Лена Валенти
Книгата на Хаде (18)

17.

Едно огромно стегнато тяло топлеше гърба й. Главата й лежеше върху мускулестата ръка на Калеб, косите й бяха разпръснати по възглавницата. Ванирът погали тила й с нос. Тя се опита да размърда краката си, но той ги беше обездвижил със своя. Бяха приклещени като две лъжици, които пасваха идеално една към друга.

Айлийн се усмихна. Калеб беше кутия, пълна с изненади. Почувства как пръстът му обхожда гръбначния й стълб, от горе до долу. Цялата й кожа настръхна. Дори най-малкият контакт с ванира я възбуждаше и я караше да ври като вулкан. Каква лудост.

— Добре ли си? — прошепна Калеб в ухото й.

— До… добре съм. — Тя се изненада от отговора си и бе благодарна, че Калеб не вижда как се изчерви.

— Нараних ли те? — Звучеше притеснено. За нея това беше вторият път. Все още й беше непознато.

— Не, не си ме наранил — отвърна тя и разбра колко важно е за него да не я наранява отново или да я притеснява в леглото. — Този път.

Калеб я прегърна и се притисна към гърба й. Опасяваше се, че Айлийн няма да приеме всичко, което беше видяла в него.

— Какво се е случило с мен? В какво съм се превърнала? — възкликна тя недоверчиво. — Ухапах те.

— Ммм… да, беше невероятно. — Хвана със зъби месестата част на ухото й. — Така ние, ванирите, правим любов. А на теб хареса ли ти?

Айлийн замълча и се замисли над отговора.

— Да. — Притисна лице във възглавницата. Чувстваше срам. — Как може да ми харесва да пия кръв?

— „Да пиеш кръв“ е твърде общо казано — поправи я той с усмивка. — Ти харесваш само моята кръв, знай това, красавице. Както и аз харесвам само твоята. В кръвта ти има много сила — призна той и нежно прокара език по ухото й. — Никога не съм се чувствал така добре.

— Твоята е… хубава. Не хубава, вкусна.

— Благодаря. — Той постави влажна целувка на тила й.

— И ако пия от кръвта ти… вече няма да съм гладна до…?

— Пием веднъж на ден един от друг и благодарение на това можем да се наслаждаваме на добрата храна. Сега можеш да ядеш всичко и да усещаш, че храната те засища, защото моята кръв те е заситила за днес. Ще отидем в прекрасни и уникални ресторанти, моя малка Айлийн. Ще се наслаждаваме заедно на толкова много неща… — Прегърна я още по-силно. Показа й колко се радва, че най-накрая я е открил и е приет.

Като се замисли над думите му, Айлийн си спомни как беше изпълнил всички нейни сетива. Кръвта му беше деликатес, а неговият начин да прави любов… беше учудена, че все още са живи.

Тогава успя да съхрани в съзнанието си всички епизоди от живота на Калеб. Бяха преминали пред очите й като филм, докато се хранеше от него.

— Сега аз също знам всичко за теб — прошепна тя.

Настана продължителна тишина.

— Видях как се биеш срещу римляните, Калеб. Срещу викингите…

— Германите — каза той сериозно.

— Да. — Обърна се към него, без да напуска прегръдката му. — Били сте от малкото, които са издържали обсадата на Римската империя.

Калеб я гледаше внимателно. Опитваше се да разбере дали в погледа й има отхвърляне. Хвана бедрото й и го постави върху ханша си.

— Не, почакай — възропта тя. — Искам…

— Бъди спокойна — каза той. Галеше крака й. — Харесва ми да чувствам тежестта на тялото ти. Нищо няма да ти сторя… засега. — Палав блясък освети очите му. — Но не съм мумия, предупреждавам те.

— Ти си на две хиляди години — подразни го тя и се засмя. — Сега стой кротко, нали? Искам да поговорим за това, което видях, а не мога да мисля, ако ти…

— Ако те докосвам? — каза той, повдигна вежди и се усмихна хитро.

Айлийн се изненада, че се възхищава на чистата и палава усмивка на Калеб. Разтапяше се по него. Наложи си да се съсредоточи и да проследи онова, което беше видяла.

— Концентрирай се, искам да поговорим за това, което видях — прошепна тя, като гледаше брадичката му. — Ти и моят баща сте били предводители на келтите в техните войни. — Очите й се насълзиха. — Много си го обичал.

— Да — съгласи се той. Зелените му очи бяха широко отворени, невероятни. — Казах ти, че ми беше като брат. — Постави един кичур коса зад ухото й.

— Бил е много красив, нали?

— Предполагам — направи гримаса и след това се усмихна развеселен. — Човек само трябва да види теб.

— Видях изключително много неща, Калеб. — Тя го погледна нежно. — Видях група деца, които се опитват да оцелеят в горите, след като римляните и германите са ви отнели почти всичко.

— Отведоха майките ни, убиха бащите ни пред нас. Нас мислеха да включат в следващите армии, в онова, което трябваше да бъде нова войска от центуриони^[1], но… избягахме. Никога нямаше да успеят, ако някои от краставите кучета от нашето селище не ни бяха предали.

— После сте избягали в гората, скрили сте се и сте се подготвили да се изправите срещу тях. Но сте били още деца.

— Да, мислеха, че ще бъдем послушни, когато дойдат при нас. Бяхме двайсетина деца от нашето селище. Но не ни познаваха. Не им хрумна, че децата на келтите имат същата борбена кръв във вените, като мъжете, с които се бяха сражавали. Смели мъже, които дадоха живота си, за да защитят земите и семействата си.

— Ти и моят баща сте били водачите на тези деца, обучили сте ги и сте ги подготвили за големите битки.

— Да — потвърди той тъжно, докато галеше гърба й.

— Съжалявам за майка ти. — Тя стисна устни. — Онзи мъж…

— Отведе я със себе си. Беше един от най-добрите приятели на баща ми. Казваше се Гал. Келтите не бяхме лесни за разгромяване, така че някои римски центуриони се опитаха да подкупят в името на Цезар членове на нашия клан. Гал ни продаде. Знаеш ли, навсякъде има някой, който отстъпва пред страха и пред силата. Той уби баща ми и отведе майка ми. Беше толкова добра и красива… — Изкашля се. — Твоите дядовци също загинаха този ден. Римляните опустошиха всичко. — Подпря брадичката си върху главата й. — Тор беше най-големият от всички деца, които останаха в селището. Беше с пет години по-голям от мен — поясни и я притисна по-силно към себе си. — Беше невероятен воин, най-силният от всички, които съм виждал. Той ни научи да се бием и да се защитаваме. Самаел също се сражаваше добре, но докато Тор преценяваше трезво нещата, той се оставяше да го водят омразата и гневът. Заради неговото безразсъдство си навличахме доста беди. Когато настъпи моментът, изравнихме със земята един от римските лагери, разположени в сърцето на Британия. Претърсихме всичко, докато не открихме Гал. Убих го със собствените си ръце, него и останалите центуриони и предатели, верни на императора.

