

— Какво още правите тук, мисис Сиърли?

Очите на жената пареха като разгорени въглища, а в зениците им Федра откри искри на ревност, които я уплашиха още повече. Без да знае защо, тя се разтрепери цялата. Никога досега не беше изпитвала страх от Хестър Сиърли, но в този момент беше много уплашена.

Жената зад нея сведе клепачи, покрити със сини жилки, и очите й отново добиха обичайния си любопитен израз. Хестър беше само една любопитна икономка. Това не беше причина да се плаши от нея, а само да бъде бдителна. Федра въздъхна облекчено.

— Права сте, милейди, нямам повече работа тук — отговори Хестър, но не си тръгна. Разбута нещата на тоалетната масичка и се осмели дори да пипа ветрилата на Федра и ръкавиците й от гласе. Младата жена се почувства ужасно неловко. Все пак страхът й беше изчезнал.

Когато Хестър вдигна порцелановата овчарка, търпението й се изчерпа и тя заповяда:

— Веднага я оставете на мястото й.

Тромавите пръсти на мисис Сиърли обхванаха крехката фигура така здраво, че всеки миг можеха да я счупят.

— Откъде имате тази фигурка?

— Това не ви засяга. — Федра понечи да вземе овчарката от ръката й, но Хестър се дръпна настрана. Това я вбеси.

— Мис Летингтън направи тази овчарка за лорд Евън. Как се е появила след толкова дълго време, и то сред вашите вещи?

Летингтън? Федра потрепери. Това беше името, което вчера бе споменал собственикът на магазина за порцелан. Колко странно, че го бе чула отново от устата на Хестър. Макар че първият й импулс беше да я удари и да я изхвърли навън, любопитството надделя.

— Мис Летингтън? Говорите за мис Джулиана Летингтън?

— Точно така, за нея говоря. Тази фигурка беше предназначена за австрийския император, но мис Джулиана реши да я подари на господаря ми, на лорд Евън. Само че той не можа да я получи. До смъртта си вярваше, че някой я е откраднал.

Макар че гневът заплашваше да я надвие, Федра усещаше засилващи се тръпки. Възможно ли беше любимата й овчарка наистина да е принадлежала към прославената Летингтънова двойка? Или Хестър пак разправяше небивалици?

Когато най-сетне успя да изтръгне фигурката от ръцете на икономката, тя обясни небрежно:

— Намерих я на тавана, затова я смятам за своя собственост. Ако е толкова ценна, колкото твърдите, защо Джулиана Летингтън е искала да я подари тъкмо на моя мъж?

За голяма изненада на Федра Хестър избухна в смях. Не можеше да си спомни някога да я е виждала да се смее и почти се уплаши. Смехът на Хестър беше пронизителен и неприятен, като грачене на гарван.

— Не разбирам защо въпросът ми ви развесели толкова.

— Наистина ли не разбирате? — Хестър изтри сълзите в очите си с черната си ръкавица. Федра се учуди, че един замъглен от смях поглед можеше да бъде толкова злобен.

— Просто съм учудена, това е всичко. От една страна, вие не понасяте да виждате наметката, а от друга, пазите тази порцеланова фигурка като зеницата на окото си.

Пелерината? Фигурката? За какво, по дяволите, говореше икономката? Федра беше убедена, че тя не е на себе си.

— Господ да ми е на помощ, но вие наистина не знаете нищо, нали? — Хестър протегна врат като усойница, която си търси жертва.

Федра наистина не знаеше, но когато премести поглед от злобното лице на Хестър към овчарката, вече не беше сигурна, че иска да узнае.

— Сивата наметка, скъпа лейди Грантъм — обясни сладникаво Хестър. — Нали я помните? Онази, дето…

— Много добре знам на кого е принадлежала. Какво ще ми кажете за тази личност? — Не й беше особено приятно да й напомнят за Ан, изчезналата любима на Евън, нито искаше да говори с Хестър за миналите си унижения.

— Е, добре — продължи провлечено Хестър, жадна да се наслади на всеки миг от разкритието си, — дамата, на която принадлежеше наметката, бе същата, която направи фигурката. — Тя посочи с костеливия си пръст овчарката, която Федра не изпускаше от ръката си. — Мис Джулиана Летингтън беше изчезналата любима на лорд Евън.

Джулиана Летингтън и Ан са едно и също лице? Велики боже, нищо чудно, че Хестър се превиваше от смях. Каква ирония на съдбата? Тъкмо тя ли трябваше да намери порцелановата овчарка и да се привърже толкова към нея? А тя беше само един спомен от изчезналата любима на съпруга й.

Федра предпазливо завъртя в ръка златокосата овчарка. Години наред беше изпитвала страх, болка и ревност, докато мислеше за Ан. Но сега чувствата и внезапно се промениха. Вече не завиждаше на призрака, който беше обсебил мислите на Евън.

