Лена Валенти
Книгата на Хаде (5)

4.

— Пусни ме! — Ейлийн се раздвижи и започна да се бори с него. Удряше го по гърдите, дърпаше косата му, но Калеб не реагираше.

— Спокойно — прошепна й той. — Отпусни се, Ейлийн.

Гласът му беше като музика. Тя престана да се съпротивлява и остана в прегръдките му като беззащитно доверчиво дете. Гласът му…

— Не, не ми причинявай това, моля те… — каза тя с насълзени очи.

— Престани да се противиш. — Сложи я на леглото, като намести красивото й тяло върху матрака и положи главата й на възглавницата. — Това ще стане, колкото и да не ти се иска. И на двамата ще ни бъде хубаво. Няма да те нараня. Може да си убийца, но няма да те нараня в леглото. Не обичам да го правя така. Не изпитвам удоволствие.

— Калеб, допускаш грешка с мен. — Усещаше буца в гърлото си.

Той побесня. Тя още твърдеше, че е невинна, когато всички знаеха, че не е.

— Как ти казах да ме наричаш? — извика на сантиметър от лицето й. — Аз съм ти господар. — Хвана ръцете й и ги вдигна над главата й.

Коленичи върху леглото и я загледа втренчено. Небеса. Тази жена го наблюдаваше с ужас, но и с надежда. Искаше й се да повярва, че това не е истинската му същност.

И беше права. Той не беше такъв. Все още не разбираше напълно защо я искаше само за себе си или защо изпитваше нужда да я подчини в леглото. Защо не се откаже и не я остави в ръцете на Съвета, както искаше Дана? Те щяха да получат информацията и готово. После, сбогом. Това беше достатъчно строго наказание. Смъртта на най-добрия му приятел за тази на Ейлийн и Микаил. Съвсем справедливо.

Защо искаше да дълбае толкова в раната? Дали не беше по-добре да приключи с нея бързо?

Не, не беше по-добре. От момента, когато я видя на прозореца на стаята й, бе изпитал неустоимо желание да я положи под себе си и да разтвори краката й. А ароматът й… Този аромат можеше да го побърка. Ако тя беше добро момиче, ако нямаше нищо общо с отвличането и осакатяването на ванирите, може би той, само може би, можеше да я поиска за своя cáraid. Но тя не беше добро момиче. Не, не беше. Бранеше със зъби и нокти своята невинност, но не го оставяше да се увери дали казва истината.

Беше ли възможно тя да си дава сметка за желанието, което той изпитваше към нея? Ами ако използваше това, за да го накара да бъде състрадателен? Желание? Не, не можеше да е това. Желание за отмъщение, да. Но нищо повече. И въпреки всичко…

— Ейлийн — възседна я той, като обездвижи краката й, — позволи ми да проникна. — Искаше да влезе в съзнанието й, да й даде възможност, за да не я трансформира и да я обрече на живот с безкрайни нощи и неутолим глад.

Тя се сепна и разтвори синьо-сивите си очи. Беше много уплашена.

Калеб се опита да докосне мислите й, спомените й, но онази гъста и объркваща мъгла още беше там. Защо се почувства така зле, когато я откри? Дали беше решил, че тя ще му се довери достатъчно, за да отвори съзнанието си за него? Не. Нямаше да му се довери, защото щеше да види, че е виновна.

— Както искаш.

Изправи се до нея. Не сваляше очи от него. Калеб се усмихна, хвана черната си тясна тениска и я съблече през главата.

Несъмнено беше идеалният мъж. Брюнет, силен и красив.

Ейлийн огледа торса му. Нямаше окосмяване. Мускулите му бяха оформени по начин, който трябваше да бъде забранен. Нито грам тлъстинка. Загоряла кожа, масивен и здрав гръден кош. Коремните му мускули се очертаваха като блокчета шоколад. Раменете бяха невероятно широки и заоблени. Кръстът му беше тънък. Имаше тъмно къдраво окосмяване само под пъпа, което се спускаше по права линия до… Господи, панталонът му щеше да се пръсне.

Зелените му очи я поглъщаха.

Ейлийн беше слаба и безпомощна в неговото легло. Не можеше да движи ръцете си, откакто той ги беше вдигнал над главата й. Но когато видя как я гледа, с какво желание, с какъв глад, се почувства едновременно силна и уплашена.

Бицепсите му се очертаваха, дори без да свива ръце. А ръцете му бяха мускулести, с черни косми, мъжествени и силни.

Калеб коленичи върху леглото и се загледа в белите й шорти.

— Махни ги — нареди й с дрезгав глас. Искаше тя да участва. Искаше да изглежда, сякаш тя го подканя.

— Не — прошепна тя и поклати глава.

— Ейлийн. — Гласът му стана по-тих и той покри едната й гърда с разтворена ръка. — Махни ги.

Тя почувства изгаряща топлина. Не искаше да изпитва удоволствие, но топлината се концентрира в слабините й и вътрешността на вулвата й започна да пулсира.

Заслепена от желание да почувства близостта му, тя свали ръце до шортите си. Пъхна палците си под тях и ги смъкна. Остана гола. Беше ужасена от себе си, но тялото й очевидно имаше независим живот.

