Лена Валенти
Книгата на Хаде (27)

26.

— Готово. Вече се събужда.

Чуваше този глас в далечината. Искаше да помръдне, но не можеше. Беше й студено и усещаше, че е дрогирана. Къде беше? Къде беше Калеб? Какво бяха направили с него? Ако беше мъртъв, дали щеше да го почувства?

Размърда се леко, опита да се раздвижи. Тогава разбра, че е завързана. Поиска да отвори очи, но силна светлина я заслепи.

— Вдигни лампата — заповяда нечий глас.

Звучеше ли й познат? Не. Не искаше да е истина. Беше Самаел. Пое си дъх разтреперана, сякаш беше плакала с часове, и усети миризма на гнило. Зловонието идваше от него.

Устата й лепнеше. Знаеше, че са я дрогирали и беше вързана върху много студена метална маса.

— Здравей, племеннице. — Самаел се усмихна цинично. — Бих те отвел в някоя от моите къщи, но твоите приятели любезно ги обсадиха и изгориха. Изправете я — нареди той.

Металната маса се завъртя на деветдесет градуса и я остави във вертикално положение. Ръцете й бяха разперени встрани, а краката — разкрачени.

Погледна Самаел. Беше истински вампир. Блед, с червени очи и тъмни сенки около тях, жълти зъби и морави устни.

— Пусни ме — прошепна. Мускулите й се събуждаха лека-полека. — Къде съм?

Самаел избухна в смях.

— Погледни я, Калеб. Тук е по твоя вина.

— На хълма Гластънбъри, álainn — прошепна Калеб.

Когато чу тези думи, тя разбра, че Калеб е заедно с нея и е още жив. Радостта и надеждата я изпълниха.

— Не успя да я защитиш, както постъпи и с нас преди толкова години.

— Не… — изстена Айлийн и се опита да фокусира погледа си. Нямаше да позволи да го обвиняват за това.

Загледа се по-съсредоточено, за да види къде се намира. Сив, мръсен под. Вдигна очи и видя, че в него е забито дърво. Няколко сантиметра по-нагоре мръсни кървящи крака бяха заковани към дървото с метален клин през пищялите. Айлийн стисна устни пред тази гледка. Черен панталон покриваше мощни крака, които сега бяха беззащитни и в много лоша позиция. Голият торс беше обагрен от кървави петна. Разпънатите на кръст ръце бяха приковани за китките към дървото. Помисли си, че ако погледне по-нагоре, ще избухне в плач.

Когато го погледна в очите, зарида отчаяно.

— Калеб… Какво са ти сторили?

— Не плачи, мила — каза й Самаел и я дръпна рязко за косата. — Заслужаваше си го. Уби повече от петнайсет от моите хора, сам, и освен това те изложи на опасност, защото му казах, че ако се съпротивлява, ще те убия.

— Калеб… как… как…?

— Не се притеснявай, álainn — прошепна Калеб и се насили да се усмихне.

Самаел се обърна и го удари с юмрук в корема. Калеб остана без дъх и пребледня.

— Спри, проклета свиня — извика Айлийн.

Самаел я погледнах пламтящи от гняв очи.

— Нито дума повече. Чу ли? Ако не искаш да го обезобразя пред очите ти.

Айлийн стисна устни. Щеше да направи всичко, само да не го нараняват повече.

— Какво искаш от нас, Самаел? — попита Калеб, когато успя да си поеме въздух.

— Вече ти казах, неудачнико. Всъщност нищо не искам. Искам само да покажа какво съм открил и затова имам нужда от нея. След като докажа, че предположенията ми са верни, вече нямам да имам нужда от теб, но Айлийн ще остане с мен.

Калеб изрева като ранено живото, разтърсваше се, опитваше се да се освободи от кръста, но при всяко дърпане плътта му се разкъсваше.

— Калеб — изхлипа Айлийн.

