Сюзан Копола
Маскарад (3)

3

Федра се взираше с отсъстващ вид в картите, които държеше в ръката си. През нощта почти не беше спала и дори свежият утринен въздух, който влизаше през отворените прозорци, не беше в състояние да я ободри. Библиотеката в Блекхийт Хол, дома на дядо й, беше малко, тясно помещение, разположено в дъното на първия етаж. Сойер Уейлин имаше по една библиотека във всяка от къщите си, препълнена с глупави книги. Наредените по големина томове миришеха неприятно на кожа и прах. Макар че беше първият ден на юни и едва десет часът сутринта, навън беше ужасно задушно. Лятото се очертаваше много горещо.

Какво ли я очакваше занапред, ако продължаваше да сънува такива кошмари като миналата нощ? Щом затвори очи, се озова отново в балната зала на лейди Потърфийлд и се понесе в обятията на чужденеца със сребърна маска. Няколко пъти успя да я смъкне от лицето му и се появяваше ухилен мъртвешки череп. Но имаше и много по-лоши сънища. В тях Арман дьо Лакроа я обгръщаше в копринена мрежа с блестящите си сини очи. Той й шепнеше изкусително, устата му търсеше нейната, устните му бяха горещи и влажни…

Федра беше щастлива, когато все пак успя да се събуди. Една дама никога не сънува такива неща — ужасно объркващи сънища, като се има предвид, че този мъж беше неин враг. Евън винаги казваше, че имала характер на уличница.

— Наистина ли смяташ да играеш с това вале? — Добродушен мъжки глас с ирландски акцент прекъсна мислите й. — Съветвам те да пожертваш дамата си.

Федра потръпна и впери поглед в картите си, които държеше твърде ниско. Братовчед й Джили опря лакти на махагоновата маса и безсрамно огледа картите й. Тя ги скри веднага и погледна младия мъж с известно смущение. Дали някои от безсрамните мисли, които я вълнуваха, не се бяха изписали на лицето й?

Патрик Джилхъли Фицхърст се усмихна развеселено и приглади назад кичура, паднал върху искрящите му зелени очи. Упоритите кестеняви коси бяха събрани в опашка на тила.

— Имаш добри карти — отбеляза той. — Защо не ги изиграеш?

— Точно това имам намерение да направя, Джили, но ти постоянно ме прекъсваш. — Тя подреди картите си наново и се опита да се съсредоточи върху играта. Ала чифт ледени сини очи отново се наместиха между нея и масата. Спомни си последните думи на маркиза: че ще намери начин да се освободи от нея, ако тя се опита да се намеси в живота му. И говореше съвсем сериозно. Е, тя беше първата, която изрече заплаха. Какво замисляше този тайнствен мъж, след като безобидните й въпроси бяха предизвикали такава реакция? Федра имаше смътното усещане, че няма да има нито една спокойна нощ, докато не узнае истината за Арман дьо Лакроа.

— Федра!

Младата жена подскочи и едва не изпусна картите си.

— Много добре, Джили. — Без да помисли, хвърли едно вале. Братовчед й изпухтя презрително и го прибра. Федра хвърли останалите си карти на масата.

— Ти спечели.

— Спечелих ли вече? — Джили смръщи чипия си нос. — Въпреки добрите ти карти имах чувството, че играя със старата си баба. Я погледни! — Федра проследи как Джили измъкна от жакета си вехт маншет и го изтърси. На масата паднаха няколко аса. — А ти не забеляза нищо! Мислех, че съм те научил да играеш.

— А аз си мислех, че си вече достатъчно възрастен и си престанал да прилагаш подобни детински трикове. — Федра стана и събра картите. Изведнъж спря и го погледна пронизващо. — Джили… нали не си прилагал тези номера на игралната маса, където се правят залози?

Смарагдовозелените очи се разшириха в преувеличена невинност.

— Кълна се в гроба на блаженопочившата си майка…

— Джили!

Той въздъхна и се изправи, за да свали жакета си. Федра видя, че гърбът на старата му копринена жилетка беше закърпен, и се намръщи.

— Имам ли вид на човек, който би мамил на карти? Все пак съм джентълмен.

Федра се усмихна с обич.

