Кристи Голдън
Възходът на Ордата (8)

Шест

Уроците от онова време бяха горчиви, заплатени с кръв, със смърт и мъчения.

Но ироничното е, че нещото, което едва не ни унищожи, бе това, което щеше да ни спаси по-късно — усещането за единство. Всеки клан бе верен на себе си, силно отдаден към собствените си членове, но и към чуждите.

Това, заради което се обединихме и това, срещу което се съюзихме, бе абсолютно погрешно и все още плащаме за грешките си. И дори поколенията след мен ще продължат да плащат за тях.

Но самото единство бе величествено. И точно този урок искам да извадя от пепелта.

Това е урокът, който ме накара да говоря с водачите на привидно толкова различни народи, да се съюзим в преследването на цели, с които да се гордеем.

Единство. Хармония. Това е ценният урок на миналото. И аз добре го научих.

Доволен, Нер’зул вдигна очи към здрачаващото се небе. Тази вечер залезът бе разкошен. „Предците сигурно са доволни“ — мислеше си той с известно чувство на гордост. Още един Кош’харг бе дошъл и отминал. Струваше му се, че времето на празника идваше все по-бързо, отколкото в миналото и всеки път, когато настъпеше, имаше повод както за радост, така и за мъка.

Старата му приятелка Кашур, за която бе разбрал, че е наричана от клана си Майка, се бе присъединила към предците. От това, което бе дочул, тя бе загинала храбро. Настоявала е да придружи ловна хайка — нещо, което не била правила от години. Хайката Фростулф била на лов за клефтхуфи, а древната Майка е вървяла в челната група на атакуващите воини. Била е стъпкана до смърт, преди някой да успее да я спаси, и Нер’зул знаеше, че кланът й бе в траур и почиташе живота й и начина, по който бе избрала да го напусне. Това бе традиция на орките. Той се чудеше дали ще може да я види, но после се укори за тази мисъл. Щеше да я види, ако тя реши да му се покаже. Шаманите не приемаха смъртта като огромна пустиня на мъка, за разлика от останалите, защото имаха привилегията отново да бъдат сред любимите си мъртви, да се ползват от мъдростта им и да чувстват любовта им.

Кланът Фростулф страдаше и от още една трагедия, защото преди празника Кош’харг се бяха простили и с лидера си — Гарад. Орките Фростулф имали нещастието в един измамно слънчев ден да се натъкнат на поне трима огри и един от чудовищните им господари. Страховитите същества са глупави, но свирепи, а гронът е също и хитър противник. Орките все пак триумфирали, но на жестока цена. Въпреки всички усилия на лечителите, Гарад и още няколко воини починали от раните си в онзи черен ден.

Но заедно с тъгата от загубата на вожд и още някого, когото Нер’зул познаваше като почитан член, имаше и радост от посрещането на нова кръв. Кашур говореше с добро за младия Дуротан и от това, което Нер’зул бе видял, младежът щеше да стане добър вожд. Той бе свидетел на въздигането на Дуротан за вожд и бе забелязал една привлекателна и страховита женска, която изглежда проявяваше по-силен интерес към церемонията. Нер’зул бе сигурен, че преди следващия Кош’харг красивата Драка ще стане жена на новия вожд на Фростулф.

Той въздъхна, откъсвайки се от образите в съзнанието си и остави очите му да се изпълнят с наслада от невероятния залез. Годините отминаваха, даваха своите благословии и вземаха своите жертви.

Той се прибра в малката си колиба. Някога я споделяше със спътницата си, но тя се присъедини към предците преди няколко години. Рулкан го посещаваше от време на време, но не за да търси мъдростта му, а да изпълни сърцето му с радост и да му разкаже за нуждите на хората му, докосвайки духа си до неговия. Липсваше му грубият й смях и как топлеше тялото му нощем, но бе доволен. Чудеше се дали няма да му се яви и тази нощ.

