Лена Валенти
Книгата на Хаде (29)

28.

Три дни. Три дни, без Айлийн да реагира. Рут, Мария и Габриел се грижеха за нея сутрин. Дана, Мену и Каал — през нощта.

Дядо й и берсерките идваха при нея всеки ден и винаги си тръгваха тъжни и с наведени глави, защото виждаха, че състоянието й не се подобрява.

Калеб се възстановяваше в съседната стая. Мену се беше заел да ги храни венозно, но и двамата знаеха, че Айлийн се намира на някое много по-спокойно място и е необходимо нещо силно, за да я върне обратно. Беше в дълбока кома вече повече от седемдесет и два часа. Беше изгубила много кръв.

Преди да потъне в дълбок сън, Калеб заповяда да му източат много кръв, за да я прелеят на нея. Не спеше. Не спеше, откакто ги взеха и ги отведоха у дома, за да се грижат за тях.

Изкарваше деня в леглото, със затворени очи, в тъмнина. Тъй като Айлийн не го хранеше вече, не можеше да стои на слънце. Не говореше с никого. Дори с Мену, който се занимаваше с почистването и дезинфекцирането на раните му и вземаше от кръвта му.

В своята стая Калеб се опитваше да й вдъхне сили. Говореше с нея за всичко. Преди три дни в Тинтагел^[1] беше разрушил грубо бариерите й и тя нямаше сили да се съпротивлява. Знаеше, че неговата cáraid ще се изгуби, ще се носи между този и другия свят, а той ще бъде нейната котва, за да се върне.

Разказваше й всичко, което беше видял от момента на своята трансформация, за живота преди боговете да се срещнат с тях в Стоунхендж. Разказа й как е ядосвал сестра си, когато са били малки, и как го е вбесявала тя.

Разказа й какво е почувствал първия път, когато я видял през прозореца в дома й в Барселона. Колко се разкайва, че се е отнесъл толкова лошо с нея. Колко се разкайва, че не се е разкрил пред нея, както е заслужавала.

Айлийн беше придала отново смисъл на живота на всички безсмъртни, които бяха отегчени от дългото си съществуване. Нов смисъл на това да отхвърлят Локи и неговите изкушения. Беше доказала, че могат да се променят, че могат да се обединят и да се борят заедно за едно общо благо, макар че ставаше въпрос за кланове, които са били във вечна вражда. Айлийн им показа, че за любовта няма бариери, нито закони, нито раси. И че всичко е възможно.

— Аз бях много привързан към Тор — обясняваше й Калеб. — За мен той беше пример, който да следвам, и макар че кланът уважаваше както него, така и мен, всичко, което знаех, го бях научил от него. Ти си като него, Аилийн. Не можеш да се предадеш. Защото знам, че съм се променил през тези дни и всичко добро, което започнаха да виждат другите в мен, го дължа на теб. Ти ме направи по-добър човек и вече няма да мога да продължа живота си, ако теб те няма. Можеш ли да си представиш каква дарба си ми подарила? Мога отново да ходя под слънцето, álainn. Ти си моят най-хубав подарък, най-голямата изненада. А аз как ти се отплащам? Попадам в клопка и те излагам на опасност. Аз съм глупак.

— Калеб?

Той се вцепени. Айлийн му говореше.

— Калеб, не спирай. Продължи да ми говориш. Ти си, нали?

— Да, mo chailin. — Очите му бяха затворени, но сълзите се стичаха въпреки това.

— Не знам… не знам как да те намеря. Гласът ти е като балсам.

— Айлийн? Къде си? Защо не се върнеш при мен?

— Не знам как. Покажи ми. Води ме.

Калеб събра сили и стана от леглото. Нямаше да загуби мисловния контакт, каквото и да става. Отвори вратата на съседната стая и влезе в нея, като се олюляваше. Айлийн лежеше неподвижна и бледа в леглото. Белите чаршафи не прикриваха прекрасното й стройно тяло. Беше малко отслабнала, но той продължаваше да я намира за красива.

Коленичи до нея и хвана ръката й. Опря чело в нея.