Сърцето на Калеб заби бързо. Какво му ставаше? Беше развълнуван като неопитен младеж.

Къдравото окосмяване по слабините на неговата робиня се появи пред него като първия изгрев, на който се наслаждава от векове насам. Пое дълбоко дъх и затвори очи. Ерекцията, която дори само интимният аромат на Ейлийн предизвика у него, беше твърде внезапна и бурна, за да я контролира.

Ейлийн го гледаше с желание, докато събуваше боксерките си до коленете. Правеше го бавно, сякаш ръцете не я слушаха.

Тя беше прекалено красива. Твърде нежна за звяр като него. Кучешките зъби изскочиха в устата му и от гърлото му се разнесе победоносен рев. Стисна гърдата й и плъзна другата си ръка към парчето плат, което се плъзгаше по прасците й, и го разкъса. Това беше единствената дреха по нея. Вече нямаше нищо.

Ейлийн се уплаши от първичната му реакция и задиша учестено. Излезе от транса, в който смяташе, че е била въведена. Огледа голотата си и изпита отчаяние. Беше загубена.

Калеб се изправяше до нея като животно, готово да възседне женската. Гледаше я като луд с мания за притежание, а тя никога не беше имала взаимоотношения с луди, нито с хора с мания за притежание, нито с представители на противоположния пол. Никога не се беше чувствала привлечена от мъж. Унизително беше да знае, че Калеб, нейният враг, нейният похитител, има такава власт над нея.

Може би защото все още й се искаше да повярва, че той не е това, което изглеждаше. Сега обаче беше извън контрол.

— Разкопчай ми панталона, курво — нареди той и тя заби поглед в слабините му.

— Върви по дяволите, чудовище — изкрещя, като се бореше с желанието да се подчини. Обидата бе прекалено груба, прекалено болезнена.

Той изръмжа и й показа кучешките си зъби. Изправи се, разкопча си колана и го хвърли на леглото. Разкъса панталона си, както беше сторил с шортите й, които сега лежаха на пода.

Дългият пенис, пулсиращ и дебел колкото китката му, се вдигна до пъпа му. Тя не разбираше много от размери и видове, но неговият вероятно беше от огромните. Колко ли беше дълъг? Двайсет и пет сантиметра? Нещо такова можеше ли да проникне в нея? Беше твърде голям. Гъсти черни косми покриваха горната част на пубиса му. Пенисът беше с тъмна кожа, като загорялото му тяло, и вените му се очертаваха. Главичката бе бледорозова и влажна.

С всеки поглед, който той хвърляше към тялото й, онова нещо сякаш нарастваше все повече.

— Казах ти да ме наричаш „господарю“. — Качи се на леглото и я изгледа отвисоко, прав, като сражаващ се воин.

Този мъж беше невероятен в своята голота. Краката му бяха толкова силни, с оформени едри мускули. А лицето му… можеше да внушава страх, но не и на нея. Устните му, очите, скулите, носът… мъжествено лице, но излъчващо уязвимост, като на дете. Именно това я обезоръжаваше. Той искаше да бъде агресивен, но някой с ангелско лице като неговото не можеше да е толкова зъл. Или можеше?

— Защо правиш това? — попита го тя със сподавен от вълнение глас. — Наистина ли си чудовище? Да ме уплашиш ли искаш?

Калеб не й отговори. Искаше да потъне в нея, до най-дълбокото място, до което тялото й го допуснеше, и още по-навътре. Тази жена можеше да го погуби.

Женственото й ухание беше самото изкушение. Тялото й беше като на сирена, а погледът й, в името на Аталаите^[1], го разтапяше. Разтопяваше леда, в който беше обвил сърцето си, за да не може никой да го заплени.

Тя беше убийца. Ейлийн — убийца, а той — звяр.

Можеха да се допълват.

Сега тя трябваше да понесе онова, което той щеше открие, а той щеше да се наслаждава на нейната безпомощност. Щеше ли да се наслаждава?

— Да, Ейлийн — каза с кадифения си глас. — Аз съм чудовище и за разлика от теб, не го отричам. Нека ти покажа.

Коленичи пред тялото й и постави ръце под коленете й. Повдигна ги, като я накара да сгъне краката си и ги разтвори леко, за да види най-интимните й части.

— Не. — Тя се опита да събере краката си.

Малките срамни устни на вулвата й бяха подути, влажни и пулсиращи.

— По дяволите! — каза той доволен, докато масажираше пениса си нагоре-надолу пред учудения й поглед. — Вече си готова.

— Не, Калеб. Не… Не съм готова… Аз никога… — Сега вече беше много уплашена.

— Шшт… — каза той и се намести между краката й. — Успокой се. Ще ти бъде хубаво. Казах ти, че няма да те нараня.

Ейлийн се опита да го отблъсне, като опря ръце в гърдите му и го бутна. Искаше да го спре. Да му каже, че е девствена. Страхуваше се. Той можеше да я убие с това нещо, да я разкъса.

Калеб пребледня, когато усети ръцете й до сърцето си. Не беше ласка, а жест на тотално отблъскване.