Той приготви отвара, нежно й напя и я изпи. Това всъщност нямаше да го дари с видение. Нищо не можеше да го стори, освен ако предците не пожелаят, и понякога той получаваше видения, когато най-малко очаква. Но за толкова много години шаманът бе разбрал, че някой билки отварят съзнанието му докато спи. Така, ако все пак бъде удостоен с видение, на сутринта ще го помни по-добре.

Нер’зул затвори очи и почти веднага ги отвори, макар да знаеше, че вече спи. Те стояха на върха на планината — той и любимата му Рулкан. Отначало си помисли, че съзерцават залеза, но после осъзна, че слънцето не се оттегля за сън, а изгрява. Небето изглеждаше божествено, но по някакъв начин го объркваше и вълнуваше, вместо да го успокои. Цветовете бяха алени и виолетови и оранжеви, почти жарки и сърцето на Нер’зул подхвръкна. Рулкан се обърна към него с усмивка и за пръв път, откакто си бе отишла, му проговори:

— Нер’зул, съпруже мой, това е ново начало.

Той ахна, изпълнен с любов, завладян от неудържимото вълнение, събудено от ярките цветове на изгрева. Ново начало?

— Ти добре води хората ни — каза тя. — Но дойде време да задълбочим старите си обичаи, да ги продължим за доброто на всички.

В съзнанието му се появи нещо, което прониза мислите му. Рулкан не беше шаман. Тя не беше и вожд. Тя беше просто прекрасната себе си, което бе повече от достатъчно за Нер’зул, и в живота нямаше позиция, която сега да й позволи да говори толкова авторитетно. Подразнен от колебливостта си, Нер’зул потисна гласа в главата си. Той не беше дух. Той беше от плът и кръв и, макар да разбираше духовете по-добре от повечето орки, знаеше и че никога няма да ги разбере напълно, докато не се превърне в един от тях. Защо Рулкан не говореше за предците?

— Слушам те — каза той.

Тя се усмихна.

— Знаех си — отвърна тя. — Предстоят тъмни и опасни времена за орките. Досега сме се събирали само на празника Кош’харг. Тази изолация трябва да престане, ако искаме да оцелеем като раса.

Рулкан се загледа в изгрева, а лицето й бе замислено и мрачно. Нер’зул изгаряше от желание да я прегърне, да поеме товара й, както винаги го беше правил в живота. Но сега знаеше, че не може да я докосва, нито пък да я насърчава да говори. Затова мълчаливо седна, отпивайки от красотата й и напрягайки уши за гласа й.

— Напаст застрашава този свят — каза тихо Рулкан. — Трябва да бъде елиминирана.

— Само кажи и ще бъде направено — пламенно се закле Нер’зул — Винаги ще почитам съветите на предците.

Тогава тя се обърна към него и потърси очите му, докато светлината ставаше все по-ярка.

— Когато бъде елиминирана, хората ни ще се изправят силни и горди… дори повече, отколкото са сега. Ще имаме сила и власт. Този свят ще е наш. А ти… ти, Нер’зул, ще ги водиш.

Начинът, по който говореше, накара сърцето на Нер’зул да подскочи. Той беше много силен. Кланът му Шадоумуун го почиташе, може би дори благоговееше пред него. Той всъщност беше водач на всички орки, макар и без титла. Но сега в сърцето му се зароди желание за нещо повече. Зароди се и страх — имаше нещо тъмно и ужасно, срещу, което трябваше да се изправи.

— Каква е тази заплаха, която трябва да бъде елиминирана, преди орките да получат това, което им се полага по право?

Тя му каза.

* * *

— Какво означава това? — попита Дуротан.

Той отбеляза края на постите с двамата, на които вярваше най-много: годеницата му Драка, за която щеше да се ожени на официална церемония при следващото пълнолуние, и Дрек’Тар — новия главен шаман на клана.