Затвори очи и се опита да влезе в мисловна връзка с него, но тогава Самаел я сграбчи и я удари с юмрук по бузата.

— Копеле, кучи син — изкрещя Калеб. — Ако я докоснеш отново, ще те убия…

Айлийн, която плюеше кръв от сцепената си устна, погледна крадешком към Самаел.

Самаел извади нож от тъмния си панталон. Постави острието на два сантиметра над пъпа й и почака да види как ще реагира Калеб. Айлийн си пое въздух и глътна корема си навътре. Калеб веднага замря.

— Добре — усмихна се Самаел. — Виждам, че разбирате езика, на който говоря. Престанете да се подстрекавате взаимно, Айлийн. — Погледна я укорително. — И през ум да не ти минава да общуваш с него. Нито с него, нито с ванири, нито с берсерки, разбираш ли? Аз говоря на тази честота и мога да те усетя. Ако се опиташ да съобщиш на някой какво става, просто ще го убия. — Сви рамене. — Но ще бъде жалко, защото няма да може да види какво ще правим с теб.

Микаил се появи до него. Носеше черен куфар. Беше блед и с тъмни кръгове около очите. Не беше лесно да усмири Айлийн и тъй като Самаел не го хранеше, беше принуден да пие кръв от хора. Кръвта го поддържаше жив, но тъй като това не беше видът хемоглобин, от който се нуждаеше, за да поддържа дарбите на ванир, той бързо мутираше във вампир.

— Защо правиш това, Самаел? — попита Айлийн тъжно и уплашено.

— Може би ми е омръзнало всичко — отвърна с равен тон. — Отвори куфара, Микаил. Може би ми е омръзнало да живея в сянката на живота, заробен от човешкото същество, което е много по-слабо и има много по-малко власт от мен. Какъв смисъл има в това? Живея толкова векове вече, че имах достатъчно време да видя блясъка на това същество и ми омръзна да закрилям нещо толкова глупаво, невежо и превзето. Трябва да бъде сложен край на човешката раса.

— Значи искаш да унищожиш всички човешки същества?

— Не — усмихна се той, без очите му да се променят. — Или ще подобря расата, или просто ще направя така, че да изчезне.

— Не си Господ — отвърна Айлийн.

— Не. Но благодарение на него, на моя Господ, днес съм това, което съм.

— Убиец — обади се Калеб.

— Идеалист, Калеб. — Наведе се и огледа инструментите, които Микаил носеше в куфара си. — Какво си постигнал, откакто те трансформираха? Замислял ли си се някога за това? Има ли смисъл от толкова години глад и страдание, а след това дори да не присъстваш в учебниците по история?

— Не искам да бъда запомнен с нищо, щом аз самият съм по-дълголетен от паметта на другите. Не мислиш ли?

Самаел стисна устни.

— Не се залъгвай, Самаел — продължи Калеб. — Винаги си искал главната роля. Винаги си искал да бъдеш водачът, обаче никога не са те избирали за такъв. Толкова тщеславен егоист не може да мисли за останалите. Какво щеше да направиш, освен да ни водиш на война след война между клановете, а със сигурност накрая — на война с хората? Никога не си бил миротворец и винаги си водел своя собствена борба. Не мразиш да съществуваш в сянката на човешкото същество. Не мразиш да живееш в нощта. Мразиш да бъдеш в сянката на човек, който беше по-добър от теб във всичко. Оттук идва гневът ти. Тор винаги е бил най-добрият сред нас и това те разяждаше отвътре. Ти си шибан предател.

Самаел повдигна вежди и го погледна предизвикателно.

— Аз можех да ви предложа много повече от това, което ви даде Тор. Имах знания, правех проучвания върху нас, върху нашето проклятие.

— Не. Не е проклятие — увери го Калеб. Гледаше втренчено Айлийн.

Самаел погледна Айлийн със своите почти бели очи и я погали по бузата. Тя се сви.

