Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (16)

Четиринадесета глава
Диваци и амазонки

Стоях като зашеметен и го зяпах. След малко все пак успях да измънкам:

— Чакахте ли ме?

Той огледа местността и отвърна с язвителен тон:

— Иначе защо да отсядам в този чудесен хотел сред природата? Ела тук. Ще сваря малко чай.

Тръгнах към него, но изведнъж се заковах на място.

— Забравих Тай! — възкликнах по-скоро на себе си.

— Нали ти казах, че имам чай — троснато отвърна той. Май не бе чул добре.

— Не, не. Говоря за Тай, момичето.

Отецът се разсмя.

— Бре! Значи ти си я отвел! В Зийс доста се чудиха какво е станало.

Реших да настаня спътничката си по-близо до огъня. Пък после да се занимаваме с подробностите. Поне вече не бях сам, а и Бронц нито ме бе изпепелил, нито ме заплашваше по друг начин, тъй че каквито и да ги дрънкаше, времето работеше в моя полза.

Пренесох Тай в бивака. Свещеникът веднага се надигна и започна да я оглежда обстойно почти като доктор Пон, но със съчувствие и загриженост.

— Ама че копеле — промърмори след малко. — Дано се продъни в ада вовеки веков!

— Можете ли да направите нещо за нея? — попитах искрено разтревожен. — В момента е като жив робот.

Отецът въздъхна и се замисли.

— Ако бях лекар, щях да мога. Защо ли на времето не се занимавах повечко с биология… Ясно виждам къде се е намесил, но не смея да рискувам. Току-виж й причиня неизлечими мозъчни вреди или направо я убия. Не, просто ще трябва да намерим някой друг, способен да й помогне.

— Само не и в нечие имение — възразих плахо. — Веднага ще я върнат на доктор Пон.

— Няма да е в имение — съгласи се Бронц, явно размисляйки. — И ти не бива да се мяркаш никъде. Ще се погрижа да попаднете на сигурно място, където ще получиш каквато помощ ти е нужна, а с Тай ще се заемат опитни хора. Предполагах, че ще имаме проблеми в намирането на скривалище и съюзници, но не очаквах чак такива затруднения.

Той отново въздъхна, върна се при разпаленото огънче, отстрани котлето от пламъците и пусна в него някакви стрити листа от кесия, вързана на пояса му. Забелязах, че там висяха няколко такива.

— Хайде, седни — покани ме отецът. — Чаят ще бъде готов след три-четири минути, пък и без това трябва да убием малко време.

Послушах го. Вече се чувствах по-добре. Но ми се искаше да науча повече от отец Бронц.

— Казахте, че сте предвидил нуждата от скривалище и сте ме чакал… Може би не е зле да ми обясните защо.

Той се засмя.

— Синко, доста късно се махнах от Зийс. Всички големи клечки се бяха събрали за празненството и настояваха, че е редно да присъствам. А и с херцога сме стари приятели… случва се да му правя от време на време по някоя услуга.

— Помня добре онази нощ — уверих го. — Точно тогава убих Кронлон, като взех първия си изпит, така да се каже. Мислех обаче, че отдавна сте заминал.

— Такива бяха намеренията ми — кимна той и разля чая в две чаши, майсторски издълбани от малки кратуни. — За съжаление по тези места политиката е над всичко. Няма значение. Така или иначе, закъснях с два-три дни за Шемлон и още бях там, когато пристигнаха вестоносци. Съобщиха, че си бил осъден на смърт в Зийс, но си избягал и сега си издирван престъпник. Синко, доста се е напекло около тебе. Всеки от пешките, който дори помогне да бъдеш открит, повече не ще се въргаля в калта, нито пък ще страда от гнева на надзирателите.

Кимнах. Беше точно както го предполагах и може би затуй сега ми поолекна на душата за първи път след убийството на стареца.

