Лена Валенти
Книгата на Хаде (4)

3.

Пътуването до Англия мина по-лесно, отколкото се очакваше.

Когато стигнаха до частния самолет, Ейлийн едва събра сили, за да отиде до стълбите за качване на борда. Успя само защото Калеб я буташе. Огледа се. Не знаеше нито къде се намира, нито дали все още е в Испания. Това ли беше първият самолет, в който се качваха?

Калеб я настани до себе си, далече от останалите трима, които крадешком й хвърляха похотливи погледи. Тя покриваше торса си, както можеше, но ранената ръка я болеше толкова, че едва успяваше да я повдигне. Сви се на кълбо и отново се обърна с гръб към Калеб. Трепереше. Климатикът в самолета беше твърде силен. Преди да затвори очи, трябваше да изтърпи Каал, който няколко пъти й се изплези, като въртеше езика си в кръг. Не можеше да заспи. Опитваше се, но не можеше. Ами ако се отпуснеше и установеше, че са я съблекли и…

Не, това не. Преструваше се, че спи, за всеки случай. Беше по-добре да затвори очи, отколкото да гледа лицата им. Все още очакваше, че тези същества ще покажат нещо като съчувствие. Ако се бореха за техните събратя и отмъщаваха за убитите, това означаваше, че имат сърца, нали?

А ако имаха сърца, значи все още имаше надежда за нея. Или може би не.

Когато пристигнаха в Англия, две поршета като онези в Барселона ги чакаха на летището. Влязоха в колите и потеглиха.

Докато се опитваше да разбере къде се намират, Ейлийн успя да прочете една табела, на която пишеше „Уест Мидландс“^[1], после друга с надпис „Бирмингам“^[2] и последната, която можа да разчете — „Дъдли“^[3].

Дали са стигнали по-далече не разбра, защото задряма. Очите й започнаха да се затварят, независимо от усилията да ги държи отворени.

Колата спря рязко и тя погледна назад. Видя как фаровете на другото порше изгасват. Моторите заглъхнаха.

Боже мой! Вече беше пристигнала.

Искаше да изглежда спокойна и горда, но не успя. Когато Калеб я изведе от колата, коленете й бяха сякаш от желатин и не можеше да ходи. Трепереше неконтролируемо и със сигурност изглеждаше много зле.

Той я изгледа презрително.

— Хайде.

Хвана я за лакътя и тръгнаха.

Наоколо беше толкова тъмно… Знаеше обаче, че има много растителност. Миришеше както в нейната градина, когато беше мокра след поливане. Натъжи се, като си спомни за дома си. А Брейв? Дали беше добре? Някой трябваше да се грижи за него. Беше само на три месеца, паленце, нейното паленце.

Преведоха я по стълбища, които се спускаха в подземни тунели. Не виждаше нищо, но те явно виждаха на тъмно или следваха ултразвуци, като прилепите. Не си представяше, че е възможно някой от тях да се превърне в прилеп.

Отвориха една врата и нахлу светлина. Навлязоха в лабиринт от коридори с каменни стени и издълбани по тях символи, необичайно красиви, загадъчни. По таваните имаше корнизи от масивно злато, с кантове и инкрустации от скъпоценни камъни. Подът беше от светъл, полиран мрамор, по който отекваше шумът от токовете на военните ботуши, които те носеха с изключителна грация.

Ейлийн погледна надолу. Краката й бяха боси и издрани. Може би се беше одрала на асфалта или някой камък се беше забил в стъпалото й.

Тръгнаха по по-широк и дълъг коридор. В края му имаше дъбова врата със златни дръжки във формата на лапи.

Калеб сложи ръка върху дръжката, като хвърли последен поглед на Ейлийн. Тя наведе глава. Не искаше да го гледа.

Влязоха в овална зала, толкова просторна, че можеше да побере поне две хиляди души. Нещо невероятно за подземие. Мястото беше красиво и пищно, макар че на Ейлийн й дойдоха в повече готическите същества, събрали се там. По средата на залата бяха поставени шест елегантни големи кресла с келтски мотиви. В тях седяха четирима мъже и две жени, облечени с пурпурни качулки и мантии. Наоколо стояха множество хора с чаши от бохемски кристал в ръце. Ейлийн забеляза, че чашите са празни.