Калеб полудяваше, че не може да я защити. Имаше нужда от време, за да се измъкнат оттам. Как щеше да го направи?

— Сега не виждаш нещата така, защото си открил нещо, което да те успокои завинаги — прошепна Самаел. — Колко е мека… Наистина е красива. Както и да е, аз се надявах да открия поне формула, която да ни позволи да излизаме на слънчева светлина. — Микаил му подаде скалпел и той го прие невъзмутимо.

— Какво ще правиш? — пропита Калеб през зъби. — Недей да й правиш нищо, моля те. Направи го на мен.

— О, млъкни. Будиш съжаление — сряза го Самаел ядосано и насочи скалпела към него. — Знаех, че в кръвта са скрити формули, главоблъсканици, които, ако се разгадаят, могат да възстановят онова, което е увредено. Увредено като нас. Ние сме претърпели мутация.

— Убил си берсерки, измъчвал си ванири. Деца. Убил си Тор и Хаде — изкрещя Айлийн. Дръпна ремъците си и масата се разклати. — Недей да се прикриваш зад твоето желание да откриеш лек за вашия недостатък. Никой не ти вярва.

— Това не е целта. Целта е да се намери идеалната формула, която да възстанови нашата ДНК и да коригира нашето несъвършенство. Целта е да се превърнем в най-могъщия клан в света, след като можем да излизаме и на слънчева светлина. Ще бъдем непобедими. Ще бъдем господари.

— Локи те е изкушил и не си могъл да устоиш, нали? Направил си го от алчност. Всичко си направил от алчност. — Калеб го заплю. — Човек, който не може да спечели уважението на другите чрез собственото си поведение, винаги накрая иска да го направи чрез насилие. Тор беше водачът и ти пожела неговото място. Тор се влюби и ти пожела неговата жена. Тор имаше дъщеря и ти сега искаш дъщеря му. Тъжно е да преследваш винаги това, което не можеш да имаш…

— Кой ти каза, че не мога да имам Айлийн? Погледни се. — Приближи се до нея, хвана едната й гърда и я стисна. — Докосвам я и ако поискам, на минутата ще й вдигна нощницата и ще я изчукам пред очите ти. Няма да можеш да ме спреш. Ще ти хареса ли?

Айлийн изпита погнуса. Самаел нараняваше гърдата й, беше груб, а дъхът му миришеше ужасно. Разбра, че всичко това няма да приключи добре, ако не се случи чудо, ако не успее да влезе в контакт с някого… Не можеше да говори с ванири, нито с берсерки, оставаше й само… Рут. Рут беше специална. Бяха го казали както Дана, така и Адам. И двамата твърдяха, че притежава сила на съзнанието. Дали беше възможно? А Мария… Тази жена имаше развито шесто чувство. Ами ако опиташе и с нея?

Погледна Калеб. Зелените му очи излъчваха омраза. Чувстваше се безпомощен и беззащитен.

Да, Рут. Щеше да заложи на тази единствена възможност. Стисна очи и се изолира от онова, което правеше Самаел. Сега той докосваше другата й гърда и забиваше нокти в нея.

— Рут, аз съм Айлийн… и се готвят да ни убият…

 

 

Рут се събуди, заобиколена от двама берсерки. Не беше гола, просто спеше, опряна или по-скоро припаднала върху гърдите на единия от тях.

Други членове на клана също се събуждаха. Дана се приближи зад нея и й подаде ръка да стане.

— Момиче, този хидромед е… — каза Рут и хвана ръката й. Хвана се за главата и силно стисна очи. — Главата ми ще се пръсне.

— Така ли? — усмихна се Дана. — Ще бъдеш първият човек с махмурлук от хидромед.

Рут се усмихна и почисти роклята си с ръце.

— Пищят ми ушите — промърмори и разклати глава.

Дана се учуди, когато чу това.

— Ами Айлийн? — попита Рут и си направи небрежен кок. — Сигурно приличам на дрипла.

