Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (21)

Деветнадесета глава
Магьосниците от имението Моуб

Когато се свечери, тръгнахме да обикаляме из огромния Институт — както го наричаха тукашните хора. Тай не беше с нас. Умората й тежеше и нейното тяло явно продължаваше да се бори с хитрините на доктор Пон, затова я оставих да се наспи.

Според стандартите на Лилит всеки в този Институт живееше добре. Хората, които срещахме, изглеждаха умни, жизнени, извънредно възпитани и щастливи. Разгледахме лабораториите, където специалисти по различните растения и животни изследваха каквото можеха. Колкото и примитивни да бяха средствата им, те издаваха великолепна находчивост. Дървени микроскопи с доста добра оптика например! За мое учудване имаха и някои метални уреди, произведени сякаш в голям съвременен завод. Не сдържах любопитството си и домакините веднага ми напомниха, че Владетели като Крийгън също са способни да стабилизират чужда за Лилит материя. Пример за това беше и междупланетната совалка, която ме докара на планетата, а после ме пренесе в имението Зийс — твърде сложен апарат, в който е добре да си сигурен, щом се качваш.

И поднесената ни храна беше превъзходна, макар да не познах почти нищо освен дините. Казаха ми, че месото било от огромни опитомени насекоми. Специално отгледани растения и плодовете им се приготвяха тук по най-разнообразни начини, имаше и напитки, които макар да се различаваха от бирата и виното, достойно ги заместваха.

Все по-определено ми се струваше, че само тук, в Института, използват докрай възможностите, предлагани от Лилит. Уют, култура, смислена работа — всичко това беше достъпно. Сякаш не бе изначално орисано този свят да се превърне в свърталище на ужасите, не и ако властниците си служеха със силата разумно и мъдро…

Но защо, питах се, не постъпват така?

 

 

На следващата сутрин заведоха Тай в медицинския сектор, несравнимо по-внушителен по размери от дупката на Пон, макар и тук лекарите да прилагаха много от методите му за обичайните си прегледи. С момичето се занимаваше жена на име Телар, не много по-възрастна от Тай — поне не достатъчно, за да е опитна лечителка. Тя настани пациентката си на удобна твърда маса, опипа нервните възли по тялото, после докосна челото й за малко и затвори очи. След около половин минута кимна, отвори ги и се усмихна.

Тай не беше нито упоена, нито пък получи други указания, освен да лежи неподвижно. Имаше доста озадачен вид.

— Кога ще започнете? — попита тя неспокойно.

Телар се разсмя.

— Приключих. Това беше.

И двамата я зяпнахме.

— Това… беше? — повторих като ехо.

Тя кимна енергично.

— Бих искала да прегледам и вас набързо. Човек никога няма точна представа за здравето си.

— А, не, чувствам се чудесно — побързах да я уверя. — Нищо ми няма!

Измислих какви ли не извинения, за да отбягна прегледа, защото веднага си спомних — в мозъка ми се намираше нещо особено, органичен предавател, за който изобщо не бих се притеснявал на всеки друг свят… но тази лечителка сигурно щеше да го открие мигновено.

Да си призная, не бях се сещал за това чудо в главата си още от първите ми дни на Лилит. Дори не можех да си обясня защо тогава не се възползвах от случая, за да се отърва от него и отново да стана напълно свободен и независим човек. Вероятно след като дълго мислих за тебе, двойнико, там горе, като за мой враг, вече не напирах толкова да прекъсна последната пъпна връв с предишното си „аз“. Да махна предавателя, а заедно с това и теб, щеше да е окончателното, безвъзвратното отхвърляне на всичко от миналото ми, а още не бях готов. Още не. Ако информацията постъпваше направо в разузнаването, щеше да е друго, но първо я виждаше и чуваше ти, моят сиамски близнак. Рееше си се някъде из тази слънчева система и надничаше насам. Моят огледален образ.

Още не, казах си. Не е дошло времето.

Скоро започна и обучението ми. Местните светила прецениха, че и аз, и Тай трябва да бъдем подготвени колкото се може по-добре, но поотделно. Преподаваха само най-основните начала на цели групи новаци в служенето със силата, а аз вече бях посветен в това. Измъчваха ме и любопитство, и надежда докъде би могла да стигне Тай.

