Кристи Голдън
Възходът на Ордата (19)

Седемнадесет

Дом. Това е дума, идея, която изпълва сърцето с копнеж, независимо от расата му.

Домът може да е древна земя на предци или ново място, което някой е направил свое. Домът може да се открие дори в очите на любимото същество. Но всички ние се нуждаем от него и знаем, че без него сме по някакъв начин незавършени.

Дълги години наред всеки клан имаше свой собствен дом. Имаше своя свещена земя, свои духове на земята, въздуха, водата, огъня и Дух на Пустошта.

Изкореняването ни започна и продължи, и ставаше все по-разтърсващо, докато накрая дойдохме в Калимдор. Тук открих дом за скитащия си народ. Открих място за отдих и убежище, където да се прегрупираме и преустроим.

Домът за мен сега носи името на баща ми — земята на Дуротар.

Дуротан вдигна глава и подуши въздуха. Миризмата, която изпълни ноздрите му, бе на смърт и съхнещи тленни останки и беше някак остра. Не бе миризмата на нещо горящо, не съвсем, но подобна. Навремето Дрек’Тар можеше по-добре да определя миризмите от него, но тези дни отдавна бяха минали. Той вече не беше шаман, а уорлок. Вече не можеше да повика въздуха, който да му довее подробна информация, сякаш е изписана на пергамент. И по-лошото бе, че Дрек’Тар, както и другите уорлоци от клана Фростулф, като че ли не се интересуваха от това.

Известно време нямаше дъжд и лятото беше по-горещо от обичайното. Това бе второто лято поред, когато почти не преваляваше дъжд и на Дуротан му хрумна да коленичи и да зарови пръст в земята. Преди беше плодородна и глинеста, имаше тъмнокафяв цвят и излъчваше богат аромат. Сега пръстите му лесно задълбаваха в прахта. Кората се трошеше между пръстите му и веднага се превръщаше в пясък, който не можеше да задържи трева или посеви, не можеше да задържи нищо. Сипеше се между пръстите на ръката му като вода.

Той усети, че Драка наближава, но не се обърна. Ръцете й обвиха кръста му и тя се притисна в гърба му. Двамата останаха така за известно време и после тя го стисна за последен път и отстъпи встрани, за да се изправи пред него. Дуротан изтупа ръцете си.

— И без това никога не сме разчитали особено на посевите — каза тихо той.

Драка го изгледа с тъмните си мъдри очи. Сърцето го болеше да я погледне. Тя беше по-добра от него в толкова много отношения. Но тя бе съпруга на вожд, а не вожд и не й се налагаше да прави изборите, пред които се изправяше той. Изборите, които имаше.

— Най-вече разчитаме на това, което можем да уловим — каза Драка. — Но животните, които ловуваме, преживяват от това, което земята им дава. Ние всички сме свързани. Шаманите го знаеха.

Тя замълча, когато един от по-младите уорлоци притича покрай тях, следван от дребно подскачащо същество. Докато се разминаваше с тях, то се обърна към Драка и се усмихна, разкривайки пълната си с остри зъби уста. Драка не можа да се сдържи и потръпна.

Дуротан въздъхна и й подаде свитък.

— Току-що го получих. Трябва да се подготвим за дълъг път. Трябва да напуснем земите си.

— Какво?

— Заповед на Блекхенд. Той се е преместил в онази нова Цитадела, която бе построена за него, и иска армията си там. Вече не е достатъчно просто да се присъединяваме към атаката. Трябва да живеем заедно и да сме готови да последваме Блекхенд накъдето ни поведе.

Драка се вторачи в него с невярващи очи и после погледна към свитъка. Тя бързо го прочете, нави го и му го подаде.

— По-добре да се приготвяме — каза тихо тя, обърна се и се отправи към палатката им.

Той се загледа след нея и се зачуди какво точно му къса сърцето при тази гледка.

