Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (3)

Първа глава
Прераждане

След разговора с Крега и кратката подготовка да уредя делата си, преди да се заема със задачата (но за това не е нужно да разказвам подробно), отидох в клиниката на Сигурността. Разбира се, бях ходил там много пъти досега, без да знам точно защо. Най-често се отбивах, за да програмират в мен информацията, необходима за някоя задача, после пак ме връщаха в нормалното състояние. Няма какво да обяснявам, че голяма част от работата ми излиза извън рамките на закона (предпочитам да казвам така, вместо направо да заявя, че върша престъпления) и повечето сведения за нея са твърде „горещи“, за да бъдат огласени някога. С цел да се избегнат ненужните рискове, след изпълнението на деликатна мисия всички агенти минават през изтриването й от паметта.

Може би такъв живот изглежда чудат — мотаеш се насам-натам, без да знаеш къде си бил и какво си правил, но той си има и добрите страни. Всеки потенциален враг, военен или политик знае, че спомените ти са заличени, затова можеш да се радваш на съвсем нормално, спокойно всекидневие, когато си извън структурата на службата. Никой няма причина да иска главата ти — вече дори не подозираш какви си ги свършил, защо или за кого. А като обезщетение за тези празноти в мозъка живееш в лукс и безгрижие, разполагаш с почти неограничени суми и всякакви удобства. Аз лично се отдавах на безделие, плувах, играех комар, хапвах в най-добрите ресторанти, от време на време се включвах в някой полупрофесионален отбор — доста ме бива, пък и така си поддържам формата. Наслаждавах се на всяка минута, ако не се броят редовните преквалификации (четири до шест седмици мъчения, приличащи на основната военна подготовка, но още по-садистични). Не ме мъчеха никакви угризения за тоя живот на плейбой. Преквалификациите бяха достатъчни, за да не омекнат тялото и духът ми от цялото това чудничко безделие. Завинаги присадените сензори в организма те наблюдават непрекъснато и решават кога имаш нужда от малко освежаване.

Често съм се чудил доколко са усъвършенствани тези приспособления. Отначало дори се тревожех, че цял отдел в Сигурността гледа моите изцепки и забивки, но после свикнах да не мисля за това.

Просто животът в тази професия е твърде приятен. А и можех ли да направя нещо? На повечето цивилизовани светове всички хора носят подобни сензори, макар и не толкова сложни и разнообразни като моите. Иначе как ще се поддържат редът, напредъкът и изобщо мирът сред толкова многобройно и разпръснато население?

Дойде ли обаче времето за следващата задача, няма как да се справиш без целия си досегашен опит. Изтриването на паметта, преди да бъде съхранена, не би било особено практично, защото агентът става все по-добър, когато не повтаря грешките си. Затова първата ти работа е да отидеш в клиниката на Сигурността, където пазят същия този твой опит и там ти го наливат отново в главата, та да си пълноценен и готов за поредната им измислица.

Винаги щом паметта ми се възвърнеше напълно, ставах изумен от креслото. Дори само ясните спомени за нещата, които съм вършил, стигаха да се чудя и мая — нима точно аз съм могъл да направя това или онова? Знаех, че този път ще има разлика, понеже щяха да направят още една крачка в същия процес. Не само цялото ми „аз“ щеше да се прероди в оная стая, но същите спомени щяха да бъдат натрапени на други мозъци и други тела — докато „паснат“.

Опитвах да си представя какви ще бъдат тези четири мои копия. Вероятно физически щяха да се различават от мен. Престъпниците, докарани тук, обикновено не бяха от цивилизованите светове, където хората са доста уеднаквени в името на равенството. Не, тези тела щяха да дойдат от границата, от средите на търговците, миньорите и пиратите, движещи се с предната вълна на разширяващата се империя. Такива също са необходими в една овладяваща нови пространства култура, защото опасностите, с които се борят, налагат високи изисквания за самостоятелност, упоритост, находчивост и творчество. Едно тъпо правителство би избило всички наведнъж, но пък тъпите правителства бързо губят своята способност да оцеляват, когато с прекалена стандартизация задушат възможностите за развитие.

