Кристи Голдън
Възходът на Ордата (18)

Шестнадесет

Съветът в сянка. Дори сега, след толкова много години, знаем толкова малко за това кои са били и какво са правили. Гул’дан отнесе много, много тайни в гроба си. Дано да гние там във вечни мъки.

Достатъчно ми е трудно да повярвам, че един-двама могат да станат толкова продажни, че да обрекат на гибел наследниците си в замяна на власт приживе. Това, че са били толкова много, дори не се знае колко точно, е отвъд пределите на ограниченото ми въображение.

Но дори техният брой нямаше да бъде от значение, ако не бяха демоните, които ги държаха в ръцете си. Ликувам от тяхната болка и презирам с всяка частица от тялото си това, което са сторили на онези, които са се подчинили, защото са им повярвали.

— Това беше отличен тест — каза одобрително Кил’джейден и се усмихна на слугите си.

Гул’дан се поклони, а очите му блестяха от радост. Нер’зул се наведе и впи поглед в земята. Но дори в това положение продължи да слуша.

— Признавам, че съм изненадан да разбера, че Дуротан е успял да изпълни заповедта ни — каза Гул’дан. — Очаквах да се възпротиви или поне да постави някакви ограничения на орките, които води. Но градът бе завладян и унищожен, милорд. Всички дренаи, които живееха там, ги няма… повечето са мъртви.

— Повечето не са достатъчно, Гул’дан. Много добре знаеш.

Гул’дан се сепна леко от критиката. Той не за пръв път се зачуди за връзката между Кил’джейден и дренаите и защо Красивия толкова много ги презира.

— Това беше първият ни опит за атака на тяхна територия, а не просто нападение на малка ловна хайка, Велики — отвърна уорлокът, изненадан от собствената си дързост.

Кил’джейден изправи рогатата си червена глава, замисли се и кимна.

— Така е. А и има още време.

Изминаха няколко дни от падането на Телмор. Гул’дан, впечатлен от успеха на Дуротан, се беше опитал да даде града на клана Фростулф, но Дуротан отказа предложението му. Той твърдо заяви, че Фростулф ще продължат да живеят в земите на предците си.

Блекрок обаче не бяха толкова глупави. Блекхенд и семейството му сега спяха в леглата в господарския дом. Отначало орките не знаеха как да използват убежищата на дренаите, но сега бяха започнали да възприемат начина на живот на жертвите си. Те седяха на столове, хранеха се на маса, разучаваха и тренираха с дренайските оръжия и пригодяваха броните им за по-едрите оркски тела. Някои от женските и по-малко мъжки от клана Блекрок бяха започнали да обличат дренайски дрехи, съчетавайки ги с традиционните оркски туники, роби и бричове.

Гул’дан знаеше, че мнозина се питат защо той и Нер’зул не са поискали града за себе си. Беше изкушаващо, но Гул’дан последва мъдрия съвет на господаря си. Комфортът беше хубаво нещо, но властта — още по-хубаво и колкото по-малко Гул’дан открито искаше за себе си, толкова по-голяма скрита власт щеше да получи. Кил’джейден нямаше да го разочарова, стига Гул’дан да върши добре работата на господаря си.

Няколко неща бяха донесени в това ново място, което той наричаше дом — огромна дървена кръгла маса, инкрустирана с нежно проблясващи мидени черупки и камъчета, заедно с няколко стола.

Гул’дан пристъпи към голямата маса, прокара ръка по гладката й повърхност и се усмихна доволно. Оставаше само да свика онези, които смяташе, че ще се отзоват. Някои имена бяха ясни от самото начало. Други се появиха след дълги размисли. Но сега той имаше списък с имена, който беше достатъчно дълъг, за да е изчерпателен… и за да позволява пълен контрол.