 

 

Цитаделата не беше завършена, но в мига, когато се появи в полезрението на Дуротан, той застина на място. Около него някои зашушукаха изумени.

— Толкова е мощна!

— Толкова е голяма!

— Като за Военачалник!

Ако Дуротан се беше обадил, щеше да каже нещо като: „Богохулство! Петно за земята. Никаква хармония с всичко, което сме“.

Пътуващият клан Фростулф бе все още на много километри от Цитаделата, която бе кацнала на хоризонта като мишелов. Нищо в дизайна й не подсказваше, че е творение на орките. Тази конструкция, този архитектурен кошмар, тази обида за окото и духа бе по-голяма дори от дренайските сгради. Разбира се, Дуротан знаеше какво е предназначението й и всъщност трябваше да е огромна, за да бъде постоянен приют на елитната армия на орките. И все пак той очакваше нещо по-различно.

Вместо гладките, заоблени линии, характерни за постройките на дренаите, тази крепост имаше остри и ръбати очертания. Вместо да допълва пейзажа, тя изпъкваше. Издялана от черна скала и нащърбено дърво и метал, тя стоеше като наежена към небето. Дуротан знаеше, че от тук може да се види само главната кула, но това му стигаше. Той стоеше, сякаш беше пуснал корени на мястото си, без да има желание да направи и една крачка към това чудовищно творение.

Дуротан размени мълчалив поглед с Драка. Само те двамата ли можеха да го видят? Останалите от клана Фростулф продължаваха напред, задминавайки вожда си. Дуротан с неохота потупа вълка си и потегли напред.

От близо крепостта не изглеждаше по-добре. Сега Дуротан можеше да види и другите сгради — казарми, силози, широки равни заграждения за тренировки, в които се помещаваха огромни оръжия, каквито досега не беше виждал. Те също изглеждаха мрачни, опасни и смъртоносни.

Официозни членове на клана Блекрок и други формално посрещнаха Дуротан и изпратиха орките Фростулф към една равна местност в западната част на комплекса, където да издигнат палатките си. Малко преди здрачаване Дуротан получи покана да докладва в двора на Цитаделата заедно с още няколко от хората му. Групата от двайсетина орки отиде до мястото и зачака.

Вождът на Фростулф първо чу барабаните в далечината и се напрегна. Изрично ги бяха инструктирали да не носят оръжия, а само да дойдат и да изчакат… не пишеше точно какво. Драка нервно погледна към него. Той не можеше да я успокои, защото самият той нямаше представа какво предстои.

Барабаните се приближаваха. Земята под краката на Дуротан започна да се тресе. Такова нещо беше обичайно, когато барабаните се движеха в кръг, но толкова отдалеч? Той чу разтревожено шушукане и разбра, че не е единственият, който се е притеснил.

Земята продължаваше да се тресе, а вибрациите се усилваха. Ездачите Блекрок се приближиха с тържествени изражения.

— Не се бойте, горди членове на Ордата! — извика един от тях. — Новите ни съюзници, доведени от великия Блекхенд, приближават! Приветствайте ги!

Имаше нещо познато в начина, по който се тресеше земята. Единственият друг път, когато Дуротан бе преживял такова нещо бе, когато бягаше от…

— Огри! — изкрещя някой.

И наистина, сега Дуротан ги видя. Десетки, огромни и целенасочени, те пристъпваха към събралата се група орки. Появиха се още ездачи на вълци от клана Блекрок, които крещяха и триумфално надуваха рогове. Тълпата подивяваше от радост, крещеше, танцуваше и подвикваше диво.

Това са новите съюзници? Дуротан не можеше да повярва. Още докато ги гледаше, без да може да намери думи, пред очите му се появи най-големият огър, когото някога беше виждал. Самият Блекхенд яздеше до него, грациозно и гордо, сякаш мамутът до него не го караше да изглежда като детска играчка.