— Аилийн, положи усилие, заради мен. Имам нужда от теб. Следвай гласа ми.

— Студено ми е.

— Не, мила. Моят глас ще те стопли. Аз ще те стопля.

— В един коридор съм и не знам коя врата да избера… Изгубила съм се.

— Избери моята. Моята врата.

— Каква е тази врата? Какво има зад нея?

Сърцето на Калеб се късаше. Видя как две сълзи падат върху белия чист чаршаф. Бяха негови.

— Зад вратата е моето сърце.

— Твоето сърце? Не мога да те видя.

— Да. Няма нужда да ме виждаш. Почувствай ме.

— Какво още има зад тази врата?

— Има един огромен надпис, на който пише ЛЮБОВ. Аз ще ти дам най-чистата любов, най-дълбоката и дълготрайната. Избери ме, Айлийн. Аз… аз… — преглътна. Каква ли сила притежаваха тези думи, за да го карат да се чувства малък и ужасно крехък? — Аз те обичам. Ще се боря за теб, за това, което имаме. Не го разбирах преди. Но ти ми отвори очите към един свят, пълен с емоции. Ела при мен. Позволи ми да се грижа за теб. Избери ме. Обичам те.

Калеб зачака разтреперан някакъв отговор от Айлийн, на колене, смирен и честен, както никога досега. Покорен пред нея.

— Айлийн? — Вдигна очи, за да погледне обичаното лице.

Не отговаряше. Погледна вечния възел. Пак започваше да пари. Погледна нейния през белезите, които лека-полека се заличаваха. Проклетият Самаел. Не можеше да забрави колко страдание й беше причинил.

— Айлийн, моля те… Не ме оставяй. Остани с мен.

След тези думи Калеб загуби съзнание и падна на земята.

 

 

— Кога ще мога да го видя? — попита Айлийн и намести възглавницата зад кръста си.

— Почакай до утре — скара й се Дана и махна превръзката от бедрото й. — Брат ми иска да бъде силен пред теб и преди да се събудиш, е припаднал. Не беше спал три дни и беше загубил много кръв.

— Той ме върна тук — прошепна Айлийн и погледна през прозореца. Да, върна я с думите си. Болката беше останала назад, но не и желанието да чуе отново от устата му думите, които й беше казал мислено. — Кога ще се събуди?

— Скоро. Още ли те боли главата? — попита я Дана. Беше изненадана от тънкия белег, който беше останал на бедрото й. — Много бързо се възстановяваш.

— Благодарение на брат ти. Не разбирам как е позволил на Мену да подготви толкова кръв за мен. Да. Все още ме боли леко.

Разбира се, че я болеше. Калеб беше разбил защитната й стена с експлозия. Но никога нямаше да го обвини за това. Благодарение на него беше жива.

— Благодарение на теб сега сме в безопасност, Айлийн — посочи Дана. — Нападението не ни изненада и въпреки че в битката паднаха и някои от нашите хора, повечето оцеляха. Благодаря ти. — Стисна ръката й.

Айлийн се усмихна.

Рут показа глава през вратата и почука.

— Може ли?

И двете се зарадваха, когато я видяха. Рут носеше кутия бонбони.

— Как се чувстваш днес?

— Вече съм добре. Имам нужда да изляза оттук. Изведи ме.

Рут се усмихна и погледна Дана.

— Не мога — сви рамене.

— Рут — каза Айлийн и взе кутията бонбони от ръцете й. Отвори я и ги покани да се почерпят. — Трябва да поговорим за твоите… способности. Помогна да бъдат спасени както ванири, така и берсерки.

— Не — отвърна Рут, докато дъвчеше един бонбон. — Беше случайност.

— Не говори глупости. От какво те е страх? Рут, просто искам да знам откъде имаш дарбата да говориш мислено с хората.

— Слушай. Не искам да съм опитно зайче, става ли? Възползвайте се от това, което се случва с мен, винаги когато пожелаете, но ме оставете на мира. Достатъчно ми е това, което онзи нацист ни накара да правим, а на всичко отгоре и да се подлагам на някакви експерименти.

— Габриел добре ли е? — попита загрижено Айлийн.

