Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (13)

Единадесета глава
Избор на друг път

Магистър Артур дойде веднага и изобщо не ми се стори ядосан. Беше си студенокръвен и грубоват като преди. Вече се съмнявах дали принадлежи към човешката раса.

През следващия час обиколихме замъка, а аз се ориентирах по чудесно нарисуваната скица, дадена ми от магистъра. Целият комплекс бе изграден съвсем логично във формата на буква D, коридорите се простираха ветрилообразно от големите зали, стаите бяха свързани в задния полукръг от други коридори за прислугата. По протежение на всеки имаше жилища, складове, всевъзможни помещения, както и бани за общо ползване. Хората обитаваха стаи според положението си — повечето бяха за надзирателите, които вършеха същинската работа тук. Двата коридора встрани от главния водеха към апартаментите на магистрите, а централният, разбира се — към разкошните покои на господаря Тийл и най-близките му хора.

Както малко по-късно се убедих, на картата не бяха изобразени неизбежните тайни проходи и тунелчета между помещенията — а вероятно също под и над тях — като онази дупка, откъдето ме наблюдаваха. Не се учудих, но реших, че си заслужава да науча повече за тези трудно достъпни кътчета на замъка.

Навън имаше голямо оградено пространство, където бяха настанени любимците на магистър Артур. По-точно, около склона на хълма бе издигнато истинско укрепление с високи пешеходни мостчета и стражеви кулички, напомнящи примитивна крепост от древността. Докато обикаляхме замъка, магистърът си остана все тъй безразличен, суховат и официален, някак откъснат от света наоколо, ала внезапно ледените му очи светнаха.

— Не показваме това на всеки, но се налага да отида там за проверка. Защо пък да не дойдеш с мен!

„Това“ се оказаха стада от грамадни насекоми, каквито не бях виждал нито на Лилит, нито на друга планета. Още щом забелязаха Артур, множество служители от надзирателското съсловие се разтичаха и при влизането ни в грамадното укрепление тварите бяха грижливо подредени и ни очакваха. В затвореното от стените пространство тези застанали плътно едно до друго чудовища създаваха наистина страховито впечатление.

Огромните уки, както ги наричаха, всъщност бяха подредени почти във военен строй. Телата им бяха яркозелени, а коремите — белезникави. При дължина три, дори четири метра ги носеха шест могъщи, сгъващи се нагоре крака, а светещите овални очи от двете страни на дълъг хобот заемаха почти изцяло главите им. Под хобота се криеше неприятна на вид уста във формата на човка. Въпреки плавните очертания на телата стори ми се, че отдолу те имат здрави скелети, тъй че само привидно бяха лесно уязвими създания.

На всеки ук бе поставено седло между първия и втория чифт крака, с висока твърда облегалка и кръстосани ремъци, предпазващи ездача от падане. Сред бойците, носещи еднакви черни панталони и ботуши, имаше и мъже, и жени, но всички изглеждаха издръжливи и дисциплинирани. Около седлата бяха прикрепени различни вещи, несъмнено оръжия — от пики и тояги до подобия на въздушни пушки. Бяха разположени така, че ездачи да ги достига лесно.

— Внушителна гледка — казах на магистър Артур (и изобщо не се шегувах). — Приличат ми на армия, по-точно на тежка кавалерия. Не очаквах, че се нуждаете от войски на тази планета.

Артур се ухили.

— О, нуждаем се и още как! Нали разбираш, за да се издигнеш, почти винаги се налага да убиеш някого, като приложиш по-голяма сила от него. Хайде сега, ти ми кажи — ако беше на мястото на господаря Тийл, щеше ли да позволиш едва ли не всеки ден да те предизвиква поредният нахалник, въобразил си, че ще те очисти? Не, разбира се. И останалите рицари не го допускат. Но какво получават в замяна? Поклони от подлизурковците и административни главоболия. Вероятно има стотици магистри, надарени значително повече от рицарите, дори от херцога, дето просто не искат да се занимават с тяхната работа. Но има и предостатъчно такива, които ламтят да им я отнемат. Затуй съм натоварен с грижата да направя малко по-трудно едно предизвикателство срещу господаря на това имение. Би могъл да си мислиш, че съм полицай. А ако някой рицар се полакоми за нещо, притежавано от друг, те имат възможност да влязат в пряк двубой, но или единият накрая ще, пукне, или само ще си хабят силите в равна схватка. Няма голяма полза. Ето защо си правим по някоя битка от време на време. Който желае да получи нещо от това имение, или трябва да се пазари много любезно, или да се бие… и тогава намираме занимание на войските.