Мъжете бяха едри, снажни и заплашителни. Студени и… неустоимо красиви. И всички, без изключение, я гледаха с гладен поглед.

Жените бяха елегантни, с неземна красота. Приличаха на богини. Толкова красиви бяха… И те я гледаха. С любопитство, но също така с глад и омраза.

В залата зареше тишина. Цялото внимание беше съсредоточено върху нея, а тя правеше всичко възможно, за да не избухне в плач.

Самаел я бутна и тя падна на колене в кръга с вписан пентаграм, гравиран със злато на пода. Дали това не беше символът на вещерството и магията? Шестте кресла оформяха полукръг пред нея. Тя погледна гневно назад. Омръзна й тези свине да я тормозят така.

Калеб я изгледа невъзмутимо.

— Къде е баща й? — попита един от мъжете с качулки.

— Проблем при операцията, rix^[4] Гуин — отвърна Калеб.

— Проблем?

— Самаел не можа да се въздържи — отговори той и изгледа косо Самаел.

Каал и Мену потвърдиха, за да подкрепят Калеб.

— Самаел? — Мъжът извади едрата си ръка, за да го повика. — Обясни.

Ейлийн огледа бързо шестимата. Лицата им не се виждаха, само устните — чувствени както на жените, така и на мъжете.

— Тор беше мой брат, rix — поясни Самаел. — Знаеш добре с какви методи си служат хората-ловци срещу нас. — Обясняваше спокойно, сякаш наистина не го интересуваше какво ще кажат другите. — Не заслужаваше милост. И когато ми падна в ръцете… го убих.

— Хм… нямаш право да го убиваш — отговори една жена. — Да разбираме ли, че не си се подчинил на заповедите на Калеб по собствена воля?

Самаел стана неспокоен.

— Не беше по собствена воля, maru^[5] Беата.

— Така ли? — настоя тя. — Тогава искаш да кажеш, че не си знаел какво правиш. Спънал си се и без да искаш, си забил кучешките си зъби в него.

Тонът й беше укорителен и тя очевидно не очакваше отговор, а съгласие и мълчание от негова страна.

Самаел стисна зъби и кимна. Косата падна върху лицето му. Ейлийн беше убедена, че не се чувства засрамен, но сведе глава, за да не изгледа тази жена с цялата омраза, която явно чувстваше. Очевидно не понасяше заповеди.

— Разкайваш ли се, Самаел? — отново попита Беата.

— Не, не се разкайвам и ако можех, бих го направил отново, maru.

— Това е неуважение към нас, към Калеб. Той дълго обмисля как да се действа в тази операция. По-късно ще се разправяме с теб. Ще бъдеш затворен в стаята за гладуване — заключи Беата. — Знаеш как се наказва неподчинението. Няма да оставим това без последствия.

Самаел кимна превзето в знак на съгласие.

— Калеб — продължи Гуин. — Това ли е убийцата?

Ейлийн не можеше да види лицето му, но усещаше силния поглед на мъжа върху себе си.

— Да, rix — отвърна Калеб хладно.

— Проникна ли в съзнанието й? Наистина ли е създание без скрупули?

Калеб вирна брадичка и кимна утвърдително.

— Да, нямам никакво съмнение, но все още не го е показала пред мен. Микаил я е обучил добре. Притежава умения, свързани със съзнанието, и не позволява да проникват в главата й.

— Ти поиска пред Съвета Wicca^[6] двамата със Самаел, тъй като сте лично свързани с Тор, да бъдете единствените отговорни за залавянето на тези две лица — каза Беата. — Трябва ли да разбирам, че и ти не си успял да овладееш ситуацията? Да не би да си изгубил контрол над операцията? Върна се само с единия от тях.

Ейлийн се усмихна на властния и непреклонен тон на тази тайнствена жена. Щяха ли да я убият, ако кажеше, че грешката на Калеб със Самаел се дължи на това, че той се забавлява твърде дълго с нея, като я опипваше и заплашваше в стаята й? Или ако кажеше това, всички щяха да избухнат в унизителни аплодисменти, предназначени за него, като герой?