— Да. Тръгна с Ноа да ви търси. Беше отчаян и не вярваше, че някога ще те види жива и здрава. Знаеш ли, че му прилошава от кръв? Когато видял пода на онова място обагрен в червено, почти припаднал.

— Дойде да ме види тази сутрин. Не спря да ме прегръща. — Горкият Габриел. Колко ли страх беше преживял заради нея.

— Ще тръгвам. Когато Калеб се възстанови, искам да види, че съм подготвила всичко, което поиска. В противен случай с Габриел незабавно ще отидем в някой концлагер. — Усмихна се зловещо на Айлийн.

В крайна сметка за Рут Калеб беше диктатор. Но Айлийн знаеше, че тя вече изпитва добро чувство към него.

— Рут, не би трябвало да се прикриваш — посочи Дана.

— Какво? Не се прикривам.

— Ти си специална. Какво лошо има в това? — попита я Дана, докато се наслаждаваше на вкуса на един бонбон с бадеми.

— Всичко. Погледни в какъв свят се намирам. Върколаци, вампири… А сега и някаква предполагаема дарба. Аз съм човешко същество, за Бога, не би трябвало да говоря за това с никого.

— Именно. Ти си човешко същество, Рут. Нова стъпка в еволюцията. Не ти ли се струва, че е така?

— Стига. Не искам да слушам повече — укори я тя с поглед. — Всъщност видях как дядо ти поглъща устата на Мария — изтърси тя, сякаш без да иска. — Искаш ли да поговорим за това?

Айлийн и Дана избухнаха в смях.

— Знаеш ли как дядо ми е разбрал какво става и е отишъл в Улвърхамптън, преди някой да го предупреди? — каза Айлийн и си пое въздух.

— Осветли ме. — Рут пребели очи от прелестния вкус на един бонбон с черен шоколад.

— Защото е бил с Мария, когато се свързах с нея.

— В леглото?

— Аха. — Айлийн повдигна вежди.

— Значи Мария ще бъде твоя баба — посочи Дана.

— Не. Мария ще бъде Мария. Моята Мария — отвърна Айлийн.

— Значи трябва да я попиташ защо е успяла да получи твоето мисловно послание. Нали?

— Няма нужда — усмихна се Айлийн. — Вече ми беше казала, че има дарба. Ти не беше.

— Добре, момичета. Не искам да слушам повече. Карате ме да настръхвам. — Рут стана и тръсна огнената си грива. — Освен това трябва да отида да се заробя отново.

Дана и Айлийн се засмяха и я изпратиха усмихнати.

— Почивай си, Айлийн. И събирай сили, че когато Калеб те хване…

— Рут! — възкликна тя.

 

 

Беше дванайсет през нощта. Айлийн умираше от желание да види Калеб, а той, проклетникът, още не се беше събудил.

Беше решила тя да го събуди. Точно така. Беше облякла светлолилав халат до глезените. Под него нямаше нищо.

Постоянно мислеше за онова, което й беше разкрил. Как беше водил стъпките й между двата свята. Хванати за ръка. Не я беше пуснал нито за миг.

Наистина се упрекваше за това, че отива да го събуди. Калеб трябваше да почива, но нуждата й от него я подтикваше да продължи. Днес тя щеше да бъде ловецът, а той — плячката.

Отвори внимателно вратата и се плъзна вътре като змия.

Стаята ухаеше на него. На вкусно и сочно манго. Веднага почувства сърбеж около кучешките зъби.

Той не се беше хранил както трябва от дни. Мену вземаше от нея кръв, за да му я прелее, но това не беше достатъчно, за да възстанови изцяло силите си.

Тя се приближи до леглото. Вече му бяха махнали сондите. Тялото му, малко по-слабо, но все така мускулесто, се очертаваше под чаршафите.

Айлийн се вцепени, когато видя лицето му. Беше толкова влюбена в него, че сърцето я болеше, като го гледаше толкова беззащитен.

Наведе се, за да постави една невинна целувка на челото му. Погледна го съкрушено, докато галеше копринената му коса, черна като крило на гарван.