— Ще смажем дренаите! — изрева Блекхенд и като че ли са чакали сигнал, огрите, маршируващи до него, нададоха вой:

— Мачкай! Мачкай! Мачкай!

За един ужасен, разтърсващ миг Дуротан отново се почувства като детето, което бягаше от едно такова чудовище. Той примигна и отново в съзнанието му изплува силното тяло на баща му, смазано и потрошено, кръвта му се стича по земята, а черепът му — раздробен от един-единствен удар на огърски боздуган.

Орките се бореха в съюз с чудовищни слабоумни същества, опитвайки се да унищожат интелигентна мирна раса. Светът бе полудял.

* * *

Велън потръпна. Помощникът му стоеше до него и му поднасяше топла, успокояваща напитка, но Пророка я отказа. Никаква напитка не можеше да го успокои сега. Вече не можеше да има никакво спокойствие.

Той скърбеше от новината за превземането на Телмор и загубата на скъпия си другар Ресталаан. Но беше особено мъчително да разбере как е започнала атаката. Велън беше забелязал нещо специално в младия Дуротан и след като попадна в ръцете на орките, той само затвърди вярата си във вожда на клана Фростулф. Но сега това…

Дуротан и Оргрим бяха единствените орки, видели как зеленият кристал защитава града. Единият от тях беше запомнил заклинанието, което сваля защитното прикритие на камъка. Шепа дренаи бяха успели да избягат и да дойдат тук, в Храма на Карабор. Раните им бяха излекувани, но нито Велън, нито някой друг можеше да им помогне да излекуват разбития си дух.

Но тепърва предстояха по-лоши новини. Бегълците не говореха за унищожителните им оръжия, състоящи се единствено от прости лъкове и стрели, секири, копия и чукове. С тихи, приглушени гласове те описваха зеленикавочерни мълнии, предизвикващи ужасна болка, за изтезания отвъд възможностите на някогашните шамани. Те разказваха за същества, издаващи нечленоразделни звуци и подскачащи в краката на онези, които владееха магия, основана върху страдание и мъка. Те разказваха за ман’ари.

Изведнъж много неща си дойдоха на мястото с ужасяваща логика. Внезапните, безразсъдни атаки на орките. Рязкото подобряване на технологията и уменията им. Фактът, че бяха обърнали гръб на шаманизма — религия, за която Велън бе разбрал, че изисква двупосочна връзка между силите на елементите и онези, които ги използват. Тези, които контролираха ман’ари, не търсеха баланс или хармония със силите им, те искаха власт. Също както Кил’джейден и Аркемонд.

Орките не бяха нищо повече от пионки в ръцете на ередарите. Велън знаеше, че останалите дренаи, „изгнаниците“, са истинската цел. Ордата на орките, вече подсилена от невероятно мощни същества, беше оръжието, с което Кил’джейден се опитваше да го унищожи. За един кратък миг Велън се зачуди дали водачът на тази нова Орда би го изслушал и би се вразумил, дали би се обърнал, за да се бие на страната на дренаите, за да победи Кил’джейден, след като разбере как е бил използван.

Но почти моментално се отърси от тази мисъл. Имаше вероятност тези, които се подчиняват на Кил’джейден, да знаят за истинската същност на ередарите и тяхната цел, и предложението за власт да изглежда както реално, така и изкусително. Така се бяха поддали Аркемонд и Кил’джейден, а те бяха много по-стари, силни и мъдри от орките.

А сега още една идея добавяше сол в раната. Идеята за тромави огри в съюз с орките — нещо, което преди би отхвърлил като сън, възникнал от прекалено пикантна храна. Сега той знаеше, че е самата истина. Нещо беше променило вродената същност на орките толкова драстично, че те се бяха съюзили със същества, които са ненавиждали поколения наред, обръщайки се срещу дренаите — народ, с който почти толкова дълго са били мирни другари.