— А какво се случи с майка ти?

— Гал я беше продал като робиня за шепа монети — каза отвратен. — Изкарал с нея един месец, докато му омръзнала. Нито Дана, нито аз узнахме някога нещо за нея. Както Мену, Каал и останалите не разбраха нищо за своите майки.

— Били сте деца, Калеб. — Тя вдигна брадичка, за да го погледне в очите. Погледът му беше зареян, а лицето изпълнено с решителност. — Не е трябвало да преживявате подобни неща.

— Бяхме силни, снажни и умели в изкуството на войната и на магията. — Отново се загледа в нея. Погали брадичката й, като постави показалеца си върху малката трапчинка. — Във вените на много от нас тече кръв на друиди. Бяха ни достатъчни само гневът и келтската гордост, за да открием всички и да ги убием. После станахме непобедими и се заехме да изгоним римляните от нашите земи. Победиха крал Касивелаун^[2], така е, но нас не можаха да подчинят. — Гласът му се изпълни с гордост. — Британия никога не се превърна в Рим.

— Според историческите книги не е така — прошепна тя.

— Когато ванирите ни трансформираха, те ни забраниха да участваме във войните между хората. — Той направи гримаса. — Ние просто трябваше да поддържаме равновесието, в случай че някой върколак или вампир решеше да злоупотреби със своята сила срещу беззащитните. Не можахме да предотвратим това, че Рим в крайна сметка задължи келтите да плащат данък и да се закълнат във вярност. Не ни позволиха да се сражаваме редом с нашите. Ако беше станало така, днес щеше да пише други неща в историческите книги.

— Колко от вас бяха трансформирани?

— Бяхме двайсет, но след това по пътя към нас се присъединиха още тринайсет членове от други кланове.

— Значи трийсет и трима.

— Аха.

— Все още ли всички сте заедно.

— Не. Много от нас се пръснаха по други краища на света и загубихме връзка. Не останахме заедно. И все пак сме повече от трийсет и трима. — Погледна я в очите. — Някои започнаха връзки…

— Да, ясно, като берсерките. Обвързвали сте се с човешки същества, мъже и жени и… хоп… по целия свят са се народили миниванирчета.

— В нашия клан има много малко деца, поне тук, в Блек Кънтри. Всъщност Беата и Гуин имаха две хлапета, но те изчезнаха преди десет години. Когато хванахме един от ловците, видяхме в спомените му какво са направили с малките. Не знам дали са мъртви или не. Гуин, разбира се, не спира да ги търси, а Беата губи частици надежда с всеки изминал ден. Има още една двойка в клана, Иаин и Шена. Преди седем години им се родиха близнаци, момиче и момче. Тя отново е бременна. Има още три деца на по десет години. Те са от ванирите, които обитават Седгли.

— Само пет деца за две хиляди години?

— Е, добре. Има и деца хибриди. Поначало, с нашата дарба, с потребността да пием кръв и да търсим своите половинки, допускаме много грешки.

— Трансформирали ли сте много хора?

— Аз никога, но знам за други, които доста са се увлекли. Тъй като не общуваме помежду си и сме пръснати из целия свят, не знам какво се е случило с тях. Не знам дали имат още деца, не знам дали има още хибриди.

— А… децата на ванирите с какво се хранят?

— Майките им ги кърмят, но след това трябва да се борим с тях, за да се научат да понасят глада.

— А човешката храна помага ли им да растат?

— Не, но тя е като никотина за зависимия пушач. Могат да се хранят, но благодарение на Мену, открихме, че растат по-добре и са по-спокойни, ако им даваме богати на желязо хранителни добавки.

— А… — Тя ококори очи с интерес. — Явно не е лесно да си дете ванир.

— Не. — Изгледа я с гладен поглед. — Не е.

Загледаха се един в друг и се опитаха да прочетат мислите си.

— Калеб, ние не използвахме предпазни средства.

— Не се притеснявай, не съм болен от нищо. Имаме имунитет.

— Е, сега съм по-спокойна, макар че го предполагах. Но можете да имате деца… Аз пия противозачатъчни от осемнайсетгодишна.

— Умно момиче — усмихна се той.

Приближи устни до нейните и ги докосна с целувка, която приличаше на пърхане на пеперуда. Като се отдръпна, забеляза огнения й поглед. Айлийн погледна устните му и след това вдигна очи, за да види лицето му. Въплъщение на греха.

— Защо ме гледаш така? — попита я той колебливо.

Тя прокара пръст по мъжествената му брадичка и каза:

— Смяташ се за отговорен за онова, което се е случило с родителите ти и цялото селище. Защо?

Калеб въздъхна. Чувстваше се неудобно. Тя беше неговата cáraid. Неговата половинка. Изненадан и изпълнен с доверие, както никога досега, откри, че иска да говори за това със своята страстна и нежна любима.

— Всяко селище имаше часови. Наблюдател, който предупреждава хората, като запалва огън, когато се приближават неприятели и врагове. Баща ми беше часови на нашия клан. — Взе ръката й и целуна дланта й. После я постави на лицето си. Наболата му брада я драска. — В деня, когато опустошиха нашето селище, баща ми не се чувстваше добре, стомахът му беше зле. Майка ми и аз го посъветвахме да остане в нашата чакра^[3]. Уверих го, че аз ще поема поста. Така и направих. Гал, който познаваше нашия ред, организира засада. Очакваше да намери баща ми на поста на часовия. Заедно с него имаше четирима римски центуриони, облечени като келти. Аз не можах да ги разпозная и ги оставих да се приближат. Гал откри мен на поста на баща ми. — Сви рамене. — Четиримата центуриони ме пребиха и не успях да предупредя никого. Завързаха ме за коня на Гал. Изминах целия път до селището, влачен от този проклет кон, който тичаше като вихър. — Айлийн затвори очи натъжена. — Не… не можах да предупредя моите хора — прошепна той с упрек към себе си. — Убиха всички. Изведоха баща ми от дома ни и му отрязаха главата пред майка ми и сестра ми. След това отведоха жените, за да ги изнасилят или продадат.