Калеб погледна изтормозеното тяло на Ейлийн и се упрекна за времето, което беше загубил с нея на горния етаж. Но просто не бе могъл да го избегне. Тялото й го зовеше, както магнитът зове метала.

— Добре — продължи жената, тъй като той мълчеше. — Смяташ ли, че все още можеш да се заемеш с нея? Смяташ ли, че действително може да бъде полезна за нашите проучвания и за обезвреждането на обществото на ловците?

— Мисля, че докато не я подчиня, няма да мога да изтръгна нищо повече от нея. Но тя ще ни бъде полезна, и то много. Тя разполага с целия списък с контакти на баща й, знае процедурите, които се спазват. След като открием всички замесени, ни остава само да се мобилизираме, за да ги хванем заловим.

— Но всички можем да пием от нея и да разберем какво крие от нас и какво знае, нали? — попита Самаел и го изгледа крадешком.

Калеб го погледна предизвикателно. Самаел не можеше просто да посегне на Ейлийн. Щеше да я убие. Този ванир беше неконтролируем в желанието си за отмъщение. Дали и той щеше да е същият спрямо Ейлийн? Щеше ли да загуби контрол, когато бъде с нея? Само като си помислеше каква наслада щеше да изпитва с тялото й, членът му отново се втвърдяваше.

— Самаел — каза Гуин. — Ти си нарушил принципите на поведението на ванирите. Мнението ти сега няма значение.

Калеб се усмихна вътрешно.

— Шибай се, копеле — каза Ейлийн през зъби.

Шестимата се изправиха едновременно от креслата си, когато чуха думите на Ейлийн. Кръвта на Самаел нахлу в очите му и те станаха изцяло червени.

— Спокойно, Самаел — каза Калеб и го задържа с ръка. Изкриви устни в усмивка. — Много е цапната в устата… — поясни пред Съвета притеснено. Не беше необходимо да я оправдава, но го правеше.

— Забелязваме — посочи Гуин. — Разкажи ни как ще я накажеш?

— За жена като нея — обясни Калеб с остър и деспотичен тон — първият удар ще бъде да се превърне в нещо, което е мразела и е помагала да бъде унищожено. Тъй като преградите в съзнанието й са доста стабилни, трябва част от енергията, която ги поддържа, да се разпръсне.

Присъстващите в залата слушаха със затаен дъх обяснението му.

— Ще стане моя робиня.

Събраното множество избухна в смях и аплодисменти.

— Виж ти, Ейлийн — каза жената, наречена Беата. — Това вече наистина боли, нали? Да си легнеш с най-големия си враг, да станеш като него и за капак на всичко да предадеш твоите хора. Аз не бих могла да издържа — каза откровено. — Но мисля, че на никоя от жените, събрани тук, не й е мъчно за теб.

Ейлийн вдигна предизвикателно към нея синьо-сивите си очи.

— Робиня… — замисли се Гуин.

— Тя е горда жена. Това ще я унижи достатъчно и ще ми послужи, за да преодолея защитните прегради на съзнанието й — поясни Калеб. — Искам да разбера какво мислят за нас, не само какво е сторила. Чрез кръвта мога да разкрия само действията й. Чрез съзнанието й — нейните шефове, целите им, техните бъдещи действия като организация.

— А после? — попита Беата, като продължаваше да гледа Ейлийн. — Какво ще правиш, когато вече няма да имаш нужда от нея?

— Ами — отвърна той и сви рамене с искрен жест. — Тя е курва, а от курви винаги има нужда, нали? Не виждам защо да я убиваме.

Мъжете избухнаха в смях.

Ейлийн го погледна крадешком и разбра, че макар да я беше защитил от останалите трима, щеше да й наложи най-страшното наказание. Все още не разбираше защо, но преди беше видяла нещо различно у него. Явно беше сгрешила.

— Да, остави я на мен — изкрещя глас от множеството.

— Или на мен — извика друг.

— А защо не на всички? — предложи Калеб, като видя как мускулите на гърба й потрепват. — Тя е сторила много злини на ванирите. Затова нека всички ванири отмъстят на нея. Аз ще бъда първият.

Залата избухна в аплодисменти и възторжени възгласи. Калеб приличаше на истински герой. Точно както бе очаквала.