— Моля за извинение, мистър Фицхърст.

— Аз също те моля за извинение. — Джили облече жакета си и добави: — Тази сутрин си толкова мрачна, че се опитах да те развеселя, като ти припомня недалечното минало, когато мамехме на карти. Спомняш ли си как планирахме да избягаме и да живеем от печалбите си? Даже си играехме на джебчии. Разбира се, щяхме да се занимаваме с тази непочтена дейност само докато съберем достатъчно пари, за да си купим пистолети.

— Да, спомням си. Какви лоши деца бяхме, как хитрувахме… — Тя се изкиска тихо и с известна меланхолия. О, да, добре помнеше онова време, ирландското, както винаги го наричаше. Когато с Джили тичаха боси по прашните пътища като две селски хлапета, крадяха ябълки от градините на съседите, катереха се по дърветата, като си представяха, че са крепостни стени, и галопираха по поляните на гърбовете на полудиви понита без седла. Беше цяло чудо, че останаха живи и здрави. Тогава Федра се чувстваше свободна като никога след това. Джили, племенникът на майка й, беше всичко, което й бе останало от онези дни. Английският й дядо, вбесен от заминаването на единствения си син, намрази ирландската й майка. Когато родителите й починаха, Сойер Уейлин систематично се опитваше да прекъсне връзката на Федра с Ирландия. Но не успя да я раздели с Джили. Двамата се обичаха като брат и сестра.

Когато Джили заобиколи масата и дойде при нея, Федра се изправи. Ръцете му, закоравели от общуването с конете, обхванаха брадичката й с учудваща мекота.

— Хайде, скъпа, кажи какво те мъчи. Ясно ми е, че не мислеше за играта. Какво става с теб?

Тя въздъхна тежко.

— По всичко личи, че съм си спечелила неприятел.

— О, я не говори глупости! Ти си любезна и отлично възпитана млада дама.

— Говоря сериозно, негоднико — отговори Федра, опитвайки се да потисне усмивката си. — Знаеш ли нещо за мъж на име Арман дьо Лакроа?

— Да не говориш за маркиз Верне? Доколкото знам, той е много по-богат от мен, освен това чувам, че половината дами в Лондон са готови да сложат рога на съпрузите си заради него.

— Това ли е всичко? Няма ли нещо по-интересно?

Джили подръпна износените си маншети.

— За съжаление не посещаваме едни и същи вечерни забавления, момиче.

— Мислех си, че не е по вкуса на дядо, но се оказа, че двамата са близки приятели.

Федра прекоси с бързи, нервни крачки малкото помещение, докато се опитваше да разкаже на Джили за срещата с маркиз дьо Верне: започна със съвета, който беше дал на Сойер Уейлин, и завърши с недвусмислената заплаха, изречена в края на срещата им.

— … по същия начин можеше да ме заплаши, че ще ме убие, ако му задам още един въпрос за живота му — завърши гневно тя.

За нейно разочарование Джили не се впечатли особено от разказа й.

— Учудващо — заключи той и изсвири през зъби. — Върна се едва вчера и вече се скара с някого. Пак е заговорила ирландската ти кръв, скъпа.

— Това не беше караница! Маркизът крие някаква тайна. Замислил е нещо и имам чувството, че е свързано с дядо и мен.

— И си решена да разбереш какво е.

Федра погледна гневно братовчед си, но той я укроти с усмивка.

— Признай, че си се ядосала от намесата на маркиза в живота ти и си поискала да му бъдеш представена, за да го предизвикаш. Ти имаш дяволски остър език и си способна даже светеца да превърнеш в убиец.

— Нищо такова не съм направила! Не очаквам да ме разбереш, защото не беше там. Не си танцувал с него.

— И не очаквам скоро да получа покана за танц — въздъхна развеселено Джили. — Според мен твоят маркиз е твърде високомерен, за да позволи някой да се намеси в живота му. Съветвам те да оставиш бедния човек на мира. Но по упорито вирнатото ти носле разбирам, че няма да последваш съвета ми.

— Разбира се, че няма да те послушам! Не понасям хората, които влизат неканени в семейството ми, а още по-малко понасям да ме заплашват. — Федра отиде при Джили, който отново се беше настанил до масата. — Въпреки че тази сутрин не проявяваш особено добри чувства към мен, аз се радвам, че се отби да ме видиш.