— Здравей, миличък… — Погали вечния възел на китката му и зърната на гърдите й настръхнаха. Възелът беше възвърнал естествения си цвят. Открояваше се перфектно.

Колкото и да й се искаше, не можеше да се нахвърли върху него. Калеб имаше нужда от още малко почивка. И тя реши, че ще му я даде, защото я беше извел от тъмнината и й беше казал, че я обича.

Бяха минали часове след онзи момент и тя беше сигурна, че е бил искрен. Искаше да повярва на думите му.

Въздъхна. Щеше да почака до сутринта, за да ги чуе от устата му. Но толкова й се искаше… Всички й бяха разказали за събитията и за подвизите на Калеб. За това как се беше борил. Как всички бяха отстъпили.

Обърна се, за да излезе от стаята, глупаво потисната от това, че не можеше да успокои огъня, който усещаше между бедрата и в сърцето си.

Опита се да отвори вратата, но не успя. Сякаш беше залостена. Бутна я малко по-силно. Нищо. Погледна нагоре и видя мощната ръка на Калеб, която държеше вратата.

Айлийн се обърна рязко и се озова срещу голите му гърди.

— Къде си въобразяваш, че отиваш, мила? — Гласът му беше дрезгав и тих след толкова дни мълчание.

— Аз… не исках да те будя. И тогава… се… — По дяволите, защо беше толкова нервна?

— Щях да съм луд, ако те оставя да си тръгнеш сега, малката.

Той я притисна в прегръдките си толкова силно, че Айлийн едва си поемаше дъх. Зарови лице в косата й и вдиша. Затвори очи от удоволствие.

— Carbhaidh… — прошепна с нежност и желание.

— Калеб.

Айлийн обви ръце около врата му и също го прегърна силно. Лицето й потъна в шията му. Калеб я вдигна и я понесе към леглото.

— Ти трепериш. — Айлийн вплете пръсти в косата му.

— Ти също, мила. Ти също — прошепна той.

Айлийн се усмихна и му позволи да я качи върху леглото и да я остави права там. Всичко, което можеха да си кажат, щяха да си го кажат с жестове, с ласки, целувки и стенания.

— Гладен ли си? — попита го тя, постави ръце на гърдите му и се заигра със зърната му.

Калеб потвърди. Като животно, което се нуждаеше от дневната си дажба. Хвана я за задните части и я привлече към себе си.

— Умирам за теб, Айлийн. Никога повече недей да ме плашиш така. Чуваш ли?

Айлийн почти се разплака. Бутна го в гърдите и леко го отблъсна. Погледна го в очите и си съблече халата като съблазнителка.

Калеб изръмжа и огледа прекрасното й тяло.

— Не ме предизвиквай — предупреди я той.

— Не правя това, то mo duinne. — Пристъпи към него и прокара език по долната му устна.

Това беше достатъчно за Калеб. Притегли я към себе си и обходи устата й умело и всеотдайно. Постави я да легне. Под него. Устата и езикът му заличиха съзнанието й, възбудиха я и започнаха да я изтезават. Покри с ръце гърдите й и започна да ги гали с благоговение.

Не беше способна да обича този мъж повече, отколкото го обичаше. Искаше да изкрещи това.

Калеб си свали панталона с едно движение и пенисът му изскочи в пълното си великолепие. Намести се между краката й и се отпусна върху нея с цялата си тежест.

— Айлийн, толкова силно се нуждая от теб… Никога повече не ме оставяй — помоли я с насълзени очи.

— Няма — отвърна тя. Гледаше го втренчено в очите.

— Сърдиш ли ми се? — Облиза шията й като котарак.

— Да се сърдя?

— Отново проникнах в главата ти. Онази нощ си тръгнах, без да те предупредя, без…

— Шшт… — Тя постави пръст върху устните му. — Не си постъпил зле, Калеб. Онази нощ са те излъгали. Всеки друг би се хванал в капана. Но никой не говори за това сега. Всички казват, че няма по-силен и смъртоносен воин от Калеб от Британия. Това говорят. Ванири и берсерки. А аз, като твоя cáraid, се гордея с теб. Ти се бори за мен. Воюва за мен. И ме спаси. И проникна в съзнанието ми отново. Благодарение на това съм тук с теб. Как бих могла да ти се сърдя? Искам да възстановиш мисловния контакт с мен. Нека се слеем, Калеб. — Айлийн разтвори още малко крака.