— Тишина. — Беата вдигна ръка и всички се подчиниха. — Ейлийн, как ти се струва предложението на Калеб?

Ейлийн наведе глава и заплака тихо. Нима имаше още сълзи? Всички я гледаха и се радваха на унижението й. Никой не й съчувстваше.

Тя вдигна брадичката си и ги остави да видят как сълзите се спускат по бузите й.

— А на теб как би ти се сторило, Беата? — попита я така смело, че много от присъстващите се учудиха. — Така се казваш, нали? — добави Ейлийн със същото презрение. — Това, което отличава нас, жените, от мъжете е, че можем да изпитваме състрадание към нашите врагове. Такава е същността ни. Не ми ли съчувстваш? Никоя от вас ли не ми съчувства?

Беата пое дъх, стана от креслото и тръгна към нея. Сред присъстващите се чу шепот.

Жената ванир се наведе към Ейлийн и я хвана за брадичката, за да я погледне в очите й. Остави качулката си да падне и разкри безупречната си красота. Косата й беше руса, почти платинена, очите — кафяво-червеникави, а устните — плътни и изящно изписани. Бялата кожа създаваше впечатление за крехкост, но чертите й бяха секси и излъчваха студенина.

— Изпитахте ли състрадание към моите двама сина, когато ги отвлякохте и убихте? Две невинни деца? — попита тя с равен тон.

Ейлийн усети как сърцето й се къса.

— Аз съм невинна — прошепна тя, — но макар че искате да ми навредите, все още имам достатъчно сърце, за да ти съчувствам за стореното с децата ти. На никого не трябва да се случва подобно нещо.

Беата стисна устни и в очите й блесна студенина.

— Виждаш ли празните чаши? — попита тя с безразличие.

Ейлийн ги погледна.

— Щяха да се напълнят с твоята кръв. Щяхме да те разпорим и да оставим кръвта ти да изтече. Да, щяхме да пием от теб и щеше да умреш, след като разкриеш пред нас всичко. Това беше първоначалният план.

— В такъв случай убийте ме — отвърна Ейлийн решително.

— Не ние решаваме това. Калеб е твоят господар. — Погледна го и притвори очи. — И очевидно те иска само за себе си. Жалко — изцъка с език. — Не си ли му благодарна, че ти спасява живота?

— Живота? — попита Ейлийн иронично. — Ако наричате живот вашия начин на съществуване, тогава се моля, ако има бог там горе, да ме убие веднага. Не ви познавам, но малкото, което знам, е, че ванирите са жестоки и насилници. Отвращавате ме. Няма да съм ничия курва и никой от вас няма да ме подчини. Никога… — Подпря се на една ръка и се изправи. — Казвате, че има хора, които ви преследват и убиват без угризения. Аз видях как онзи вампир — посочи разгневено Самаел — уби баща ми и бодигарда ми също без угризения. Две човешки същества. Техният живот — за живота на децата ти. Не е ли справедливо? Сега сте същите като хората, които наричате ловци. Вече трябва да сте спокойни.

Така ли мислеше наистина? Разбира се. Баща й и бодигардът й бяха невинни. Също като двете деца на Беата. Между другото… Вампирите могат ли да имат деца? Може би Беата ги беше родила, преди да я превърнат в такава…

Атмосферата в залата се нажежи. Чертите на ванирите станаха сурови. Ейлийн си помисли, че едва се сдържат да не се нахвърлят върху нея и да я разкъсат. Но Калеб явно имаше някаква позиция сред тях.

Беата се изправи с грацията на змия и се усмихна.

— Много си смела, малка кучко — прошепна на сантиметър от гърлото й. Беше по-висока от нея. — Освен това си много добра актриса. Тук няма вампири и ти отлично знаеш това. Ние сме ванири и сме създадени от боговете, за да защитаваме човечеството от nosferátum и хората като теб. Жалко, че си избрала да бъдеш убийца — изгледа я с искрено уважение. — С енергията на амазонка, която струи от теб, мисля, че всеки ванир ще бъде готов да го яздиш цяла вечност. Мнозина биха те призовали да се присъединиш към нас. Ти обаче си жертва на своите решения. Но това — вдигна вежди и се усмихна пренебрежително, като я гледаше в очите — вече няма значение, защото… ще те изчукат, при всички положения. По един или друг начин днес ще умреш.