— Аз ли съм се отбил? Ти ме измъкна от леглото посред нощ!

Федра се направи, че не е чула тази забележка, облегна се на рамото му и посочи документите, които лежаха пред него.

— Имам поръчение за теб.

Джили погледна през рамо и изведнъж скочи като ужилен. Небрежността му в миг се изпари, загорилото му лице побледня.

— Света Дево Мария! Ти си луда! Оставила си ги на масата, където всяка слабоумна прислужничка може да ги намери!

Федра събра листовете в папка.

— Уверявам те, че никой, освен мен не е влизал в тази стая. Написах ги на разсъмване. — Не можеше да каже на Джили, че беше станала да пише, когато в таванската й стая стана непоносимо горещо и образът на маркиза я измъчи до смърт. Бързо плъзна поглед по редовете и се зарадва, че въпреки състоянието й написаното беше съвсем ясно. Прочете по-внимателно последната страница и се изправи.

— Ама че работа! Забравила съм да се подпиша. — Посегна към перото, потопи го в мастилницата и написа най-отдолу „Робин Гудфелоу“, Подписът беше достатъчно мъжествен, за да заблуди всекиго — дори проницателния издател Джесъм. Тъкмо поръсваше подписа си с пясък, когато Джили надникна през рамото й.

— Какво си сътворила този път?

— Прочети сам.

Джили седна на най-близкия стол и се зачете. През това време Федра си вееше хлад с празен лист хартия. Беше все така задушно и тя стана, за да отвори още един прозорец.

Имотът на Сойер Уейлин се намираше малко на север от Пикадили. Просторната паладианска вила беше разположена сред голям парк и приличаше на провинциално имение. В същото време винаги се усещаше близостта на милионния град. Федра се намръщи. Във въздуха тежеше миризма на въглища и вонята на Темза.

— Свети Йосифе!

При вика на Джили Федра се обърна отново към стаята. Братовчед й очевидно не беше особено въодушевен от онова, което беше написала.

— Не ти ли харесва статията? — попита невинно тя.

— Онова, което си написала за военните кораби, натоварени с изгнили хранителни продукти, както и за небрежността на краля и парламента, е много добро. — Джили зарови пръсти в тъмните си коси. — Затова пък клеветите срещу маркиз дьо Верне! Всеки може да ги изтълкува както ще — или е прост измамник, или френски шпионин!

— Само изказах няколко предположения за причините, поради които реагира с раздразнение, когато става въпрос за неговата личност.

— Нима не разбираш, Федра, това е клевета! Естествено, че разбираш. Джесъм няма да го отпечата.

— Джесъм печата всичко, стига да е убеден, че ще се продава — засмя се Федра. Лицето на Джили изразяваше неодобрение. Може би беше отишла твърде далеч? Дано поне постигнеше целта си — обществото и особено дядо й да станат по-предпазливи спрямо тайнствения французин.

Джили хвърли листовете на масата.

— Изненадваш ме, Федра. Досега пишеше чудесни памфлети, засягаше важни теми и аз се гордеех с теб. Но това са обикновени клюки.

Федра вдигна рамене с подчертано равнодушие, макар че острата критика я бе засегнала чувствително. Съзнаваше, че предишните й памфлети бяха много по-добри. Тайната й кариера като Робин Гудфелоу започна няколко месеца преди смъртта на Евън. Първите й обвинения срещу краля и министрите му заради късогледата им политика по отношение на Америка и Ирландия вдигнаха голям шум. Тя защити със страстни думи американските колонисти и стремежа им към независимост и поиска справедливост за потиснатите ирландски католици, които алчните за богатство английски земевладелци лишаваха от най-необходимото. Писанията й бяха напълно искрени, защото в тях беше отразено собственото й отчаяние, както и копнежът й да се освободи от брачните окови, които я правеха робиня.

— Съжалявам, че моите „обикновени клюки“ не са ти харесали, Джили — отговори високо тя. — Но благодарение на дядо и новия му приятел, маркиза, нямах голям избор. Не ми беше лесно да пиша по важните теми на деня, докато бях заточена в Бат. Знаеш, че когато заминах след Коледа, имах намерение да остана там само няколко седмици, а не да се скрия от света до края на живота си.