— Не — каза той с опасно кроткия си глас. Дишаше нервно. Ръцете го изгаряха. — Не ме докосвай…

Сграбчи китките й, взе колана, който беше оставил върху леглото, и грубо върза ръцете й за таблата. За нищо на света не искаше тя да го докосва. Това го правеше по-слаб и го отвличаше от целта. Не искаше да се запита защо?

— Не искам да ме докосваш… — Завърза я здраво. Нямаше да понесе върху кожата си ръцете, виновни за смъртта на най-добрия му приятел.

Тя извика глухо, като усети натиска върху китките си. Започна да трепери. Беше я обездвижил. Сега страхът й беше по-силен от всякога. Да, наистина беше жесток. Между Самаел и него нямаше разлика. Защо беше решила, че има?

— Калеб — каза тя и стисна устни. — Завързана съм. Ще ми е за пър… първи път. — Загледа го умоляващо.

Калеб отпусна ръце до главата й и избухна в смях.

— Ама че си лъжкиня — отвърна той и я изгледа ядосано. — Кого искаш да излъжеш? Излизаш с онзи тип, Виктор — каза го с такова отвращение, че сам се учуди. — Искаш да ме възбудиш, като казваш, че си девствена? Всяка нощ разтваряш крака за него, но той… — прокара главичката на пениса си по гениталиите й — той не е като мен.

Ейлийн се стегна при тази смела ласка и Калеб се намръщи.

— Ако наистина си девствена, остави ме да проникна в главата ти и да видя това.

— Покажи ми как да го направя. — Беше отчаяна. — Искам да ти позволя да проникнеш и не знам защо не можеш.

Калеб продължаваше да се търка в нея. Това го подлудяваше. Опита да се съсредоточи и да влезе в съзнанието й. Но вратата отново беше затворена. Разделяше ги бетонна стена.

— Няма да ти дам друг шанс — каза той студено.

— Не, Калеб… Виктор е… е моят…

— Вече знам кой е! — изкрещя той. — Знаем всичко за теб. Защо не го помолиш за помощ сега? — Зарови лице в косата й и вдиша дълбоко. — Ще дойде ли да те спаси?

Ейлийн усещаше как гореща вълна се спуска от пъпа й и се концентрира там, където той я докосваше.

— Ако го помоля, ще дойде, защото е много повече мъж от теб. Но ти би го убил. А животът му струва повече от твоя, уверявам те, животно такова — изкрещя тя.

Калеб вдигна лице и погледна устата й. Имаше решителност в зелените му очи. Защитава друг мъж, помисли си той и това го вбеси.

— От моя със сигурност. — Коленичи пред краката й. Плъзна ръце под задника й, повдигна го и го стисна възбудено. Намести върха на пениса си на входа на влагалището й. — А също така и от твоя. Но те уверявам, че не струва повече от този на Тор и на децата на Беата. Око за око.

С рязко движение проникна в нея с един тласък. Не докрай. Беше много тясна, а и се беше натъкнал на някаква преграда, която беше преодолял със силен натиск.

Ейлийн изкрещя, опита да раздвижи краката си, да го махне от себе си. Чувстваше, че я разкъсва. Боже, каква болка! Само раменете и главата й докосваха леглото. Гърбът и седалището й се бяха извили на четири педи от матрака и оформяха идеална арка. Калеб я държеше така.

Тя заплака така отчаяно, че се опита да скрие лице между ръката си и възглавницата. Но при всеки спазъм, когато се опитваше да си поеме дъх, чудовището се забиваше още по-дълбоко в нея.

Първият път. Това беше първият й път. И го правеше с някакъв вампир.

Калеб пребледня. Беше изненадан. Стисна очи и се опита да отпусне полека тялото й надолу. Все още нямаше да излезе от нея, щеше да я нарани още повече. Можеше обаче да промени позата. Погледна надолу. Беше го вкарал само на половина.

Това беше невъзможно. Виктор я посещаваше всяка нощ. Така твърдеше Самаел. Не можеше да е девствена. Но не го беше излъгала, не беше спала с мъж. Мъжете в Барселона слепи ли бяха? Ако я беше видял, щеше да направи всичко възможно, за да я съблазни. Ако беше човешко същество…

Не я беше съблазнил и освен това беше проникнал в нея, когато още не беше достатъчно овлажнена. Но той нямаше да прави любов с нея. Щеше да я чука. Така й беше обещал — жестоко и грубо. Нейният комфорт не трябваше да го интересува. Откри обаче, че го интересува. Защо се чувстваше толкова жалък? Ванирите уважават жените, не ги нараняват и в никакъв случай не отнемат невинността им по този начин. Дори не я беше възбудил достатъчно.

Но тя беше… лош човек… Не? Нямаше значение. Това не беше оправдание.

— Излез от мен, шибано чудовище — стенеше Ейлийн със сгърчено от болка лице. Не й беше останала гордост.

Калеб пое дъх, излезе едва няколко милиметра и върху чаршафа изтече струйка кръв. Чийзкейк с малини. Мускус. Топлина. Желание. Ейлийн. Първият й път. Беше негова. Негова.

Чувство на притежание премина през него. Опита да се успокои, да излезе от нея, но от това я болеше. Защо трябваше да й обръща внимание? Щеше да успее да преодолее преградите в съзнанието й. Не можеше да го извади, не сега. Ако успееше да я докара до оргазъм, докато е в нея, тя щеше да освободи част от енергията, с която поддържаше бариерите в ума си. И той щеше да проникне.