Естествено същата причина е довела поначало до създаването на резервата в Диаманта на Уордън. Повечето от тези корави типове по границата са непоправимо себични и застрашават реда в цивилизованите светове. Проблемът е, че почти всеки, способен да разкъса крепящите нашето общество връзки, е сред особено изобретателните, гадни, подли, хитри и оригинални умове, които човечеството може да създаде, така че не върви да го затриеш с лека ръка. Диамантът е неразрушим капан за такива хора и им дава възможност да продължат заниманията си, които при грижливо наблюдение могат да доведат до нещо ценно за Конфедерацията, дори то да е само идея, хрумване или просто свеж поглед върху банални факти.

Пък и криминалните по планетите на Диаманта се стараеха да угодят на Конфедерацията, иначе трябваше да изберат смъртта. С времето подобни творчески настроени умове станаха незаменими и осигуриха оцеляването си.

Проклетите психосонди този път ми причиниха адски мъчения. Обикновено усещах само гъдел в главата, следван от полусънно състояние, събуждах се няколко минути по-късно в креслото и отново се чувствах цял. Сега обаче гъделът премина в болезнена физическа сила, която сякаш нахлу в черепа ми и започна да се мята вътре, докато ми отне властта над собствения разсъдък. Все едно великанска ръка стискаше и отпускаше мозъка ми, и това се повтаряше безкрай в мъчителни пулсации. Вместо да се унеса, изпаднах в несвяст.

Стреснах се и чух своето тихо пъшкане. Туптенето в главата беше изчезнало, но твърде добре си спомнях болезненото усещане. Минаха няколко минути, преди да събера сили и да стана.

Старите ми спомени нахлуха в съзнанието и отново се смаях от множество предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом няма как да бъдат унищожени след изпълнението на мисията си. Когато се сетих за това, напомних си, че двойниците ми непременно трябва да бъдат убити, ако носят всички мои спомени. Иначе какви ли не тайни щяха да се разнесат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая, където се бях събудил, и веднага разбрах какво ме тревожи.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито друго познато за мен място. Намирах се в тясно помещение с обем не повече от дванайсетина кубически метра, макар таванът да беше малко по-висок от обичайното. Имаше койка в ниша, на която седях в момента, умивалник, до него стандартен люк за подаване на храна. Видях и капака на затваряща се тоалетна в стената. Толкова. Нищо друго… или все пак не съвсем?

Започнах да се озъртам и лесно забелязах най-очевидното. Не можех дори да шавна, без това да бъде засечено от оптическите, а вероятно и от шумовите монитори. Вратата почти не личеше в стената и явно не бих успял да я отворя отвътре. Веднага разбрах къде съм.

Беше затворническа килия.

И още по-лошо — усещах леко трептене, което не идваше от определен източник. Не ме дразнеше, даже се долавяше трудно, но знаех каква е причината за него. Бях в кораб, който летеше нанякъде в пространството.

Станах, олюлях се от лек пристъп на световъртеж, но скоро ми олекна. Наведох глава, за да огледам тялото си. Невероятно мускулесто — сигурно бе принадлежало на някой миньор. По него имаше белези, явно лекувани не от медицински специалист. Разпознах две рани от нож.

Кожата ми беше почти изцяло покрита с гъсти и груби черни косми. По гърдите, ръцете и краката си имах повече козина, отколкото бях виждал досега на човек. Е, нямаше как да не забележа, че и полово съм надарен по-щедро, отколкото бих повярвал, че е възможно.