Всички избухнаха в аплодисменти, а Ейлийн притисна още по-силно гърдите си с ръце, за да се стопли. За тези хора сексът беше фикс идея. Трябваше да чувства страх, а усещаше единствено гняв от невъзможността да докаже истината. Каква разлика имаше между тях и вампирите?

Беата се обърна, отиде до креслото си, седна и отново покри главата си.

Членовете на Съвета погледнаха Калеб и кимнаха. Позволяваха му да я отведе, за да стори с нея онова, което иска.

Той я хвана за лакътя и я накара да се обърне. Тя едва имаше сили да ходи. За първи път Калеб си даде сметка колко лошо се бяха отнесли с нея. Бузата й беше подута и посиняла, горната устна, сладката горна устна, също беше леко възпалена. Китката й беше счупена. Беше се борила с болката, без да се оплаква, без да покаже слабост. Истинска амазонка.

Зла амазонка.

Жестока, лоша, убийца.

Не можеше да си позволи да изпитва угризения за онова, което беше сторил с нея.

Не, нямаше да изпитва.

— Тръгваме — бутна я той, за да върви до него.

— Къде ме водиш?

— Според много жени те водя направо в рая. Но за теб може да се окаже чистилището.

Когато Калеб й се усмихна, можеше да се закълне, че видя кучешките му зъби. Наведе глава и завлачи крака към своето чистилище. Цялото тяло я болеше. Имаше нужда от много сили, за да изтърпи Калеб.

Вървяха по толкова дълъг коридор, че изглеждаше безкраен. Когато реши, че вече са пристигнали, на пътя им изникна стълбище с поне двеста стъпала за изкачване.

Тя не можеше да направи нито крачка повече. Раните по краката я боляха твърде много. Подпря се на стената под една факла и затвори очи.

— Сега пък какво ти става? — попита той раздразнено.

— Не мога да вървя повече.

Калеб плъзна поглед по невероятните й крака и го спря върху малките й женствени ходила. Имаше червенини и рани между пръстите, както и възпалени ранички около петите.

— Продължавай — каза той.

Тя отвори очи и го погледна невиждащо.

— Казах ти, че не мога, кучи…

Калеб постави едната си ръка под коленете й, а другата обви през кръста й. Взе я на ръце, сякаш тежеше колкото чувал с перушина.

— Сякаш е първата ни брачна нощ — каза той цинично.

— С тази разлика, че никога няма да бъда твоя жена — възрази тя.

— Не искам да си моя жена. Никога не бих обичал човек като теб — изгледа я косо. — Просто искам да те чукам.

Ейлийн беше изненадана. Суровите му думи контрастираха с начина, по който я беше вдигнал. Беше я поел нежно, а не грубо и безчувствено. Тялото му беше топло. Меко казано топло. Беше истинска клада… Несъзнателно се сгуши в него, напук на всичките си принципи.

Значи щеше да я притежава, независимо дали иска или не. Изведнъж й стана много студено. Беше толкова премръзнала, че имаше нужда от одеяло, за да се стопли. Вместо това до нея беше мускулестото, стегнато и горещо тяло на Калеб.

Беше изненадана и от това, че всеки път, когато той я докосваше, изпитваше странното чувство за убежище. Как беше възможно? Той щеше да се възползва от нея. Той смяташе, че тя е негов враг, убийца. Беше я наранил физически. Щеше ли да се отнася така с нея, ако бяха в друга, напълно различна ситуация. Как можеше да си мисли за това сега?

Тя не желаеше да усети аромата му. Ах, как хубаво ухаеше. Миришеше на гора и нещо подобно на „Алюр“ на „Шанел“. И на мъж. На истински мъж.

Тя не искаше да затвори очи, нито да опре глава на рамото му, но го направи. И го направи, като се чувстваше напълно отпусната ръцете му. Неговите умения ли бяха това? Той не можеше да чете в съзнанието й, но можеше да я подтикне да направи каквото пожелае? Това ли беше?