— Айлийн, толкова много ми харесва това, което казваш.

Калеб наведе глава и облиза гърдите й. Трепереше от силното желание, което чувстваше към нея. Забеляза лек белег върху лявото хълмче.

— Той те ухапа тук — изръмжа като ранено куче.

— Да. — Айлийн преглътна.

— Аз ще залича този спомен, mo leannán. — Отвори уста и засмука нараненото място. Ближеше я и я целуваше с внимание и всеотдайност.

Айлийн движеше бедрата си от удоволствие. Искаше той най-после да проникне.

Плъзна ръка между телата им и хвана пениса му. Той подскочи в ръката й. Гореше. Нежен и твърд.

— Калеб…

— Мила. — Хвана я за китката и отмести ръката й от члена си. — Недей да правиш това, или няма да издържа дълго.

— Няма нищо — отвърна тя.

— Напротив. — Плъзна устни по улея между гърдите й и се спусна надолу, като я целуваше чувствено, докато стигна до пъпа й. — Какво още ти стори Самаел?

— Ни… нищо. — Беше се разгорещила, а той щеше да я побърка.

— Не мога да понеса, че те е наранил — прошепна той върху корема й.

— Калеб, не ме боли това, което ми стори той. Ти ме излекува.

— Аз? — Продължи да се спуска към триъгълника с черни къдрици. — Кажи ми как.

Айлийн го погледна в очакване.

— Но това вече е минало — увери я той и я ухапа нежно по вътрешната част на бедрото.

— Кое?

— Живея, за да ти служа, любов моя. — Разтвори още краката й. Раменете му не й позволяваха да ги събере. — Няма нещо, което да не съм готов да сторя за теб. Няма. — Усмихна се и наведе глава, за да я погали с език между краката.

Айлийн започна да мята главата си встрани. Беше го хванала за косата. Дишаше трудно. Стенеше от удоволствие. Отчаяни викове излизаха от гърлото й.

Калеб проникна с език в нея и я обходи отвътре.

— Искам да те чуя да стенеш, Айлийн.

— Калеб, вече… вече го правя…

— Не е достатъчно. — Погълна я с уста, устни, зъби и език. Айлийн беше толкова мокра, че мислеше, че се разтопява. Извиваше задните си части нагоре-надолу, а когато вече настъпваше кулминацията… Калеб удължи още повече кучешките си зъби и я ухапа, като забоде дълбоко резците си в нея.

Айлийн го сграбчи и дръпна косата му. Заби пети в дюшека и се изви към него. Изкрещя с изненада и облекчение.

Калеб поглъщаше жадно всичко, което тя му даваше. Нейният мед и нейната кръв. А Айлийн чувстваше как той става по-силен с всяка глътка. Мисълта, че го съживява, я възбуди още повече.

Калеб се изпълваше с щастие и радост от това, че доставя удоволствие на своята cáraid, и виждаше как тя се отпуска с него.

Продължи да я ближе, докато спазмите от нейния оргазъм престанаха. После прокара език, за да почисти струйката кръв, която се стичаше между краката й, и така затвори раната.

Изправи се и се намести между краката й.

— Заболя ли те, leannán?

Айлийн още се връщаше от небесата.

— Не… не. — Тя преглътна и се загледа в него. — Калеб, изглеждащ много добре сега.

Калеб се усмихна, изцяло отдаден на нея.

— Ти ми даваш живот. Даваш ми светлината на слънцето. Чувствам, че нищо, което мога да ти дам или да направя за теб, не може да се сравни с подаръка, който ти ми даде. — Целуна я и опря чело в нейното. — Бях мъж, отдаден на една кауза. На войната. — Направи един тласък между бедрата й и плъзна главичката на члена си сред нейната влага. Тя потрепери. Той също. — Не знаех какво е да обичаш.