Ейлийн не можеше да повярва, че Калеб ще излезе от нея само защото го беше помолила. Беше огромен… и я беше разкъсал. Но изглежда щеше да се вслуша в думите й, да излезе… Не. Калеб нямаше да отстъпи. Очите му бяха кървясали, премрежени от желание и похот.

— Ако правиш това, което ти казвам — отговори й глухо, — болката ще спре. Беше девствена. Не си ме излъгала — призна с пресипнал глас. — Сега обаче вече не си. — Да, разбира се. Вече не беше, благодарение на него.

— Спри. — Задушаваше се от сълзи, ядосана на самата себе си, че моли един звяр.

Калеб се отврати от себе си. Отмъщението не му се услади толкова, колкото предполагаше.

— Ейлийн… аз… — искаше, но не можеше да се извини. Не знаеше как се прави. Пое дъх и реши да довърши започнатото. Щеше да получи информацията, от което се нуждаеше, а нея да трансформира. — Остави ме да проникна още малко. — Тласна напред и проникна в нея още няколко сантиметра. Опита да го отблъсне. — Толкова си тясна. — Изтегна се върху нея, притисна гърдите си в нейните и я залепи за леглото. — Остави ме още малко… — Тласна отново.

— Не, много ме боли… — извика тя с мокро от сълзи лице. Бореше се да освободи китките си.

— Знам, знам. По дяволите! — Истински се разкайваше. Не искаше да й причинява повече болка. Ако поне се отпуснеше. — Още малко остава… Още малко… — Беше проникнал изцяло.

Вътрешността на Ейлийн го притискаше така силно, че беше на ръба да еякулира. Беше топла и уютна. Тялото й трепереше силно.

— Готово, Ейлийн. — Погледна я в очите. В името на Один^[2], наистина беше съсипана. Вече не го гледаше с надеждата да открие нещо добро в очите му. Погледът й беше студен, убийствен и празен.

Тя искаше да го попита защо й говори, защо й обяснява какво прави. Защо иска да я успокои? Защо? Нали му беше все едно какво чувства тя.

Лицето му беше напрегнато. Не можеше да продължи, ако тя страда така. Беше я наранил достатъчно. Нямаше да постъпи така с никоя жена и й даваше време, за да свикне с размера му.

Плъзна ръка между телата им и тя изтръпна.

— Не го прави — извика.

— Остави ме, Ейлийн — помоли я и опря чело в рамото й. Дишаше тежко. — Така няма да те боли. Остави ме само да те погаля…

Всъщност знаеше много начини да я предразположи, но с нея се беше увлякъл и бе решил да избегне прелюдията. Сега съжаляваше. Ако знаеше, че е девствена, щеше да е много по-различно. Никоя жена не трябва да получи подобно отношение при първия си път, дори Ейлийн Ернепо. Една убийца.

Стигна до триъгълника с черно къдраво окосмяване и пъхна средния си пръст между краката й.

Докосна мястото, където се сливаха, където членът му беше забит като копие. Представи си гледката и набъбна още малко в нея.

Ейлийн изсъска от болка. Тази жена усещаше всичко. Щеше да е невероятна любовница. Не любовница, робиня.

Тя вече не плачеше на глас, а вътрешно.

Той разтвори длан върху триъгълника от черен кехлибар и смени пръста. Палецът му се плъзна с кръгови движения върху клитора й, докато средният пръст разделяше леко срамните й устни и ги масажираше. Докосваше и опипваше с палец подутината, от която знаеше, че ще изригне удоволствието й.

Ейлийн почувства, че се отпуска, но не го искаше. Калеб не беше помръднал, откакто беше потънал в нея докрай. Гледаше лицето й втренчено като хищник, готов да погълне жертвата си. Тя чувстваше целия му член в себе си. Цялата му тежест върху себе си. Чувстваше го топъл и заплашителен. Заби поглед в очите му. За момент, за една изключително объркваща секунда, светът изчезна и те бяха изцяло погълнати един от друг. Сякаш наистина си пасваха идеално, като мъж и жена. Чувството беше толкова обезпокоително и противоречиво, че Ейлийн отмести поглед.

Този жесток и високомерен мъж се беше наместил в нея, сякаш наистина беше неин господар, а сега я гледаше като съкровище, достойно да бъде закриляно. Нямаше да я измами. Тя се ядоса и опита да се отдръпне, когато той започна да я гали по-настойчиво.

Тялото й беше напрегнато. Чувстваше как пулсираща влага се спуска от матката й към члена му. Клиторът й беше издут, твърд и хлъзгав. Това беше неизбежно, защото той продължаваше да я гали. Защо тялото й я предаваше така?

Той дишаше накъсано и стискаше зъби. Вече можеше да започне да се движи. Вече можеше да получи от нея онова, което искаше.

Премести свободната си ръка и я хвана през кръста. Плъзна се назад и излезе почти изцяло. След това отново проникна с дълъг, безкраен тласък.