— Не си в най-добрия си вид и имаш две смучки на шията — отбеляза Дана и скръсти ръце. — Айлийн изчезна зад онези храсти. Тръгна след брат ми, разбира се.

— Разбира се. — Рут пребели очи. — О, по дяволите…

— Толкова ли ти е лошо? — Дана й помогна да седне. Рут се олюляваше.

— Не, тоест… Никога не ми се е случвало.

— Какво усещаш?

— Това нищене… много ме дразни. — Запуши си ушите. — Нищене…

— Сякаш нещо се опитва да проникне в главата ми. Сякаш…

Рут…

— Дана — прошепна Рут. — Усещам гласа на Айлийн…

— Какво? — Дана застана нащрек.

Рут… Самаел хвана Калеб и мен.

— Какво? Айлийн. Това е гласът на Айлийн — повтори Рут. Стискаше главата си с две ръце.

— Чуй ме, Рут. Трябва да предупредиш дядо ми и Дана. Чуваш ли ме? Хванаха ни. На хълма Гластънбъри сме. Мисля, че се намираме в някакви тунели… Остават малко часове до изгрева. Ако не побързате, ще ни убият. Помогни ни, Рут. Предупреди хората.

Рут скочи като подгонена от дявола и хвана Дана за раменете.

— Какво има, Рут? Недей да ме плашиш.

— Айлийн… Калеб… Хванали са ги. Трябва да предупредим берсерките и да побързаме, преди да изгрее слънцето. Ще ги убият.

 

 

Ръката на Самаел беше повдигнала нощницата й и я драскаше по корема. Вампирът облиза моравите си устни и се възхити от изваяната й фигура.

— Искаш ли да видиш какво ще направя с нея, Калеб? Ще я изчукам тук, пред теб, само за да видя как страдаш. Ще ти хареса ли? — Очите му бяха кървясали.

Калеб едва се контролираше. Кръстът, към който беше прикован, трепереше от силата му.

— На мен ще ми хареса — отвърна Айлийн с маска на безразличие. Имаше нужда от време.

Калеб обърна очи към нея.

— Не, Айлийн. Какво правиш?

Самаел я гледаше учудено. Погледът й беше студен и преценяващ. Ако не я познаваше, Калеб щеше да си помисли, че говори сериозно. Но той й имаше доверие… Айлийн замисляше нещо. Това щеше да я изложи на опасност и той не можеше да го позволи.

— Стига, Айлийн.

— Млъкни. Досаден си, Калеб. И вече ми писна от теб.

Самаел се изсмя недоверчиво.

— Винаги едно и също — продължи тя. — Ти си слаб и допускаш много грешки. Защо днес ме остави сама? Знаеше, че ни преследват, а ме изостави. Дори не ме предупреди къде отиваш. Не го правиш за първи път. — Сърцето на Айлийн се късаше, когато гледаше измъченото му изражение.

Калеб изстена. Дори юмручен удар в корема нямаше да го изненада толкова. Айлийн играеше, нали? Вече не беше сигурен.

— Ти би ли ме оставил сама днес, Самаел? — Погледна го съблазнително.

— Самаел, внимавай… — измърмори Микаил, слисан от поведението на Айлийн.

— Млъкни — нареди Самаел. — Не бих те оставил сама. Аз съм добър водач. Не допускам грешки.

— Не се съмнявам. Изглеждаш уверен и стабилен. Кажи ми, Самаел. Защо съм важна за теб? — попита го тя гальовно.

Самаел се поколеба. Играеше ли Айлийн?

— Какво целиш? — Самаел примижа и престана да опипва корема й.

Калеб наблюдаваше сцената, сякаш това не се отнасяше до него. Но не беше така. Ставаше въпрос за неговата cáraid. А неговата cáraid сега кокетничеше с убиеца на баща си, а него го отхвърляше.

— Микаил, обясни й — заповяда Самаел. — Баща ти ще ти каже.