Кимнах. Представата ми за Лилит още веднъж се бе променила. Отначало ми беше трудно да разбера за какво са им тези местни стълкновения, но после осъзнах, че това е просто един предпазен клапан. Подобни боричкания запълваха времето на най-опасните хора на планетата — агресивните психопати, войнолюбците, подстрекателите. Щом им харесва да си трошат взаимно черепите, нека имат арена за тези игрички, да освободят напрежението и да не смущават чудничката, изпипана система. Допусках, че един умел управник, особено пък с толкова неспокойни и войнствени поданици, би могъл да започне разправия със съседа си просто за да им облекчи душите… и да поразсее скуката.

— Уките — продължаваше Артур — използват извънредно мощните си задни крака за високи скокове. Това е причината ездачите да се връзват за седлата, но пък ръцете им остават свободни. В състояние са да преодолеят лесно всяка неподвижна защитна линия, така че укрепленията стават безполезни. А горе на хълма… ей там, виж онези дупки като кошери… са моите безили. Те летят бързо и от тях съставих военновъздушни сили, така да се каже. Съчетаеш ли ги с добри наземни войски, вече имаш на разположение мощ, която при правилна употреба е почти непобедима.

Последното той произнесе не с тон на самохвалко, а с искрена и сериозна убеденост. Важни бяха думите „при правилна употреба“ и аз охотно вярвах, че като полеви командир Артур не трябваше да бъде подценяван.

Налагаше се да призная, че са го измислили добре. Свикнали с уюта и спокойствието, рицарите не бяха принудени да се драчат един друг. Липсата на каквато и да е бърза съобщителна система означаваше, че завладяването на големи територии и обединяването на именията под единна власт е трудно и безполезно. Всеки, решил да отправи предизвикателство към рицаря, трябваше първо да преодолее отбраната на замъка. Би било твърде сериозно постижение и само по себе си. Независимо от силата на присъщата си дарба човек винаги е уязвим за едно точно насочено копие или стрела… дори да се нарича Марек Крийгън.

Представих си как рицарите пируват около масата и се обзалагат чия армия е по-добра, чий командир — най-способен. Склонен бях да допусна, че магистър Артур е спомогнал за спечелването на немалко облози.

След като той направи преглед на войските си, върнахме се в замъка. В далечината виждах неизброимите пешки, заети с вечния си труд по полята и около стадата. Гледката не събуди почти никакви чувства у мен. Бях с онези хора само допреди ден, но обществената пропаст помежду ни вече се бе превърнала в непреодолима преграда. Смътно осъзнавах, че тук се крие нещо лошо, макар все още да не можех да избистря мислите си. Да, угнетените ми бяха по-близки от хора като Артур и Пон. Само че още не се чувствах равностоен противник дори на най-тъпия метач в оборите с ранг на надзирател.

Влязохме в столовата на прислугата и изведнъж усетих колко съм прегладнял. Минаха доста часове от скромната закуска и макар да не се бях преуморил, имах нужда да заситя стомаха си с нещо по-солидно.

— Ще те оставя тук — каза ми Артур. — През следващите няколко дни можеш да се разхождаш свободно из замъка. Отпусни се, поприказвай с хората, научи какъв е редът при нас. Когато сме готови, ще започнем с обучението, за да видим докъде ще можем да развием силата ти. Веждите му се сключиха на челото, погледът му стана пронизващ. — Момко, не се забравяй по време на уроците. Те са проверка не само на дарбата и волята, но и на разсъдливостта ти. Помни къде бяхме натикали Кронлон!

След тези думи той се извъртя и излезе.

Досещах се, че този странен и надменен човек проявяваше към мен цялата любезност, на която бе способен. Обмислях казаното, докато гълтах усърдно най-добрите гозби, подобни на които не бях вкусвал от месеци. Накрая ми се стори, че разбрах за какво намекваше.

Естествено тук искаха от ученика да развие докрай присъщата си сила, за да се впише по-добре в системата и да служи на господарите. Но, да речем, че се представи твърде добре. Ако се покаже по-могъщ от магистър, дали неговият домакин и повелител би го оставил жив? Едва ли. Е, не биваше и да се отпускам прекалено, иначе пак щях да се върна в калта при пешките… Тукашното общество явно ми бе подготвило доста капани.