Заедно с всички останали Дуротан бе в траур заради смъртта на Майка Кашур. Той по някакъв начин бе убеден, че тя е възнамерявала да умре в онзи ден и е искала да го направи подобаващо. Тя щеше да липсва на всички, но Дрек’Тар се беше доказал като достоен наследник. Надделявайки над собствената си мъка, той се бе отзовал като главен лечител на хайката тогава, а и след това. Кашур щеше да се гордее с него. Сега тримата седяха и похапваха в палатката на вожда, където Дуротан живееше, откакто бе станал вожд след смъртта на баща си при битката с огрите и грона.

Дуротан говореше за писмото, което наскоро бе получил от един висок и слаб вестоносец, който яздеше голям и слаб черен вълк. Той отново препрочиташе съдържанието му, докато сърбаше кашата си от зърно с кръв.

„На Дуротан, вожд на клана Фростулф, изпраща поздрави шаманът Нер’зул.

Получих видение от предците, което касае всички нас, орките, а не някой отделен член на клан. Бих искал да говоря с вождовете на всички кланове, както и с всички шамани, на дванадесетия ден от този месец. Трябва да се съберете в подножието на свещената планина. Ще бъдат осигурени храна и напитки. Ако не присъствате, ще приема това като незаинтересованост за бъдещето на народа ни и ще взема нужните мерки.

Простете грубостта ми, но въпросът е особено спешен. Моля, предайте отговора си на вестоносеца ми.“

Дуротан беше накарал вестоносеца да чака, докато обсъди въпроса. Вестоносецът изглежда не беше доволен, но се съгласи да остане за малко. Ароматът на каша, който се носеше от големия котел, сигурно спомогна за това.

— Не знам друго, освен че явно Нер’зул счита въпроса за твърде важен — потвърди Дрек’Тар. — Подобно нещо не се е случвало извън церемониите на Кош’харг. Тогава шаманите винаги се събират в присъствието на предците, които желаят да се явят. Но никога в друго време. И досега не съм чувал някой да е свиквал вождовете. Но познавам Нер’зул откакто се помня. Той е мъдър и велик шаман. Ако духовете са решили да ни предупредят за опасност, която грози всички, ще го направят чрез него.

Драка изсумтя.

— Събира ви като домашни любимци — измърмори тя. — Това не ми харесва, Дуротан. Направо бие на наглост.

— Не отричам думите ти.

Космите му бяха настръхнали от тона на писмото и отначало бе готов да откаже. Но щом го прочете отново, той игнорира надменните думи и се фокусира върху смисъла на съдържанието. Определено нещо тревожеше орка, когото всички уважаваха, и със сигурност си струваше няколкото дни път.

Драка го наблюдаваше с присвити очи. Той я погледна и се усмихна.

— Тогава ще отида. Заедно с всичките си шамани.

Драка се намръщи.

— Ще дойда с теб.

— Мисля, че най-добре да…

Драка изръмжа.

— Аз съм Драка, дъщеря на Келкар, син на Ракиш. Твоя годеница и скоро твоя съпруга. Няма да ми забраняваш да те следвам!

Дуротан отметна глава назад и се засмя, сгрян от проявата на духа на Драка. Наистина бе направил добър избор. От родената със слабост орка извираше сила и огън. Кланът Фростулф щеше да процъфти с нея до рамото му.

— Извикайте вестоносеца, ако е приключил с кашата си — каза Дуротан, а в дълбокия му глас все още звучеше насмешка. — Кажете му, че ще отидем на тази странна среща с Нер’зул и дано наистина да се окаже важна.

Вождът и шаманите на клана Фростулф бяха едни от първите, дошли на срещата. Посрещна ги самият Нер’зул и в мига, в който очите на Дуротан се спряха върху шамана, той знаеше, че е постъпил правилно като е дошъл. Макар че Нер’зул не беше млад, на Дуротан му се стори, че се е състарил с години през последните няколко месеца след последния Кош’харг. Изглеждаше… по-слаб, почти залинял, сякаш дълго време не бе слагал хапка в устата си. А очите му сякаш бяха обладани.