Ейлийн изохка и отметна глава назад. Мускулите й се отпускаха и го оставяха да проникне. Тя стисна зъби и дръпна колана. Пръстът му я подлудяваше, не спираше да се движи и тя ставаше все по-хлъзгава. И все по-засрамена от реакцията на тялото си.

— Добро момиче — каза Калеб и тласъците станаха по-силни. — Ще ти хареса. Ще видиш.

Защо не млъкне и не я остави на мира?

Насладата да бъде в нея беше нещо ново за Калеб. През дългия си живот беше имал хиляди жени, но нищо не можеше да се сравни с това да бъде с Ейлийн. Тя се опитваше да го приеме, нищо че й беше враг. Искаше да го остави да проникне и това го влудяваше. Продължаваше да му има доверие? Ако вдигнеше очи и я видеше в нейните надеждата да открие нещо добро, нямаше да я дели с другите. Ако видеше, че в тези трогателни сини очи има поне малко вяра в него, нямаше да я предаде на клана. Щеше да я остави за себе си.

Наистина ли би го направил? Наистина ли беше способен да остави една жена в ръцете на група необуздани ванири? Той все още имаше самоконтрол, макар че Ейлийн не би повярвала в това. Но не беше сигурен в задръжките на другите. Защо се притесняваше толкова за нейната безопасност? Защо искаше тя да продължи да живее? Защо се поболяваше, само като си помислеше, че други могат да я докоснат и наранят.

Загуби нишката на мисълта си, когато тя изстена дрезгаво. Добре. Започваше да й харесва и това го радваше. Престана да я възбужда с пръст, прекара ръката си по задника й, стисна го и го повдигна към себе си.

Тя затвори очи. Господи как го усещаше! Как се забиваше все по-дълбоко… Не можеше да повярва, че този акт е толкова стихиен. Ако продължаваше така, щеше да унищожи всичко по пътя си. Да я унищожи.

Пред очите на Калеб всеки момент щеше да се спусне червена пелена. Ритъмът беше възпламеняващ, изгаряше го отвътре и отвън.

Ейлийн искаше да сподави стенанията си, стискаше устни и криеше лице в гърдите му, но беше невъзможно. Започваше да охка неудържимо. Въпреки своята жестокост той беше превзел тялото й и тя трябваше да е честна и да се предаде. Нямаше никакъв контрол.

Той злоупотребяваше с нея. Злоупотребяваше със своя опит, за да й достави по-голямо удоволствие от това, което някога си беше представяла. Злоупотребяваше с по-едрото си тяло, което притискаше към нейното, злоупотребяваше със силата си, за да я подчини и да я накара да го желае. Защото Ейлийн го желаеше като въздуха, който диша. И това желание вероятно беше предизвикано от този суров и жесток вампир върху нея, защото ако не беше така, ако реакцията й не беше провокирана, ако беше естествена… тогава тя имаше сериозен проблем. Стокхолмски синдром.

От момента, в който го беше видяла, тялото й реагираше на докосването му, на погледа му, на обидните думи… Калеб насила я принуждаваше да чувства.

Вагината й гореше, долната част на корема, кожата… Искаше да скъса колана и да се хване за таблата на леглото. Нямаше да издържи дълго. Скоро щеше да стигне до кулминацията.

Очите й започнаха да се замъгляват и й се зави свят. Затвори очи, за да се съсредоточи в усещанията си и да го почувства в себе си, как се движи напред-назад, ту в кръг, ту по-бързо, ту бавно и дълбоко. Болката се появяваше като слабо ехо в края на всеки тласък, но се смесваше с удоволствието. И това смесване я смущаваше.

Погледна Калеб. Беше толкова красив. И толкова жесток. Не издържаше повече.

— Спри, моля те… — помоли го. Това беше единственото, което успя да прошепне, мозъкът й почти не функционираше. Беше се отдала на сексуалния акт, с който той я наказваше. Усещаше, че ще припадне.

— Не мога… Аз не… Съжалявам, Ейлийн, но не мога… — Кучешките му зъби се удължиха, а зениците се разшириха. Как щеше да се спре сега, потънал в най-бурното и чувствено удоволствие, което беше изпитвал?

Не беше на себе си. Проникна в нея по-грубо. Леглото се люлееше във всички посоки. Беше влязъл в нея докрай — главичката на пениса му докосваше шийката на матката й и я стимулираше.

— Не, Калеб. Мисля… мисля, че ще… — Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи с цяло гърло.

— Да… — прошепна той и отвори уста до пулсиращата й шия. — Хайде, Ейлийн — прикани я, като се задвижи по-бързо. — Отпусни се… Ще е хубаво, ще видиш…

— Не! — извика. — За Бога…!

Гърбът й потрепери, изви го докрай, отметна глава назад и изстена продължително. Изпитваше оргазъм.

Калеб изгуби контрол. Почувства как мускулите й се свиват навътре, как се съкращават и го притискат, като го масажират, докато го побъркат. Достигна до оргазъм заедно с нея. Както я беше възседнал, изрева и отметна глава. Черната му коса погали раменете й. Отвори уста, погледна откритата шия на Ейлийн и заби зъбите си в нея, като се възползва от дългия оргазъм, който изпитваха. Тя беше негова, с тялото и с душата си.