— Калеб… — прошепна Айлийн със свито сърце.

— Не. Слушай ме, не искам съчувствие — каза той строго.

— Не изпитвам съчувствие — отвърна тя. — Видях този спомен и мисля, че обвиняваш себе си за нещо, което не е зависело от теб.

— Мое задължение беше да предупредя хората, а се провалих. Бях слаб.

— Бил си дете — възрази тя и го погали по бузата.

— Бях мъж.

— Доколкото знам — постави пръст върху устните му и го накара да замълчи, — едно момче на четиринайсет години не е мъж. Мисля, че никой не трябва да бъде обвиняван за това. И смятам, че никой от твоя клан не обвинява теб. Всички ти се възхищават и те уважават, Калеб. Не бъди несправедлив към себе си. Според мен ти нямаш вина. — Погледна го нежно. — Това, което се е случило, е, че четирима мъже са пребили едно момче. Това е насилие, нечестна игра.

— Аз бях достатъчно голям, за да…

— Не си бил.

— В нашата култура момчето представа да бъде такова, когато една жена може да забременее от него.

Айлийн ококори очи и сдържа смеха си.

— Стига Калеб!

— Какво?

— За мен е скандално да говориш така… — отвърна тя. — Това ли са ви внушавали? Така ли са ви учили?

— Внимавай какво говориш, малка вещице — предупреди я той и се направи на обиден. — Присмиващ се на една много древна и могъща култура.

— Не се присмивам — каза тя и вдигна ръце. — Съчувствам ви. — Взе силната му ръка и целуна кокалчетата му, както беше направил той. — Знаеш ли, много си обидчив. Казвам само, че ми се струва несправедливо. Твърде голяма отговорност е да бъдеш мъж на четиринайсет години. Ако бях човешко същество и можех да участвам в проекта по социокултурно образование, щях да предложа да започнем от вас, като ярък пример за онова, което не трябва да се внушава. Но не мога — каза тъжно. — Вече не мога да правя това, което ми харесва, а се предполага, че вие вече не съществувате, така че… — Сви рамене и се засмя пред очевидните факти.

Калеб видя жеста й на поражение и му домъчня за нея, защото вече не можеше да се занимава с нещо, което обича. Искаше да й помогне, нейните проблеми сега бяха и негови и нямаше да позволи тя да се чувства нещастна. Вероятно можеше да направи нещо по въпроса. Айлийн беше страшно добра в това, което правеше. А и беше много убедителна. Можеше да научи много деца на хиляди нови ценни неща. Възможно беше да има важна роля и за двата клана, не само за ванирите, а и за берсерките. Може би именно тя беше ключът към промяната в отношенията между двете раси, за да се постигне по-добро съжителство и хармонично общуване. Но за това щеше да мисли по-късно. Сега тя беше в леглото му, нежна и любвеобилна, и това беше повече, отколкото закаленото му тяло можеше да издържи.

— Какво още видя, малка амазонке? — усмихна се зловещо.

Тази унищожителна полуусмивка се стори изключително секси на Айлийн. Тя искаше да продължи да говори за Калеб и неговото чувство за вина, но разбра, че този разговор вече му е дошъл в повече. Щеше да опита в друг момент. Болеше я, че той чувства вина за нещо, което е било извън неговия контрол. Усмихна се и отговори на въпроса му.

— Не можете да се трансформирате в нищо. Знаеш ли, мислех, че можете да се превръщате в мъгла или в прилепи, или в нещо подобно… във вълци, като Дракула на Брам Стокър^[4].

— Това са митове. Ние сме нещо като безсмъртни магьосници с кучешки зъби. Не пием човешка кръв, за да живеем, освен в случаи като моя — докосна с нос нейния, — когато открих своята половинка.

— Тогава кучешките зъби са се развили само за наслада в двойката. Колко романтично. — Тя шеговито ококори очи. — Всъщност няма да ми оставиш белег, нали?

— Искам да ти оставя.

— Защо?

— Всички ще знаят, че си моя.

— Значи затова имате кучешки зъби? Ти си Тарзан, а аз — Джейн? — подигра се тя, леко ядосана.

— Нашите кучешки зъби са много полезни — засмя се той. — Мога да разкъсам нечия шия само с едно ухапване. Мога да изтръгвам крайници само с леко движение на главата. Мога да пия кръв. Но не за да се храня, а за да извличам информация. Разбира се, не ми е необходимо голямо количество. Една глътка ми е напълно достатъчна. Локи е този, който създаде върколаци и вампири. Те наистина са вампири. Е, вече ги видя…

— Един от тях искаше да ме отведе със себе си…

— Забелязват, че си различна. Знаеха коя си. Микаил те е държал при себе си по някаква причина. Очаквал е твоята трансформация, за да те подложи след това на изследвания. Но няма защо да се притесняваме. Няма да позволя нищо да ти се случи. — Погали голото й рамо.

— Искам да участвам в това, Калеб — сподели тя, с настръхнала от ласката кожа. — Не преследват само вас и берсерките. Преследват и мен. Може все още да не умея да контролирам уменията си, но ще се чувствам по-сигурна, ако участвам. Не ми е присъщо да стоя в някой ъгъл и да чакам някой да ме спаси. Знаеш това. Бил си в главата ми, видял си целия ми живот.

Калеб я погледна втренчено. Преценяваше думите й и анализираше ситуацията. Така беше. Айлийн не искаше да бъде защитавана. Тя също искаше да се бори. Но той нямаше да й позволи. Затвори съзнанието си за проникване от нейна страна и бързо смени темата.

— Ще видим… Какво още знаеш за мен?

— Нямаш деца. — Това беше твърдение. — Никога не си имал връзка с жена.

— Имал съм купища — отвърна сериозно той.

Айлийн вдигна ръка и погали долната му устна.

— Имал си срещи за един или два часа, Калеб. Не си имал половинка, никога. Дори когато още си бил човешко същество.

— Не. Моят клан беше най-важното, нямах време за романтични глупости — отсече той. — След това, когато бях докоснат от боговете, се концентрирах в това да защитавам хората. Знаех, че има жена, която е предопределена за мен, но не бях обладан толкова от тази идея, че да тръгна да я търся.