Той сграбчи широките рамене на Дуротан с треперещи ръце и благодарностите му прозвучаха искрено. Това не бе арогантна игра за власт, а истинско предчувствие за заплаха. Дуротан склони глава и отиде да провери дали хората му са се настанили.

В следващите няколко часа, докато слънцето потъваше зад хоризонта, Дуротан наблюдаваше как непрекъснат поток от орки напредва към равните поляни в подножието на свещената планина, сякаш се събираха за празника Кош’харг. Той видя ярките знамена на всеки един клан да се повяват на лекия ветрец и усети как по устните му се прокрадва усмивка, когато забеляза символа на клана Блекрок — клана на Оргрим.

Откакто бяха признати за воини, приятелите от детинство рядко отделяха време за срещи. Оргрим присъства на церемонията по въздигане на Дуротан за вожд, но оттогава не се бяха виждали. Дуротан се зарадва, но и не се изненада да види, че Оргрим върви само на няколко крачки зад Блекхенд — тромавия и страховит вожд на клана Блекрок. Явно старият приятел на Дуротан вече беше заместник-командир.

Драка проследи погледа на бъдещия си съпруг и изръмжа доволно. Тя се разбираше много добре с Оргрим и Дуротан бе щастлив от това. Имаше късмет, че двамата орки, които имаха най-голямо значение за него, да могат да бъдат приятели.

Докато Блекхенд разговаряше с Нер’зул, Оргрим погледна към Дуротан и му намигна. Дуротан му отвърна с широка усмивка. Той бе обезпокоен от вида на Нер’зул, но поне щеше да има възможност да се види с Оргрим. Но още докато си мислеше за това, Блекхенд се извърна, сумтейки, и даде знак на Оргрим да го последва. Дуротан усети как усмивката му изчезва. Ако Блекхенд настояваше Оргрим да го следва през цялото време, нямаше да може да получи дори това удоволствие.

Драка, която го познаваше толкова добре, се присегна за ръката му я стисна. Но не каза нищо, нямаше нужда. Дуротан я погледна и се усмихна.

Същият висок и слаб вестоносец разнесе новината, че срещата с Нер’зул ще се проведе на утрешния ден, тъй като има още кланове, които ще пристигнат през нощта. Лагерът на Фростулф беше по-малък от повечето, но по-организиран. Те си бяха донесли палатки и кожи, а вестоносецът се бе погрижил да получат достатъчно месо, риба и плодове. Сега върху огъня бавно се въртеше бут от талбък, а изкусителният му аромат изостряше апетита дори на тези, които вече нагъваха сурово месо.

Орките на Фростулф бяха общо единадесет — Дуротан, Драка, Дрек’Тар и още осем шамани. На Дуротан му се струваше, че някои от тях изглеждат твърде млади, но въпреки че шаманите усъвършенстваха уменията си с времето, щом предците им се явяха във видение, всички получаваха еднакво уважение и почит.

Тъмна фигура се появи отвъд кръга на светлината от огъня. Дуротан стана и се изправи в цял ръст, в случай че гостът бе пийнал повечко и бе дошъл с войнствено настроение. После вятърът смени посоката си и той се изсмя, долавяйки миризмата на Оргрим.

— Добре дошъл, приятелю — извика той и се втурна да прегърне орка.

Висок колкото Дуротан, Оргрим все още бе по-едър от него, както в детските им години. Докато оглеждаше заместник-командира на Блекрок, Дуротан се чудеше как бе успявал да го надвие в нещо.

Оргрим изръмжа и потупа Дуротан по рамото.

— Групата ти е малка, но ухае по-добре от всяка друга — каза той, поглеждайки към печащото се месо и вдишвайки доволно.

— Тогава късай се парче от талбъка и остави задълженията си за малко — каза Драка.

— Щях, ако можех — въздъхна Оргрим. — Но нямам много време. За мен ще е чест, ако вождът на Фростулф повърви малко с мен.