— Значи Ан е била дъщеря на производител на порцелан — заговори с твърд глас тя. — Вече не се учудвам, че Евън не се е оженил за нея. — Заможното и гордо семейство Грантъм никога не би допуснало синът да се ожени за момиче от по-долно съсловие. Те не харесаха и Федра, въпреки богатството на дядо й, който го бе използвал като примамка, и въпреки произхода на майка й, която беше лейди Сиобан.

— Беше истинска трагедия — продължи Хестър с дълбока въздишка, без да изпуска Федра от поглед. — Лорд Евън обичаше Джулиана Летингтън повече от всичко на света.

Може би Хестър си въобразяваше, че злобните й забележки ще я засегнат. Федра я прониза с гневен поглед.

— Какво знаете вие за тези неща? Тогава не сте били на служба.

— Лорд Евън не се отнасяше към мен с презрението, което проявяват някои хора в тази къща. Често ми се доверяваше и…

— Много се съмнявам. Познавах добре мъжа си и знам, че не прекарваше времето си със слугите. — Федра остави овчарката на мястото й и отново започна да четка косата си. Ала Хестър сложи ръка на рамото й и ноктите й се впиха в тънката материя на роклята. Това я уплаши и тя изпусна четката.

— Вие не познавахте нито него, нито мен — изсъска жената. — Когато лорд Евън беше жив, аз не бях проста икономка. В моите вени тече същата кръв като на семейство Грантъм. Да, мадам, семейство Сиърли са аристократи, но за съжаление са преживели лоши времена.

Федра се освободи от яката хватка. Искрящите й зелени очи срещнаха злобния поглед на Хестър в огледалото.

— По-добре си вървете — процеди през здраво стиснати зъби тя.

— Той обичаше нея, не вас. — Хестър изрече тези думи, сякаш размахваше нож. — Той обичаше своята прекрасна Джулиана, която беше също така нежна и крехка като тази фигурка. Никога не престана да я обича, дори когато брат й уби лорд Карлтън, бащата на моя нещастен лорд Евън.

Федра се обърна рязко, готова да изхвърли икономката навън, но изведнъж замръзна на мястото си и само примигна, сякаш заслепена от стотина свещи, от светлина, която изведнъж и разкри какво точно се беше случило.

Летингтън… старият Лети… ето какво било!

— Значи старият Лети, който е убил Карлтън Грантъм, е бил братът на Ан?

Хестър я гледаше с презрителното търпение, с което изисканите хора се отнасят към селските глупаци.

— Правилно. Това беше Джеймс Летингтън. Отдавна искам да ви разкажа тази история, но вие сте твърде високомерна, за да ме изслушате. Или може би се страхувате?

— Просто не проявявам интерес към една стара история, която няма нищо общо с мен.

Тя се обърна отново с гръб към Хестър и посегна към четката. Ръката й трепереше и това я ядоса. Може би Хестър беше права и тя се страхуваше като малките деца, които икономката обичаше да плаши с призраци. Но в нейното собствено минало имаше предостатъчно сенки, които я посещаваха, и тя беше свикнала с тях. Не искаше да се обременява и със сенките на други хора.

Гласът на Хестър се понижи заплашително и Федра не намери начин да я спре. Икономката продължаваше да я гледа втренчено в огледалото и в погледа на черните очи имаше нещо магическо, което я хипнотизираше. Сякаш в огледалото се беше появил зъл дух, от който не можеше да се отърве.

— Това стана през пролетта, преди много години… — започна Хестър. — Прекрасният лорд Евън се обясни в любов на мис Джулиана Летингтън. Тя беше красиво момиче, всичко в нея беше златно и розово, и беше толкова дребна, че едва му стигаше до раменете. Той престана да яде и да пие, през цялото време мислеше за нея и й обеща, че въпреки различията в положението им ще я направи своя жена.

Това обаче не се хареса нито на семейство Грантъм, нито на Летингтънови. О, да, майка й и братята й Джеймс и Джейсън, двама млади негодници, бяха също така горди. Но никой не можеше да спре лорд Евън, когато искаше да получи онова, което желаеше сърцето му. В крайна сметка го спряха баща му, лорд Карлтън и… вие.

Федра буквално изплю последната дума. Федра пусна четката в скута си и се вкопчи с такава сила в ръба на масата, че пръстите й побеляха.

— Тогава се появи дядо ви и започна да обещава на алчния лорд Карлтън какво ли не: щял да му подари цяло състояние, да изплати дълговете му. Грантъмови винаги имаха дългове. А пък и вие сте дъщеря на ирландска лейди.

Последните думи бяха произнесени като обида.