— Разбира се. — Тя сведе поглед. — Защо да го правиш? При положение че вече си имал всички останали, които са разтваряли краката си за теб. Използвал си ги и точка.

— Не исках да виждаш това — възропта той, вдигна брадичката й и погали устните й със своите. — Но се открих за теб с всички последствия от това. Не исках да крия нищо. Искам да ме опознаеш.

Айлийн кимна утвърдително. Преценяваше важността, която Калеб отдаваше на случилото се между тях, и това колко важно беше за самата нея, че той й беше разкрил всичко. Погледна го и събра смелост за следващия въпрос.

— Беше подготвил за мен нещо като онова, което Гал е сторил на майка ти, нали? — Не се поколеба нито за секунда. — Искал си да ме обвържеш с теб насила? Да бъда твоя държанка, което не е същото като половинка. Това си искал, нали? Затова Дана те укори за поведението ти. Какво щеше да се случи, ако беше намерил истинската си половинка? Какво щеше да направиш с мен?

Калеб стисна устни и се намръщи.

— Щеше да се наложи да те убия. Рискуваше да се превърнеш във вампирка. Без моята кръв, без да се храниш от мен, щеше да пиеш от други и да се трансформираш, а това е много опасно.

— Нямаше да го позволя. Нямаше да се оставя да ми отнемете живота. Щях да се предам на слънцето, както казвате вие.

Калеб потрепери, като си го представи.

— Но аз не знаех коя си в действителност. Въпреки че още откакто те видях, започнах да се колебая в решението си, но не исках да си го призная. — Сви рамене. — След това нещата се развиха… — Плъзна ръце към задните й части. — Ако не беше предизвикала това, което предизвикваш в мен, а беше само едно невинно човешко същество, щях да те пусна, след като хубаво прочистя мозъка ти. Но ти си тази, която си. И сега си тук.

Думите му, понякога студени и лишени от емоция, бяха в противоречие с нежния начин, по който я докосваше. Айлийн не забеляза, че е задържала дъх, до момента, в който издиша нервно, когато той я приближи към себе си.

— Не се страхуваш, нали? След всичко, което видя за мен…

— Не точно. Трябва ли да се страхувам от теб, Калеб? — Не беше страх това, което изпитваше, а ужас, че той ще се превърне за нея в нещо изключително необходимо. Никога не беше зависила от някого.

Калеб беше опасен мъж. Боец, воин и смъртоносен враг за всеки, който се изпречи пред него. Беше безмилостен на бойното поле и освен това се наслаждаваше на онова, което причиняваше на своите противници. Беше истински творец в битките, в случай че там можеше да се говори за някакво творчество. Но беше и страстен мъж, пълен със спомени, пропити с обич. Обичаше родителите си, а му бяха отнети. Обожаваше Тор, а му беше отнет. Двамата се бяха спасявали един друг в различни ситуации, но Тор беше изчезнал изведнъж от живота му. Сега му оставаше само Дана, единственото му семейство. За повече от две хиляди години живот не беше успял да изгради връзка с никой друг, освен с нея. Тор, Мену и Каал. Ревнуваше близките си и ги защитаваше. В клана всички го уважаваха и го приемаха за водач след смъртта на Тор. А той следваше повелите на своя род, като ценности, които бяха част от неговата същност. Никога не падаше по гръб, защото почти винаги имаше право. Както беше сто процента прав за Айлийн и връзката си с нея. Изглеждаше силен и внушителен, но когато тази черупка се пропукаше, се показваше част от момчето, което някога е бил. Страхът да не загуби онези, които обича, го правеше беззащитен и несигурен. Само тя знаеше за тази част от него. Затова той непрекъснато се стремеше да я подчини. Искаше да заповядва. Не обичаше да се чувства слаб пред нея или пред някой друг.

Айлийн имаше силно влияние върху него и се чувстваше объркана от това свое откритие.

— Не трябва да се страхуваш от мен, ако се държиш добре, малката.

Айлийн повдигна вежди недоверчиво.

— Какво означава това?

— Ние сме двойка, ангелче. Трябва да ми се подчиняваш.

— Чакай, чакай — каза тя и поклати глава. — Това никак не ми харесва. Спахме заедно — бутна го и се опита да се освободи от прегръдката му — това… не означава, че аз ти принадлежа, нито че ти ми принадлежиш… Чуваш ли? Достатъчно ми е, че се опитвам да приема всичко, което ми се случи, за да трябва сега да следвам и твоите изисквания. — Калеб я притисна по-силно към себе си. — Не, Калеб. Стига.

— Нищо ли не разбираш? Хареса ли ти да правиш любов с мен? — прошепна той върху устните й. — Кажи ми.

Айлийн се опита да отдръпне лицето си, но Калеб я хвана за тила и я обездвижи.

— Разбирам, че част от човешкото ти съзнание все още се бори срещу истинската ти природа — поясни нежно. — Престани да спориш с мен — нареди й с тих глас. Тялото на Айлийн стана гъвкаво като желатин. — Ако се опиташ да се разделиш с мен, ако опиташ…

— Не мога да повярвам, че ми правиш внушения по този начин. Остави ме да се раздвижа… — Опита се да помръдне крайниците си. Това беше мъжът, с когото беше правила любов по обидно интимен и доверчив начин, а сега я завладяваше и я подчиняваше на волята си, сякаш мнението й не означава нищо. Очите й се насълзиха. Не трябваше да е така, но беше и затова тя не искаше да му се отдава изцяло. Винаги щеше да доминира над нея.

— Ако опиташ — той отново постави устни върху нейните, натъжи се, когато видя зачервените й очи — да водиш живот отделно от мен, не само няма да бъдеш щастлива, но и нещо вътре в теб ще се прекърши. Помниш ли усещането, когато загуби мисловна връзка с мен? Ами да видим дали това ще влезе в твоята инатлива прекрасна и възхитителна главичка. Не бяхме спали заедно след твоята трансформация, а плака цяла нощ. Трепереше и чувстваше физическа болка, защото ме нямаше. Как мислиш, че ще бъде сега, след като се свързахме по толкова интимен начин, Айлийн? Ти и аз вече не сме човешки същества. Те могат да си лягат с когото искат и дори да се престорят, че не забелязват своята половинка. Могат да решат да я пренебрегнат и да не бъдат с нея. Могат да й изневеряват, ако искат. Ние не. Ванирите — не. Страстта, която чувстваме, ни боли. Ние живеем за половинката. Ти си моята cáraid и ти също ще живееш за мен. И не защото аз ти заповядвам, Айлийн, а защото това е нашият начин да бъдем в хармония, да принадлежим на някого и да се обвържем. Така създаваме връзка. Разбираш ли?