„Това не съм аз! — безмълвно крещеше съзнанието ми. — Един от тях съм — от копията!“

Отново се отпуснах на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми отстъпи пред гнева… и отчаянието. Аз бях копие, имитация на съвсем друг човек, който също си беше жив и вероятно се забавляваше, следейки всяко мое движение, всяка моя мисъл. Тогава намразих онзи с такова ненормално напрежение, че то не се поддаваше на никакви разумни доводи. Седи си, значи, в удобство и безопасност, наблюдава ме как действам — а когато всичко свърши, ще се прибере да му изтрият паметта и ще се върне към нехайното си живуркане, докато аз…

Щяха да ме натикат в един от световете на Диаманта, да ме затворят там, като че бях някой бандитски главатар, чак до края на живота ми… или поне до последния ден на това тяло. А после? Щом направех всичко, което се искаше от мен? Сам си го казах още при събуждането, сам си произнесох присъдата. Какви неща знаех, мили Боже! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако се издам. Все едно, приключа ли със задачата си, пак ще ме убият — за всеки случай.

В този момент моите професионални навици се намесиха и потиснаха яростта. Върнах си самообладанието и започнах да обмислям онова, което ми беше известно.

Наблюдение? Естествено по-строго от когато и да било преди. Спомних си, че Крега говореше за някакъв органичен предавател. Кефиш ли се сега, копеле мръсно? Голямо удоволствие ли е да преживяваш отново бъркотията в главата ми?

Отдавна усвоените умения пак се намесиха и ме укротиха. Няма значение, казвах си. Първо, знам как мисли той, а това е преимущество. Двойникът ми най-добре от всички разбираше колко трудно е да пречукаш кучи син като мен.

Все пак страшен шок е да осъзнаеш, че не си този, за когото се мислиш, а изкуствено творение. Тежък удар е и да разбереш, че предишният живот, който си спомняш, дори да не е твой, е минало свършено. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но докато седях на койката, започнах да се адаптирам. Нали точно затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Въпреки че това не беше моето тяло, пак си бях същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не тялото му. Внушавах си, че то е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. А кой всъщност съм аз… струваше ми се, че моите спомени принадлежат на онзи тип не повече, отколкото на мен самия. Преди да ме вдигнат от креслото в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и знанията ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено едва ли не насила. Точно той, нищожният плейбой, който вече бе изчезнал от мен, не беше истинският. Действителното ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат безконтролно на свобода, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.

Биваше си ме. Крега бе казал, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. А пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах към него почти нищо. Щом си свърши работата, пак ще го изтрият, а може и да го убият, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти по планетите на Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден нехранимайко.

Аз пак ще съм тук, ще живея, ще бъда истински. Дори още по-пълноценен, отколкото той някога е бил.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат голямо старание, за да ме ликвидират, ако не им играех по свирката. Някой роботизиран спътник можеше да го направи автоматично и никого нямаше да мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Да, обаче бях уязвим само докато не стана господар на сегашното си положение, докато не се приспособя към своя нов и единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност, защото добре познавах тяхното мислене и методи. Трябваше да свърша мръсната работа вместо тях и те също го знаеха. Но само докато надуша начин да им се изплъзна. Можех да ги победя дори в игра по собствените им правила. Ето още една причина да търпят хора като мен — за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки, успяват да останат невидими и за най-добрите им следящи системи… да ги спипат и довършат.

Но ако аз ги надхитрях, нямаше да пратят още един опитен агент по следите ми, защото просто биха поставили друг в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да изпълня задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната си несигурност. После… ще видим.

Обзе ме, както ставаше винаги, възбудата на новото предизвикателство. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля в играта и всичко става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, противникът, физическите и умствените усилия, необходими за справяне с поредното предизвикателство. Да науча колко опасна е тази чужда раса. Лично на мен вече ми беше безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Диаманта. Ако пришълците победят в наближаващия сблъсък, онези от Уордън ще си живеят като царе, защото са им били съюзници. Ако другата раса бъде победена — никаква разлика, не очаквах промени в Диаманта. Значи проблемът се превръщаше за мен в чисто интелектуална главоблъсканица.