— Не можеш да държиш Верне отговорен за това. Сега си независима. Можеш да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш.

— Наистина ли мислиш така? Смяташ ли, че съм независима, когато дядо сложи ръка върху мизерното наследство на Евън? Едва събрах пари, за да си платя билета до Лондон. Когато разбере, че съм се върнала, скъпият ми дядо може да ме изхвърли на улицата!

Строгото изражение, което никак не подхождаше на ведрия и добродушен Джили, изчезна.

— Тогава най-сетне ще станем разбойници, както си мечтаехме като деца! Ще ми разкажеш ли как успя да се измъкнеш от лапите на старото влечуго?

— Върнах се късно вечерта, когато той беше излязъл. Но съм сигурна, че скъпата му икономка вече го е уведомила за завръщането ми. — Федра направи гримаса. Представата, че скоро ще се изправи срещу дядо си, я ужасяваше. Прекоси помещението и се зае да събира разпилените листове.

— Ако не желаеш да отнесеш това на издателя, ще те разбера. Лошата новина е, че парите ми трябват спешно.

— Разбира се, че ще го отнеса. Казал ли съм, че не желая? — Обичта, която струеше от думите на Джили, едва не я разплака. — Дори да се подиграваш със самия свети Патрик, аз ще те подкрепям до самия край. — Джили взе ръкописа от ръката й и го прибра във вътрешния джоб на жакета си. Когато Федра го целуна с благодарност по ухото, той отбеляза замислено: — Единственото, за което се моля, е небето да те опази жива и здрава, ако някой ден дядо ти открие, че именно ти си Робин Гудфелоу, който се осмелява да хапе краля по опашката. — Джили се изсмя подигравателно. — Не мога да си представя какво ще стане. Но по-скоро ще заподозрат мен, отколкото теб. Мисля, че Джесъм вече ме подозира. Един ден твоят маркиз ще ме подгони с извадена шпага.

— Няма да го допусна — отговори сериозно Федра. — Ако някой ден те обвинят, че се Робин Гудфелоу, аз ще…

Прекъсна я пронизителен вик.

— Какво беше това, по дяволите?

— Аз… не знам — отговори шепнешком Федра, вдигнала глава към тавана. — Но мисля, че дойде от моята стая. — Тя събра полите си и изскочи от библиотеката. Джили я следваше по петите. Вземайки по две стъпала наведнъж, тя се изкачи по задната стълба и отвори с трясък вратата на таванската си стая.

Щом застана на прага, Федра чу потискано хълцане и равномерни удари, сякаш някой тупаше възглавница с маша.

— Имам чувството, че някой се опитва да изгони дявола от някого — пошепна в ухото й Джили. — По-добре ме пусни да вляза пръв.

Федра поклати глава и стисна устни. Ритна вратата и решително влезе в стаята. Гледката, която се разкри пред очите й, беше очаквана.

Стаята с нисък таван и бяло варосани стени беше препълнена с вехти мебели от елегантните покои на първия етаж. Между елегантен диван и празна етажерка за книги беше коленичило високо, мършаво момиче и хълцаше сърцераздирателно. Беше скрило лице в ръцете си, за да се отбранява срещу сипещите се удари. Слаба жена, облечена в черно, го налагаше по гърба с дебел бастун.

Федра се хвърли към жената, улови ръката й и изтръгна бастуна.

— Какво означава това, мисис Сиърли? Как смеете да биете камериерката ми?

Хестър Сиърли поправи колосаното си боне и удостои Федра с поглед, от който струеше злобата на усойница, издебнала жертвата си.

— Когато научите истината, милейди, със сигурност ще пожелаете лично да набиете тази нещастница. Залових Луси да гори най-хубавите ви рокли. — Тя посочи обвинително купчина черни рокли пред камината. Момичето пропълзя на колене към Федра.

— О, милейди — изплака то, — опитах се да й обясня…

Федра погледна втренчено подутата, зачервена буза на камериерката си. Лицето й пламна от гняв, но тя се овладя и утешително сложи ръка на рамото на момичето.