Айлийн отвори широко очи изумена. Потрепери от спомена за това колко зле се беше почувствала, когато нямаше мисловна връзка с Калеб. Не искаше да се чувства отново така, никога. Ужасен страх полази по гърба й. Но как щеше да живее с мъж, който постоянно се опитва да я подчини? И не само това. Как щеше да се обвърже по този начин?

— Аз съм властен — каза й той, — а ти си твърдоглава, Айлийн. Но когато съм насаме с теб, ставам послушен — призна той и призова с поглед за малко разбиране. — Няма от какво да се притесняваш, когато сме заедно. Аз съм марионетка в твоите ръце, но покровителственото ми поведение пред другите може да те дразни. Нищо не мога да направя по този въпрос. Отсега нататък аз отговарям за теб, никой друг. Съжалявам, но ти ме избра. Твоето обоняние направи избор. Ти си най-важното. Сега мое задължение е да се грижа за нас двамата.

Айлийн разбра колко много му се е отразила случката в неговия клан, когато е бил часови и човешко същество. Искаше да контролира всичко, да поеме отговорност за всичко. Затова нещата трябваше да се правят по неговия начин.

— Ами ако аз не искам?

— Нямаш избор.

— Разбира се, че имам — изръмжа тя. — Аз реших да спя с теб. Мога да реша да не го правя повече и това може да си остане просто едно чукане.

Чукане? Просто едно чукане? Така ли наричаше Айлийн бурното сливане, което бяха преживели? Той никога преди не беше правил любов. Секс, да. Чукане, хиляди пъти. Но с Айлийн не беше нищо такова, дори първия път.

Същото объркване беше почувствал, когато установи, че има нещо повече между тях, не само зависимостта от половинката при ванирите. Скочи върху нея и я притисна към леглото.

— Чукане ли каза? — повтори с режещ глас. — Наистина ли мислиш, че има нещо между нас, което можеш да контролираш? Нашите чувства? — Косата му се спускаше покрай лицето.

— Не ми харесва тази поза, Калеб. — Тялото й буквално беше смазано от неговото. — Махни се от мен.

— Изхвърли от ума си тази човешка идея. Това е непълно различно от всичко, което си виждала. — Разтърси я. — Връзката между cáraid е унищожителна, изгаряща и почти унизителна, тъй като е свързана със силна зависимост.

— Аз не съм те избрала — отвърна тя тихо. — Аз няма да завися от теб. Аз… не те обичам. — Вдигна гордо брадичка. — Няма любов, само необуздано сладострастие. Ти също не си влюбен в мен. — Предизвика го да отрече. — Нали?

Калеб я разтопи със зелените си очи. Беше ли влюбен в нея? Знаеше, че се нуждае от нея, че я желае лудо, че не престава да мисли за нея, но това любов ли беше? Или натрапливо желание? Какво разбираше той от любов към жена? Нищо. Никога не беше прекарвал с някоя толкова време. Сестра му беше единствената, която го познаваше, и въпреки това се стараеше тя да не вижда колко слаб може да бъде. А с Айлийн? Айлийн сама по себе си беше слабост. Беше ли влюбен?

Айлийн очакваше отговор. Тя беше видяла какво и кой беше той. Какво беше сърцето му и колко трудно беше да достигне до мислите му, до спомените му, до душата му. Беше правила любов с него и никога не се беше чувствала толкова пълноценна, колкото когато беше в прегръдките му. Но… какво щеше да се случи, ако признаеше, че се влюбва в него? Това любов ли беше? Какво искаше да чуе от него? Не можеше да се подчини на волята му. Вече беше правила това в продължение на много години с Микаил, за да допусне той сега да се държи по същия начин. Защо се почувства леко разочарована, когато Калеб не отговори?

— Не те избра моето сърце, а моят инстинкт, моето обоняние, моето… небце. — Тя имаше нужда да се защити от него. — И при теб се е случило същото — каза уверено. — Не трябва да се преструваме, че сме влюбени, разбираш ли?

— Все още не ме обичаш — каза той по-нежно и леко захапа долната й устна. — Но това не ни е нужно засега. Нямаме избор.

Айлийн се опита да го отстрани от себе си, но той изръмжа върху устните й.

— Не ме отблъсквай — предупреди я сериозно.

— Калеб, колко си романтичен — подигра се тя. Показа се по-ранима, отколкото искаше.

— На кого е нужна романтика, когато имаме това?

Калеб я целуна толкова страстно, че тя забрави какво се канеше да каже.

— Искам да съм свободна да избирам. — Той продължаваше да я целува, хапеше устните й. — Искам да мога да избирам. Имам нужда да знам, че контролирам живота си, а ти не ми помагаш. Това, което се случва между нас, е… телесна реакция, не емоционална.

Калеб потвърди с глава. Съгласи се само за да замълчи и да го остави да я целува.

— Не. Онова, което се случва с нас, е чудо. — Постави устни върху шията й и започна да я облизва и да я хапе лекичко. — За всяка жена има един мъж. — Плъзна устни през ключицата й и се спусна до втвърденото зърно. — Душа, която да допълва другата и да образуват съвършена цялост. Човешките същества се задоволяват с това да бъдат донякъде съвместими един с друг, нямат нужда от истинска сродна душа, защото им е все едно. — Облиза смело розовото зърно. — Докато правят секс, имат добър социален живот и не са останали сами накрая, това дали са със своята истинска половинка не ги притеснява. Те си мислят: „Щом прилича дори малко на това, което искам…“ — Отвори уста и я затвори върху твърдото и нежно хълмче.

Айлийн издиша и го сграбчи за косата.

— Какво… правиш, Калеб? — Не знаеше дали да го отблъсне, или да го пристисне още по-силно към себе си.

— Прекарват живота си с друг човек, който отговаря само частично на очакванията им, който споделя малко от предпочитанията им… и се задоволяват с това. Докато един ден открият, че това не е достатъчно. — Отново се нахвърли върху зърното, докато масажираше с ръка другата гърда. — И тогава… започват да търсят друго цвете или пъпка, която вероятно също няма да ги допълни, нито да им осигури спокойствието, което желаят. Това друго цвете ще бъде нещо ново, което ще споделя други предпочитания, което ще има други очаквания, но отново ще има недостатъци. И така прекарват живота си. Търсят и не могат да открият онова, от което действително имат нужда. При нас не е така. Знаеш ли защо?