Айлийн прехапа езика си. Искаше да каже много неща на своя „баща“.

— Преди две седмици, когато ти взехме кръв за последен път, разбрахме, че твоята ДНК започва да се променя. Това беше трансформацията, която чакахме от години. Самаел редовно опитваше кръвта ти.

— Вкусна е, между другото. Не си ли съгласен, Калеб? — Самаел се изправи срещу него и избухна в смях.

Калеб мълчеше.

— Последното вземане на кръв потвърди нашите подозрения — обясни Микаил. — След години търсене и опити най-накрая го имаме.

— Кое?

— Кръвта ти е антидот за нашия фотодерматит — каза Самаел и отново се обърна към нея.

— Моята кръв? — повтори тя, не можеше да повярва.

— Експериментирах с берсерки. — Самаел отново повдигна нощницата й и я погали по бедрата. — Те не са хора, а въпреки това могат да излизат през деня. Помислих си, че тяхната кръв би могла да ми даде отговорите, от които имах нужда. — Приближи лицето си до корема й и вдиша. — Толкова хубаво ухаеш…

— Продължавай — помоли го Айлийн.

— Не получихме от берсерките резултатите, които търсехме — увери я Микаил и се загледа в алабастровата й кожа.

— Експериментирах с хора. — Самаел облиза мястото около пъпа й. Тя потръпна, а той погрешно изтълкува това като удоволствие. Усмихна се доволен. — Хората са по-слаби от нас, кръвта им не подсилва нашите дарби, а просто засища глада ни. Тогава, когато вече бях напълно отчаян, се появи Хаде. — Погали дясното й бедро от вътрешната страна.

— Майка ми — потвърди Айлийн.

— Вече знаеш историята. Виктор вероятно ти я е разказал, преди да го убиете.

— Влюби ли се в нея?

Самаел се поколеба, преди да отговори.

— Тя ми беше изпила ума. Беше толкова съблазнителна. Начинът, по който се движеше, как се усмихваше, как отмяташе косите от лицето си. Тембърът на гласа й, бавен… провлачваше думите. Аз я дебнех. Проследявах я. Тайно я слушах. Побъркваше ме.

— Но тогава се е появил баща ми — каза Айлийн и вдигна вежди. Наблюдаваше реакцията на Микаил.

— Този негодник Тор… — промърмори Самаел, пусна крака й и изръмжа. — Той я взе.

— Искаш да кажеш, че майка ми го е избрала. Ти никога не си се представил пред нея. Никога не сте се запознали. Бил си страхливец.

— Това е неговият начин на действие — отвърна Калеб предизвикателно.

Самаел взе скалпела и без предупреждение го заби в бедрото й. Тя изтръпна, стисна очи и закрещя, докато остана без глас.

— Остави я, Самаел! Ще те убия! — извика Калеб.

— Вече ти казах да не си играеш с мен, Калеб. Нямам търпение. Това е, защото ме предизвика. — Започна да върти скалпела в крака на Айлийн. — Микаил, инжектирай му успокоително.

Айлийн стисна устни. Не искаше да му доставя удоволствието да изкрещи.

Микаил се приближи до Калеб и заби яростно една игла по средата на гърдите му.

— Са… Самаел — прошепна Айлийн. — Остави го. Той… е глупак, губещ. Не ме наказвай за неговите грешки.

Самаел вдигна поглед, за да види дали Айлийн казва истината. Извади скапела и загледа как кръвта изтича от плътта й.

Микаил изръмжа, като усети аромата й, но Самаел го предупреди, че ако се опита да я вкуси преди него, ще го убие.

— Когато Хаде и Тор избягаха, аз ги проследих. По-късно разбрах, че чакат дете. Казаха ми нашите хора, които работеха в Карпатите. Исках да те отведа с мен веднага щом се роди, но клановете там бяха много добре организирани и те закриляха. Тор разбра всичко, което се случваше с ванирите и берсерките. Разкри нашата организация и се върна, решен да предупреди клановете и да ги обедини. За щастие успях да им попреча.