— Ти ли ми внушаваш да се държа така? — попита го тя, без да може да се откъсне от него. Беше обгърнала с ръце врата му и говореше с устни, долепени до шията му.

Членът на Калеб беше толкова твърд, че всеки момент можеше да застреля някого с копчето на панталона. Момичето беше нежно и същевременно предизвикателно. Правеше го нарочно.

— Да не би Самаел да те е ударил по главата и аз да не съм забелязал? — отвърна й той с усмивка.

Това шега ли беше? Шегуваше се с нея? Колко сюрреалистично изглеждаше всичко.

— Всъщност сторихте ми много неща, но до момента не сте ме халосали по главата — отвърна тя. — Като гледам какви грубияни сте, рано или късно ще го направите.

— Ако продължаваш да отговаряш по този начин на всички, скоро някой ще го направи, не се съмнявай. Много си цапната в устата.

— Много лошо се отнасяте и сте несправедливи с мен. — Гласът й пресипна. — Трябва да се защитя…

Калеб стегна гърба си и започна да изкачва стълбите по-енергично. Колкото по-бързо стигнеше и я хвърлеше на леглото, толкова по-добре. Ако продължаваше да я носи по този начин, накрая щеше да й поиска прошка за всичко. Най-лошото беше, че нямаше никаква причина да прави това. Тя не беше невинна.

— Защо не престанеш вече?

Ейлийн вдигна глава от рамото му и го погледна намръщено в очите.

— С какво да престана?

— Престани да се преструваш. Стига си лъгала. Поеми отговорност за това, което си направила, и заплати за него с цялата доблест, на която си способна, същата, която те кара да вдигнеш високо глава пред всички. Като продължаваш да се държиш, сякаш нищо не си направила, изглеждаш като страхлива кучка. Ванирите мразят страха. Предпочитам да те виждам като безочлива и смела кучка. — Погледна я в очите и сви рамене. — Ще спечелиш повече уважение и освен това ми става по-твърд.

Ейлийн го погледна, без да мига, и отвърна студено:

— Какво ще стане, когато откриете, че нямам нищо общо с това, за което говорите? Какво ще правите, когато се докаже, че ви виждам за първи път, че сега разбирам за вашето съществуване, че нито аз, нито баща ми сме замесени в преследването на нещо или някого? Никога не съм убивала. Никога. Не обичам жестокостта, насилието, несправедливостта…

— Не се отказваш лесно, нали? — Въпросът му не очакваше отговор.

Ейлийн стисна устни и отново скри лице в рамото му. Брадичката й започваше да трепери за стотен път. Беше непоносимо. Сгушена в него, изпитваше отвращение от себе си. Струваше й се, че се продава. Тялото й обаче реагираше инстинктивно. Изпитваше нужда да се слее с това на Калеб. И го мразеше.

— Не ти внушавам да се държиш така — прошепна той. — Не ме интересува дали се чувстваш комфортно с мен. Всъщност мисля, че се опитваш да ме съблазниш. Подкупваш ме, за да съм по-мил с теб, нали?

Тя отново почувства напрежение, но не помръдна. Жлъчен сок от стомаха й се надигна към устата. Какво от това дали ще бъде мил с нея? Животът й вече не струваше нищо. Беше изгубила всичко за няколко часа. Баща си, дома си, кучето си… контрола върху живота си.

Стигнаха до края на стълбището. Най-после. Опияняващият аромат на Ейлийн замъгляваше съзнанието му. Отвори вратата и опипа стената, за да намери ключа за осветлението. Разкри се вътрешността на най-изискания и модерен дом, който някога беше виждала. Стаите бяха овални. Защо? На червения таван бяха нарисувани големи очи на бик. Подът беше покрит с тъмен паркет и контрастираше с белите стени на помещението. Вляво имаше американски тип кухня, последно поколение, „интелигентна“. Цялото оборудване беше марково, черно и металик. Хладилникът беше огромен.

Вдясно се простираше изключително широк хол. Или може би изглеждаше широк, защото имаше много празно пространство. Плазмен 56-инчов телевизор „Сони“ със система за домашно кино оформяше кът за отмора. Имаше и бели кожени дивани с табуретки. А върху диваните бяха пръснати възглавници — черни на червени и бели ивици. Вдясно, почти на метър разстояние, имаше модерна камина. Калеб явно обичаше технологиите и скъпите коли като онези, които беше видяла.