 

 

Два-три дни се сприятелявах с някои от служителите в замъка, изучавах постройките и множеството прикрити проходи и коридори, които не бяха отбелязани на схемата. От небрежно подхвърляните лафове научих няколко особено важни неща. Например вечерното празненство в нощта, когато попаднах в замъка, било уредено в чест на самия Марек Крийгън, появил се както винаги ненадейно. Никой не бе го видял; даже онези, които са поднасяли ястията и напитките в залата, не можаха да ми кажат как изглежда Владетелят на Лилит. Не знам защо, но почти се уверих, че дори господарят на това имение не е знаел кой от гостите му е Крийгън — явно способностите му да се прикрива го бяха превърнали в легенда, а манията му за анонимност нямаше равна на себе си. Формално херцог Косару бил почетният гост, но всички твърдяха, че и Крийгън е присъствал.

А дали още не беше тук? Трудно сдържах подозрителните си погледи към онези от магистърското съсловие, които явно не бяха от Зийс.

Понякога се отбивах и при лечителите, най-вече да проверя какво ставаше с момичетата в онази зала, особено с Тай. Трудно ми беше да разбера защо се привързах толкова към нея. В миналото винаги се отнасях твърде студено към сексуалните си партньорки, дори към приятелките си. Повечето и без това бяха плиткоумни загубенячки, а малкото свестни жени възприемах като опасност, защото можех да хлътна по тях. Сега се тревожех, сигурно защото бе застрашена доскоро ясната ми представа кой съм, какво искам и къде изобщо ми е мястото във вселената.

Кал Тремон, в какво ме превръщаше твоето тяло? Дали вече бях беззащитен пред напора на емоциите, с чиято липса толкова се гордеех и смятах, че тъкмо тя ме издига над простосмъртните?

Почти никога не успявах да срещна Пон. Явно беше зает човек и не го свърташе на едно място. В свят, където никой не се разболява, а раните зарастват сами без следа и дори откъснатото регенерира, един лекар има премного свободно време за изследвания. Знаех кои загадки се опитваше да реши докторът. От неговите помощници пък научих, че точно той успял да създаде — чрез строг подбор и генетични манипулации — свръхтварите за войските на магистър Артур. Тук усилието на волята правеше чудеса. Поблазнени от възможността да се изравнят с боговете, типове като Пон не биха се поколебали да извършват опити и с хора.

Все пак го засякох един следобед и той като че ли ми се зарадва. Изглежда бях сред малцината, които проявяваха искрен интерес към работата му, но съзнавах, че стъпвам по тънък лед, когато се навъртам около него. Посвоему докторът беше опасен не по-малко от Артур, дори и само защото способностите му бяха доста по-изтънчено развити.

Накрая се озовахме отново в онази зала, подобна на гробница, при десетте изпаднали в дълбок унес момичета. И Тай още беше тук.

— Как се хранят? — попитах го. — Как ги опазвате от залежаване, от отпускане на мускулите? Между другото, как ходят до тоалетната?

Той се засмя доволно.

— Предвидили сме всичко. Заръчал съм на помощниците си да се занимават с всяка през четири часа. Съвсем просто е. Вижте. — Пон застана до най-близкото момиче, огледа го набързо и се дръпна крачка назад. — Кира, седни! — изрече по-скоро умолително, отколкото заповеднически.

Момичето се надигна, все така мъртво за света, клепките му останаха спуснати. Втресе ме от тази гледка; сякаш се раздвижи труп, без животът да се е пробудил отново в него.

— Кира, погледни ме — нареди докторът със същия мил глас и тя се подчини, но в широко зейналите кафяви очи нямаше и помен от мисъл.

— Застани до леглото, Кира.

Тялото отново го послуша с бързо и пестеливо движение. Неведнъж съм убивал хора без да се замисля, виждал съм какви ли не страхотии, но сега се разтреперих.

— Тя е същинска машина, андроид — промърморих аз. Пон кимна.

— Да, да, сравнението е подходящо. Но и тялото на андроида е не по-малко сложно от човешкото. А с достъпните ми похвати някой ден сигурно ще разкрия тайните на микроорганизмите. Имайки на разположение такива обекти за изследване, вече стигнах по-напред, отколкото си позволявах дори да мечтая.

— А те… съзнават ли… какво става с тях? — измънках нерешително.

