Кристи Голдън
Възходът на Ордата (9)

Седем

Много добре знам, че ние, орките, загубихме повече, отколкото спечелихме.

В онези дни културата ни бе неопорочена, невинна и чиста. Бяхме като деца, които винаги са били в безопасност, обичани и защитени. Но децата трябва да пораснат, а ние като народ бяхме лесно манипулирани.

Има място за доверие и никой не може да ме вини, че не съм го знаел. Но освен това е нужна и предпазливост. Тези, които имат красиви лица, могат да заблуждават и дори тези, на които вярваме с цялото си сърце, могат да ни измамят.

А това, за което тъгувам, когато си мисля какви можеха да бъдат онези дни, е загубата на нашата непорочност. И точно непорочността ни доведе до падението ни.

Дълга редица от сериозни лица се обърна да види събраните вождове на оркските кланове. Дуротан стоеше до Драка. Предпазливо бе обгърнал кръста й с една ръка, макар че не бе сигурен дали има нужда някой да я пази от нещо. Очите му с изумление срещнаха погледа на Дрек’Тар и той видя в лицето на приятеля и съветника си нещо, което го смрази до мозъка на костите му.

Искаше му се да застане до Оргрим. Двамата бяха от различни кланове, имаха различни традиции, но освен годеницата му, нямаше друг, на когото да вярва повече. Но, разбира се, Оргрим стоеше до вожда си, Блекхенд, който оглеждаше събралите се шамани със зле прикрито раздразнение.

— Онзи там отдавна не е ловувал — прошепна Драка, кимайки към Блекхенд.

— Търси си боя — въздъхна Дуротан. — Може и да си го получи. Виж им лицата на другите.

— Никога не съм виждала Дрек’Тар такъв, даже когато тялото на Майка Кашур бе премазано — каза Драка.

Дуротан не й отговори, просто кимна и продължи да наблюдава.

Нер’зул излезе напред и се запъти към центъра на тълпата. Всички се отместваха да му направят път. Той започна да пристъпва по посока на движението на слънцето и да шепти нещо. После се спря и вдигна ръце. Пред него избухна огън, който се стрелна нагоре и създаде картина, която предизвика одобрителните възгласи дори на тези, които много пъти бяха виждали подобни неща. Огънят се задържа нависоко за известно време, после се смали и се превърна в традиционен, макар и магически огън.

— Докато настъпва мрак, но само буквално, седнете около огъня — заповяда Нер’зул. — Нека членовете на всеки клан се съберат на едно място, заедно с шаманите си. Аз ще ви извиквам да се изкажете, когато дойде време.

— Може би искаш и да ти донесем някое убито животно — чу се яростен, гневен глас. — И покорно да полегнем в краката ти през нощта!

Дуротан познаваше този глас. Беше го чувал доста често по време на празника Кош’харг, когато бе по-млад, а по-късно чу и бойните викове на собственика му по време на лов. Този глас не можеше да се сбърка. Той се обърна към Гром Хелскрийм, младия вожд на клана Уорсонг, с надеждата избликът му да не отложи това, което Нер’зул трябваше да сподели с всички.

Хелскрийм стоеше пред хората от клана си, по-слаб от повечето орки, но все пак висок и страховит. Цветовете на Уорсонг бяха червено и черно и, макар че Хелскрийм не носеше броня, простите пера в тези силни цветове трябваше да говорят достатъчно за значението им. Той скръсти ръце и се вторачи в Нер’зул.

Нер’зул не се хвана на уловката, а просто дълбоко въздъхна.

— Разбирам, че мнозина от вас усещат честта си накърнена. Позволете ми да говоря и ще останете доволни, че сте дошли. Децата на децата ви ще бъдат доволни за това.

Хелскрийм изръмжа, очите му проблеснаха, но не гъкна повече. Той постоя още малко, после сви рамене, сякаш за да покаже, че сам е решил, и седна. Хората от клана му последваха примера му.

Нер’зул изчака, докато всички се умълчат и после заговори.

— Имах видение — започна той — от един от предците, на когото имам по-голямо доверие, отколкото мога да опиша с думи. Тя ме предупреди за съществуването на заплаха, която ни дебне като отровен скорпион в цветен храст. Всички шамани могат да потвърдят това и ще го направят, когато дойде редът им да говорят. Натъжава ме и ме вбесява това, че сме били така подмамени.

Дуротан се хвана за думите на шамана, а сърцето му заби лудо. Кой бе този мистериозен враг? Как им бе убягнал такъв тъмен противник?

Нер’зул въздъхна, свеждайки поглед към земята, и после се съвзе. Гласът му беше дълбок и уверен, макар и пропит с тъга.

— Врагът, за когото ви говоря — каза с мъка той, — са дренаите.

Настъпи хаос.