Скоро, дори по-скоро, отколкото се бе надявал, щеше да се сформира Съвета в сянка. Докато пред очите на всички Гул’дан подобряваше орките като раса, давайки им сили и елиминирайки „врага“ в лицето на дренаите, шепа орки, които бяха почти толкова продажни и жадни за власт, колкото него, дърпаха конците. Не ставаше въпрос за орките като раса. Никога не е било въпрос за орките като раса.

Въпросът беше за власт — получаването й, упражняването й и запазването й. Нер’зул така и не го разбра. Той обичаше властта, но не бе склонен да пожертва нужното. Не бе склонен да приеме резултата, който Кил’джейден изискваше.

Измами, лъжи, манипулация — дори Блекхенд, който вярваше, че е запознат с всички заговори на Гул’дан, не беше схванал величината на амбициите на уорлока. Тя беше огромна, колкото желанието на Кил’джейден да унищожи дренаите. Беше обширна като небето, дълбока като океана и остра като глада.

Гул’дан гледаше Нер’зул с презрение, докато старият орк, който навремето бе негов учител, сега седеше свит в ъгъла. Погледът му се отправи към блестящите очи на Кил’джейден и величественото същество кимна.

— Свикай ги — каза Кил’джейден, а устните му се разделиха в усмивка и откриха острите му бели зъби. — Те ще дойдат, когато ги повикаш. И ще танцуват на твоята музика. Аз ще се погрижа за това.

Съюзници. Те имаха нужда от съюзници.

Гул’дан се чудеше как така Кил’джейден не го беше предвидил. Орките наистина бяха мощни, особено когато бяха правилно контролирани и насочвани. През дългите месеци, вече повече от година, откакто започна войната, те станаха още по-силни. Най-добрите им мозъци бяха започнали да разбират технологията на дренаите. Беше започнал строеж на централна крепост, която Гул’дан нарече Цитадела. Там щеше да бъде настанена, обучавана и въоръжавана армията им. Орките никога досега не бяха правили подобни неща и Гул’дан се гордееше с идеята си.

Имаше воини и шамани — сега, разбира се, уорлоци, имаше лечители и занаятчии. Първите три вида орки имаха ясна роля и не им липсваше възможност да изпълняват задълженията си. Занаятчиите допринасяха на различни нива — изработваха брони и оръжия, издигаха сгради, с които се възнаграждаваха онези, които славно обливаха телата си с дренайска кръв. Някои приемаха тези работници като по-нисша класа орки. Самият Гул’дан тайно си мислеше същото. Но той беше достатъчно мъдър, за да оцени работата им. Макар тя да не беше особено славна и едва ли можеше да им спечели някакво признание, беше толкова необходима, колкото желанието на воина за борба или умелите заклинания на уорлока.

Тези, които осигуряваха храна, подслон, оръжия — воините и уорлоците нямаше да стигнат далеч без тях. Затова Гул’дан беше започнал да раздава хвалби на занаятчиите, а хубавият резултат бе, че те се вдъхновяваха да работят още по-усърдно и постепенно да се усъвършенстват. Но въпреки че всеки член на клан правеше всичко по силите си и Гул’дан разполагаше с шпионин във всеки клан, за да е сигурен в това, все пак не беше достатъчно.

Завладяването на Телмор се оказа изненадващо лесно и силно повдигна духа на всички. Но Гул’дан знаеше, че успехът на Ордата се дължи до голяма степен на чист късмет. Никой в онзи таен град и за миг не си беше помислял, че домът им може да бъде разкрит и опустошен за няколко часа. Дренаите вярваха, че са в пълна безопасност, защитени от магията на зеления камък, който Гул’дан нарече „Сянката на листото“^[1] — камъкът, който ги скриваше от очите първо на огрите, а после на орките. Тази лесна победа нямаше да се повтори. Как можеше…

— Огри — замислено промълви той и потупа издадената си брадичка с ноктестия си пръст.

* * *

— Огри… Категорично не! — извика Блекхенд.