— Сделката беше сключена без знанието на лорд Евън. Той нямаше сили да се противопостави на баща си — Карлтън Грантъм беше самият дявол, но за своята любима Ан беше готов да се опълчи срещу целия свят. Лорд Карлтън си въобразяваше, че ще намери начин да обезщети Джулиана или да я заплаши. И естествено го намери. Една нощ двамата си бяха уговорили среща. Момичето бе обещало да му донесе порцелановата фигурка като знак за любовта си. Но мис Джулиана не дойде на срещата. Изчезна завинаги от лицето на земята. Лорд Евън едва не полудя от мъка, а брат й Джеймс побесня и уби лорд Карлтън.

— Мога да си представя — изрече съчувствено Федра. — Ако Евън наистина е обичал момичето, трябвало е да направи същото.

Хестър сви устни и се опита да пренебрегне укора към любимия си Евън.

— Мистър Уейлин и лорд Карлтън тъкмо обсъждаха подробностите на брачния договор. Лорд Карлтън не забелязал, че Джеймс Летингтън го е последвал. Слугите били в почивка и за стария Лети било много лесно да проникне безшумно в преддверието и да си избере оръжие.

На лицето й изгря зловеща усмивка.

— Взел боздугана от стената и зачакал.

— Останалото го знам — прекъсна я остро Федра. — Убил лорд Карлтън и го обесили. По-добре ми кажете какво е станало с другите от семейството. Намерили ли са Джулиана?

— Не, само гълъбовосивата й наметка. На брега на реката. Предполага се, че се е удавила.

Федра се намръщи подозрително. Имаше чувството, че Хестър пропуска някои подробности от историята, макар че очевидно й доставяше удоволствие да я разказва. Струваше й се прекалено просто проблемът на лорд Карлтън да се е разрешил чрез доброволната смърт на Джулиана Летингтън. Може би именно той я бе тласнал към смъртта? А ако Джулиана наистина беше потърсила смъртта, как порцелановата овчарка се беше озовала в таванската стая?

— Какво е станало с майката и с брата на Джулиана?

Хестър вдигна рамене. Джейсън Летингтън, който не беше извършил жестоко убийство, не я интересуваше. Предпочиташе да опише страшните подробности на убийството.

— Оръжието е доста тежко. С него можеш да пръснеш черепа на един мъж с един-единствен удар…

— Млъкнете най-сетне, Сиърли! — заповяда с твърд глас Федра.

Икономката я погледна с дива омраза.

— О, да, сега, след като чухте всичко, можете да ме уволните. Вие сте лейди с копринена рокля и спите в сатенено легло.

Федра скочи от столчето и демонстративно отвори вратата. Сигурно беше полудяла да слуша толкова дълго историите на Хестър.

— Няма защо да се правите на важна — ухили се злобно Хестър. — И вие сте само една бедна роднина като мен. Само че аз се трепя, за да заслужа малката си заплата, която едва ми стига да оцелея. О, да не забравя, дядо ви е достатъчно великодушен, за да ми позволи да продавам чай, с което печеля нещо допълнително. Аз нямам вашите предимства, с които бих могла да печеля много повече.

Лицето на Федра се оцвети в тъмночервено.

— Веднага излезте от стаята ми!

— Първо се хвърлихте на шията на пияницата Денби, а сега се обесихте на врата на маркиза! И това, въпреки че бедният ми лорд Евън е под земята по-малко от година. Да знаете, че никога няма да станете маркиза. Маркиз дьо Верне ви обича също толкова малко, колкото лорд Евън. Той само ви използва…

— Казах веднага да излезете от стаята ми! — Федра направи крачка към икономката, без да знае какво щеше да направи. Ала Хестър я изпревари и след безсрамен реверанс избяга навън.

— Разбира се, милейди, както желаете.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Федра падна на леглото си е треперещи колене. Зарови лице в ръцете си и се прокле за глупостта си. Беше позволила на Сиърли да я нарани, и то в момент, когато се чувстваше годна да се брани срещу цялото зло на света.

Тази жена е вещица, каза си гневно Федра. Тъкмо когато небето над нея се бе развиделило, Хестър беше пуснала нови мрачни облаци. „Маркиз дьо Верне не ви обича… само ще ви използва, за да…“

Не! Федра удари с юмрук брокатената завивка. Нямаше да позволи на Хестър да я трови.

Седна отново пред огледалото и посегна към четката. Ала погледът й падна върху златокосата овчарка, оставена на масичката. Докосването на Хестър й бе отнело радостта от фигурката. Изведнъж очите на овчарката станаха тъжни, а красиво извитата уста се превърна в кървавочервена резка.

Очите на Федра се напълниха със сълзи. Тя взе фигурката и я скри в най-долното чекмедже на тоалетната си масичка.