Дуротан остана сразен и не можеше да повярва на ушите си. Той се огледа, за да потърси погледа на Оргрим и се вторачи в големите сиви очи на приятеля си, в които видя същия шок, който той самият почувства. Дренаите? Със сигурност нещо не беше наред. Гроните — да, може би се бяха натъкнали на някакво познание, което да използват срещу орките… но не. Не и дренаите.

Те дори не бяха воини на нивото, на което бяха орките. Те ловуваха, да, но защото се нуждаеха от месо точно толкова, колкото и орките, за да оцелеят. Можеха да се преборят с грон и понякога дори са помагали на оркските ловни хайки. Мислите на Дуротан се върнаха назад във времето, когато две оркски деца бягаха от огър, чиито стъпки разтърсваха земята, и високите сини воини се появиха от нищото, за да ги спасят. Защо биха рискували да спасяват две момчета, ако наистина са така методично зли, както смята Нер’зул? В това нямаше никаква логика. В нищо от това нямаше логика.

Нер’зул призоваваше за тишина, но не я получаваше. Блекхенд бе станал на крака, вените изпъкваха по дебелия му врат, а Оргрим правеше всичко по силите си да усмири вожда си. После въздухът бе пронизан от ужасен шум, който проглуши ушите на всички и едва не спря сърцата им. Гром Хелскрийм също бе на крака, с отметната назад глава и изпъчени гърди, а черната му долна челюст бе толкова широко отворена, сякаш се бе откачила като на змия. Нищо не можеше да се сравни с бойния вик на Хелскрийм и точно той осигури тишината. Гром отвори очи и се усмихна на Нер’зул, който изглеждаше напълно смаян от това, че досегашният му опонент толкова бързо бе станал негов съюзник.

— Оставете шамана да продължи — каза Хелскрийм.

Такава пълна тишина настъпи след изблика му, че думите му бяха чути от всички, макар да бяха произнесени с нормален тон.

— Искам да разбера повече за този нов стар враг.

Нер’зул се усмихна в знак на благодарност.

— Знам, че това ви изненадва. Аз самият бях шокиран. Но предците не лъжат. Привидно доброжелателните същества са чакали с години, докато стане време да ни атакуват. Седели са спокойно в странните си сгради, построени с материали, които не познаваме, и крият тайни, от които бихме имали огромна полза.

— Но защо? — Дуротан продума, преди дори да осъзнае, че го прави.

Множество лица се обърнаха към него, но той не отстъпи.

— Защо ще искат да ни атакуват? Ако пазят такива огромни тайни, какво могат да поискат от нас? И как бихме могли да ги надвием, ако всичко това е истина?

Нер’зул изглеждаше смутен.

— Не знам това, но знам, че предците са притеснени.

— Ние имаме числено превъзходство — изрева Блекхенд.

— Не е особено голямо — отсече Дуротан. — Не и срещу напредналото им познание. Те са дошли с кораб, който плава между световете, Блекхенд. Мислиш ли, че биха се поддали на стрели и секири?

Гъстите вежди на Блекхенд се сключиха. Той отвори уста да отговори.

— Това се е готвило като яхния на огън от десетки години — прекъсна ги Нер’зул, предотвратявайки вероятен спор. — Решението и евентуалната победа няма да се появят за една нощ. Не искам всички да се впуснат във война незабавно. Трябва да се подготвим. С шаманите ви трябва да обсъдим правилната посока на действие. Трябва да отворите съзнанието и сърцето си за съюз, който да осигури победата ни.

Той умолително разпери ръце.

— Ние сме отделни кланове, да, всеки има свои традиции и наследство. Не искам от вас да се откажете от славната си история. Просто искам да отворите ума си и да приемете единството на клановете, които са силни и сами, но заедно ще се превърнат в неудържима сила. Всички ние сме орки! Блекрок, Уорсонг, Тъндърлорд^[1], Драгънмоу^[2]… не виждате ли колко малко значение имат различията ни? Ние сме един и същ народ! Всички ние искаме сигурен дом за децата си, успех в лова, партньори, които да ни обичат, и почит на предците. Приликите ни са много повече от различията.

Дуротан знаеше, че това е вярно и погледна към приятеля си. Оргрим стоеше зад вожда си — изправен, страховит и сериозен. И когато срещна погледна на Дуротан, кимна.

Имаше орки, които не подкрепяха необичайното приятелство между двамата авантюристични и — както Дуротан можеше да признае — пакостливи младежи. Но Дуротан нямаше да бъде това, което е днес, ако не се бе поучил от непоклатимата сила на Оргрим, и знаеше, че Оргрим мисли същото за него. Но дренаите…

— Мога ли да получа думата?