— О, не, не! — увери ме Пон. — Би било недопустимо жестоко. След множество проби и грешки налучках, така да се каже, ключовите невронни връзки в мозъка, въпреки че нещата са доста по-сложни. Мисловните им центрове си остават в състояние като при дълбок сън, а другото може да бъде пробуждано и стимулирано — наричам този процес „външно мотивиране“ — и заставяно да върши онова, което съзнанието им не би успяло да направи. Ей сега ще ви покажа! Кира, върви една крачка след мен и спирай, когато аз спирам.

Девойката го последва като сянка, а самият аз пристъпях отзад. Влязохме в малка лаборатория със стени от грубо издълбаната скала на планината. Докторът накара момичето да застане на около три метра от най-близката стена.

— През особено критичния период в началото на пубертета Кира успяваше да влияе върху растенията — те просто избуяваха пред очите на хората. Предизвикваше дори слаби земетресения в околността. После силата й изчезна, както се случва почти с всички, и момичето попадна при мен. В работата си с нея успях да установя много от химическите стимулатори за определени зони от мозъка. — Той огледа голата стая. — Усещате ли микробите тук?

Вече почти по инстинкт забелязвах странното излъчване на живота във всичко наоколо, дори в наглед най-неподвижната мъртва материя. Разбира се, долавях присъствието на малките твари във всяка молекула на скалата. Кимнах към Пон.

— Чудесно. Сега гледайте внимателно. Кира, искам с усилие на съзнанието си да издълбаеш в стената куб със страна петдесет сантиметра, на височина около два метра от пода.

Той побърза да се дръпне и незнайно защо, аз също долепих гръб колкото мога по-далече от момичето. Чувствах как Пон се съсредоточава, вероятно насочвайки онези стимули — ензими или каквото там бяха, за да разбуди силата.

— Хайде, Кира! — издиша той.

Случилото се след миг едва не ме разочарова. Нямаше трясък на мълния, разтърсващ грохот или нещо подобно. Само… как да го нарека…

Чух изщракване, после звук като от падаща мазилка или съборена по склона пръст. Съвсем тих шум… но в стената се образува кухина с очертанията на куб, а в нея — малка купчинка прашец.

Доктор Пон застана пред дупката, бръсна с ръка прашеца и ме подкани с жест да отида при него. Бях малко неспокоен от близостта си с източника на такова могъщество, но все пак огледах стореното от момичето. Кухината беше съвсем правилна и гладка, нямаше никаква следа от начина, по който се бе образувала.

— Ето ви го и доказателството, че всеки от нас притежава тези заложби. Още не ми е ясна причината, но у жените поначало те са по-силни и по-трудни за овладяване. В онази зала имам момичета, които могат да заличат целия замък за един миг, ако бъдат правилно насочени и стимулирани.

— Докторе, защо ми се струва, че би трябвало да сте заплаха за тукашния господар, а и за по-високопоставените от него? — промърморих аз.

Той избухна в кикот и енергично завъртя глава.

— О, не! Доста съм силен, знанията ми също си ги бива, но нямам никакво желание да се кича с ранга на рицар. Така не бих могъл да се занимавам със същинската си работа. Не съм заплаха за никого, защото те разбират, че не ламтя за положението им. Дори ме насърчават… кой знае, някога може и да им помогна. Например магистър Артур проявява жив интерес към едно от момичетата, което според нас е способно да спре цяла настъпваща армия, а вероятно и да я стрие на прах.

Върнахме се в „моргата“, Кира ни следваше като робот.

— Коя? — попитах веднага, усещайки как стомахът се свива.

— Онази — посочи Пон.

Към Тай, както и очаквах.

 

 

Започнах доста умело да откривам тайните коридори. Е трябва да си призная, че изобщо не припарих до ония от тях, където предполагах, че има стражи и капани, особено към водещите до покоите на господаря Тийл. Но останалите ми бяха полезни. Човек едва ли не би могъл да си живее незабелязано в тези ниши и проходчета през стените, стига да съществуваше начин да избегне другите, които също редовно минаваха оттам — някои по работа (надничане и подслушване), други за забавления като воайорството например. Естествено всеки знаеше за съществуването на подобни дейности, но малцина се замисляха за тях.