Другата цел ме поставяше в горе-долу същото положение. Да издиря Владетеля на планетата, на която ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната територия, значи имах нужда от време, а вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако успея, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и той да ме докопа пръв, ала така само би решил затрудненията на всички замесени в бъркотията. Дори мисълта за поражение ме отвращаваше. Предстоящото стълкновение предлагаше най-добрите условия, поне според мен. Преследването с цел убийство е най-увлекателната игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между моя милост и някой си Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — срещу него. Но не, не бях прав. На своя свят той е законът, а аз ще действам против него. Чудесно. Точка по въпроса на чия страна е правдата.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив от точки. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да започна изпълнението на задачата. Но този път пропуснаха. Предположих, че защото са имали нашия оригинал в единствен екземпляр, а са изпратили копията с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Все пак този метод ме отпращаше далеч зад стартовата линия. Казах си кисело, че все някой е бил длъжен да помисли предварително по въпроса.

Някой наистина се бе сетил, но мина време, преди да открия до какво решение е стигнал. Около час след събуждането ми се чу тих звън откъм люка за храната и аз застанах пред него. Почти мигновено се появи затоплен съд с тънки пластмасови нож и вилица. Забелязах, че са самоунищожаващи се. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след по-малко от час, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах. Стандартни прибори за затворници.

Храната беше възгадна, но не очаквах по-добра. Впрочем обогатеният с витамини плодов сок се оказа доста приятен. Насладих му се бавно и запазих пластмасовото контейнерче (направено от неразтворимо вещество), за да си сипвам вода в него. Останалото бутнах обратно зад люка и то се изпари безследно. Спретнато и чистичко.

Май единственото, което не можеха да контролират, бяха телесните ми функции и половин час след като изядох първото си блюдо като нов човек, усетих, така да се каже, повика на природата. На отсрещната стена се виждаше капак с надпис „тоалетна“, а до нея имаше малка халка. Обикновено, също стандартно приспособление. Дръпнах халката, измишльотината излезе от стената и, проклет да съм, но в кухината зад нея имаше тънка като хартия сонда! Така че настаних си се на чинията, облегнах се на капака и си получих едновременно облекчението и инструктажа.

Апаратчето се задействаше при допир с кожата, само не ме питайте как работи. Не съм от техничарите. Не можеше да се сравни с психопрограмирането, но позволяваше да ми говорят и дори да ми предават образи, които само аз можех да видя и чуя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“

Гласът на Крега сякаш отекваше направо в мозъка ми и аз стъписано разбрах, че дори евентуалните ми надзиратели няма как да заподозрат какво става.

„Налага се да те подготвим по този начин, защото процесът по прехвърлянето е твърде рискован. О, не се тревожи — резултатът не подлежи на промяна. Но предпочетохме да ти дадем малко време, за да понагодиш мозъчните си схеми, без да те подлагаме на излишно претоварване. Е, не можем да се бавим повече, докато се «донагласиш». Ще трябва да се задоволим с този метод, за което искрено съжалявам, понеже на тебе измежду четиримата се пада най-трудната задача.“

Чувствах как вълнението ме обзема. Предизвикателството, ах, това дяволско предизвикателство…

„Твоята цел е Лилит, първата от колониите в Диаманта — продължи гласът на комодора. — От научна гледна точка планетата е истинска лудница. Липсва всякакво разумно обяснение за онова, което ще завариш там. Но мястото сигурно все пак си има свои правила, вместващи се в рамките на някаква логика. Ще оставя подробностите на въвеждащите беседи, които ще чуеш след кацането. Ще бъдеш посрещнат и инструктиран като затворник (заедно с останалите осъдени от твоята партида) от представители на Владетеля на Лилит и така ще е много по-добре, отколкото да ти даваме информация от втора ръка. Колкото и да са ограничени възможностите на това устройство обаче, ще те снабдим с нещо, което чудно защо липсва на самата планета — пълна карта, с всички достъпни за наблюдението ни подробности.“

Усетих остра болка, последвана от замайване и гадене. Олекна ми почти веднага и разбрах, че вече разполагам в главата си с подробна физическа и политическа карта на планетата Лилит. Сигурно щеше да ми свърши добра работа.