Когато научих, че тук процъфтява поредният култ, малко се обезсърчих. Но имаше само няколко вметнати забележки и редки молитви преди ядене, а местните наставници посвещаваха на храма си определени часове от деня, когато се занимаваха незнайно с какво. Не ни насилваха да приемем вярата им, дори не се опитваха да ни привлекат към нея незабелязано. Тази религия ме интересуваше не повече от глупостите на отец Бронц или Сумико О’Хигинс и се радвах, че не ми я натрапват.

Не срещах другите, с които дойдох в Моуб. След първите две седмици на обучението някой ми каза, че вещиците са се върнали в странното си село. Отец Бронц пък потънал в собствени изследвания, ровел се из внушителната библиотека от писани на ръка свитъци и понякога използвал лабораториите. Предположих, че се опитва да разкрие тайната на О’Хигинс, щом веднъж се бе убедил, че подобно нещо е възможно.

Лесно напредвах в овладяването на самата сила, но осъзнах колко бавно ще научавам останалото, защото и примерът с Тай ми показа твърде убедително, че дарбата не стига да правиш каквото си искаш. Нужни бяха планини от знания, за да си служиш правилно с нея, а трупането им щеше да отнеме години.

Но и дори само като се опирах на най-общите си представи, успявах да постигна много неща, при това някак нелепо лесно. Налагах нови форми, възпроизвеждах вече съществуващи (както първия път със стола) и всичко беше просто, докато боравех с неживата материя. О’Хигинс бе оприличила микроорганизмите на странен за нас органичен компютър и сравнението като че вършеше добра работа. Само че аз не виждах малките твари като множество миниатюрни компютърчета, а като съставни части от един-единствен, предварително програмиран организъм.

— Мисли за тях — посъветва ме един от наставниците ми — като за клетки от тялото на Майка Лилит. Всички твои съдържат спиралите на ДНК, в които е закодирана генетичната ти основа. Част от този сложен код нарежда на отделната клетка как да реагира, как да расте и да взаимодейства с цялото. Уордъновите клетки — ние ги наричаме така — са подобни на тия в твоето тяло. В тях е заложена предварително една невероятно сложна картина каква трябва да бъде тази планета и всяка знае мястото и ролята си. Ние обаче ги подтикваме към леки мутации. Преди всичко подаваме им неправилна информация и ги подлъгваме да вършат каквото ние искаме. Подобни действия са крайно ограничени, сравнени с мащаба на цялата Лилит, а и успяваме да насочим волята си към твърде дребни промени, затова все нещо постигаме. Разбира се, не можем да си позволим по-голям размах, но на локално ниво правим каквото е по силите ни.

Огледах заобикалящия ме отвсякъде разкош на Института.

— На локално ниво… естествено!

Наставникът кимна, без да се смути.

— Помисли каква е масата на планетата. Опитай се да пресметнеш броя на молекулите й. Във всяка има цяла колония микроорганизми. Е, според теб това тук не е ли само едно незначително отклонение, дребен доброкачествен тумор?

Сега вече май схванах смисъла на сравнението.

Упорството в упражненията ми помагаше да насочвам все по-лесно силата си. Стана ми малко неприятно, когато научих, че широко използваният тук плат, подобен на коприна, е направен от лепкавите слюнки на един вид червеи. Скоро обаче се отърсих и от този предразсъдък, за да се погрижа за облеклото си, което винаги можех да разнообразя по свой вкус. Не се оказа трудно и да пробивам дупки в скала — просто убеждавах дребосъците в тези молекули да ги оставят да се разпаднат. За жалост тук също ми пречеше липсата на умения и знания; накрая се убедих, че от Кал Тремон няма да излезе нито архитект, нито инженер. Онова, което причиних на Кронлон, в Института се смяташе за злоупотреба със силата, защото се свеждаше до претоварване на микроорганизмите с енергия. И тогава те се самоизгаряха по необясним за мен начин.

Уроците по прилагане на силата наблягаха на самозащитата, но все пак си изясних измъчващата ме досега загадка. Да познаваш слабите места в нервната система на противника беше също толкова важно в психическата схватка чрез микробите, както и в елементарните бойни изкуства като джудо например. Важният трик бе да запазиш пълен контрол над собствените си дребосъци и в същото време да зашеметиш онези в тялото на врага. Извънредно неприятно занимание, изискващо не само волята ти да надделее над неговата, но и да проявиш необичайна способност да се занимаваш с няколко неща едновременно.

