Кристи Голдън
Възходът на Ордата (11)

Девет

Разбираемо е защо толкова много от съвременниците ми предпочитат да загърбят тази част от историята ни. Да я оставят тихо да потъне в забрава, да се понесе по водите на времето, докато повърхността на езерото отново се заглади и никой няма да разбере за срама, който се крие в дълбините му. Аз също изпитвам този срам, макар че не бях още роден във времето, когато се е зародил. Виждам го в очите на Дрек’Тар, когато ми разказва тази част от историята с треперещ глас. Видях тежестта му върху Оргрим Дуумхамър. Гром Хелскрийм, приятел и предател, и отново приятел, беше съсипан от него.

Но да се преструваме, че не е съществувал, би означавало да забравим ужасното му въздействие. Би означавало да се превърнем в жертви, вместо да признаем участието си в собственото си унищожение. Ние избрахме този път, ние — орките. Избрахме го и го следвахме, докато не стана твърде късно, за да се върнем назад. И след като веднъж сме направили избора си — но накрая сме разбрали, че всъщност е тъмен и срамен — можем да изберем да не го следваме повече.

Затова искам да чуя разказите на онези, вървели по този път, който едва не доведе до заличаването на вида ни. Искам да разбера причината за всяка една тяхна стъпка и какво се бе случило, за да изглежда тя логична и правилна.

Искам да разбера това, за да мога да го видя, когато се случи отново. Човеците имат две невероятно мъдри поговорки. Първата е: „Тези, които не се поучават от историята, я повтарят“. А втората е… „Опознай врага си“.

Велън медитираше, когато Ресталаан неохотно се приближи към него. Той седеше в централния двор на Храма на Карабор, но не на една от удобните пейки, които обграждаха триъгълния басейн, а на един твърд камък. Въздухът бе изпълнен с аромата на цъфналите храсти в тучната градина, а водата нежно ромолеше. Дърветата, чиито листа се поклащаха от ветреца, добавяха своите тихи звуци. В тази спокойна обстановка Велън се беше взрял навътре в себе си.

Много отдавна дренаите и наару бяха изградили взаимно доверие. Лъчистите същества, които рядко приемаха материална форма, бяха първите, които се погрижиха за прогонените ередари. Те станаха техни учители, а после и техни приятели. Бяха пътували заедно и бяха видели много светове. Всеки път наару и по-специално съществото, което се наричаше К’уру, помагаха на дренаите да избягат, когато ман’арите откриваха скривалището им. И всеки път Кил’джейден и чудовищните създания, които някога бяха ередари, стигаха все по-близо до залавянето им. Велън дълбоко скърбеше, когато се налагаше да напусне някой свят, за да се спаси, понеже знаеше, че това, което оставя зад гърба си, ще бъде изменено по същия начин, по който бяха изменени събратята му. Кил’джейден бе винаги готов да увеличи Легиона, който създаваше за своя тъмен господар Саргерас, и не пропускаше потенциални нови попълнения.

К’уру, печален, колкото и Велън, скърбеше заедно с него. Но той говореше в съзнанието на Велън с неоспорима логика, според която Кил’джейден, Аркемонд и Саргерас биха унищожили по същия начин всеки друг свят. Всички светове, всички раси бяха ужасяващо еднакви в очите на Саргерас. Всички те трябваше да бъдат заличени в страшен фестивал на кръв и огън. Смъртта на Велън, причинена от някогашния му най-добър приятел, нямаше да спаси нито една невинна жертва, но животът му някой ден можеше и да го направи.

— Защо? — веднъж попита Велън. — Защо моят живот да е по-важен, по-ценен от нечий друг?

— Събират се бавно — призна му К’уру. — Но не спират. Има други наару като мен, които се притичват на помощ на младите раси. Когато са готови, всички ще се съберат. Накрая Саргерас ще бъде победен от волята на онези, които все още вярват, че доброто, истинското и хармоничното поддържат вечния баланс на вселената.

Велън трябваше да избере между това да повярва на съществото, което бе станало негов другар, или да обърне гръб на онези, които му вярваха и те да бъдат превърнати в ман’ари. Той избра да повярва на наару.

Но сега беше объркан. Орките бяха започнали да атакуват дренайски ловни хайки. Нямаше причина за агресията им, нито един от потресените стражи не бе докладвал на Велън за нещо необичайно. И все пак три хайки бяха избити до крак. Ресталаан, който разследваше клането, бе докладвал, че телата не са били просто умъртвени… били са жестоко убити.

