Джак Чокър
Лилит: Змия в тревата (20)

Осемнадесета глава
Имението Моуб

Най-лошото в цялото това пътешествие бяха самите безили. Грозните твари смърдяха и от телата им се изцеждаше някаква отвратителна слуз, когато се уплашеха… да не споменавам пък за пукащите тъпанчетата писъци, изтръгващи се сякаш от бездънни адски бездни. Отгоре на това се оказахме съвсем неопитни ездачи и през цялото време ми се струваше, че ме тръскат на всички страни едновременно. Изключително плавният и лек полет на чудовищата причиняваше съвсем други усещания, когато се озовеш върху тях.

И все пак явно бяха отгледани специално за летене, тъй като ми се струваше, че никога не се уморяват. Нямаха нужда и от особени грижи, защото сами си намираха препитание в джунглата, над която се носехме. Поглъщаха всичко, което не беше способно да им отвърне със същото, независимо дали е растение или животно. Но понеже бяха едри създания, похапваха често и това ни бавеше. Всеки ден трябваше да изядат храна, три пъти по-тежка от внушителните им туловища, за да летят с поносима скорост.

Километрите се изнизваха бързо под нас и не ми харесваше единствено това, че не виждах почти нищо от планетата. От предпазливост, както и за да избегнем нежелани срещи, първо се насочихме право на изток към брега и полетяхме над водата. Лагерувахме на сушата само където пустошта стигаше до океана, за да сме сигурни във временния си подслон. Морският простор бе изпъстрен с безброй пусти островчета, ала там безилите не можеха да намерят достатъчно храна, затова понякога се налагаше да рискуваме.

Разбира се, вещиците ни осигуряваха все някаква защита. Предполагам, че затова забелязвахме твърде малко движение близо до нас по пътя ни на юг. И въпреки че можехме да се разправим с всеки самотен натрапник, сега не разполагахме с могъществото, прогонило Артур от селото. Нямаше как Сумико да вземе своето „ядро“ от магьоснички, защото на седлата се побирахме само по двама — аз и Тай бяхме на един от безилите, отец Бронц и предводителката яздеха сами, а на останалите три успяха да се настанят още шест жени. Освен това с управлението на тварите се занимаваха само свещеникът и О’Хигинс.

Прекарвахме дните в търсене на нещо за ядене и в почивка. Не бих казал, че в нашата малка група цареше дружелюбен дух, защото вещиците почти не поглеждаха Тай и мен, а отец Бронц посвещаваше цялото си време на очевидно безплодни размишления над забележителните открития на Сумико за микроорганизмите.

Признавам, че се чувствах малко неспокоен в присъствието на кралицата на вещиците. Не се съмнявах, че е гениална и надарена със смайваща упоритост, позволяваща й да си поставя непосилни задачи и да ги решава блестящо. При това се отнасяше съвсем практично към живота — използваше плодовете от труда си, за да изгради постепенно една непобедима армия. Но не ми беше ясно каква крайна цел преследваше. Когато говореше за животните и растенията на Лилит, за местните микроби и за чудатите си идеи относно биохимическите връзки между живите същества тук, гласът й звучеше суховато като на университетски професор. Тъкмо започвах да подозирам, че нейният сатанизъм е обикновено шарлатанство, предназначено само за привличане на поклонници, и тя се впускаше да защитава вярата си с неподправена искреност и плам. С Тай обсъждахме почти неспирно тази странна жена и накрая се убедихме взаимно, че тя или е най-великата актриса на всички времена, или сериозно вярва във всички свои глупотевини.

Постарах се да измъкна от отец Бронц онова, което знаеше за Сумико, но той си призна, че е дочувал само откъслечни сведения. Дъщеря на учени, вещи в биологическите страни на тераформирането, и както се изяснило по-късно, самата тя — резултат от експеримент. Променили я генетично в опит да създадат същество, подходящо за суровите условия на граничните светове. Е, наистина бяха постигнали нещичко, ала не можех да не се запитам какво ли става с психиката на човек, който знае, че е обект номер 77-А от лабораторията на мама и тате. Никой не разбрал за какво престъпление я изпратили на Лилит, но трябва да е било извършено с размах, а изгнанието разпалило у О’Хигинс страстна ненавист към цивилизацията и жажда да си отмъсти. Кралицата на вещиците най-точно се вписваше в първоначалната ми представа за Владетеля от планетите на Диаманта, но самата тя явно се отнасяше с пренебрежение дори към такава власт. За нея Марек Крийгън и Конфедерацията бяха двете страни на една и съща монета.

Междувременно връзката ми с Тай се развиваше бурно и аз откривах у себе си неща, за които преди дори не подозирах. Това донякъде ме лишаваше от спокойствие — нима човек като мен, разчитащ само на чистия интелект, можеше да се привърже толкова силно? Сякаш си признавах неясна вина, укорявах се, че също съм от плът и кръв, след като толкова време се смятах за висше същество, издигнало се над животинските нагони, присъщи на стадото. А Тай в никакъв случай не беше от жените, по които бих се увлякъл в предишния си живот. Да, изглеждаше извънредно умна и схватлива, но и невежа, зависима изцяло от чувствата си и в известен смисъл твърде уязвима.