Научих всичко, което можех да натъпча в главата си, и се опиянявах от въодушевление, когато престанаха да ме поят с отварата, а дарбата ми въпреки това ставаше все по-мощна. Само че бях принуден да осъзная, че единствено продължителните опити и усилия ще ми помогнат да овладея тънкостите. При едно от ключовите изпитания ми донесоха две стоманени пръчки от Медуза и макар те също да съдържаха Уордънови клетки, бяха твърде чужди за Лилит, тъй че не успявах да се свържа с мъничетата.

Знаех, че местните микроби вече нападат металните пръчки, също като антитела, атакуващи вирус в кръвта — опитваха се да премахнат нежеланото присъствие.

Вече не можех да подражавам на обичайната, позната форма. Все някак обаче трябваше да измисля защита за стоманата, да наложа свое послание до дребосъците, за да не превърнат метала в прах. Провалях се отчайващо, отново и отново. Струваше ми се, че няма за какво да се хвана. Не успявах да променя програмата, за да опазя чуждото вещество, а и дори за мен то имаше мрачен, мъртвешки вид в сравнение с Уордъновите клетки, излъчващи живот наоколо.

След два дни пръчките се разпаднаха.

Обезсърчих се и реших, че съм пълен некадърник. Налегна ме ужасно униние — макар да бях напреднал, липсваха ми сили да направя последната крачка към върха в този свят. Ако не можех да намеря решение на подобен проблем, нямаше да бъда равен дори на херцозите, какво оставаше да се меря със самия Марек Крийгън!

Тай се опитваше да ме утеши. Но животът в Института явно надхвърляше и най-смелите й мечти и затова тя съвсем не гореше от амбиции като мен. Обучението й помогна донякъде. Както твърдяха и Сумико О’Хигинс, и доктор Пон, силата беше у всеки, дори да спеше непробудно. Но макар да научи много, Тай достигна равнището само на надзирател. Боравеше обаче с енергията по-точно и резултатно от всеки надзирател, когото бях срещал досега. На наставниците оставаше само да й подскажат още един похват, като че взет направо от арсенала на вещиците — ако изпиташе силни чувства към някого или нещо, мощта й нарастваше многократно; ала за да овладее способностите си, трябваше да си помогне с отварата. Все пак дори и тогава успяваше да влияе само разрушително.

Отначало това доста ме разтревожи, защото моето момиче се поддаваше лесно на чувствата си и се питах какво ли може да стане, когато се любим. Понякога наистина имахме малки затруднения, но нищо по-сериозно, защото тя дори подсъзнателно не би насочила унищожителните си способности срещу мен. А наложеше ли се да се посдърпаме, вече бях достатъчно опитен, за да се опазя. Случваше се обаче Тай да се разлудува неволно и тогава земята под нас буквално се тресеше.

Вече беше способна, с малко помощ от моя страна, да си създава свои собствени дрехи — особено важно умение за човек, израснал в света на пешките от именията, където покритото тяло означаваше по-висок статус. И разбираше достатъчно добре силата на Уордъновите клетки, за да вникне в затрудненията ми, да съчувства на моето ядно отчаяние. Всъщност точно Тай отчасти налучка решението.

— Виж сега — каза ми един ден тя, — лошото е, че тези клетки в прашинките и въздуха се втурват да ядат онова… метала, де. Нали така?

Кимнах намусено.

— А аз не мога да ги спра, защото в него няма нищо, на което да говоря, тоест да контролирам.

— Ами защо не поприказваш с тия, дето нападат? Защо не ги убедиш да престанат?

Тъкмо да й обясня колко нелепа е нейната идея и внезапно осъзнах, че тук няма нищо нелогично. Едва ли щеше да стане точно както Тай си го представяше, но в миг почувствах, че съм напипал ключа за затворената врата. Просто до болка, и все пак не се бях сетил!