Тя изохка и усети как болезнено удоволствие преминава през слабините, вътрешността на стомаха, гърдите и чувствителната област на шията й, откъдето пиеше Калеб. О, Господи, не! Започваше нов оргазъм, а той не преставаше да се движи. Почувства как топла течност стига до корема й, изпълва всичко и се смесва със собствената й топлина. Под клепачите й се появиха бели звездички, после черни точки. Какво ставаше с нея? Щеше ли да изгуби съзнание? Или нивото на кръвната й захар беше паднало? Умираше ли? Калеб ли предизвикваше това? Затвори очи и престана да стене, докато пропадаше в бездната.

Когато Калеб започна да пие, лишеното му от човешка топлина тяло и сърцето му, което не беше било така за никого, полудяха. Хвана я за тила, за да пие по-добре от нея, а с другата ръка стискаше кръста й и продължаваше да прониква в нея бавно и дълбоко. Усещаше, че кожата му настръхва, че се издига от леглото, заедно с Ейлийн… Изненадан, откри, че наистина е така. Силата му беше експлодирала, като вкуси кръвта й, сладка и топла, и сега се носеха над леглото. Не плуваха към тавана, защото тя беше здраво вързана за таблата, като проститутка, която харесва такива смели еротични игри.

Главата й беше отметната назад и дългата й красива коса се спускаше като черен водопад към възглавниците.

Калеб започна да долавя образи от живота й. Неясна последователност от събития, но онова, което разкриваха, беше истина.

Спомените й започваха от седемгодишна възраст… Една нощ започнаха да я бодат. Поставиха й диагноза — диабет първи тип. Един възрастен мъж идваше в дома й, мъж, който изглежда я обикна…

Ейлийн плуваше. Беше спортно момиче и имаше добри приятели в колежа. Казваха се Рут и Габриел. Бяха израснали заедно, обичаха се като брат и сестри…

Видя как Микаил я гледа с безразличие. Казваше й, че е виновна за смъртта на майка си. Елена. Не я обичаше. Тя също не го обичаше. Беше се научила да бъде равнодушна към него, да не се бори за одобрението или обичта му. Сърцето на бащата беше затворено за нея и тя се примири с това…

Микаил не обичаше дъщеря си. А като се замисли, че я бяха отвлекли, за да накарат този негодник да страда…

Ейлийн тъгуваше за смъртта на своя лекар, Франсеск. Възрастен, но добър човек. Човек, който изглежда наистина я обичаше.

На седемнайсет години Ейлийн вече беше красавица, привличаше мъжките погледи. Беше научила няколко езика и Микаил й предложи работа в неговата фирма. Като полиглот можеше да бъде специалист връзки с обществеността. Така и стана. Тя смяташе, че работи за организация, която доставя материали за операционни зали в болници, както и медикаменти за по-бързо постоперативно възстановяване. Беше много компетентна. Получаваше добра заплата и освен това… освен това вярваше безусловно в това, което прави. Нямаше представа какво е всъщност „Нюсайънтистс“. Нито беше запозната с истинската дейност на баща си и служителите му. Според нея Микаил беше инженер, създател на всички онези машини. А тя продаваше и организираше износа…

Ейлийн вече беше пълнолетна. Празнуваше Нощта на Сан Хуан заедно с двамата си приятели и им казваше, че иска да стане педагог. Ще учи, за да преподава ценности и морал в училище, да работи с деца…

Стисна устни, но започна да пие по-нежно.

През следващите четири години тя ставаше по-зряла и по-красива. Прекарваше сутрините във фирмата, следобедите — в университета, а вечерите — вкъщи. Чакаше един нов лекар, Виктор, да дойде и да я убоде…

Виктор, лекарят. Виктор, лекарят? Не можеше да бъде. Бодеше я всяка вечер. Изстискваше капка кръв от пръстите й и следеше нивото на кръвната й захар. По дяволите, онази нощ също я беше убол и затова той беше усетил аромата й отдалеч.

Ейлийн прегръщаше кученце, хъски, по улиците на Конрериа.

Един последен разговор. С Рут, с Виктор… Тя щеше да замине, беше й омръзнал постоянният надзор на баща й. Той я беше обсебил. Виктор я посъветва да поговори с Микаил. Рут й се обади, за да й каже, че са решили да изкарат лятото с нея в Лондон…

Лондон… Предложение за работа. Проект в университет. Щеше да отиде да живее в Лондон и да престане да работи за „Нюсайънтистс“…

Ейлийн лежеше отпусната в ръцете му. Мъртъв и студен товар. Калеб галеше косите й автоматично, несъзнателно.

Извади зъбите си от нея и я погледна ужасен. Все още продължаваше да се плъзга в нея. Тя беше бледа, с тъмни кръгове под очите и морави устни. Победена. Кръвта й беше деликатес. Беше вкусна, безкрайно апетитна. Погледна я отчаяно. Какво беше сторил с нея. Сега правеше само леки движения. Излезе от нея бавно и се почувства, сякаш част от тялото му, от душата му, си беше отишла с нея. Вече не беше същият.

Като осъзна какво й бяха сторили (най-вече той), се почувства най-омразното и жалко същество на Земята. Възможно ли беше някой да допусне такава грешка, каквато той беше направил с младата и прекрасна жена, която лежеше безжизнена на леглото?