— А… сега знаеш ли? — Погали носа му с нейния, съучастнически и нежно.

Калеб се съгласи като страдалец.

— Поеми ме в себе си, мила — заповяда й и взе лицето й в ръце. Ръце на воин, целите в белези. Изглеждаха още по-силни на фона на красивото й крехко лице.

Айлийн потвърди с потънали в сълзи очи. Хвана го с ръка и го насочи към входа си. Калеб изстена, а тя изсъска. Ухапването я беше направило много чувствителна, но по-скоро щеше да се остави да я убият, отколкото да го спре.

— Поеми ме — каза й той, докато проникваше до най-дълбоките места.

Айлийн разтвори още повече крака, за да го намести по-добре и да го улесни в проникването. Хвана задните му части и заби нокти в тях, водена от усещането за пълнота и крехкост, предизвикано от мощните му тласъци.

— Знаеш ли, Калеб? Знаеш ли какво е любовта? — попита го тя и го целуна по брадичката сред разтърсващи конвулсии.

Калеб не й позволяваше да обърне лицето си или да отмести поглед. Искаше да я гледа, докато я обладаваше.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Защото… защото те обичам, Айлийн. Ти ме научи как да го правя.

Айлийн затвори очи, за да могат сълзите да излязат и да престанат да замъгляват погледа й. Калеб беше красив. Черната му коса падаше върху нея. Тя я хвана с една ръка, а с другата го галеше по бузата.

— Кажи го пак.

— Обичам те.

— Пак.

— Обичам те, мила. Искам те. Имам нужда от теб. Обожавам те. — Тласъците бяха все по-силни.

— Обичам те, Калеб — каза тя и доближи лице до неговото.

— Как е възможно?

— Има обяснение. Луда съм. — Тя се усмихна и прехапа устна.

— Кажи го пак.

— Обичам те. Об…

Целувката, в която потънаха, беше почти смъртоносна. Не можеха да си дадат повече от това, което си даваха в този момент. Калеб беше хванал лицето й.

— Всеки момент ще… — засмя се той и отново си пое дъх.

— Да. И аз…

— Нахрани се, cáraid. — Проникна в нея по-грубо. Знаеше, че приближават кулминацията.

На Айлийн й причерня пред очите, а зениците й се разшириха. Хвана го за косата и го дръпна към себе си. Потърка нос в шията му. Калеб потрепери от очакване. Тя заби кучешките си зъби в неговата плът и започна да пие. И двамата изпитаха оргазъм. Съзнанието им се отвори, споделиха мисли, потребности, мечти и желания.

Беше нощ на оргазмите. Следваха един след друг и ги извисиха до невероятни нива на удоволствието.

Калеб продължаваше да поклаща нежно задните си части, проникнал в нея. Укротяваха се взаимно с думи и сладки целувки.

— Не се затвори за мен — каза й учудено Калеб.

— Нито ти.

— Ти си луда по мен. — Повдигна едната си вежда като пират и Айлийн избухна в смях. — Не забравяй това.

— Не се надувай.

— Аз съм луд по теб, малката, и няма да го забравя.

— Значи… караниците приключиха? — попита тя и го погали по брадата.

— Не знам. Помиренията ми харесват — прошепна той и я ухапа по меката част на ухото.

Плъзна пръст между веждите й, по носа й, погали устните й и спря в палавата трапчинка на брадичката й.

— Is comb lium thu, mo ghráidh^[2] — каза той и я целуна по устните.

— Is comb lium thu glá mhor, mo ghráidh^[3] — отговори тя и отвърна на целувката.

— Завинаги?

— Докато продължава вечността.

Когато съмна, Калеб я взе на ръце. Бяха завити само в чаршафите от леглото. Летяха заедно през светлото небе, безоблачно и синьо. Колкото по-високо се издигаха, толкова повече слънцето придаваше загар на кожата им.

Айлийн се притисна до него. Не пропускаше нищо от полета. Очите на Калеб изглеждаха много по-светли сега, на слънчева светлина.

Калеб можеше да излиза на слънце. Това беше дар от нея.