— Успокой се, Луси. Аз ще уредя въпроса. Иди сега при Томпсън и го помоли да сложи мехлем на бузата ти.

Момичето въздъхна облекчено, поклони се и забърза да напусне стаята. При това едва не се сблъска с Джили, който стоеше на прага, Федра се обърна към мисис Сиърли. Открай време се отвращаваше от икономката. Далечна роднина на Евън Грантъм, бедна и необразована, по препоръка на починалия й съпруг Хестър бе назначена като икономка, но същинската й задача беше да шпионира за господаря си. След смъртта на Евън Федра се надяваше, че мисис Сиърли ще напусне, но тя остана. Щеше да й бъде безкрайно трудно да се отърве от тази хитра и коварна личност.

— Този път отидохте твърде далеч, мисис Сиърли. Казах ви, че това помещение е моя лична сфера и не желая да ви виждам тук. Това първо. И второ, момичето е действало по моя заповед. Наредих на Луси да унищожи тези рокли, защото нямам нужда от тях.

Хестър Сиърли изкриви уста.

— Моля милейди за прошка. Как бих могла да зная… такава странна заповед. Защо е трябвало да изгори тези красиви копринени рокли? Ако ми бяхте казали, че вече не се нуждаете от тях, щях да…

— Вие сте само икономка. Не ви засяга какво правя с гардероба си.

— Не бива така, Фе! По отношение на роклите мадам е напълно права. — Федра беше забравила Джили, който търпеливо стоеше на прага. — Постъпила си като някоя разглезена аристократична красавица. Знаеш ли колко бедни жени щяха да им се зарадват? Щом не ги искаш, раздай ги, скъпа!

Федра прехапа устни. Джили знаеше по-добре от всеки друг защо братовчедка му презираше толкова силно тези черни рокли. Въпреки това трябваше да признае, че той има право. Беше прахосничество да изгори толкова хубави рокли. Беше видяла достатъчно бедност и трябваше сама да се сети, че е по-добре да ги раздаде. Ала преди да е успяла да отговори, Хестър се разфуча като котка и отклони вниманието й. Безцветните очи на икономката засвяткаха яростно.

— Вие! Как сте посмели да пристъпите прага на тази къща! Ако скъпият ми лорд Евън беше още жив, щеше да ви прогони.

— Какво казахте, мадам Хестър? — ухили се Джили. — Наистина ли твърдите, че едва сега забелязахте присъствието ми? Разочаровате ме. Вашите любопитни очички очевидно имат нужда от очила.

— Не смей да спориш с мен, Джили! — Федра тропна с крак. — А вие, мисис Сиърли, се отнасяйте с уважение към братовчед ми. В противен случай ще се наложи да си съберете багажа.

— О, стига, Фе! — намеси се развеселено Джили. — Мадам Хестър има сериозни основания да е шокирана от появата ми. Млад джентълмен в стаята ти, при това католик и ирландец! Какъв срам!

— По последните две точки от обвинението си виновен — засмя се Федра. — Но като „разглезена аристократична красавица“ трябва да ви кажа, господине, че не сте никакъв джентълмен. Хайде, вървете си. Доколкото си спомням, имате да изпълните важно поръчение. — Тя кимна многозначително към джоба на жакета му и лицето на Джили се озари от усмивка.

— О, да, милейди, вие сте напълно права. Мадам Хестър, за мен беше удоволствие — както винаги. Щастлив съм, че подновихме познанството си. — Джили се поклони и напусна стаята. Федра отново съсредоточи вниманието си върху икономката, която най-сетне беше успяла да овладее гнева си.

— Съжалявам, че с грешката си разсърдих милейди — изрече с фалшиво покорство тя. — Извинете ме, но трябва да се върна към работата си.

— О, да, мога да си представя как горите от желание да уведомите скъпия ми дядо, че Джили е бил тук. — Федра знаеше много добре, че Сойер Уейлин мрази ирландския й братовчед, както го беше мразил и съпругът и.

— О, не бих се осмелила да попреча на господаря по време на утринния му прием — отвърна Хестър. Макар че бе свела глава и тънките, осеяни със сини жилки клепачи бяха спуснати, тя не беше в състояние да скрие хитростта и злобата си.