Да поприказвам с нападащите клетки… Естествено. Но атаката беше непрестанна, от всички страни. Значи за да опазя нещо с размерите на пирон, трябваше да посветя цялото си време на тая задача. А ако металът е покрит с присъщо за Лилит вещество и микроорганизмите в него бъдат убедени да кротуват… Вярно, това също не беше лесна задача. По-точно, самият процес представляваше влудяваща главоблъсканица и все пак така имах някаква възможност. Разбира се, опиташ ли се да приложиш подобно хрумване към една наистина сложна машина, сам се потапяш в кошмар; имах нужда да помисля упорито и да се упражнявам още по-усърдно.

Накрая и хората от Института, и аз останахме доволни. Малцина успяваха да постигнат каквато и да било стабилизация на метал и отново се уверих, че Конфедерацията добре си е свършила работата, като е избрала мен. Вече знаех, че са пуснали пълното досие на Марек Крийгън през компютрите си и са ме посочили по този единствен, но напълно задоволителен признак. Моят живот, професия, убеждения, всичко, каквото още се сетите, бяха сходни с неговите. Значи за бившите си началници съм бил най-подходящият да проявя потенциалната сила на един Владетел.

Да, но тук научих, че не съм единственият, когото силата изравняваше с Крийгън. Сигурно бяха четиридесет или петдесет на цялата планета. Сегашният Владетел не само бе най-могъщият човек на Лилит, а имаше волята и способността да управлява и хитростта да оцелее. Естествено това представляваше разковничето — не толкова дарбата, колкото уменията. Една от моите наставнички ме постави лице в лице с проблема.

— Е, вече си в кръга на избраниците. Какво ще правиш със силата си?

Уместен въпрос. Да, притежавах силата, дори в излишък. Не бях принуден да се страхувам от тази планета и дребнавите й властници, а имах и за какво да живея — Тай и надеждите ми за добро бъдеще.

Само че за какво ни биваше? Любимата ми бе обучена да се грижи за малки деца и аз имах твърдото намерение да й помогна да усъвършенства уменията си, докато отглежда нашите. Но какво можех да правя аз? На какво ме бяха научили? Да убивам безпогрешно. Да разгадавам хитроумни престъпления, извършени с помощта на най-съвременна техника… обаче на тази планета и дума не можеше да става за модерни технологии. Май имах квалификация единствено за работата на хора като Артур, но не ме радваше перспективата да се впускам в сражения, за да забавлявам господарите си. Ако имаше кого и какво да защитавам, тогава да. Иначе щях да бъда просто отдушник на нечия склонност към неоправдано насилие…

Размишлявах над същия проблем, с който се бе сблъскал Марек Крийгън в този етап от живота си на Лилит, и не ми оставаше друго, освен да стигна до същите заключения. Изглежда си приличахме повече, отколкото си представях, а и съдбите ни май бяха преплетени. Имаше ли той нещо, което да ми липсва? Да, разбира се. Опит. Пробивал си е път нагоре. Аз бях на равнището на магистър, но… магистър по нищо. В административен план следваше крачката към положението на рицар. После на херцог. И накрая, ако се уча от преживяното — на Владетел.

За първи път разбрах една скрита за мен страна от личността на Марек Крийгън. Подозирах, че е дошъл на Лилит, горейки от желание да я завладее и управлява. Станал е Владетел, един от четиримата господари на Диаманта, защото не е имал какво друго да прави. Абсурдно, но такава беше истината. Думите на Кронлон пак отекнаха в паметта ми. Никой от нас нямаше избор.

Дванадесет седмици след пристигането ни в Моуб започвах да долавям, че няма на какво повече да ме научат тук. Трябваше сам да избера как да продължа, а призванието ми не беше да остана при учените. Досега бях открил много неща за себе си, но почти нищо, свързано със задачата ми на тази планета. Не напипах и най-оскъдното фактче за пришълците, дори не си представях кой знае колко по-ясно как би трябвало да изглежда Марек Крийгън. За да напредна, трябваше да се стремя към рицарския ранг, а за да се справя, имах нужда от армия и няколко съветници, по-запознати от мен с тънкостите на йерархията.

Наложи ми се за пореден път да потърся помощта на отец Бронц.

Изглеждаше бодър и поне привидно ми се зарадва. Стиснахме си ръцете, после се прегърнахме като добри приятели. Веднага се досетих, че макар да не ме бе търсил през това време, грижливо се е осведомявал как напредвам.