Айлийн беше затворила очи и хапеше устна, за да не изпищи от удоволствие. Поклати отрицателно глава и Калеб се усмихна.

— Сродната душа, истинската, излъчва специфичен аромат. Ние изпускаме феромони, които привличат нашите половинки. Ако сетивата ни са достатъчно развити, можем да различим този аромат. Така правим нашия избор, чрез аромата. Аз ти мириша на манго, а ти ми миришеш на чийзкейк с малини, които по случайност са нашите любими вкусове. — Плъзна се нагоре, като докосваше кожата й с език и устни, докато стигна устата й и я завладя.

Айлийн не отхвърли целувката, а отвори по-широко уста и преплете език с неговия. Навлезе по-дълбоко в устата му. Наслаждаваше се на мъжествения и възбуждащ вкус на ванира. Забравяше за всички „но“ и „против“ това да бъде с него, да се отдаде на сладката му страст. Калеб обхвана краката й със своите и я приклещи. Топлината започна да излиза от кожата й. Плътта й пулсираше, кръвта течеше с бясна скорост из цялото й тяло и се концентрираше в гърдите, главата и корема й.

— Не… — каза Айлийн сподавено, като се опитваше да си поеме дъх. — Виж, аз… ти давам свобода. Не те обичам. Ясно е, нали? Със сигурност там някъде навън има някой, който наистина те допълва, но този човек не мога да бъда аз.

Калеб се разсмя силно.

— Даваш ми свобода? — попита той и повдигна вежда. — Не можеш да живееш без моята кръв. Не знаеш какво говориш.

— Тогава… тогава ще се опитаме да намерим начин да се снабдим с банки с нашата кръвна плазма. Както в „Подземен свят“^[5], където имаха на разположение банки кръв. Може да се направи, нали?

Смехът на Калеб изведнъж секна. Тя наистина говореше сериозно и беше гледала твърде много филми. Леко се отдръпна от нея. Подпря се на ръце и я освободи от тежестта си.

— Не само кръвта е това, заради което имаме нужда един от друг, малка глупачке.

— Не ме обиждай.

— Съществува и това. — Сграбчи ръката й и я постави върху пениса си, който отново беше еректирал и беше твърд като камък. — Не можем да го игнорираме.

Айлийн за първи път докосваше члена му. Беше нежен, гладък, копринен и силен. Вибрираше в пръстите й и беше топъл. Преглътна и стисна устни. Отдръпна ръката си.

— Освобождавам те и от това. Ясно? — Беше нервна. Имаше нужда да помисли за тях двамата, за това какво чувстваше към него. Какво беше свързано с глада и какво беше свързано със сърцето й.

— Значи ме освобождаваш? — повтори той. Губеше търпение.

— Да, аз те освобождавам… — Размаха превзето ръце. — Виж, не знам по каква глупава причина съдбата е пожелала ти и аз да попаднем в тази ситуация. Разбира се, че не сме съвместими. Преспах с теб… и нямам думи да го опиша, но ти не си моята половинка.

— Не знаеш това — сряза я той.

— Повярвай ми, знам достатъчно. — Тя се насили да се усмихне. — Искам да си дам възможност да се запозная с моята истинска половинка. Искам да бъде съблазнена, да…

Калеб се намръщи и удари с юмрук по възглавницата.

— Подиграваш ли ми се, момиче? — Погледът му потъмня. — Не разбираш ли какво си почувствала с мен? Никога няма да го почувстваш с друг.

— Не можеш да знаеш това…

— Разбира се, че знам… Спал съм с много жени, Айлийн и с никоя не съм чувствал това, което усетих с теб.

Айлийн замълча за момент. Не искаше да се усмихва като глупачка на думите му. За Бога, нямаше да го направи, нямаше да му покаже колко много се радва да чуе това.

— Ти поне можеш да направиш сравнение. — Съжали още в момента, когато произнесе тези думи. Погледът му стана безизразен. Лицето му се вкамени. — Искам да кажа…

— Отлично знам какво искаш да кажеш. — Калеб скочи и стана от леглото с великолепна ерекция и ужасяващ гняв. Гордостта му беше наранена. Как можеше Айлийн да сравнява онова, което бяха имали? Остана прав и я погледна студено. — В такъв случай какво искаш, хубавице?

Айлийн застана на колене върху леглото и се зави с чаршафа. Чувстваше се гола, не само физически. Сега разговорът действително беше студен и неприятен.

— Искам да бъда независима, Калеб. Да живея в моя дом, да се върна с моите приятели, да продължа живота си. От снощи дори не знам къде са, дали са добре…

— Не се притеснявай за това. Дана е с тях — каза сухо той. — Говорех за теб и мен. Какво искаш?

— Аз…

— Каза, че искаш да направиш сравнение. Не се доверяваш на инстинктите си и искаш да видиш дали някъде там не е твоят принц. — Скръсти ръце, великолепен и невероятно секси в голотата си. — Аз те плаша. Не ме обичаш. Това каза.

Айлийн се чувстваше ужасно, когато слушаше собствените си думи от устата на Калеб. Звучаха жестоки, празни и повърхностни.

— Искам само свобода и време. — Прошепна тя и притисна чаршафите към гърдите си. — Всичко това ме притеснява. Ти ме притесняваш. Трябва да разбереш, че…

— Това, което разбирам, е, че искаш да изпробваш други — изсъска злобно той. — За да видиш дали няма да се чувстваш по-малко притеснена — повтори иронично. — Преди няколко часа ми каза, че не искаш да се доближавам до никоя женска.

— Жена.

— Какво се предполага, че трябва да правя сега? Свободен ли съм да правя каквото поискам? Това ли е свободата, за която ми говориш? Това ли искаш?

Айлийн замълча и отмести поглед. Калеб я наблюдаваше, сякаш искаше да изтръгне чаршафа и да й покаже кой наистина щеше да я притеснява. Но за нейна изненада отпусна ръце до тялото си.