— Тогава си вървете. Щом се оправи, Луси ще дойде да опакова тези рокли. Ако още веднъж ви заловя, че я биете или че душите в стаята ми, ще ви извия врата със собствените си ръце, кълна си, и даже дядо ми няма да ми попречи да го сторя!

Хестър не реагира на заплахата. Когато се запъти към вратата, тя избута с крак няколко черни рокли и под тях се появи копринена наметка. Стресната, икономката я вдигна и понечи да я изнесе от стаята. Федра застана на пътя й.

— Защо взехте наметката?

Хестър се разтрепери, в погледа й се появи плахост.

— Казах си, че щом сте решили да раздадете роклите си на бедните, мога да взема тази наметка за себе си. Аз съм само една бедна икономка и нямам заможен дядо, който да ме…

— О, не, не ви позволявам да я вземете! Веднага ми я дайте! — Федра изтръгна наметката от мършавите й ръце. — Да не мислите, че ще ви я оставя, за да я намеря един ден отново между нещата си? Не си въобразявайте, че не съм ви забелязала: вие сте тази, която непрекъснато окачва черните дрехи в гардероба ми!

— Не можех да знам, че не одобрявате действията ми, мадам — отвърна Хестър.

— Лъжкиня! — За да не я удари, Федра стисна до болка тънкия плат. — Няма да търпя повече номерата ви, разбрахте ли ме? Хайде, вървете и разкажете всичко на дядо ми! И никога повече не се мяркайте пред очите ми!

— Много добре, милейди. — Мисис Сиърли се усмихна иронично и колосаните й поли прошумяха на път към вратата.

Федра трепереше от гняв. Проклетата стара вещица! Нито за миг не се съмняваше, че икономката беше дошла да се рови в личните й вещи.

Внезапно я обзе страх и тя изтича към малката витринка, поставена в един ъгъл. Това беше една от малкото вещи, които беше донесла от Ирландия. Изработена от потъмнената дървесина на блатен дъб и украсена с фантастични фигурки. В заключените чекмеджета бяха бележките й, първите проекти на памфлетите, подписани с името Робин Гудфелоу, и изданията на „Газет“, вестника, който ги публикуваше.

Федра се увери, че никой не беше пипал витринката, и си заповяда за в бъдеще да бъде по-предпазлива. Хестър Сиърли трябваше да стои далеч от стаята й.

Погледът й падна върху наметката, която все още стискаше в ръцете си. Беше готова да я хвърли, но вместо това приглади гънките и я притисна до гърдите си. Дрехата упражняваше върху нея все същата магия като в началото. Беше изработена от гълъбов кашмир, качулката беше украсена със ситни рюшчета. Федра се наметна и за пореден път установи, че наметката беше ушита за по-дребна фигура.

Очите й се замъглиха. Припомни си кога бе видяла наметката за първи път и въздъхна. Беше оставена на същото високо кресло, тапицирано с индиговосиньо кадифе, което сега стоеше пред камината. Естествено тогава креслото беше ново, част от елегантното обзавеждане на спалнята! Сега кадифето беше излиняло, но спомените й бяха все така живи. Федра се отпусна на брокатения диван и се замисли за деня на сватбата си.

Изтощена от брачната церемония, тя се върна на Хановър Скуеър и влезе в помещенията, които Сойер Уейлин беше подготвил за нея и за Евън. Изтощена, но щастлива. Изпълнена с планове за бъдещето. Не се радваше, че започва брака си под покрива на тираничния си дядо, но беше убедена, че не след дълго Евън ще я отведе в имението си в Йоркшир. Отпрати камериерката си, зави се до брадичката и зачака съпруга си. Красивия, очарователен Евън Грантъм, който от днес беше неин законен съпруг. Сърцето й биеше до пръсване, младото й тяло тръпнеше от радостно очакване. Знаеше много добре какво я очаква. Макар да беше девица, един млад ратай й бе разказал и показал много неща, за които една млада дама не биваше да знае. Щом разбраха за това, родителите й взеха решение да я омъжат, Федра се усмихна на спомена. Майка й беше възмутена от поведението й и се опита да убеди и баща й.