Той взе разстоянието между себе си и Гул’дан на две крачки и се изправи пред по-дребния орк. Гул’дан трябваше да използва всяка капка смелост, която можа да изсмуче от себе си, за да не отстъпи пред страховитото лице, което се появи само на сантиметър от неговото.

— Хайде сега, Блекхенд — каза благо Гул’дан. — Успокой се и ме изслушай. Все пак не друг, а ти ще имаш най-голяма полза от това.

Блекхенд се хвана на думите му. Той изръмжа, изсумтя и отстъпи назад. Гул’дан се постара да не покаже очевидното си облекчение.

— Те са помияри — изръмжа Блекхенд. — Много отдавна са врагове на орките. Много по-отдавна от дренаите. Каква полза бих могъл да имам аз?

„Да си дойдем право на думата“, помисли си Гул’дан със задоволство. Правилно беше преценил Блекхенд.

— Има орки, които все още мърморят, че не си бил честно избран — каза Гул’дан. — Ако пожънеш успех с това, ще добавиш още слава към името си.

Блекхенд присви очи.

— Може би — призна той. — Но дали огрите ще се съгласят на подобно нещо?

Гул’дан си позволи да се усмихне.

— Ще се съгласят, ако ги накараме — отвърна той, а Блекхенд отметна глава назад и избухна в смях.

* * *

Оргрим нервно се намести на седлото и погледна към вожда си. Когато Блекхенд му обясни какво иска да направи, Оргрим се възпротиви. През годините той бе участвал в безброй ловни хайки, за да елиминират огрите. Той приемаше това много по-лично, отколкото повечето орки. Оргрим така и не се отърси от срама си, че преди години бе побягнал от един такъв тромав и едроглав гигант. А сега Блекхенд предлагаше такова нещо…

Но Оргрим знаеше, че какъвто и да беше вождът му, а той беше много неща, които Оргрим не харесваше, той все пак бе добър стратег. Можеше да признае, че планът му е добър, ако успееше да пренебрегне емоциите си. Затова се съгласи да го подкрепи.

Получаването на информация беше рисковано. Блекрок бяха заловили трима огри и им отне цяла нощ да разговарят с тях, използвайки достатъчно малко думи, за да накарат измамно дундестите същества да проумеят целта им и да се съгласят да сътрудничат. Сега всеки воин, уорлок и лечител от целия огромен клан чакаше, готов за битка.

Огрите им бяха казали къде се крият господарите им и ги бяха довели до това място — горска поляна в подножието на планинската верига Блейдс Едж^[2]. Те не се опитваха да се крият. Цялата местност беше покрита с отпадъци, а по земята се виждаха много следи от стъпки. Още докато Оргрим се оглеждаше, той успя да види малка група огри, които се дотътриха на открито. Явно си мислеха, че са в безопасност, също както дренаите в Телмор и може би преди година щяха да са прави. Но много неща се бяха променили от тогава.

Орките вече не бяха групи от разпръснати кланове, а единна бойна сила, готова да пренебрегне стара вражда в името на новата си омраза. Блекхенд яздеше отпред, обграден от тримата огри. Зад него бяха синовете му Ренд и Мейм, които тихо си говореха помежду си и от време на време се кикотеха. Отначало Оргрим беше против тези момчета да влизат в битка, но те бяха доказали, че са по-силни и по-добри от очакваното. Те не притежаваха хитростта на баща си, но определено бяха наследили жаждата му за кръв. Гриселда също тренираше, но тя не беше роден воин като братята си. И все пак имената на момчетата им подхождаха. Баща им ги мерна с гневни очи и те моментално се укротиха.

Оргрим се чудеше дали Блекхенд ще произнесе реч и се надяваше да не го прави. Военачалника беше най-добър на действия, а не на думи и кланът му бе повече от готов да го следва. За негово облекчение Блекхенд огледа морето от воини, кимна и даде заповед за атака.