— Казах ти, че за нищо няма да те задължавам — припомни й той без капка нежност в гласа. — Така ще направя, Айлийн. Ще изпълня обещанието си. Искаш свобода? Отлично. Ще ти дам свобода. Искаш да експериментираш? Прави каквото искаш. Сама. Но знаеш ли, нямаш представа какво ще ни причиниш, никаква представа. — Приближи се до нея и се наведе над леглото. Постави ръце до тялото й и я приклещи. — Знаеш ли какво? Аз също ще се опитам да бъда „притеснен“ от други жени — каза той с презрение, — може би тях няма да ги е страх от мен. Ако ти имаш това право, аз също го имам, нали?

Айлийн почувства как нож се забива в сърцето й, завърта се и я разкъсва. Внезапна ревност я прониза дълбоко.

— Защо искаш да вземеш това решение? — попита той неспокойно, когато видя, че думите му я нараняват. — Не го прави толкова трудно… Казах ти, че ти ще определяш ритъма на тази връзка. Можем да вървим напред бавно. Ти ще водиш. — В гласа му имаше нежност и разбиране.

— Преди малко ми каза, че нямам избор и трябва да ти се подчинявам. — Тя отметна косите от лицето си и вдигна брадичка. — Какво се разбираме в края на краищата, Калеб?

Това момиче го вадеше от нерви. Той се усмихна, но очите му не се смееха. Смачка чаршафите с ръце. Опасяваше се, че ще я разтърси и целуне, за да й избие от главата тази абсурдна идея. Затвори очи, стисна устни и поклати глава отрицателно. Отново се изправи и се отдръпна от топлото й тяло.

— Ще говоря с Мену. Той ще ни помогне с кръвта.

Айлийн преглътна и го погледна съкрушено. От една страна искаше да върне назад думите си, за да облекчи болката му, но тя имаше право да избира. Защо не? Тя щеше да избере половинката си, а не да следва абсурдната игра на кръв и аромати. Въпреки това сърцето й се сви, като видя как той й обърна гръб с наведена глава и тръгна към стълбите.

— Калеб, чуй ме…

— Не. — Той се обърна към нея и опря ръце на перилата. — Искаш лично пространство. Искаш да мислиш и не можеш да правиш това, когато аз съм в съзнанието ти, така че казвам стига. Няма да говоря с теб мислено. Не ме търси.

— Но…

— Айлийн — думите му бяха резки и остри, — остави ме да се подчиня на твоите заповеди. Дължа ти го, спаси ми живота. Нали? Искаш да имаш шанс, да контролираш собствения си избор. Избра да се отдалечиш от мен. Така и ще направиш. Трябва да си последователна в желанията си и искам да разбереш какво има между нас. Приеми свободата като подарък за рождения ден. Но те предупреждавам, после да не ми плачеш.

Айлийн изпъна рамене. Да не му плаче? Да не му плаче?! Надут грубиян.

— Бъди спокоен — отвърна тя гордо и саркастично. — Ще се опитам да не се влача пред теб, арогантен нахалник.

— Това няма да е приятно, Айлийн — усмихна се, развеселен от обидата. — Отново те питам. Сигурна ли си, че искаш да те оставя на мира?

— Да… повече от сигурна — поколеба се, преди да отговори. Калеб се съгласи бавно, излезе от стаята и се запъти към гардероба, за да си облече нови дрехи.

Айлийн остана загледана във вратата. Сърцето и устните й трепереха. Преглътна неочаквани сълзи, отметна чаршафите и стана от леглото. Отиде в банята и пусна хидромасажния душ. Водата беше топла. Застана под струята, отметна глава назад и отвори уста, за да може водата да влезе в нея. Сапуниса се бързо, като се опитваше да не мисли за начина, по който Калеб я докосваше, галеше и влизаше в толкова интимен контакт с нея. Сапунът миришеше вкусно, на цитруси. Като него.

Излезе от банята, обвита в хавлия. Черната й коса беше мокра. Разреса я и я приглади назад. Седна на леглото. Все още чувстваше леко дразнене там долу. Калеб беше наистина голям.

Ванирът отвори вратата. Носеше й дрехи. Подаде й ги, без да я погледне в очите. Беше изкупил цял магазин с всякакви аксесоари и дрехи. Някои от тях беше оставил при себе си, за подобни дни. Мислеше си, че ще има много такива. Дни, в които тя щеше да остава в леглото му, без да го е планирала.

Предполагаше се, че Айлийн ще иска отново да спи с него, но не беше така. Тя искаше да избяга. Всички жени, които беше имал, умираха да бъдат с него, след като бяха правили секс, а той ги отблъскваше. Сега се случваше обратното. Той беше отхвърленият и не му харесваше как се чувства.

— Вземи, облечи това — каза й той.

Айлийн взе черната тясна тениска и дамските дънки с ниска талия. Дори имаше комплект червено бельо „Викториас Сикрет“^[6]. Стана от леглото, като стискаше кърпата си.

Калеб я погледна. Трябваше да сподави една въздишка. Господи, беше толкова хубава. Усещаше, че е притеснена и несигурна. Погледна го с виолетовите си очи и му каза.

— Благодаря.

Калеб се изкашля.

— Дядо ти пътува насам. Облечи се бързо. Много е ядосан, че си прекарала нощта тук.

— Е… добре. — Трябваше да махне хавлията, а вече не й се струваше правилно да се съблича пред него. — Би ли…? — Посочи му да се обърне.

— Не, разбира се, че не. — Погледът му беше студен, но в разширените му зеници се четеше болка. — Няма нещо, което да не съм видял. Побързай. След пет минути ще е тук.

Стоеше изправен пред нея. Висок, заплашителен и бляскав. Трябваше да събере цялата си воля, за да не се хвърли към него. Той беше божествено красив, с такава дива и пленителна хубост, че изглеждаше нереален.

Но се държеше като грубиян. Искаше да я накара да се почувства неудобно, но тя не можеше да възпре реакцията на хормоните си. Беше перфектен, а вкусът му към модата — безупречен. Сега беше облечен с черен панталон и риза „Бърбъри“^[7], леко разтворена на гърдите, с цвета на очите й. Носеше огромен „Таг Хойер“^[8] на китката и погледна колко е часът. Миришеше на „Алюр“.

Изведнъж Айлийн пусна хавлията си на пода и остана гола пред него. Гледаше го неодобрително, защото не се беше обърнал, но и с желание. О, Господи, наистина го желаеше отново.

Калеб я изгледа. Галеше с поглед прекрасното й тяло. Стегнатите, леко мускулести крака, фините кости на таза й, гладкия корем, тънката талия, перфектните гърди, възхитителното лице.