— Кълна се в честта си — пухтеше лейди Сиобан, — момичето е твърде зряло за възрастта си, Джордж. Ако почакаш още малко, ще попадне в лоши ръце.

Точно тогава Сойер Уейлин реши да сложи край на дългогодишната раздяла със сина си. Никой не знаеше защо. Макар че винаги беше отказвал да признае ирландската си снаха, той прояви голям интерес към бъдещата женитба на внучката си. Отначало Федра не искаше да има нищо общо с дядо си, който осъдително пренебрегваше горещо обичаната й майка. Но лейди Сиобан се постара да я убеди в правотата на дядо й: в Англия тя имаше много по-добри изгледи да намери добра партия, отколкото в бедната Ирландия. Федра спря да възразява едва когато видя портрета на мъжа, който й беше избрал Сойер Уейлин. Лорд Евън Грантъм беше невероятно красив, мечта за всяка жена.

Когато майка й почина внезапно, годежът трябваше да се отложи с цяла година, Федра много искаше да остане при баща си, но Джордж Уейлин беше изцяло отдаден на мъката си и при първия удобен случай я изпрати в Англия. Младата жена, останала без майка и заточена в чуждата страна от баща си, пожелал да се уедини в Аби Лоу, бе посрещната хладно от Сойер Уейлин. Старецът не спести критиките си по адрес на полуирландската си внучка. Затова пък лорд Евън изглеждаше дори по-красив, отколкото на портрета, и Федра се влюби до уши в бъдещия си съпруг. Беше готова да го дари с цялата страст на младостта си.

През първата им брачна нощ тя трябваше да се въздържа, да обуздава страстта си, защото Евън очевидно не копнееше за любовта й. Спомни си как видя за първи път гълъбовата наметка и извика възхитено. Скочи от леглото и посегна към нея точно когато вратата на спалнята й се отвори и влезе Евън.

— О, скъпи, какъв прекрасен сватбен подарък! Толкова съм ти благодарна!

Вместо да й се усмихне с любов, Евън я удостои с гневен поглед, изпълнен с омраза. Изтръгна наметката от ръцете й с такава сила, че тя едва не падна.

— Никога вече не я докосвай — изсъска той. Миришеше силно на уиски, Федра се отдръпна и го погледна неразбиращо.

— Аз… ужасно съжалявам. Мислех, че е за мен.

— За теб? — Смехът му прозвуча злобно. — Тази фина наметка не е предназначена за ирландска кобила като теб. — Когато размаха наметката насреща й, Федра страхливо се отдръпна.

— На кого е? — осмели се да попита тя.

— Тази наметка беше на жената, която обичах — отговори глухо Евън. — А ти си само една малка ирландска уличница. — Прегърнал наметката като женско тяло, той се довлече до високото кресло пред камината, но не го улучи, а се стовари на пода до него.

Федра се опита да му помогне, но той я отблъсна грубо и я заплаши с юмрук.

— Не се доближавай до мен! Не те искам… и никога не съм те искал. — Зарови лице в наметката и изплака: — О, Ан, прекрасна моя Ан!

Федра безсилно отпусна ръце. Брадичката й затрепери.

— Така ли се казва… метресата ти?

Евън вдигна глава и изрева разярено:

— Не! Тя щеше да ми стане жена! Истинска жена! — Разхълца се и скри лице в ръцете си. Трепереща, Федра се оттегли в собствената си спалня, но хълцането му стигаше до нея дори през тежката дъбова врата. След време тя се премести в таванската стаичка, която стана нейно убежище — място, където проливаше горчиви сълзи за изгубената си любов, за мъжа, който никога нямаше да бъде неин.

Споменът за онази злокобна нощ изчезна също така внезапно, както се беше появил. Федра забеляза, че отново лее сълзи и мокри наметката, в която беше плакал някога съпругът й. Никога не беше питала Евън какво е станало с горещо обичаната от него Ан, дали е починала или се е омъжила за друг. Начинът, по който той се отнасяше към наметката й, беше казал всичко, което Федра искаше да знае. Отдавна беше наясно колко глупава е била да повярва в едно красиво мъжко лице. Колко пъти беше виждала Евън преди деня на сватбата? Два или три. Тя беше само играчка в ръцете на двама жестоки мъже: на честолюбивия й дядо, който много държеше да омъжи внучката си за аристократ, и на Евън Грантъм, който се нуждаеше от парите на Уейлин, за да плати дълговете си. Никога вече няма да позволя да ме използват по този начин, закле се ядно Федра.