Уроците започнаха около седмица след появата ми в замъка. Очаквах ги напрегнато. Наставничка ми беше Вола Тиджи, сестра на възрастната дама, която ме посрещна на портата. Но за разлика от нея, Вола беше по-сериозна и делова и явно имаше по-добра представа за поста и задълженията си. Все пак външно си приличаха като близначки, а може и наистина да бяха такива.

— Както вече си разбрал, най-важни са химическите стимулатори — каза ми тя. — Трудното е да се владееш достатъчно добре, за да си послужиш със собствената си глава и да постигнеш точно каквото желаеш, както и да насочваш резултата с усилие на волята. У всеки жител на Лилит е заложен този потенциал, но разликата е в психиката на индивидите. Не всички, дори не повечето — слава Богу! — са способни да се съсредоточат, да напрегнат воля, да проявят съобразителност в обучението и да прилагат правилно похватите.

— Доктор Пон е на друго мнение — позволих си да възразя. — Според него ние се раждаме с различни равнища на стимулаторите в организмите си и всекиму е предопределено какво ще постигне.

— А, оня извратен гад ли… — промърмори тя с погнуса. — Още когато живееше по граничните светове, беше окончателно изкукал. Обикновен садист с влечение към нещастни момиченца. Не забравяй това! Господарят го търпи отчасти от страх, струва ми се, но повече защото Пон му пробутва псевдонаучни глупотевини, каквито Тийл желае да чуе. Мисля, че е мръсотия онова, което върши с горките малки момичета. Май навремето са го спипали за нещо подобно и са го пратили тук. Но, стига да се ограничава с пешките, ще му се размине безнаказано.

„Стига да се ограничава с пешките…“ Върнах се мислено в деня, когато и аз проклех тъпите селяци с почти същото пренебрежение. Още не можех да съзра някаква грешка в логиката си. И все пак трябваше да има нещо сбъркано, защото нехайното отношение към повечето жители на Лилит ме дразнеше. Упорито си повтарях, че в цивилизацията е друго. Там повечето хора бяха от вида Homo superior, тоест постигнали съвършенство на ума и тялото, радващи се поравно на охолството и работата — същинска сбъдната утопия. А непълноценните ги изхвърляха към граничните светове или такива като мен ги издирваха и ликвидираха, или…

Или ги пращаха в Диаманта на Уордън.

Обаче, ако Вола беше правата, а не доктор Пон, значи все пак съществуваше възможност тази закоравяла тирания да се превърне в истински рай. Може би си струваше да обмисля подобна цел. Поне наглед и тук важаха законите на човешката история. Овластените винаги поробват масите и трупат богатства за задоволяване на собствените си стремежи, докато накрая угнетените въстанат срещу тази несправедливост. Тогава идва време тираните да бъдат отхвърлени. В съвременната цивилизация невероятният взрив на технологичен напредък бе запратил в учебниците почти всички видове унизителен труд, а в джоба на всеки бе сложил мощен компютър. Достъпът до високоразвити технологии винаги е бил ключът към човешкия прогрес; тук му съответстваше контролът върху силата на микроорганизмите. Ако всеки на Лилит се научи как да си служи със силата, разните Поновци ще бъдат незабавно изтребени. Прозрях, че Вола не разбира накъде води собствената й логика, не стига до крайния извод, а аз самият вече знаех на кой идеал да се посветя, когато… Когато какво?

Когато стана Владетел на Лилит.

Върнах се към заниманията си.

 

 

Началните уроци ми дадоха основни познания в една твърде чудновата биология и ми напълниха главата с подробности от историята на Диаманта. По принцип повечето неща ми бяха известни, а и някои от упражненията за дисциплина на ума приличаха на обучението ми като агент. Всичко беше нелепо лесно… и явно тепърва предстоеше да започнем истинската работа. В първите дни ми липсваше ключът, катализаторът. Сега вече можех да контролирам много от иначе автономните физиологични функции — пулса, дишането, да потискам доста успешно болевите си центрове. С новото тяло естествено имах нужда от време за привикване, но щом веднъж си научил как става, сравнително лесно налагаш волята си. Само че тези хора не се занимаваха с психически чудеса и евтини фокуси. Трябваше да придобия предимството, което те имаха.

Все пак напреднах толкова бързо, та още на четвъртия ден Вола обяви, че съм готов. Влезе в стаичката ми със скара и кратуна. Разпали въглените в скарата, а от малкото мехче на пояса си наля прозрачна течност в кратуната. Остави я да кипне. Изпаренията миришеха странно и леко замаяха главата ми.