Големите прозорци на къщата бяха изцяло затъмнени и през тях не се виждаше навън.

Прииска му се да й обясни някои неща за къщата, като например защо всички стаи са овални. Но тя не беше гостенка, нито пък бе добре дошла, а заложница, която щеше да бъде поробена завинаги.

Между кухнята и къта за отмора широко стълбище се изкачваше на горния етаж. В края му стоеше жена. Стълбите бяха дървени… Жена?

— Дана, какво правиш тук? — попита Калеб и се изчерви, Ейлийн го погледна. Той се изчервяваше? Коя беше тя? Огледа жената. Беше красавица и приличаше на него. Брюнетка, с дълга вълниста коса, със зелени, необичайно светли очи, като неговите.

— Това ли е тя? — попита момичето със сладък съблазнителен глас.

— Аха — потвърди той.

Дана слезе елегантно по стълбите. Явно осъзнаваше красотата си. Спря пред Ейлийн.

— Спести си коментарите — каза й Ейлийн. — Знам, че ще ми кажеш, че съм боклук, че се отвращаваш от мен, че заслужавам да ме измъчват, да ми изтръгнат ноктите и да ми оскубят косите… Аз обаче не съм тази, за която ме смятате, и освен това чувствата ни са взаимни.

Дана погледна изненадано Калеб.

— Сложи й намордник — предложи тя и повдигна вежда.

— Повярвай ми, ще го направя — отвърна той. — Всичко наред ли е, сестриче?

Да, Ейлийн беше познала. Приличаха си, защото бяха брат и сестра.

Дана пое дълбоко дъх и рязко издиша.

— Идвам да ти кажа, че не одобрявам това, което ще правиш — изгледа го продължително, без капка уважение.

— Не го одобряваш? — каза той и се усмихна. — И какво?

— Помниш ли mamaidh^[7]?

Калеб пребледня, когато чу това.

— Ако я помнеше — продължи Дана, — нямаше да направиш това, което си намислил, и още по-лошо — ако я държиш при теб против волята й, ще застрашиш всички ни.

— Няма от какво да се страхуваме. Тя никога няма да излезе оттук. Дана.

— Това е жена. — Скръсти ръце и я изгледа от глава до пети. — Никога не подценявай една оскърбена жена.

— О, моля те…

— Не е там въпросът — изсумтя тя. — Искаш да си припомниш онова, което изживя майка ли? В ролята на Гал ли ще бъдеш?

Тъжен спомен нахлу в ума на Калеб. Съзнанието му го пренесе назад във времето, когато все още беше човешко същество, едва на четиринайсет години.

— Мамо, къде те водят тези мъже? — попита, докато наблюдаваше мъжете с червени поли, сандали, метални ризници и щитове.

Дана го държеше за ръка, разплакана и с изцапано лице. Тя беше само на десет години.

— Не се притеснявай за мен, миличък — отвърна майка му. — Където и да съм, винаги ще се грижа за вас. Винаги ще ви обичам с цялото си сърце.

Наведе се и ги прегърна едновременно. Зад нея много други жени правеха същото с децата си.

Висок мъж с дълга брада и червеникава коса се доближи и я хвана властно за ръката.

— Тръгваме.

— Остави ме да се сбогувам с тях — помоли го тя.

— Вече няма да си майка, няма да си съпруга, сега си само моя робиня — сряза я той, като я гледаше похотливо.

— Гал, ти си гаден предател — каза Калеб с детския си глас и с пълни със сълзи и омраза очи.

— Майка ти е моята награда за това, че бях съобразителен и застанах на страната на по-силните, Кал. — Изгледа го от глава до пети и добави: — Скоро ще служиш на нашите войски, а след няколко години сестричката ти…

— Остави ги на мира — извика майка му.

Гал я зашлеви и я просна на земята.

Калеб се хвърли на врата му и го заудря по главата. Но Гал беше висок човек и ръцете на Калеб не можеха да го наранят. Гал го сграбчи за косата, хвърли го и тялото на детето се преметна във въздуха.

— Утре ще дойдат за вас — каза Гал и повлече майка му.