Тя му беше казала истината. Нямаше нищо общо с преследването на ванирите. Мислела е, че работи за фирма с благородни цели, свързани с общественото здраве. Не е обичала баща си. Той също не я е обичал. Как можеше някой мъж да не чувства привързаност към такъв ангел? Тя беше добра, с добро сърце.

Ако Ейлийн знаеше какво правят с тях Микаил и останалите тайни общества, със сигурност щеше да ги предаде. Вече й вярваше. Сега, след като видя същността й, сърцето й. Беше борец, бунтарка, която защитаваше принципите си и разобличаваше несправедливостта.

Но сега тя познаваше ванирите. И се страхуваше от тях и ги мразеше силно. Изпитваше панически ужас, най-вече от него.

Беше болна. Диабетичка. Той знаеше, че не им е казала нищо, защото се надявала да се влоши от липсата на инсулин. Не се учудваше, че предпочита да умре, пред това да изтърпи жестокостта на един ванир.

Докосна бузата й и избърса една сълза, която бавно се стичаше към възглавницата. Не я беше галил. Беше взел онова, което искаше, като истински лешояд и не се спря, докато не я омаломощи. Не беше започнал с прелюдия. Поклати глава. Той беше звяр, а тя — нежна като коприна, като бебешка кожа. Страхотна двойка. Красавицата и звярът.

Защо не бе могъл да проникне в съзнанието й преди това? Какво означаваше онази гъста мъгла, която плуваше сред спомените й? Не разбираше какво се случва в главата й, нито защо не го беше допуснала да разбере. Ако Ейлийн нямаше специални умения, ако Микаил не я беше обучил да развие тези способности за самозащита, то това се случваше само с онези, които се лекуват от неврологични проблеми. Но в главата й нямаше спомени, нито мисли за някакъв душевен проблем.

А кръвта й беше толкова сладка… и му действаше така отпускащо, че искаше само да легне до нея и да спят заедно. Тази идея вече наистина не беше нормална. Нещо не беше наред.

Калеб чувстваше силно желание за сън, което го принуждаваше да затвори очи. Дали Ейлийн не пиеше сънотворно? Но нищо в спомените й не доказваше това предположение. Трябваше да се разсъни.

Прокара показалеца и средния си пръст по пулса на шията й. Господи, за малко да я убие с това грубо и бясно съвкупление. Никога не му се беше случвало. С никого. Но тя все още имаше пулс, слаб и бавен. Туптеше под пръстите му. Ейлийн се бореше за живот, бореше се като амазонка, каквато беше доказала, че е.

Калеб сви устни. Беше се държал като свиня. Но нямаше време за съжаления. Сигурно по-късно щеше да има. Сега тялото й имаше нужда от него. Отвърза я и разтърка с палец отпечатъците, които коланът беше оставил върху китките й.

Разкъса леко китката си с кучешките зъби, приближи я до устата й… но спря.

Не. Нямаше да направи това. Така щеше да я обвърже със себе си за цял живот. Тя не заслужаваше нищо от онова, което й се беше случило, абсолютно нищо. Ейлийн заслужаваше хората да я обичат и да се грижат за нея като за съкровище. Отдавна не беше виждал жена с нейната сила и морал. Ако знаеше… Проклятие. Как се обвиняваше за своята заблуда. Тя не заслужаваше да остане свързана с него.

Огледа я от глава до пети. Беше очарован от тялото й, от лицето й, от нейния характер и смелостта й. Беше се изправила срещу тях с храброст, достойна за възхищение. Беше се изправила сама срещу десетки ванири.

В името на Один… Членът му отново се втвърдяваше само докато я гледаше. Никога не му се беше случвало подобно нещо с друга жена. Никога. Беше спал с много жени, но само за да се наслади на едно бързо заешко чукане. Винаги ги оставяше, докато го молеха за още. Но той никога не се беше усещал свързан с някоя от тях.

Но с Ейлийн… беше експлозия. И искаше още. По всяко време. Странично, по гръб, до стената, на колене… Само с нея и с никоя друга.

Студена пот изби по врата му и се спусна по голия му гръб.

Възможно ли беше съдбата да е толкова жестока, че единствената жена, към която се беше отнесъл с такова презрение, да е неговата истинска половинка? Ейлийн ли беше неговата cáraid. Единствената, която можеше да събуди у него способността отново да обича и да засити глада му? Чувстваше се сит както никога. Вечният глад, на който боговете бяха обрекли неговия клан, желанието постоянно да пълнят стомаха си, беше изчезнал, откакто пи от Ейлийн. Това можеше да означава само едно.

Не, моля те. Доближи отчаяно и егоистично разкървавената си китка до полуотворената уста на Ейлийн. И отново я отдръпна. Искаше да я обвърже със себе си. Изпитваше чувство на притежание спрямо нея. Той беше първият. Никой повече не можеше да я поиска, той нямаше да позволи. Но не беше справедливо. Не и за Ейлийн.

— Не мога да го направя — прошепна на колене пред нея и наведе глава.