Щом се увери, че всичко е наред, наставничката се обърна към мен.

— Това е лекарство — поясни съвсем ненужно тя. — Дестилираме го от едно слабо отровно растение — „худа“. Вирее в пустошта. Още първият екип от учени тук започнал да експериментира с всички диви форми на живот, защото съзнавал, че трябва да разбере околната среда, ако иска да оцелее в нея. Тази смес е най-добрият стимулатор за връзка с микроорганизмите на Лилит и предизвиква необратими промени в тялото, но едва след няколко десетки дози. Внимателно отмерените количества променят през строго определени интервали един много важен елемент в клетъчната структура и са нещо като покана към микробите да постигнат по-различно ензимно равновесие. Изпий го наведнъж, ако можеш. Стори ли ти се твърде горещо, остави го да изстине малко, макар топлината да му помага да влезе по-бързо в кръвообращението.

Уверих я, че съм разбрал. Бях въодушевен. Ето го ключът към истинската сила. Жадно изгълтах горещата течност и здравата си опарих езика, без това да ме впечатли особено. На вкус питието беше неприятно горчиво, но аз нямах нищо против, дори очаквах да е къде-къде по-гадно. Този бълвоч добре се вместваше в картинката. Беше естествен за Лилит продукт, съдържаше микроорганизмите в молекулите си и допълваше съвсем логично всичко чуто досега от мен за силата.

Единственият въпрос, на който едва ли щях някога да си отговоря, бе как, по дяволите, са успели да налучкат рецептата. Май същото обаче можеш да се питаш за всяко велико откритие. Трябва да е било чиста случайност.

Течността като че гореше в стомаха ми, но други незабавни последствия не усещах. Вдигнах очи към Вола.

— Щом това е химическият ключ за вратата, защо не помага всекиму? Защо не действа и на пешките?

В усмивката й се прокрадна снизхождение.

— На пешките действа почти незабележимо, с непредсказуем резултат и те обикновено свършват зле. Убедихме се, че човек първо трябва да е овладял дарбата до определено равнище без помощта на тези вещества, за да има полза от тях после. Твоята саморазправа със злополучния надзирател ти е проправила пътя напред, подготвила е мозъка ти да приеме по-лесно ставащото в момента. Сега си подложен на поредното изпитание. Който не притежава силата, умира.

Зяпнах я и се прокашлях притеснено.

— Много навреме ми го казахте!

— Отпусни се — посъветва ме наставничката леко развеселена. — Остави течността да ти въздейства.

Да, вече усещах — чудноватото питие предизвикваше смътни видения. Първо ми се стори, че ъглите на стаята не са каквито бяха, а Вола и дори малката скара, в която тя гасеше въглените, изглеждаха странно разкривени. Сгорещих се като при треска, започвах да се потя обилно.

Жената докосна с длан лицето ми и ме погледна в очите. Кимна и отстъпи назад.

— Сега — каза тя и гласът й отекна кухо — нека видим колко си силен всъщност.

Бъркотията в зрението ми отмина почти веднага, но я замести друго чувство, може би също толкова илюзорно. Внезапно всичко стана по-рязко очертано, откривах повече подробности, отколкото когато и да е през живота си. Все едно се бях избавил от някакво особено късогледство.

Виждах не само стаята, жената и предметите наоколо. Виждах микроорганизмите на Лилит. И ги чувах по непознат досега начин. Едва в този момент разбрах защо доктор Пон може да се взира в отделна клетка, а физикът да наднича дори в молекулите. Цялата вселена се разкри пред мен, с огромното и миниатюрното в нея; според желанието и волята си успявах да фокусирам обектите, всяко избрано нещо… Замайващо, богоподобно преживяване, каквото никога не би изпитал човек извън света на Лилит. И все си повтарях: „Това не е халюцинация, породена от наркотика, не е разстройство на сетивата — истина е!“

Но по-вълнуващо от всичко беше как съвсем отчетливо усещах мъничките същества в себе си. Бяхме едно цяло. Насочих съзнанието си към тях, докоснах ги и долових, че ми отвърнаха с удоволствие, когато признах съществуването им. В същото време те самите явно бяха част от несравнимо по-голям организъм, обхванал тази налудничава планета, връзките им включваха в общността си цялото, както отделната клетка е тъждествена с останалите.