— Мамо… Не… Мамо…

Мъжът издърпа майка му, качи я в една кална и мръсна каруца и я отведе в римския лагер.

Мъглата на миналото се разпръсна и Калеб се върна в настоящето. Разтърси глава, за да прогони болезнения спомен. Имаше обаче неща, които винаги щяха да го преследват.

Погледна Ейлийн и се замисли над думите на сестра си.

Ейлийн издържа погледа му. Чудеше се къде се беше отнесъл през последните няколко минути.

— Върви си, Дана — помоли той.

— Това не е хубаво. Това поведение е в разрез с ценностите на ванирите — упрекна го тя и опря показалец в рамото му. — Ако искаш, я накажи, но не я обвързвай с нас. Дай й заслуженото, убий я или я пусни на свобода, но недей…

— Защо не? — попита той през зъби.

— Защото, ако си легнеш с нея и я трансформираш, няма да можеш да живееш, като знаеш, че ще зависи вечно от теб. И какво ще стане, когато откриеш твоята cáraid^[8]? Много добре знаеш какви са отношенията в двойката ванири. Тя няма да го понесе и накрая ще се превърне в…

— Престани, Дана. — Хвърли й изпепеляващ поглед. — Решението е мое.

— Няма смисъл да се жертваш по този начин — прошепна тя тъжно. — Знаеш, че това, което ще направиш, не е добро. Сърцето ти на келт, не само ванирът, ти казва това. Да не би да искаш да бъдеш наказан? Искаш да се самобичуваш, за да се почувстваш по-добре?

— Не. Искам само да отмъстя за Тор.

— Аз го обичах колкото теб. Беше ми като брат, знаеш това. Можеш да отмъстиш, без да се налага да поемаш вина и да се обвързваш с нея. Рано или късно тя ще ни предаде. Предай я на Съвета и те ще решат. Трябва само да пият от нея и всичко ще се изясни.

— Ще я убият — каза той и погледна крадешком Ейлийн. — В момента, в който опитат от нея, ще я убият.

— И така ще си плати, нали? — попита объркано Дана. — Не искаш ли да умре? Това е най-добрият вариант. Тя е убийца.

— Убеди го — обади се Ейлийн. — Убийте ме. Моля ви, убийте ме.

Дана вдигна вежди и погледна Калеб.

— Май само ти не виждаш очевидното? А ти, кучко, няма ли да се бориш за живота си?

— Не мога да се боря за нещо, над което нямам контрол — каза Ейлийн сурово. — И не мога да се боря, когато никой не ми вярва. Явно вие вече сте произнесли присъдата още преди да ме познавате.

— Млъквай вече — каза той. — Дана, върви си.

— Калеб, не го прави — помоли пак Дана.

— Казах ти да си вървиш.

Дана тръгна намръщена към вратата. Отвори и Ейлийн усети силен мирис на мокра пръст. На нощ. На нивото на улицата ли бяха? Колко ли беше часът? Пет или шест сутринта?

Дана се обърна към тях и каза:

— Не си длъжен да го правиш. Сбогом.

Калеб не се обърна към нея. Чу как вратата се затвори и се заизкачва по стълбите към горния етаж.

Пулсът на Ейлийн се учести. Боже мой, щеше да се случи. Тя, тя… беше още девствена, а той щеше да спи с нея. Без да бъде внимателен. Без загриженост. Без прелюдия.

Дланите й изстинаха и започнаха да се потят. Дали не беше паднало нивото на кръвната й захар? Дано. Това беше единственото й спасение. Освен това нямаше инсулин. Ако припаднеше, може би той нямаше да й стори нищо.

Калеб я носеше на ръце, невъзмутим. Студен като гранит. Спря пред една метална врата, сложи ръка върху малък екран вдясно и вратата се отвори. Влезе в някаква тъмна стая и вратата се затвори зад тях.

Калеб прошепна нещо на някакъв старинен език и малки факли по стените се запалиха и осветиха стаята. Още една овална и невероятно просторна стая. С голямо легло по средата, с черни чаршафи и завивки и бели възглавници. Под леглото имаше дебел червен килим. Дали в стаята имаше още нещо? Ейлийн не забеляза.