Тя избърса сълзите си и решително захвърли старата наметка. Достатъчно дълго беше търпяла Евън да я съхранява като скъп спомен. Сега той беше мъртъв и наметката трябваше да изчезне от очите й. Федра се обърна към камината, готова да я хвърли в огъня и да изчака, докато се превърне на пепел. Но дори след толкова години гълъбовосивата наметка продължаваше да упражнява върху нея някаква магия. Най-добре да я опакова и да я подари на жена, която има нужда от нея.

Федра вдигна наметката от пода, слезе в преддверието и се запъти към крилото, което беше обитавала доскоро с Евън. Без постоянната суетня на търговците, бръснарите и слугите, които тичаха да изпълняват желанията на съпруга и, покритите със скъпи килими коридори изглеждаха странно спокойни.

Сойер Уейлин плащаше дълговете на зетя си, но ги обвързваше с определени условия. Най-неприятното за Евън беше, че новобрачните бяха длъжни да живеят в неговата къща, за да може дядото да упражнява контрол върху разточителния съпруг. Тъй като не смееше да се противопостави на упорития старец, Евън изливаше гнева и огорчението си върху Федра. Тази женитба беше тегоба и за него, не само за нея. Смъртта му беше спасение.

Федра мина покрай спалнята на Евън и се поколеба. Според обичая, който предписваше известно време да не се влиза в стаята на умрелия, слугите я бяха заключили. Това не я притесняваше, защото не изпитваше желание да пристъпи прага й. Тази стая будеше в сърцето й само спомени за униженията, на които я беше подлагал Евън малкото пъти, когато я беше отвел в леглото си. Сливанията им бяха кратки и необуздани и Федра всеки път имаше чувството, че той искаше да я накаже, задето не е неговата Ан.

Собствената й спалня беше свързана с тази на Евън и тя изпита болка от тишината, която цареше оттатък. Сякаш трябваше да живее редом с мавзолей.

Стисна под мишница наметката на Ан и реши да влезе през забранената врата. В същия миг замръзна на мястото си. От стаята се чуха тихи стъпки и шумолене на коприна.

Сърцето й заби като лудо. На слугините беше строго забранено да влизат в стаята на Евън. Кой се бе осмелил да престъпи заповедта? След погребението на Евън дядо й лично заключи вратата. Тя събра смелост и посегна към бравата.

Вратата се отвори без проблеми и Федра се намръщи още повече. Икономката беше единственото лице в къщата, което имаше ключ. Скърцайки със зъби, Федра блъсна вратата и застана на прага. Ако Хестър Сиърли си въобразяваше, че всичко в тази къща й е позволено, тя щеше да я постави на…

Федра спря, заслепена от ярката слънчева светлина. Очакваше да влезе в затъмнено помещение, но всички завеси бяха вдигнати. Мебелите бяха излъскани до блясък, от махагоновата тоалетна масичка до внушителното легло с балдахин, където…

Федра шумно пое въздух. Пред леглото стоеше гол мъж, който тъкмо обличаше панталона си. Тя неволно се възхити на силните му прасци, докато той опъваше фината материя върху стройните си хълбоци. Погледът й смаяно се плъзна по тънката талия и широкия мускулест гръб. На тила висяха кичури кестенява коса.

— Какво става тук? Какво правите в стаята на мъжа ми? — попита с треперещ глас тя. Мъжът се обърна стреснато и Федра отново трябваше да поеме въздух. Ръцете й се отпуснаха и наметката на Ан падна на пода.

— Вие! — извика тя, не вярвайки на очите си. Мъжът беше без маската, елегантния жакет и бяло напудрената перука, по тя не се усъмни нито за миг кой стоеше пред нея. Фино изрязаните скули, гънката чувствена уста и леденосините очи й бяха много добре познати. Полуголият мъж, който стоеше пред нея, беше Арман дьо Лакроа, почтеният маркиз дьо Верне.