— Вече знаеш какво представлява — долетя до мен далечният глас на Вола. — Научи истината за силата. Сега можеш да я използваш, да й придаваш форма, да я подчиниш на волята си.

Вдигнах глава и сякаш я видях за първи път. Кронлон бе излъчвал недостъпна за обичайните сетива светлина, когато насочи ограничената си мощ към мен. Вола също сияеше, толкова ярко, че пред нея надзирателят би изглеждал по-нищожен от пешка, от дърво или стрък трева. Ала страничен наблюдател едва ли щеше да забележи нещо. Беше вътрешен блясък, доловен от микробите в моите клетки и пренесен от тях към съзнанието ми.

Лъчистото, почти свръхестествено създание посочи плетеното столче в ъгъла на стаичката и аз се съсредоточих върху него.

— Не гледай стола — нареди ми тя. — Взирай се вътре в предметите. Докосни онези, които ги обитават.

Оказа се смешно лесно, дори не се замислих мога ли да направя. Само се вторачих и хоп! — вече познавах този стол, бяхме едно цяло, виждах как е създаден, как са свързани молекулите му.

— Заповядай му да се разпадне, но без да убиваш онова, което е вътре — настоя Вола. — Освободи го, за да стане отново каквото е бил.

Смръщих се, опитвайки да проумея какво искаше да ми каже. И изведнъж схванах всичко. Столът беше жив, свързан в нов организъм по нечия заповед, а микробите на Лилит в него — принудени против природата си да поддържат именно тази форма. Тъй като структурата ми беше съвсем ясна, освободих я без никакво усилие, разчупих очертанията и позволих на мъничетата да пренасочат клетките към нормалното им състояние; изглеждаха неразбираемо живи, макар и отдавна отделени от подхранващите ги корени.

Столът се промени веднага, но не се разпадна, с изчезването на досегашната форма се изграждаше друга, природно присъща на дребните същества в него. Наглед предметът се превърна във вихрушка от прах, която после се слепи в нови очертания, незнайно защо по-правилни за възприятията ми.

Видях пред себе си стъблата на седем растения, отрязани преди доста време, за да бъде изплетен той. Бяха живи и извличаха от каменния под каквото им беше необходимо, за да продължат съществуването си.

— А сега — въздъхна Вола, като че мъничко впечатлена, — върни формата на стола.

Това направо ме вцепени. По дяволите, предишната структура беше толкова сложна, че не проумявах как някой го е сторил преди мен. Разбира се, върнах естествения вид на растенията, но чак пък да направя отново стол… изглеждаше съвсем невъзможна работа.

„Побърза да ми изсипеш студена вода във врата“, казах си кисело. А беше такъв кеф да се мисля за бог…

— Това е следващият урок — рече наставничката. — Силата без знания или умения е винаги разрушителна. Лесно е да разваляш, но има много да учиш, докато започнеш да създаваш.

— Как?! — възкликнах сърдито. — Как ще се науча да създавам, да градя?

Тя се засмя.

— Би ли могъл да направиш стола с ръцете си? — попита вместо отговор. — Ако вземеш брадва и отсечеш стъбла с нужната дължина, ще успееш ли да ги сплетеш правилно?

Замислих се. Дали бих могъл?

— Не — признах си неохотно. — Не съм майстор на мебели.

— И по това Лилит прилича на всички останали светове — увери ме Вола. — За да постигнеш нещо в която и област, важно е не само да използваш силата по свое желание, а и да запаметиш правилно формите, да се упражняваш. Ние имаме предимство, от което са лишени хората без тази дарба.

Тя отвори вратата и след секунда се върна с друг стол, досущ като предишния. Остави го до растенията в ъгъла и пак се отдръпна встрани.

— Вгледай се в този — изрече заповеднически. — Бъди едно с него. Поеми образа му в съзнанието си.

Подчиних се и сега май ми беше по-лесно, защото вече знаех какво да търся.

— Използвай втория стол за модел и възстанови първия — настоя Вола.

Свих вежди. Стовари ме на земята от висините, а иска отново да се издигна!

— Възможно ли е? — измънках.

— Да, стига да си достатъчно силен. Надзирателите могат да рушат и донякъде да стабилизират направените от тях предмети. Ти вече показа дарба на надзирател. Но и те, също като пешките, са принудени да майсторят всичко с ръцете си. Един магистър има по-големи способности. Взима съставните елементи и ги преподрежда по свое желание. Ти магистър ли си, Кал Тремон? Можеш ли да бъдеш магистър?