Ако това се беше случило на друго място, отговорът щеше да е прост. Велън щеше да събере хората си и да избяга, разчитайки на подкрепата на наару. Но корабът им се беше разбил и К’уру лежеше там и умираше. Вече нямаше друг изход, освен да се борят с Ордата и да се молят по някакъв начин да оцелеят.

„А-ах, К’уру, стари приятелю. Как ми липсва мъдростта ти сега и колко ми е тежко, че си в ръцете на врага, който дори не осъзнава, че съществуваш.“

Близо до сърцето си той държеше кристала, наречен „Песен на духа“^[1], и усети слабо проблясване от умиращия наару. Велън затвори очи и склони глава.

* * *

Гул’дан се огледа в стаята с пълно задоволство. Всичко се развиваше според плана. От известно време Съветът в сянка беше започнал да се събира и засега Гул’дан бе убеден, че правилно е подбрал членовете му. Всички те бяха готови… не, повече от готови да загърбят хората си, за да задоволят собствената си жажда за власт. Вече бяха постигнали толкова много, следвайки пионката си, която беше достатъчно глупава да повярва, че е истинска част от Съвета, докато всъщност бе само техен говорител. Лесно беше да бъде избран за Военачалник и докато Съветът му се усмихваше и кимаше одобрително за краткото време, през което присъстваше на срещите, той не се съмняваше в позицията си.

Но Блекхенд винаги си тръгваше преди да започне същинската среща — беше изпращан на някоя мисия, която да изпълни огромните му гърди с гордост.

— Поздрави — каза Гул’дан, намествайки се в стола си начело на масата.

Както винаги, Нер’зул се свиваше в ъгъла, без да бъде поканен да седне при останалите, но му беше позволено да слуша разговорите им. Така беше решил Кил’джейден и макар Гул’дан да не беше сигурен защо благодетелят му желае това, той предпочиташе да запази благосклонността на Кил’джейден и не възразяваше.

Съветът размени формални поздрави и Гул’дан премина на въпроса.

— Как реагират клановете на идеята за съюза ни с огрите? Каргат, да започнем с теб.

Вождът на клана Шатърд Хенд се усмихна и изсумтя.

— Те са кръвожадни и не ги интересува кой им помага да прерязват дренайски гърла.

Груб смях изпълни пещерата и мнозина от Съвета кимнаха одобрително. На слабата светлина от факлите на Гул’дан му се струваше, че очите им светят в оранжево. Някои от тях, обаче, се намръщиха и не се присъединиха към веселбата.

— Чух, че някои от клана Уайтклоу^[2] протестират — каза един от тях. — И Дуротан от клана Фростулф все още е под наблюдение, въпреки че поведе атаката над Телмор.

Гул’дан вдигна ръка.

— Не се тревожете. Отдавна замислям нещо за Дуротан.

— Защо още не е елиминиран? — изръмжа гневно Каргат. — Лесно ще го заменим с някого, който одобрява плановете ни. Дуротан все повече се слави с недоволството си от позицията на Блекхенд… както и от твоята.

— Точно затова все още ми е нужен жив — отвърна Гул’дан, оглеждайки се, за да види кой друг го разбира, без да е нужно да дава повече обяснения.

Той срещна разбиране у няколко лица, но останалите все още изглеждаха объркани и гневни.

— Защото той е известен с по-умереното си отношение — продължи Гул’дан, със съжаление, че трябва да разяснява подобни неща на някого от Съвета. — Когато той най-накрая реши да направи нещо, всеки, който до момента е имал някакви съмнения, го следва. Той говори от името на мнозина, които не смеят да гъкнат. Ако Дуротан е съгласен, тяхната логика им казва, че всичко е наред. Както спомена Каргат, кланът Фростулф не е единственият, който явно има възражения.

— Но… ако настъпи момент, в който той се възпротиви? Ако реши да не престъпва някаква граница?

Гул’дан се усмихна ледено.

— Тогава ще се справим с него по такъв начин, че да не застрашаваме властта си. Както правим винаги.