Ако тя беше жената, от която тялото му се нуждаеше, за да споделят вечността, тогава щеше да почака, за да спечели доверието й. Ако тя го отхвърлеше, щеше да си го е заслужил. Но в такъв случай трябваше да го убие, защото той нямаше да може да живее без тялото й и без кръвта й, още повече, когато вече я беше опитал. Още повече, когато вече я познаваше и най-накрая се бяха намерили.

Достатъчно. Калеб, събуди се.

Трябваше да престане да мисли за романтични идеи.

Ейлийн беше невинно, красиво момиче, което бе в състояние да възбуди и мумия. Имаше много добродетели, сред които смелостта, характерът… но нищо повече. Нищо дълбоко или свързващо.

Беше я изчукал. Беше се държал много зле с нея. Може би можеше да изглади нещата между тях, след като тя се събуди… Разбира се, а някой слънчев ден той можеше да отиде на плаж.

Взе я на ръце, внесе я в банята и синкавите светлини се запалиха автоматично. По стените имаше плочки с мозайка в тъмносиви и светлосини тонове. На пода имаше тъмен паркет, както в стаята. Банята беше дизайнерска, с джакузи, хидромасажен душ със стол, тоалетна и мивка. И прелестна дървена тоалетка за двама.

Седна на стола за хидромасаж с нея и взе една тъмносиня хавлия, която висеше върху бойлера на стената. Намокри я с душа и разтвори краката на Ейлийн. Почисти следите от половия акт и от загубената й девственост. После избърса себе си и се върна в стаята. Светлините със сензори за човешка топлина в банята загаснаха.

Калеб зави Ейлийн с черните чаршафи, изцапани с кръвта и на двамата.

— Добре — прошепна й той, взе я на ръце и тръгна към вратата. Тя се отвори автоматично. Излезе, като люлееше Ейлийн, сякаш беше малко дете. — Това ще мине бързо. — Опря бузата си на главата й и я потърка в нея с нежен, гальовен жест.

Слезе по стълбите и тръгна към хола. Положи я върху дивана. Цялото й тяло беше в синини. Китката — черна и подута, лицето — измъчено и синкаво, краката — изранени, коленете — охлузени, а когато се събудеше, щеше да чувства болка в гениталиите си. Сега и по шията й имаше рани.

Изтича отново горе и влезе в друга стая, затворена с автоматични врати, характерни по-скоро за епизод от филма „Междузвездни войни“, отколкото за модерен дом като този. Зад нея имаше друга овална зала с вградени шкафове. Беше дрешник.

Сграбчи една тясна черна тениска с къс ръкав (имаше много такива) и широки дънки „Ливайс“. Обу черни спорни обувки и отвори едно чекмедже. Взе мобилния си айфон, последен модел — и излезе от стаята. Натисна с показалец панела и потърси един номер от списъка с контакти.

Отиде в хола, сложи ръка под главата на Ейлийн, повдигна я и я положи в скута си. Тя още беше в безсъзнание и с тежка анемия.

— Калеб? — попита глас от другата страна на линията. — Защо звъниш? Трябваше да чукаш онази красива злодейка, която…

— Стига, Каал — прекъсна го той. — Чуй ме хубаво. Сгрешихме с нея.

Каал замълча за няколко секунди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ейлийн няма нищо общо с действията на „Нюсайънтистс“. Не знае нищо за това, което прави баща й. Не са били близки. Микаил не й е обръщал внимание, не я е обичал както баща трябва да обича дъщеря си.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че сме оплескали работата… Аз сплесках работата… Тя е невинна.

— Не се ебавай, Калеб.

— Имам нужда от теб, Каал. За малко да я убия.

— Не си ли й дал да пие?

— Няма да го направя.

— Направи го.

— Не мога.

— Сега угризения ли имаш? Направи го. После всички ще я помолим за прошка и ще й мине — изръмжа нервно Каал. — Няма връщане назад, няма да го забрави. Или я трансформираш в една от нас, или…

— Повярвай ми. — Погледна я тъжно. — Знам това, но не мога да й го причиня.

Каал въздъхна ядосано.

— Не е време за принципи, Кал.

— Мислиш ли, че не знам това?

— По дяволите… Какво искаш да направя?

— Ела вкъщи. Трябва да ми помогнеш да проверя нещо.

— Идвам след няколко минути.

— И кажи на Мену. Трябва да донесе кръв, за да й прелеем.

Настана мълчание.

— Разчитай на мен.

— Благодаря ти, братко.

— Няма защо. Слушай… добре ли си?

Калеб се замисли за всички ужасни неща, които беше сторил на ангела, който лежеше върху краката му, и отговори:

— Мисля, че си подписах смъртната присъда — ами, ако тя беше неговата истинска cáraid? Фрея^[3], предопределена да му принадлежи с тяло, мисъл и душа? Сега, когато знаеше истината, когато беше спал с нея, когато беше пил от нея… имаше постоянна ерекция и чувство на празнота, тъга и страх от… това да престане да я вижда? Да я загуби? Беше отчайващо да не знае какво ще се случи.

— Не говори така. Идвам веднага.

Калеб затвори и сведе поглед към миловидното и красиво лице, което ванирите, неговите събратя, бяха изтормозили. Прокара пръсти по сенките под очите и махна няколко кичура черна коса, които се спускаха по шията й.

— Много съжалявам — прошепна развълнувано.