По-нататък чух поток от факти, които едва ли бих научил от въвеждащите беседи. Обиколката на планетата бе приблизително 52 000 километра по екватора или през полюсите. Също като останалите светове от Диаманта на Уордън, Лилит представляваше почти идеално кълбо — твърде необичайно свойство, макар мнозина да си въобразяват, че почти всички планети във вселената са кръгли.

Притеглянето достигаше 0,95 от земната норма, така че очаквах да се чувствам по-лек и да скачам по-надалеч. Щеше да мине известно време, докато нагодя реакциите си и непременно трябваше да се заема с това веднага след кацането. Освен това атмосферата съдържаше повече кислород, което също щеше да ме направи донякъде по-жизнен, но означаваше и че огънят гори по-бързо и по-силно. Разликите не бяха кой знае колко големи. Повечко вода, 85 градуса наклон на орбитата и 192 — милиона километра разстояние от слънцето — ето причините на този свят да е доста горещо и влажно, с минимални сезонни промени. Явно на Лилит надморската височина беше по-съществен фактор от месеца на календара. Три градуса по Целзий по-студено на всеки 1800 метра по-нагоре — ни повече, ни по-малко.

Географската ширина също нямаше кой знае какви особености. На екватора направо можеш да си изгориш — 35 до 50 градуса, от 25 до 34 в средните ширини и около 20 дори на полюсите. Никакви ледени шапки. Изобщо нямаше лед, което логично обяснява защо на планетата съществуваше само един огромен континент и множество острови.

Денонощието продължаваше 32,2 стандартни часа, с това също трябваше постепенно да свиквам. Трудничко щеше да ми бъде. Осем часа в повече от привичното. Справял съм се обаче с какви ли не сътресения, щях да се приспособя и към новите. Годината се състоеше от 344 местни денонощия. Сравнително голямо кълбо, но със слабо притегляне, значи дори не си струва да се говори за залежи на метали. Приятен пандиз, с две думи.

„Владетел на Лилит е Марек Крийгън — обясни комодор Крега. — Несъмнено най-опасният от четиримата, защото само той не е осъден престъпник, а също като тебе беше агент на Конфедерацията. При това — един от най-добрите. Ако можеше да напусне системата Уордън, сигурно щяхме да го обявим за най-опасния човек извън закона въобще.“

Прониза ме тръпка. Причините за възбудата ми бяха много. Първо, страховитото предизвикателство да открия и очистя някой подобен на мен, обучен по същия начин и смятан за най-опасния престъпник… Фантастично! Отгоре на всичко, сведенията ми посочиха два лъча надежда и бях съвсем сигурен, че Крега не се е сетил за тях. Щом онзи човек е бил от най-печените агенти, пратен там със задача, значи след изпълнението й е бил заплашен от ликвидиране… а не са го убили. Имаше само едно възможно обяснение — не бяха открили начин. Измислил е как да се отърве и го е направил. Чудесно! Щом Крийгън е успял, ще успея и аз. А освен това си е пробил път до върха, станал е Владетел на Лилит.

Логиката на разсъжденията ми изглеждаше безупречна. Ако ме смятат поне за равен на него, значи в мен са заложени не по-малки способности, надхвърлящи тези на който и да е на планетата, без да изключвам и останалите, които ламтят за властта му. Каквото е могъл да направи той, ще го направя и аз.