Гул’дан реши да смени темата. Той се наведе напред и постави ръцете си на масата.

— И като стана дума за онези, които възразяват. Чух, че все още има такива, които се опитват да се свържат с елементите и предците.

Един от членовете изглежда се притесни.

— Опитах се да ги разубедя, но не знам как да ги накажа за такова нещо. Все пак точно вярата, че предците ни искат да атакуваме дренаите, направи възможно всичко това.

Той прозвуча малко дръзко. Гул’дан се усмихна благо.

— Така е, наистина. Това бе стръвта, на която всички се хванаха толкова бързо.

Той погледна към Нер’зул. Старият шаман срещна погледа му и бързо склони глава. На тази стръв се беше хванал и самият той… стръв, която не изглеждаше толкова изкусителна за Гул’дан.

— Това повече не е нужно — продължи Гул’дан. — Трябва да се уверим, че няма да се върнем към старите си обичаи. Наистина извадихме късмет с плановете си и заедно с огрите има голяма вероятност успехът да продължи да ни следва. Но ако се появят някакви пречки, ако някоя битка не завърши добре, тогава тези, които не могат да откъснат шаманизма от сърцата си, може да намерят подкрепа у някои сънародници. Не можем да позволим подобно нещо.

Той замислено потупа брадичката си.

— Трябва да направим повече от това да окуражаваме уорлоците. Трябва активно да настроим хората срещу шаманизма. Ще бъде много жалко, ако по някаква причина предците все пак успеят да се свържат с потомците си.

Той отново погледна към Нер’зул. Единствено когато Нер’зул отиде в свещената планина и успя да говори с предците, разбра какво всъщност се случва. Преди това дори самият мощен шаман бе мамен от илюзии. Тогава отговорът беше ясен.

* * *

Дълбоко в безплътното пространство се носеха спящите същества на светлината. Те помнеха какво се бе случило и бяха надникнали в бъдещето. Те живееха тук от много време, подхранвани от Другия, който беше като тях, но не точно като тях. Те усещаха, че той вече е поел по пътя на бавната смърт. До неотдавна живееха в това състояние на битие-небитие в мир и спокойствие. Но сега се беше появила скверност, омраза и опасност. Те вече не можеха да достигнат спящите, любими живи. А любимите живи не идваха както преди, за да напълнят свещения басейн и несъзнателно да удължат живота на Другия. Само Невероятно измамения дойде, плака и се моли, но бе твърде изгубен в илюзия, за да му помогнат.

Изведнъж дълбокият им сън бе нарушен. Те потрепериха. Изпълни ги болка и те извикаха за помощ Другия, който не можеше да им помогне, който не можеше да помогне на себе си. Идваха тъмните нечестиви неща, които преди бяха красиви неща. Предците усетиха приближаването им.

Те дойдоха безжалостно, свързаха силите си, създадоха кръг от мрак и разлъка около подножието на планината. Видим мрак танцуваше около изменените неща, които бяха последвали Саргерас, подмамени от обещанието за власт, подхранвани сега от обещанието за пълно унищожаване. Предците усетиха как кипящата, концентрирана омраза се слива като проява на зеленикавочерна енергия, завихряща се около няколко пипала, които се опитваха да се свържат. Бавно и безмилостно тяхната примка се стегна и като въже от тъмна енергия задуши планината, запечатвайки я така, че никой изгубен орк да не може да влезе в нея, нито пък някоя безумна душа да успее да я напусне.

И сега, докато кръгът се затваряше, Другия също викаше от мъка. След като шаманите не можеха повече да му носят вода, той нямаше да може да продължи да се лекува сам. А без Другия нямаше да ги има и предците.

Много далеч няколко орки, които тайно живееха като шамани, потрепериха и заплакаха в съня си, а сънищата им се превърнаха в кошмари на безкрайно изтезание и неизбежна гибел.