— Да повървим, тогава — отвърна Дуротан.

Те напуснаха лагера и известно време вървяха мълчаливо, докато огньовете се смалиха и заблещукаха в далечината, където нямаше любопитни очи и уши, които да ги подслушват. Двамата орки подушиха въздуха. Оргрим постоя известно време, а Дуротан го чакаше с търпението на истински ловец. Накрая Оргрим продума:

— Блекхенд не искаше да идваме — започна той. — Смята, че е унизително Нер’зул да ни свиква като домашни любимци.

— С Драка реагирахме по същия начин, но се радвам, че дойдохме. Ти сам видя лицето на Нер’зул. На мен ми стигна един поглед, за да съм сигурен, че сме постъпили правилно да дойдем.

Оргрим изсумтя недоверчиво.

— На мен също, но когато тръгнах от лагера ни, Блекхенд още се ядосваше на шамана. Той не вижда какво правим ние с теб.

Дуротан нямаше право да говори лошо за друг лидер на клан, но пък и не беше тайна какво мислеха повечето орки за Блекхенд. Той определено беше могъщ орк, в пълния си разцвет, по-огромен и силен от всеки друг, когото Дуротан беше виждал през живота си. И със сигурност не беше глупав. Но нещо в него караше космите на Дуротан да настръхват. И той реши да премълчи.

— Дори в мрака виждам, че нещо те мъчи, стари друже — каза тихо Оргрим. — Няма нужда да говориш, за да разбера какво ще кажеш. Той е мой вожд, заклел съм се във вярност и няма да наруша обета си. Но дори аз имам своите опасения.

Дуротан се изуми от това признание.

— Наистина ли?

Оргрим кимна.

— Разкъсвам се, Дуротан. Разкъсвам се между верността си и това, което ми подсказва умът и сърцето. Дано никога не попадаш в такова положение. Като заместник мога да го поукротя, но не повече. Той е вожд на клан и властта е в негови ръце. Мога само да се надявам, че утре ще се вслуша в другите и няма упорито да седи на накърнената си чест.

Дуротан пламенно споделяше тази надежда. Ако нещата наистина бяха зле, както показваше изражението на Нер’зул, последното нещо, което той искаше да види, е как лидерът на един от най-мощните кланове се държи като разглезено дете.

Очите му се спряха върху тъмната форма на гърба на Оргрим. Гордост и мъка изпълниха думите му.

— Сега носиш дуумхамъра. Не знаех, че баща ти е загинал.

— Той загина храбро и честно — отвърна Оргрим. После се поколеба и продължи: — Помниш ли онзи ден, когато се натъкнахме на огъра и дренаите ни спасиха?

— Никога няма да го забравя — отвърна Дуротан.

— Техният пророк спомена за времето, когато ще получа оръжието — каза Оргрим. — Толкова се вълнувах при мисълта, че ще го размахвам на лов. В онзи ден за пръв път разбрах, и наистина осъзнах, че денят, в който това оръжие стане мое, ще е денят, в който съм останал без баща.

Той свали оръжието от гърба си и го вдигна. „Сякаш затанцува“ — помисли си Дуротан. — „Какъв баланс на сила и грациозност.“ Луната огряваше силното тяло на Оргрим, докато той се движеше, приклякваше и замахваше. Накрая, задъхан и запотен, Оргрим прибра легендарното си оръжие.

— Велико нещо е това — каза тихо Оргрим. — Оръжие на сила. Оръжие на пророчество. Гордостта на рода ми. И бих го строшил на хиляди парченца със собствените си ръце, ако това можеше да върне баща ми.

Без да каже нищо повече, Оргрим се запъти към скупчените блещукащи огньове. Дуротан не го последва. Той седна и дълго време се взира в звездите, и нещо дълбоко в душата му казваше, че когато утре се събуди, света, който ще види, ще бъде коренно различен от този, който познава.