Тя не разбра много добре какво се случи, но изведнъж закопня като обезумяла той да я докосне. Болна ли беше? Беше му казала, че няма да спят заедно отново, а сега го молеше с езика на тялото да я опипва и възбужда както преди. Така той нямаше да има сериозно отношение към нея.

Калеб имаше мощна ерекция, но очите му продължаваха да я гледат безизразно, като някаква стока.

— Калеб, аз… — пристъпи към него.

— Какво? — Той се приближи заплашително. Скри ръце в джобовете си, за да не забележи тя стиснатите му юмруци.

Тя преглътна, но не отстъпи. Калеб искаше да я уплаши, беше ядосан. А тя отново имаше нужда от него. Не можеше да прикрие това. Не искаше да го прикрие. Единственото, което искаше, беше той отново да я прегърне и да правят любов.

— Виж, може би аз… съм малко…

— Възбудена.

— Щях да кажа объркана — изръмжа тя, обидена от думите му.

— Сега си възбудена — каза й той с нараняващ тон — и искаш да те докосна, нали? Но, мила, това е просто нещо физическо, както ти правилно се изрази… реакция, която със сигурност може да предизвика у теб и друг мъж. Аз няма да те разубеждавам.

Думите му бяха като студен душ. Айлийн погледна голото си тяло и обу бикините си пред строгия поглед на Калеб. Никога не се беше срамувала от тялото си. Сега се срамуваше.

— Имаш нужда от студен душ. Айлийн.

Как можеше да е толкова жесток? Тя изпитваше нужда да бъде с него физически, да се слее със своя cáraid. Горката. Скоро щеше толкова силно да го желае, че да я боли тялото, а беше абсолютна начинаеща в това. Несъзнателно му се беше поднесла на тепсия, но именно по тази причина той я беше отхвърлил. Е, добре, искаше да отвърне на удара й. Освен това тя трябваше да разбере, че има нещо по-силно освен тази сексуална връзка.

Айлийн стисна зъби. Сложи сутиена си, облече тениската и дънките си. Но не откъсна поглед от него. Поемаше обидата геройски. Беше червена като домат и чувстваше сърцето си леко пропукано. Е, вече знаеше какво е усещането да си отхвърлен. Така ли се беше чувствал Калеб?

Калеб не разбра добре онова, което излезе от устата му, след като я видя облечена. Бяха думи, които никога не би искал да каже, думи, избрани, за да наранят горди и красиви жени като нея. Думи, които една cáraid никога не би искала да чуе, а още по-малко такава с кръв на берсерк.

— Мислеше, че ще падна в краката ти ли, хубавице? Че няма да мога да се въздържа? — намръщи се той. — Много се надценяваш — започна да прекалява. — Смяташ ме за разгонено животно ли, Айлийн? Да, очевидно е. Някой, който като те види гола, би коленичил пред теб и би забравил всичко само за да те изчука. Аз съм воин, красавице — каза с пренебрежение, — и не обичам да ме унижават. — Изправи се в цял ръст пред нея и я принуди да отметне глава назад, за да го гледа. Кучешките му зъби се показваха под горната му устна. — Значи разбра. Нямаше никакъв смисъл да се правиш на уличница. Не се хванах. — Усмихна се гордо. — Може би не си чак толкова неустоима, колкото си мислиш. Е, никога не е късно да стъпиш здраво на земята. Виж ти… — учуди се с театрален жест — това ме навява на мисълта… Може би не си моята cáraid и сме се объркали сериозно. Нали ти така мислиш? — Хвана я за брадичката, за да вижда очите й, когато нанася последния удар. — Кажи ми, Айлийн? Защото, знаеш ли, може би имаш право?… Моята жена трябва да бъде по-истинска жена, а не капризно страхливо момиченце. Трябва да има много по-силна власт върху мен, да ме побърква от желание, да бъде по-смела, а днес ти не ми показа това. Макар че, знаеш ли, чукаш се добре. — Чу се звънецът на къщата. — Спаси те звънецът, Айлийн. Дядо ти вече е тук.

Отдели се от нея, но видя как от лилавите й очи се спускат най-големите сълзи, които беше виждал през дългото си съществуване. Беше подло да постъпва така с нея, още повече когато отлично знаеше, че тя е объркана.

За момента така беше най-добре. Щяха да се отдалечат един от друг след това унижение. И така, ако се налагаше да се виждат, без да могат да са заедно, нещата щяха да бъдат по-лесни.

— Кажи на дядо ми, че… сега се качвам. — Гласът й трепереше от тихите ридания.

Калеб хвана толкова силно дръжката на вратата, че щеше да я изтръгне. Погледна я през рамо. Беше скрила лицето си, седеше на леглото и раменете й не преставаха да треперят.

Пое дълбоко дъх и излезе от стаята, сякаш го гонеше дяволът. Да, по-добре така.

Айлийн искаше да вика, да изтръгне сърцето си, за да спре силната болка. Не я бяха подготвили за този вид болка, от отхвърляне. Калеб я беше унижил няколко часа след като бяха правили любов. Беше се подиграл с нея, озлобен, сякаш тя не струваше и пукната пара. И всичко това, защото му беше казала, че не иска да спи отново с него. Беше й отмъстил жестоко. Тя беше готова да върне назад думите си, да му каже, че вероятно се чувства объркана за тях двамата, за тяхната връзка. Но вече нямаше значение. Не беше важно дали й беше казал тези думи, защото се беше почувствал отхвърлен, за отмъщение или защото действително ги мислеше. Такива думи не се казват на една половинка. Никога. Тя знаеше това от дневника на Хаде и от собствения си женски инстинкт. Хаде беше казала, че отхвърлянето от една половинка, от една cáraid, е открита кървяща рана, най-силната болка, която може да бъде причинена. Дана също й го беше казала. Цялата й същност на берсерк и ванир се беше пробудила с неговите думи. Беше вбесена, но и съсипана.

Нямаше никакъв смисъл да се правиш на уличница. Може би не си моята cáraid… Моята жена трябва да бъде по-истинска жена… а ти днес не ми показа това.

Чу гласа на дядо си и скочи от леглото. Беше много ядосан и ако не я видеше скоро, щеше да се случи нещо много неприятно. Втурна се в банята и наплиска лицето си с ледена вода. Бузите й веднага порозовяха. Избърса се с хавлията, изтича да отвори вратата и се появи в хола. Калеб нямаше да я види отново разплакана. В никакъв случай.