— Аз им попречих — поправи го Микаил.

— Това няма значение — потвърди Айлийн. — Убили сте ги.

— След време — поясни Самаел. — Първото вземане на кръв от теб ми даде бегла представа какво би могла да правиш, когато мутираш.

— Какво мога да правя?

— Като видях, че Хаде и Тор са създали нещо като теб — продължи той гордо, — ги принудих да имат още деца, докато бяха затворени. И двамата се съпротивляваха. Исках да се уверя какво имам в ръцете си, а с теб можеше да се случи всичко, така че… Защо да не направя още няколко Айлийн?

— Не са могли. — Сълзите изпълниха лилавите й очи.

— Не. Не можаха — потвърди безизразно. — Опитах се да спя с майка ти, но тя не ми позволи и аз просто изгубих контрол. Само си спомням, че забих ножа си в корема й. След това вече не можеше да има деца.

— Какви… какви свойства има моята кръв? Кажи ми.

— Тъй като те вече не ми трябваха — той продължи да се преструва, че не я чува, — трябваше да намеря начин да бъдат заченати още хибриди. Затова отвличах както ванири, така и берсерки и им заповядвах да правят секс. Родиха се още пет хибрида. Отделихме ги от родителите им, за да ги изучим. Не издържаха изследванията. Умряха след няколко дни.

Айлийн и Калеб не вървяха на ушите си. Беше ужасно, разтърсващо. Калеб престана да се движи. Мускулите вече не му се подчиняваха.

— Какво откри първия път, когато… когато пи от кръвта ми? — Искаше й се да повърне.

— Можах да се покажа на слънце за около пет минути — отговори той и погледна крадешком към Калеб.

— Господи… И какво си мислиш, че може да направи моята кръв сега?

— Твоята кръв, Айлийн, ще ни имунизира срещу слънцето — обясни най-накрая. — Благодарение на теб ще можем да излизаме през деня винаги когато ни нахраниш добре.

Калеб се ококори изумен и потърси погледа на Айлийн. Когато очите им се срещнаха, милион сдържани думи останаха във въздуха.

Самаел взе окървавения скалпел и направи два вертикални разреза на китките й. Кръвта бликна от тях, а Микаил се зае да я събира.

Айлийн чувстваше силна болка. Самаел беше забил скалпела толкова дълбоко, че със сигурност беше срязал някое сухожилие.

— Ще направим опит. — Самаел стисна по-силно китките й.

— Но аз… Не съм достатъчна за всички.

— Не си. Но кръвта ти ще бъде достатъчна сега, за да можем да издържаме под слънцето и да правим каквото искаме. Всеки момент ще съмне и ванирите няма да могат да излязат. Берсерките все още спят и почиват след пълнолунието. Децата са наши. Те ще бъдат следващите, които ще ни дават кръвта, от която имаме нужда. Ще ги обучим и когато пораснат достатъчно, за да имат деца, ще ги използваме, за да получим хибриди, които да ни поддържат през деня. Ще бъдем непобедими.

— Не — избухна Калеб, като видя как обезкървяват Айлийн. — Няма да разреша това… — Подът леко потрепери. Малко, но осезаемо разтърсване.

— Калеб, спри се…

— Колко пъти трябва да ти повтарям? — изкрещя Самаел. Хвана ножа и тръгна към Калеб. Три силни удара в корема. Ножът потъна до дръжката и трите пъти и Калеб остана без въздух.

— Не, не! — Айлийн плачеше и крещеше, но нямаше как да се измъкнат от всичко това. Истински кошмар.

— Нали ми каза, че искаш да го направя с теб пред него? — Самаел я сграбчи за косата и силно я дръпна. Айлийн изви шията си назад, а той наведе глава към гърдата й. Захапа я силно и когато кучешките му зъби се удължиха, я разкъса.