Първата вълна се спусна напред с диви викове и заля предпланинската местност, където се криеха огрите. Отначало гигантите бяха толкова объркани, виждайки трима от своите на страната на орките, че просто стояха и се оставиха да бъдат избити. После, когато бавните им мозъци започнаха да проумяват, че това е атака, съществата живнаха. Те все пак не атакуваха своите хора, които се потътриха през редиците им, за да разговарят с водача на стражите, скрит в пещерата.

Оргрим беше решен да се забавлява на това клане на огри, което явно за последен път щеше да му се позволи, и размахваше дуумхамъра с нещо, наподобяващо радост. Вълкът му беше бърз и лесно се промъкваше между дебелите като дънери крака на огъра, който безсилно се гневеше и замахваше яростно с боздугана си. Оргрим си спомни колко огромни му се струваха, когато бе дете. Те все още си бяха големи, но той също порасна и освен това сега умело държеше легендарно оръжие. Оркът нарани пищяла на огъра и той изрева от болка. Вълкът на Оргрим отскочи встрани от пътя на гиганта, който се сгромоляса и разтърси земята. Опита да се изправи, отблъсвайки туловището си от земята с големите си дебели ръце, но други орки Блекрок вече се бяха нароили около него. По-бързо, отколкото дори Оргрим успя да види, огърът умря, облян в кръв от над двайсетина разреза.

Оргрим се обърна навреме, за да види как един от другарите му полита във въздуха, погубен от един-единствен удар на огромния огърски боздуган. Ръмжейки, Оргрим се съвзе и се спусна към убиеца, но чу някой да вика „Стой! Стой!“ и се спря.

Това бе доказателство за властта на Блекхенд, която дори сега, когато повечето Блекрок бяха погълнати от жаждата си за кръв и желанието да убият древен враг, ги накара да спрат. Огрите не спряха, или поне не веднага и Оргрим трябваше да избяга от битката, докато бавният мозък на огъра разбере какво се случва. Мисълта за бягство го притесняваше. „Това е за доброто на всички нас, Оргрим“ — каза си той.

Той се обърна и видя как огрите, които се бяха сприятелили с Блекрок, разговаряха със своите. Или по-скоро ревяха срещу тях и от време на време ги удряха. Поне огрите бяха спрели да гонят отстъпващите орки и изглежда се бяха заслушали. Един от тях, по-едър и окичен с нещо като официален колан, явно наистина притежаваше мозък. Оргрим не разбираше долните същества и използва затишието да се успокои и да пие вода.

— Нямам търпение пак да можем да ги убиваме — каза Ренд.

Оргрим се обърна към по-големия син на вожда си.

— Ако успеем, те ще се бият на наша страна — каза му Оргрим. — Няма да ви бъде позволено да ги убивате.

Мейм се изплю.

— Х-м, вярно. Ще ги убиваме тайно.

Оргрим се намръщи. На него самия му се искаше същото, но…

— Неколцина вече са мъртви заради усилията ни да постигнем успех. На баща ви няма да му хареса, ако се опитате да подкопаете работата му.

Ренд се усмихна подигравателно.

— И кой ще му каже?

— Аз. Ако планът проработи и те ни послушат… и ако някой от тях умре, вашите имена ще са първите, които ще спомена.

Ренд го изгледа заплашително. Сега той бе толкова млад, че по-скоро изглеждаше като недоволно дете, но вътрешно Оргрим се изпълни с лошо предчувствие. Той никога не бе харесвал Блекхенд и с изключение на малката Гриселда, още по-малко харесваше децата му. Не беше сигурен дали се дължи на възпитанието им или на насилствения им растеж, но в тях имаше нещо тъмно, което Оргрим долавяше. Един ден, ако оцелееха и започнеха да използват мозъците си в допълнение на мощните си мускули, Ренд и Мейм щяха да бъдат още по-опасни и смъртоносни от баща си.

— Казах ти, че няма да ни послуша, Ренд — каза раздразнено Мейм. — Старецът е забравил какво значи вените да пулсират от кръвожадност. Да вървим.