Затова Велън беше дошъл в храма, създаден в първите години след пристигането на дренаите в този свят. Тук, заобиколен от четири от седемте ата’малски кристала, които възникнаха толкова отдавна, той можеше да чуе слабия глас на приятеля си в съзнанието си, но К’уру още не му беше отговорил. Ако нещата се влошаха, този път нямаше да могат да избягат. К’уру умираше, затворен в кораба, с който се бяха разбили тук преди двеста години.

— Велики пророче — каза Ресталаан с особено тревожен глас. — Имало е още една атака.

Велън бавно отвори древните си очи и се обърна към другаря си, натъжен.

— Знам — отвърна той. — Почувствах я.

Ресталаан прокара дебели пръсти през черната си коса.

— Какво да направим? Всяка атака изглежда все по-жестока от предишната. От раните по телата личи, че усъвършенстват оръжията си.

Велън въздъхна и поклати глава, а белите му плитки леко се разлюляха.

— Не мога да чуя К’уру — каза спокойно той. — Не и толкова добре, колкото преди. Страхувам се, че не му остава много.

Ресталаан сведе поглед, а на лицето му се изписа болка. Наару се бе пожертвал за тях и всички дренаи знаеха и разбираха това. Колкото и странно и мистериозно да беше това същество, дренаите бяха започнали да го обичат. То беше затворено и бавно умираше вече два века. Велън, който разбираше от такива неща, като че ли не очакваше съществото да умре толкова скоро… ако изобщо можеше да умре.

Той се изправи и светлата му роба се развя.

— Той все още притежава мъдрост, която би споделил с мен, но аз не мога го чуя. Трябва да отида при него. Може би отблизо ще може да говорим по-добре.

— Искате… искате да кажете, че ще отидете до кораба? — попита Ресталаан.

Велън кимна.

— Трябва.

— Велики пророче… Не се съмнявам в мъдростта ви, но…

— Но все пак го правиш — каза Велън, а в ъгълчетата на поразително сините му очи се появиха бръчици от чисто чувство за хумор. — Продължи, приятелю. Винаги съм оценявал възраженията ти.

Ресталаан въздъхна.

— Орките възприемат кораба като свещена планина — каза той.

— Знам — отвърна Велън.

— Защо тогава да ги предизвикваме, като отидем там? — попита Ресталаан. — Със сигурност ще приемат това за агресивно действие, особено сега. Така ще им дадем причина да продължат да ни атакуват.

Велън кимна.

— Мислих върху това. Мислих много дълго. Но може би е време да разкрием кои сме и какво всъщност представлява свещената им планина. Те вярват, че предците им живеят там и може и да са прави. Но ако на К’уру не му остава много, не трябва ли да се възползваме от мъдростта и силата му, докато все още можем? Ако някой или нещо може да въдвори мир между орките и дренаите, това същество, по-велико от когото и да е от нас, определено е способно да го направи. Това може да се окаже единствената ни надежда. К’уру говореше за други раси, други същества, които ще се присъединят към борбата за баланс и хармония. И които ще се изправят срещу Саргерас и онзи огромен, покварен легион, който е създал. — Велън постави бялата си ръка върху бронираното рамо на другаря си. — Има едно сигурно нещо, което ми бе разкрито при медитациите ми. Нещата не могат да продължат постарому. Орките и дренаите повече не могат да живеят толкова отдалечени едни от други. Не можем да се върнем към това време, стари друже. Очаква ни или мир, или война. Те ще бъдат или наши съюзници, или врагове. И никога не бих си простил, ако не опитам всичко възможно, за да постигна мир с тях. Сега разбираш ли ме?

Ресталаан се взря в лицето на Велън и кимна.

— Да. Да, вероятно, но това не ми харесва. Поне ми позволете да ви осигуря въоръжена охрана, защото знам, че те нападат, преди да ни изслушат.

Велън поклати глава.

— Не, никакви оръжия. Няма да нося нищо, което може да ги провокира. В сърцата си те са почтени същества. Имах възможността да надникна в душите на двама млади орки, които пренощуваха при нас преди две години. В тях нямаше нищо малодушно или зло, само предпазливост, а сега — по някаква причина и страх. Те атакуват ловците ни, не цивилните.

— Да — отсече Ресталаан. — Ловци, които превъзхождат числено.