— Гледай ти — вече си магистър, а имаш заложби и за Владетел! — засмя се свещеникът. — Споменавал ли съм ти, че се надявам да не ме забравиш, когато хванеш юздите на тази планета в ръцете си?

Отвърнах му със смях.

— Много време има дотогава. Марек Крийгън е стар човек, може и да не е сред живите, когато се почувствам достатъчно уверен да го предизвикам. Но ако искам да направя първата крачка, ще имам нужда от помощ.

— Значи ще опиташ да станеш рицар — изрече той делово. — Досетих се. Ала за тебе обичайните пътища са затворени. Не можеш да се хванеш на работа като магистър при някой от рицарите и да изчакваш удобен случай. Никой няма да те вземе.

— Това ми е ясно — уверих свещеника. — Остава ми да успея с един удар. Ще победя войските, после ще смачкам и самия рицар.

— Добре звучи — присмехулно кимна Бронц. — А как ще събереш своя армия, за да стигнеш до парадния вход?

— Помислих и по този въпрос. Изглежда има само един начин и ви моля да ми помогнете. Преди доста седмици двамата видяхме как сравнително малка и невъоръжена група отблъсна подбрана войска. Ако всички вещици се съберат накуп, ще смажат цяла армия.

— Може би — не много уверено отвърна отецът, — но Сумико няма да се съгласи. Да стовари цялата си мощ върху имение, за да го завладее един мъж? Нали вече познаваш кралицата…

— Да, познавам я. Изучавах я внимателно. Мисля, че я сърбят ръцете да си поиграе на война. Изглежда точно затова дойде тук — да усъвършенства похватите си. Според мен с удоволствие ще се възползва от такъв повод.

— Би могла, но не и за подобна цел. За забавление или за да докаже правотата на теориите си — да! Но не заради тебе, Кал, момчето ми. Не и заради тебе.

— А ако й предложа да опита срещу имението Зийс?

Сякаш го зашемети гръмотевица.

— Гледаш да стане по най-трудния начин, така ли? Зийс не е някоя дребна, незначителна дупка, а едно от големите имения. Достатъчно важно е, за да каца совалката там и именно тази е причината толкова високопоставени персони да минават през него. Освен това Артур ще може да организира отбраната си на позната територия. Помниш ли географските особености на местността?

— Помня ги. И все пак трябва да е Зийс Струва ми се, че омразата й към доктор Пон би я поблазнила. Пък и е достатъчно наблизо, за да не се чуди как да прехвърли дотам вещиците си.

Той поумува над предложението ми.

— Току-виж захапала кукичката — промълви след малко. — Но ти сигурен ли си, че ще успееш да се справиш с нея? Ако се сражава за имението и победи, мислиш ли, че ще ти го отстъпи… охотно?

— Не знам — признах си честно. — Даже не съм сигурен мога ли да се изправя срещу господаря Тийл. Та аз не съм го виждал още! Но май е време да си опитам силите.

— Така изглежда — промърмори свещеникът по-скоро на себе си. — Чудя се дали си прав. Ще пробвам да поговоря със Сумико. Във всеки случай ще сторя каквото мога, за да убедя херцог Кисора да ти позволи.

— А Марек Крийгън? Той дали ще стои настрана? В края на краищата определил е цена за главата ми.

— Сигурен съм, че Крийгън няма да ти се бърка — без колебание отвърна отец Бронц. — Би искал да види какво можеш на този етап, за да прецени дали си сериозна заплаха за него и властта му. Ще ти се наложи да мислиш за Крийгън, само ако убедим Сумико да се включи в начинанието, ако ти или тя надделеете над Тийл и ако после уредите нещата помежду си. Толкова ли си сигурен, че желаеш да предизвикаш цялата тази бъркотия? Нищо не се знае предварително, но започнеш ли веднъж, няма измъкване. Ще носиш отговорност като подстрекател.

— Мислите, че съм се побъркал, нали? Мислите, че е по-добре да си остана тук, да чета книги, да си гледам семейния уют и да забравя всичко останало?

— Не съм казвал такова нещо — промърмори той с тон, който подсказваше точно обратното.

— Не мога. Подобен живот не е за мен.

— Ще видим — въздъхна отец Бронц. — Ще задвижа каквото мога. И дано Бог се смили над душата ти.