Гласът бе на Дрек’Тар и Дуротан се обърна изненадан. Въпросът му явно не бе адресиран само към вожда му, но и към шамана, който бе учител на всички. Нер’зул погледна към Дуротан, който кимна утвърдително.

— Вожде — каза Дрек’Тар и Дуротан остана шокиран от треперещия му глас. — Вожде, това, което Нер’зул казва, е вярно. Майка Кашур го потвърди.

Останалите шамани от клана Фростулф кимнаха в потвърждение на думите му. Дуротан се вторачи в тях. Майка Кашур? Ако Дуротан вярваше на някого, това бе тази стара орка. Съзнанието му се върна в мига, когато седеше в пещерата и усети върху лицето си студения полъх, който не беше полъх, слушаше и гледаше с всяка фибра на тялото си как Майка Кашур разговаря с някого, който беше невидим, но със сигурност беше там.

— Майка Кашур е казала, че дренаите са наши врагове? — попита той, все още невярващ на ушите си, а Дрек’Тар кимна.

— Време е вождовете на клановете да се вслушат в собствените си шамани, както направи Дуротан — заяви Нер’зул. — Ще се съберем отново на здрачаване и тогава вождовете ще изкажат мненията си. Това са хората, който познавате и на които вярвате. Попитайте ги какво са видели.

Тълпата започна да се разотива. Бавно, споглеждайки се внимателно, орките от клана Фростулф се оттеглиха в лагера си. После едновременно седнаха в кръг и насочиха очи към Дрек’Тар, който заговори бавно и внимателно.

— Дренаите не са наши приятели — каза той. — Вожде… Знам, че заедно с Дуумхамър от Блекрок сте пренощували веднъж при тях. Знам, че говорите с добро за тях и знам, че изглежда така, сякаш са спасили живота ви. Но нека ви попитам… нищо нередно ли не забелязахте?

Дуротан си спомни как огърът ги настигаше, ревеше яростно и размахваше боздугана си. И с някакво неприятно неудобство се спомни колко бързо се появиха дренаите и спасиха него и Оргрим. Спомни си как не можеха да се приберат по домовете си, защото наближаваше да се стъмни. Той се намръщи. През главата му премина дръзка мисъл, но все пак…

— Мръщите се, вожде. Явно младежката ви вяра в тях започва да отслабва?

Дуротан не отговори, нито пък погледна към главния шаман на клана си. Той остана взрян в земята и, въпреки че не желаеше да се чувства така, не можеше да потисне съмнението, което обзе сърцето му като студените пръсти на мразовита сутрин.

В спомените си той отново разговаряше с Ресталаан и обясняваше на високия син дренаи:

„Самите ние не сме били това, което сме сега.“

„Не, не бяхте“ — отвърна му Ресталаан. — „Ние видяхме как орките израстват силни, ловки и талантливи. Впечатлени сме от вас.“

Той отново усети остро пробождане, сякаш комплиментът бе внимателно прикрита обида. Сякаш дренаите бяха по-висши същества… въпреки че имат странна, неестествено синя кожа, краката им приличат на тези на обикновен талбък, имат дълги, гущерски опашки и лъскави сини копита вместо нормални ходила, каквито имат орките…

— Отговорете ми, вожде. Какво си спомняте?

С груб и мрачен глас Дуротан му разказа за неочакваната поява на дренаите, за почти обидните думи на Ресталаан и… за Велън, техния пророк, който задаваше много въпроси за орките, без да запълва времето с празни приказки. Той наистина изглеждаше заинтересован от живота им.

— Разбира се, че е бил — каза Дрек’Тар. — Каква възможност е получил само! Те за заговорничили срещу нас, откакто са пристигнали. И са открили двама… простете ми, Дуротан, но… Открили са две млади и наивни деца, които са им казали всичко, което са искали да разберат. Сигурно е било голямо събитие!

Предците не можеха да ги лъжат, особено за нещо толкова сериозно. Дуротан знаеше това. И сега, когато си спомняше всичко от онзи ден и нощ, в тази нова светлина действията на Велън определено изглеждаха съмнителни. И все пак… Наистина ли Велън е такъв хитър измамник, че доверието, което Оргрим и Дуротан почувстваха, да е било пълна лъжа?

Дуротан склони глава.

— Част от мен все още се съмнява, приятели — каза тихо той. — Но все пак не мога да заложа бъдещето на хората си на нещо толкова ненадеждно, колкото са личните ми съображения. Нер’зул не иска да започваме война от утре. Той пожела да се подготвим, да наблюдаваме и да станем по-единни. Това ще го направя — за доброто на Фростулф и за доброто на орките.

После той се обърна към всяко едно угрижено лице. Някои от тях бяха само другари, други, като Драка и Дрек’Тар, той познаваше и обичаше.

— Кланът Фростулф ще се подготви за война.