— Но сме откривали и кръв, която не е наша — напомни му Велън. — Те отнасят телата на хората си, за да ги изгорят, но по земята е имало достатъчно оркска кръв. Ние разполагаме с познание, което позволява само няколко дренаи да се справят с много орки. Не, ще поема този риск. Те няма да ме убият на място, ако изложа почтено намеренията си и се появя без очевидна възможност да се защитя.

— Ще ми се и аз да бях толкова уверен, пророче — отвърна с примирение Ресталаан и дълбоко се поклони. — Ще събера малка група, която да ви ескортира. И няма да бъде въоръжена.

* * *

Кил’джейден Великия започна по-често да посещава Нер’зул. Отначало само в съня му, както правеха предците. Появяваше се нощем, в дълбокия сън на шамана, когато тялото му бе пропито с билките, които отваряха съзнанието му за гласа, шепнещ похвални и възторжени слова и планове за бъдещите победи на орките.

Нер’зул беше в екстаз. Той четеше с вълнение и наслада всяко писмо, което кървавите соколи носеха от клановете. „Натъкнахме се на двама разузнавачи“ — пишеше вождът на клана Шатърд Хенд. — „Елиминирахме ги твърде лесно.“

„Кланът Блийдинг Халоу е горд да докладва на великия Нер’зул, че му се подчинява безусловно“ — пишеше в друго писмо. — „Присъединихме се към клана Лафинг Скъл^[1] и удвоихме броя на въоръжените бойци, готови да се изправят срещу коварния враг. Разбрахме, че кланът Тъндърлорд търси съюзници. Утре ще им изпратим вестоносец.“

— Да — засмя се Кил’джейден. — Виждаш ли как се събират, обединени от обща цел? Преди тези кланове щяха да се сбият, ако пътищата им се пресекат. Сега те споделят информация, ресурси и работят заедно, за да се преборят с враг, който иска да унищожи всички орки.

Нер’зул кимна, но усети странна болка. Беше прекрасно най-сетне да може да види това красиво, мощно същество, въпреки че толкова много наподобяваше омразните дренаи, но… той вече не виждаше Рулкан. И осъзна, че тя му липсва. Чудеше се защо вече не го търси. Той проговори колебливо:

— Рулкан…

— Рулкан изпълни своята част, като ме доведе до теб, Нер’зул — успокои го Кил’джейден. — Ти знаеш, че тя е добре и е щастлива. Видя я, нали? Повече няма нужда да ни служи като посредник. Не и след като се убедих, че си достоен да говориш от мое име на народа си.

И както винаги, сърцето на Нер’зул се изпълни с радост. Но този път, въпреки успокояващите и вълнуващи думи на Кил’джейден, той усети лек тъжен трепет в сърцето си и все още искаше да може да говори със съпругата си.

Нер’зул се беше изгубил в мислите си, когато Гул’дан му донесе новата вест. Чиракът се поклони и подаде на господаря си парче пергамент, пропита със синя течност.

— Какво е това? — попита Нер’зул, вземайки пергамента.

— Беше открито в един дренаи, идващ от юг — отвърна Гул’дан.

— Група дренаи?

— Бил е сам вестоносец. Невъоръжен и дори не е яздел. Глупакът е ходел пеша.

Устните на Гул’дан се изкривиха в усмивка и той се засмя. Нер’зул погледна пергамента и осъзна, че сините петна са от кръвта на вестоносеца. Какво го е прихванало този глупак да ходи сам и невъоръжен в територията на Шадоумуун? Той внимателно разгъна парчето и се зачете в него. Докато кафявите му очи бързо преминаваха по редовете, изведнъж стаята се озари и двамата шамани се проснаха на пода.

— Прочети го на глас, велики Нер’зул — чу се спокойният глас на Кил’джейден. — Сподели го с мен и своя верен чирак.

— Да, моля ви, господарю — каза развълнувано Гул’дан.

Докато четеше, за пръв път откакто бе говорил с любимата си Рулкан, Нер’зул почувства колебание.

„На Нер’зул, шамана от клана Шадоумуун, Пророка на дренаите Велън изпраща поздрави.

Отскоро много от хората ми бяха атакувани от орките. Не разбирам на какво се дължи това. Поколения наред вашите хора и моите живеят в мир и разбирателство — положение, което е било ползотворно за всички ни. Ние никога не сме вдигали оръжие срещу орки и дори веднъж спасихме живота на двама младежи, които несъзнателно бяха попаднали в опасност.“

— А-а — прекъсна го Гул’дан. — Спомням си… Дуротан, който сега е вожд на клана Фростулф и Оргрим Дуумхамър.