Съзнавах, че Вола ме тласка към границата на възможностите ми и се поколебах, преди да продължа. Подозирах, че отдавна сме надскочили днешния урок и дори вече съм показал повече от необходимото. Дали не сторих грешката, за която Артур ме беше предупредил, справяйки се твърде лесно, твърде бързо? Разумно ли бе да опитам онова, което наставничката искаше от мен?

Да върви по дяволите, изругах мислено. Я да видя от какво тесто съм замесен и дали онзи компютър, избрал ме за задачата, изобщо си е разбирал от работата. Ако имах дарба за магистър (най-добре да е така, иначе…), исках веднага да науча това. Твърде дълго се бях въргалял в тинята и търпението ми се изчерпваше.

Отново се взрях в стола, видях структурата му, проследих връзките и направата. После прехвърлих вниманието си върху странните тръбести растения, изникнали на мястото на предишния, и пак се свързах с микроорганизмите в тях, като същевременно се опитвах да не загубя контакта, по-точно единението си с втория. Всичко приличаше на сложно жонглиране, защото молекулярната структура беше една и съща и трудно различавах растенията от предмета.

Заповядах на дребосъците в стъблата отново да разрушат връзките, като премахнат сегашната форма. Мислено не откъсвах вниманието си от тях, а в същото време се съсредоточих докрай върху втория стол, по-точно — върху образа и единството му.

Много пъти се провалях, смущавах се, бърках. Веднъж дори за малко не разруших всичко, вместо да преподредя клетките на растенията. Не знам колко продължи, но накрая все пак успях. Двата стола стояха един до друг, сякаш бяха близнаци от конвейера на компютърно управляван завод. Потях се като вбесен маниак, главата ми щеше да се пръсне, ала се справих. Свлякох се изтощен на пода и започнах да се боря за глътка въздух. Вола изглеждаше повече от доволна.

— Не вярвах, че мога… — признах си, докато гръдният ми кош се издуваше и спадаше, сякаш бях пренасял непосилно тежки камъни.

— Наистина си силен, Кал Тремон — промълви тя. — Извънредно силен. Доста от предишните ми ученици се издигаха до магистри, но само четирима се справиха с това упражнение от първия път. Повечето така и не успяват, остават си надзиратели. А мнозина от тях, като онзи твой Кронлон, не можеха дори да развалят стола, без да убият микроорганизмите в него. Някои правят това… и спират дотук. Само шепа хора връщат формата на предмета, но едва четирима… вече сте петима… го сториха веднага. Ще ти бъде все по-лесно с всяко повторение, макар че формата на този стол е съвсем проста в сравнение с други неща.

— А останалите… — изграчих с отпаднал глас. — Познавам ли ги?

Тя сви рамене.

— Първият е господарят Тийл, моят племенник. Също магистър Артур и доктор Пон. И Марек Крийгън.

Рязко вдигнах глава.

— Какво? Вие ли го обучихте?

Вола кимна.

— Беше отдавна, разбира се. Тогава бях съвсем млада, на шестнайсет или седемнайсет години, но вече живеех тук. Тремон, аз съм от редките случаи на местен жител с голяма вродена сила.

И това беше интересно, ала сега умът ми се вълнуваше само от новата информация за Крийгън. Ето защо понякога се връща в имението и би позволил тържество в своя чест точно тук! Преди десетилетия Марек Крийгън също като мен е бил стоварен в Зийс, бъхтил се е из тия поля, дошъл е в замъка (ако тогава вече го е имало) и е бил обучен от съвсем младата Вола. Прекалено много съвпадения, за да са случайни. Естествено Конфедерацията бе уредила всичко. Избрали са човека, чиито характеристики като агент са съвпадали най-добре с досието на Крийгън и са го пратили на същото място при същите условия. Вече ми беше ясно какво са замислили и трябваше да призная проницателността им.

— Обзалагам се, че и вие сте възстановила стола от първия път — казах на Вола.

Тя се ухили и ми намигна.

— Разкажете нещо за Крийгън — настоях. — Какъв човек е той?

Наставничката изопна гръб и ме изгледа от горе на долу.

— Прилича на теб, Кал Тремон. Ужасно си приличате.

Повече не пожела да сподели. Остави ме да се боря с все по-гадното главоболие от отшумяващото въздействие на питието. Силата си имаше цена.