Айлийн се разтрепери и пребледня.

— Така ще се научиш — отсече Самаел. — Не плачи. После аз ще те излекувам.

— Ще умреш, Самаел — изстена Калеб. — Ще те убия. Заклевам се. — Гласът му трепереше, остър като кучешките зъби, които бяха избили в устата му.

— Ще го убием ли вече? — попита Микаил. Пълнеше десетата чаша.

— Не, почакай. Харесва ми да гледам как страда за нея.

Айлийн губеше съзнание и кожата й ставаше все по-бледа. Лилавите й очи бяха безизразни, а устните й, розови и сочни преди, сега бяха морави и пресъхнали.

— Айлийн… — викаше Калеб. — Дръж се, Айлийн…

— Вземи двайсет от моите хора. Дай им да пият. След половин час ще съмне — каза Самаел на Микаил. — Кръвта й ще ни осигури приблизително два часа. Трябва да побързаме.

— Може ли и аз да пия? — попита Микаил. Гледаше жадно една от пълните чаши.

— Може. — Обърна се с гръб към него и започна да развързва Айлийн. Тя падна върху рамото му като труп.

— Рут… Рут… Децата. Пазете децата. Отведете ги оттам.

Не знаеше дали Рут я чува, но разбра, че това ще е последното мислено съобщение, което изпраща в живота си, ако не се случеше чудо. След тази мисъл се строполи и всичко стана черно.

— И какво ще правим с него? — Микаил, с червени от изпитата кръв устни, пренебрежително посочи Калеб с глава.

— Омаломощен е, няма да може да избяга. Ще го оставим да изпита нещастието си още няколко дни.

Главата на Калеб беше наведена, раменете му трепереха от гняв или ридания. Никой от двамата не разбра какво кара тялото му да се тресе. Не ги и интересуваше.

Микаил предупреди останалите, сред които бяха Дюбв и Финбар. Всички пиха от кръвта и излязоха. Оставиха Калеб прикован на кръста, като мъченик, забравен от своя бог.

 

 

Самаел летеше, а Айлийн висеше от рамото му. Вампирът можеше да почувства изгрева върху лицето си и въпреки това, след две хиляди години, кожата му не гореше, не пареше.

Микаил летеше до него, а шайката им ги следваше.

Микаил носеше чувал, пълен с черни торби за боклук, за да покрият с тях децата ванири и да ги предпазят от слънчеви изгаряния.

— След пет минути идвам при вас — каза Самаел на Дюбв и Финбар.

Те се съгласиха и безропотно се насочиха към Дъдли.

Самаел се отклони и разви главозамайваща скорост към английския бряг. Спусна се на плажа с Айлийн на ръце и влезе в една скалиста пещера.

Приливът се покачваше лека-полека, но това не го притесни, защото щеше да се върне, преди морето да я отнесе.

Беше полумъртва, почти напълно обезкървена. Нощницата й беше скъсана и окървавена. Синкавата й кожа не скриваше фините и нежни вени.

— Оставям те тук само за малко, Хаде. — Погали пресъхналите й устни. — Ще дойда при теб, когато приключим. — Усмихна се и забеляза грозната рана, която беше оставил на гърдата й. — Ще бъдеш моя жена. — После докосна белега на китката й. Скалпелът не бе беше успял да изреже това парче плът. Самаел изръмжа. — Този белег ще изчезне. Дори и да трябва да ти отрежа ръката.

Извади ножа си. Не беше на себе си. Постави острието върху крехката китка на момичето, но спря.

Нямаше време за губене. Разполагаше с цялата вечност, за да накаже Хаде за онова, което му беше сторила. Защото това не беше Айлийн. Не и за него. Айлийн вече не се движеше. Шията й беше отметната назад, а ръцете й бяха разперени безжизнено.

Самаел се изправи и бързо излетя от пещерата.