— Нямаше нужда да съм прекалено умен — продължи Бронц, — за да се досетя, че ще изпиташ нужда от приятел, пък аз май ти бях единственото другарче извън Зийс. Затова се постарах да обяснявам наляво и надясно накъде ще тръгна. Не исках да ме завариш в Шемлон, защото там живеят доста нагъсто, затова се насочих към Мола и вчера спрях тук. Готов бях да остана, докато някой не започне да ми досажда прекалено с въпроси или докато ти не се появиш. Все пак трябва да се мерна и в Мола, нали разбираш, за да не предизвиквам излишни подозрения…

— Толкова лесно сте предвидил постъпките ми — промърморих. — Защо и Артур да не е могъл да стори същото?

— О, сигурен съм, че му е минало през ума — весело отвърна отецът. — Някои от летящите патрули ми обърнаха внимание, мина и някакво човече да те опише и да обясни как да съобщя за тебе, ако те забележа. Но не виждам защо да се безпокоим. Синко, та аз съм един от тях. Може да им хрумне, че ще ме потърсиш, но никога не биха си и помислили, че няма да те препека на място или да те издам.

Отпих от чая.

— Значи няма да го направите?

— Разбира се, че няма — натърти той малко ядно. — Иначе щях ли да си правя труда да те чакам? Не, синко, в този бастион на най-първобитното общество, каквото някога е съществувало, аз ще възродя заради тебе един църковен обичай, забравен вече две хиляди години! Нарича се право на убежище. В древните епохи, на планетата на нашите праотци Земята църквата е била могъща, имала е политическо влияние, дори много-много не се е подчинявала на светските власти, защото всички ние дължим по-голяма почит на нашия Бог, отколкото на кралете. Всеки преследван, особено политическите престъпници, са могли да нахълтат в катедралата или даже в някоя селска черквичка и да поискат убежище. И свещениците защитавали такива хора от гоненията на властниците. Е, ти също ме молиш за помощ; как бих могъл аз, един християнин, да ти откажа? До гуша ми дойде от тази безбожна тирания. И освен това — той ми намигна с усмивка — наскучах се през последните десетина години.

Ухилих се и си допих чая. Отецът пак ми напълни чашата.

— Сега да чуя — изрече Бронц, като се настани удобно на постелята, — какво ти се иска да направиш?

— Естествено да върнат Тай в нормално състояние — отвърнах веднага, — но ми се ще и да довърша обучението си. Увериха ме, че имам заложби поне на магистър и аз на всяка цена желая да достигна истинското си равнище, като овладея дадената ми сила.

Моят събеседник кимна.

— Разумно. А това, че първо помисли за Тай и дори си рискувал шансовете си за спасение, за да я измъкнеш, говори много в твоя полза. Но да речем, че те отведа в имението Моуб при онези смахнати учени и ти овладееш докрай дарбата си. Да речем, че станеш нещо повече от магистър… например стигнеш равнището на рицар. А после?

— Ами… — Замислих се над въпроса му. Всъщност какво точно исках да направя? — Предполагам, че ако имам силата, някой ден ще се върна в Зийс и ще го обявя за свое имение. После… ще видим.

Отец Бронц тихичко се кикотеше.

— Значи си намислил да ставаш рицар, а? Кой знае, възможно е и да успееш, Кал. Може би… Но да вършим нещата едно по едно. Трябва да намерим помощ за тебе и Тай, а после някак да ви прехвърлим в Моуб.

Склоних глава. Сигурно лицето ми бе станало много сериозно, а и в душата ми се надигна смут. Хубаво е да се отдаваш на мечти, но засега в действителност имаше само един гол и окалян мъж, сърбащ чай край огъня.

— Вече споменах, че се налага да отида, където обещах — каза отецът. — Ще ви оставя тук някои от нещата, та да се настаните уютно за два-три дни. Предполагам, че щом си успял да не попаднеш досега в някоя клопка, все ще можеш да покротуваш още малко.

— А след това? — настоях аз.

Не ми харесваше всичко да зависи от друг, чувствах се твърде безпомощен.

По лицето на свещеника грейна усмивка.

— Щом пристигна в имението, ще поискам дребна услуга от един-двама души там и ще пратя съобщение на хора, които да вземат нещата присърце.

— Какви са тези хора? Не съм си представял, че на подобен смачкан свят може да има съпротива.

— А, не са каквито си мислиш — прекъсна ме той. — В никакъв случай. Те са диваци.