„Задачата да откриеш Крийгън, още повече да го убиеш, сигурно ще се окаже почти неизпълнима — продължи комодорът. — Преди всичко той се появява рядко и винаги под прикритие. Всеки, видял истинското му лице, бива ликвидиран. Не се е установил на едно място, а постоянно скита по целия свят под чужда самоличност. Така държи подчинените си нащрек и си осигурява относително високата им преданост. Не знаят кой от околните може да е Владетелят и се боят до полуда от него, защото той е в състояние да ги убие по всяко време, докато те и с пръст не могат да го пипнат. При последното преброяване Лилит е имала 13 244 000 жители. Разбира се, резултатите са съвсем приблизителни. Населението не е чак толкова голямо, но всеки един от тях би могъл да е Крийгън.“

А, няма как да стане, възразих му мислено. Първо, Крийгън е от стандартния биологически тип на цивилизованите светове. Значи външността му се вмества в твърде тесни параметри. Мнозина отпадат веднага по този показател. Естествено щом е мъж, горе-долу половината жители на планетата също се изключват. В момента беше на седемдесет и седем стандартни години и двадесет и една от тях бе прекарал на Лилит, значи променената му външност вече не съответстваше на никакви снимки от младостта. Но това пък означаваше, че е старец, а на суров свят като Лилит възрастните хора сигурно се набиваха в очи. И така — да речем, че е над средна възраст, със стандартен ръст и телосложение, мъж. А когато започваш с тринайсетина милиона кандидати, дори такива оскъдни данни стесняват обсега на търсенето повече, отколкото Крега предполагаше.

Да, сериозна задача, но не и невъзможна. Още по-важно беше, че като Владетел и администратор той щеше да се появява непременно на някои места и да участва в определени сборища. Изборът ставаше значително по-малък, а тепърва ми предстоеше да стъпя на планетата.

Остатъкът от инструктажа съдържаше обичайните наставления. Щом свърши, аз просто станах от тоалетната чиния и я бутнах обратно в стената. Чух шум от течаща вода и следващия път открих, че не само изпражненията ми са изчезнали.

Бива си ги момчетата от Сигурността, казах си. Дори вечно бдителните надзиратели, въоръжени с всичките си камери и микрофони, нямаха и представа, че може да не съм този, за когото ме мислеха.

Всъщност самият аз получих ясна представа за кого ме смятат едва след инструктажа. За животно, би казал моят оригинал, макар да не изглеждах чак толкова зле и несъмнено бях твърде надарен за секс. Е, нямах нищо против.

Значи бях Кал Тремон, пират-единак, убиец и изобщо гадняр. Висок над два метра, 119 килограма само кости, мускули и сухожилия. Квадратно, грубо лице. Куп въгленовочерна коса, преминаваща в брада като грива, с пищни извити мустаци. Широки дебели устни, над които се пъчеше леко сплеснат, но внушителен нос. Големи тъмнокафяви очи. Цялостното страховито впечатление се допълваше от рошавите черни вежди, които се сключваха над носа.

Изглеждах, а и се чувствах като първобитния пещерен човек, един от далечните ни праотци. Тялото ми беше в превъзходна форма, изумително могъщо и вдъхващо ужас, много по-силно от предишното. Мускулите играеха като въжета и се издуваха. Имах нужда от време, за да свикна с това великанско, звероподобно тяло, но настроех ли го веднъж към себе си, не се и съмнявах, че то ще се превърне в сериозно предимство.

От друга страна, явно Кал Тремон никога не бе действал тихо и потайно. Бил е кротък горе-долу като изригващ вулкан. Той… Аз, поправих се. Отсега и завинаги аз бях Кал Тремон.

Излегнах се пак на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя информацията от инструктажа и да помисля. Особено внимание обърнах на сведенията за живота и ярката, доста кървава престъпна кариера на Тремон. Не ми изглеждаше като човек, склонен да се сприятелява, но там долу ме чакаше свят, претъпкан с мошеници и бандити. Все някой от тях го е познавал.