Нер’зул разсеяно кимна и продължи да чете.

„Можем единствено да предположим, че е станало някакво недоразумение, и бихме искали да разговаряме с вас, за да избегнем загубата на повече животи — на орки или на дренаи — по такъв трагичен начин.

Разбирам, че планината, която наричате Ошу’гун, е свещена за хората ви, защото там живеят духовете на предците ви. Това място отдавна има голямо значение и за дренаите, но ние винаги сме уважавали решението ви да я обявите за ваше свято място. Въпреки това дойде време да осъзнаем, че нещата, които ни свързват, са повече от тези, които ни делят. Моите хора ме наричат Пророк, защото понякога получавам мъдрост и прозрение. Желая да водя народа си добре и в мир и съм сигурен, че вождовете на клановете ви искат същото.

Нека се срещнем мирно на мястото, което значи много и за двете ни раси. На третия ден от петия месец аз и малка група дренаи ще отидем на поклонение в сърцето на планината. Никой от нас няма да носи оръжие. Каня вас и всеки друг от хората ви, който желае да се присъедини към нас, да отидем в мястото на магия и сила, за да поискаме съвет от много по-мъдри същества, които могат да ни помогнат да премахнем този конфликт между нас.

Желая ви мир в светлина и благодат.“

Гул’дан проговори първи. Или по-точно се изсмя.

— Каква наглост! Господарю, Велики Кил’джейден, не трябва да изпускаме тази възможност. Водачът им ще дойде като клефтхуф в кланица, невъоръжен и достатъчно глупав да си мисли, че не знаем нищо за коварните му намерения. И смята да поквари Ошу’гун! Той ще умре, преди копитото му да стигне дори до подножието на свещената ни планина!

— Радвам се да чуя това, Гул’дан — отекна гласът на Кил’джейден, мек като вода. — Нер’зул, чиракът ти говори мъдро.

Но Нер’зул усети как думите засядат в гърлото му. Той отвори уста и понечи да продума и на третия си опит успя.

— Не отричам, че дренаите са опасни — каза насечено той. — Но… ние не сме грони, които убиват невъоръжени врагове.

— Вестоносецът беше убит — отбеляза Гул’дан. — Невъоръжен и дори пеша.

— И много съжалявам за това! — сопна се Нер’зул. — Трябвало е да бъде заловен и доведен за разпит, а не да бъде убит!

Кил’джейден мълчеше. Аленото сияние обливаше Нер’зул, който продължи, опитвайки се да намери решение.

— Няма да му позволим да оскверни светите ни места — продължи шаманът. — Не се тревожи за това, Гул’дан. Но не искам да бъде убит, преди да успея да говоря с него. Кой знае, можем да научим нещо.

— Да — каза Кил’джейден с плътен и топъл глас. — Този, който се терзае от болка, лесно признава всичко, което знае.

Нер’зул се сепна при тези думи, но прикри изненадата си. Това величествено същество искаше от него да измъчва Велън? Той усети някакво вълнение при мисълта за това. Но нещо друго го накара да се отврати. Още не. Той нямаше да направи такова нещо.

— Ще го чакаме — увери той великия си господар и чирака си. — Няма да му позволим да избяга.

— Господарю — бавно започна Гул’дан, — мога ли да предложа нещо?

— Какво?

— Най-близкият клан до планината е Фростулф — отбеляза Гул’дан. — Нека ги накараме да заловят Велън и групата му и да ни ги доведат. Вождът им веднъж се е радвал на дренайска гостоприемност. И макар да не ни се е противопоставял, не помня да сме чули за негова атака срещу дренаите. Така с един куршум ще убием два заека — ще заловим водача на дренаите и ще накараме Дуротан от Фростулф да докаже своята вярност към каузата ни.

Нер’зул усети как два чифта очи се взират в неговите — малките тъмни очички на чирака му и блестящите кълба на господаря му Кил’джейден. Предложението на Гул’дан звучеше мъдро. Но защо тогава Нер’зул толкова се колебаеше? Сърцето му отмерваше времето, а по ниското му чело изби пот. Накрая той продума и с облекчение забеляза, че гласът му звучи уверен и силен.

— Съгласен съм. Това е добър план. Донесете ми пергамент и писалка и ще уведомя Дуротан за задачата му.