— Да, мила. Ти ми даде всичко — прошепна той в ухото й.

Айлийн се усмихна нежно.

— Къде отиваме?

— Искам да ти покажа каква ще е твоята роля в нашето общество.

— Търсил си ми работа? — Не можеше да повярва.

— Не. Просто се замислих за онова, което ми каза. — Спуснаха се към един хълм, заобиколен от потрепващи диви цветя.

Айлийн огледа учудено мястото. Беше прекрасно.

— Защо дойдохме тук?

— Тук — каза той и я прегърна, долепен за гърба й — ще бъде построено твоето училище.

— Какво?

— Представи си една красива сграда, с цветове в тон с околността. Вътре ще има множество деца, които ще искат да чуят своята нова учителка.

— Но, Калеб. — Тя се обърна и го хвана за брадичката. — Аз не мога да обучавам обикновени деца. Не, не мога. Необходими са разрешителни… Родителите могат да се усъмнят в мен. Кучешките ми зъби, цветът на очите ми… Не…

— Шшт — постави пръст върху устните й. — Не говоря за човешки деца. — Калеб се забавляваше, като гледаше обърканото й изражение. — Помниш ли, когато спомена пред мен, че ако можеше да преподаваш, би започнала от нас?

— Да.

— Ние имаме деца, Айлийн. И те имат нужда от нови ценности. Ще ти се доверим да ги обучаваш. Искам да доведа тук децата на берсерките и да се смесят с нашите.

— Калеб…

— Ти можеш да ги обучиш в нови принципи. Ти се идеалният пример за тях. Ти си смесица от двете раси. Не сме несъвместими и не е трябвало да враждуваме. Като започнеш да сплотяваш нашите деца, ти можеш да компенсираш вредата, която двата клана си причиниха взаимно. Те ще създадат ново общество, ако се вслушат в теб. Один знае, че аз бих те последвал и със затворени очи.

— Калеб, аз… не знам какво да кажа.

— Кажи да. — Погали я по бузата. — Това е проектът, който очакваше. Нека да дадем урок на боговете и на нашите истински врагове. Да им покажем, че отсега нататък сме едно цяло. Техните деца са и наши, нашата земя е и тяхна. Бъди опората на това начинание, mo ghráidh.

— Говори ли вече с дядо ми?

— Разбира се. Не бих се осмелил да предложа нещо без неговото одобрение. Каза ми, че се гордее с мен — потвърди той развълнувано.

Айлийн не можеше да повярва. Нейният проект. Нейната мечта все още съществуваше. Предлагаше й я един ванир, първичен и груб, но с огромно сърце, който я обичаше повече, отколкото си мислеше, че е възможно.

Сълзите се търкулнаха по бузите й.

— Надявам се, че това са сълзи от радост — прошепна Калеб.

— Така е — каза тя и ги избърса с ръка. — Така е.

— Тогава? Приемаш, нали?

— Да… За Бога, разбира се… — Хвана го за раменете, скочи върху него и обви крака около кръста му. Възседна го. — Да, Калеб. — Целуна го по очите, бузите, брадата, веждите.

Калеб затвори очи, потънал в екстаз от такова нежност.

— Остава още много работа — каза той, отметна чаршафа с едно движение и го постла на земята. Целуна я страстно. Беше я хванал за задните части и я галеше между краката.

— Още много работа… — повтори тя весело.

— Да. И трябва да сме готови за всичко — увери я той и застана на колене върху чаршафа. Беше я прегърнал. Постави я да легне отпусната и покорна и застана върху нея. — Започнала е битка. И имаме нужда от подкрепата на всички, за да завърши добре.

— Да. — Тя го дръпна и го целуна. — Млъкни, Калеб… после ще ми говориш колко трудно ще бъде. Ти си тук и ме правиш щастлива, mo duinne. Сега е ден и никой няма да дойде да ни притеснява. Прави любов с мен, а после ще се заемем с всичко останало, mo ghráidh.

— Както искаш, моя Айлийн. Както искаш.

Целунаха се нежно и правиха любов, изцяло отдадени един на друг.

Никой не ги притесни.