С една последна самодоволна усмивка Ренд последва брат си. Оргрим въздъхна. Точно сега имаше много по-големи проблеми от тези двама младоци. Той насочи внимание към преговорите, въпреки че се съмняваше огрите да познават тази дума.

Изглежда атаките бяха спрели. Блекхенд, който беше напуснал бойното поле, както беше заповядал да направят всички от клана му, сега насочи вълка си обратно към събралите се огри. Оргрим се присъедини към вожда си, пристигайки точно навреме, за да чуе водача на стражата.

— Ние не харесва грони. Грони наранява нас.

Той повика един огър, който се обърна, за да покаже гърба си на Оргрим и Блекхенд. Целият му гръб беше покрит с белези. Оргрим не изпита и капка състрадание към съществото, все пак с години огрите бяха причинявали много по-лоши неща на орките. Но бе полезно да знае. Пленените огри също бяха говорили за такива неща и сега кимаха като истински мъдреци.

— Какво дадете ако ние с вас? — попита настоятелно стражът.

Блекхенд се усмихна.

— Е, със сигурност няма да ви бием.

Оргрим се сети за синовете на самия Блекхенд, но си замълча.

— Ще се погрижим да сте добре нахранени и ще ви снабдим с нужните оръжия.

Оргрим се успокои, че Блекхенд не им обещава брони, защото поне трима орки трябваше да се лишат от брони, за да се осигурят материали за броня на един-единствен огър. И за щастие, стражът — явно един от по-умните огри — още не бе достатъчно досетлив, за да се сети за това.

— Ще имате храна, подслон и удоволствието да смачквате дренаите на малки мокри следи по тревата.

Останалите огри слушаха внимателно и сега един от тях буквално заподскача от радост.

— Аз смачква! — изрева весело той и още няколко подхванаха простата, но явно особено развеселяваща фраза.

Блекхенд изчака ентусиазмът им да позатихне, преди да продължи.

— Значи се договорихме?

Огърът-капитан кимна.

— Няма повече наранява огри — изрева той и се обърна към хората си.

Малките му очички блестяха насълзени и този път, виждайки огрите с покрити с белези гърбове, Оргрим изпита леко съжаление към тях. Но съвсем леко.

— Как се казваш? — попита Оргрим.

Капитанът премести погледа си към него.

— Крол — отвърна той.

— Значи, Крол — бързо се намеси Блекхенд, преди заместникът му да успее да каже нещо друго. — Кога мислиш, че ще можем да организираме съвместна атака?

— Сега — отвърна Крол и преди Оргрим или Блекхенд да се възпротивят, той изрева нещо на страховития си роден език.

Другите огри заподскачаха и земята под краката им се разтресе. После всички се обърнаха и се прибраха в пещерата. Блекхенд хвърли поглед към Оргрим, който сви рамене. Той подозираше, че е по-лесно да спрат вълна, отколкото наплив на глупави единодушни гиганти.

— Извикай ги — каза Блекхенд.

Оргрим извади рога от клефтхуф и го наду. Орките изреваха радостно и се спуснаха обратно към тях.

Нямаше време да напомнят за плана на клана Блекрок. Оргрим се надяваше да го помнят, особено фанатизираните Мейм и Ренд. Очакваха ги достатъчно много огри за убиване, но трябваше да убият точно определените гиганти. Защото, ако не го направят и ако дадат на огрите причина да се съмняват в този неочакван и особен съюз, единствените Блекрок щяха да останат бебетата, старците и женските в лагера им.

Оргрим не беше оптимистично настроен. Кланът Блекрок винаги е бил свиреп в битка. Блекхенд беше повече от хитър дивак и Оргрим не беше пропуснал да забележи, че отскоро в клана му бе започнала да се прокрадва някаква маниакална ярост. Докато насочваше вълка си към пещерата, за да се присъедини към щурма на другарите си, той се зачуди дали очите му не го лъжат. Със сигурност зеленикавият оттенък на кожата на орките до него бе само трик на светлината.