Въпреки терзанията беше ми добре да я гледам будна и бодра, да слушам как се смее и ахка, как се радва като дете на нова играчка. Струваше ми се, че дълго съм търпял в себе си болезнена пустота и дори съм престанал да я забелязвам, смятайки тази душевна липса за нещо нормално… и ето че се освободих от това състояние изведнъж! Облекчението, усещането, че съм здрав и хармоничен, беше неописуемо хубаво. С Тай успявахме да се допълним взаимно — тя беше моята опора, моят нов поглед към Лилит, където щях да прекарам остатъка от живота си, а аз — нейният прозорец към една необятна и толкова разнообразна вселена, че момичето тепърва започваше да разбира какво има извън родната й планета.

Стигнахме в Моуб след единадесет дни, защото се стараехме да отбягваме гъсто населените области, пък и не бързахме излишно. И ето че имението се откри пред очите ни — грамаден остров насред обширен тропически залив. Беше разположен съвсем близо до екватора, жегата и влагата изглеждаха почти нетърпими. Помислих си, че може би схващам защо обитателите му са избрали тъкмо това място.

Първата експедиция на Лилит е нямала представа в какво се забърква. Хората са изпитвали нужда от база, където да разполагат с образци от флората и фауната на планетата, без в същото време да се излагат на незнайни опасности. Големият остров бил най-естественият избор — достатъчно просторен и изобилстващ от живот, за да осигури работа на лабораториите, и същевременно добре изолиран сред водната шир с високите си стръмни скали.

Едва ли се бе променил много през вековете. Виждаха се разчистените ниви и редиците плодни дръвчета, твърде правилни, за да бъдат естествени. А на широка равна скала почти в средата се издигаше убежището на онези, които живееха и работеха тук. Самият твърд камък бе издълбан с най-първобитни методи, но грамадният скален храм не ми се стори нито груб, нито неуютен. В сравнение с него замъкът на имението Зийс беше малка и крехка постройка, макар Моуб да не се отличаваше с фините завъртулки, породени от въображението на господаря Тийл. Това, което виждах сега, беше просто, практично, разумно… и огромно.

Отец Бронц ни бе предупредил да не прибързваме със заключенията. Разбира се, в Моуб била съхранена науката на първите заселници и не била наложена строгата йерархия на другите имения. Но с постепенното си откъсване от останалия свят общността на учените също се променяла. Днес хилядите мъже и жени вършели работата си в името на чудновата религия, сякаш извлечена от зората на човешката история. Изучавайки Лилит, те не само постепенно й придавали човешки образ в мислите си, но накрая започнали и да я възприемат като живо, свръхосъзнато същество — спящ бог, който някой ден ще се събуди.

С други думи, попаднах на поредния смахнат култ, само че съобразен с условията на планетата и извлечен от тях.

Кацнахме върху скалата и по стълбите веднага слязоха служители, за да се погрижат за нашите безили. В първия миг помислих, че ни нападат — с такава бързина ни доближиха, ала съвсем скоро стана ясно, че се намираме върху нещо като хеликоптерна площадка.

Взирах се внимателно в тези хора. Повечето явно произхождаха от цивилизованите светове. Мнозина бяха голи или съвсем леко облечени, при това до един млади, но нито приличаха на пешки, нито се държаха като тях. Имаха безупречно чист и спретнат вид.

Като единствения сред нас, вече идвал тук, отец Бронц ни поведе към една от близките стълби.

— Налага се да отбележа, че изобщо не ни се учудиха, дори не проявиха и следа от любопитство — казах му. — Май направо ни очакваха…

— Може и да си прав. Спомни си, че тези хора знаят всичко, което изобщо сме научили за нашия побъркан свят. Техните прадеди са били първите, стъпили на планетата, точно те и децата им открили микроорганизмите, силата, както и различните билки и отвари, които използваме досега. Пак те са усъвършенствали методите, с които си служим, за да постигнем нещо тук. — Той демонстративно обърна глава към Сумико О’Хигинс — Неуязвими са и добре съзнават това. Мила моя, мисля, че дори ти не си заплаха за тях.

Кралицата на вещиците му отвърна с безизразен поглед и премълча хапливата забележка.

В подножието на дългата виеща се стълба бяхме посрещнати от жена в развяваща се снежнобяла роба. Не ми се видя особено възрастна, макар пищната й коса да имаше цвета на дрехата. Очите й бяха сини, а кожата на лицето издаваше, че не се излага често под слънчевите лъчи.

— Отче Бронц, приветствам вас и спътниците ви с добре дошли — изрече тя меко и напевно.

Свещеникът леко се поклони.

— Госпожо, щастлив съм, че още ме помните — отвърна с подчертано официален тон. — Мога ли да ви представя останалите?

Тя ни огледа един по един — нито подозрително, нито любопитно.

— Познавам всички ви. Аз съм директорката Кому. Ще ви отведа във вече приготвените за вас жилища, за да си починете след пътуването. По-късно днес ще ви покажа Института, а и утре също е добър ден да се заемем с работа.

Отместих погледа си към Тай.

— Госпожо Кому, благодаря ви за гостоприемството — казах възможно най-любезно, защото тук изглежда бяха допустими само такива обноски, — но младата дама с мен има нужда от медицинска помощ. Тя отново се чувства сънлива и постепенно изпада във вцепенение.

Директорката се взря съсредоточено в Тай, ала не я докосна, нито пък направи нещо друго. След няколко секунди кимна:

— Да, виждам. Моля ви да не се безпокоите. Оздравяването й няма да отнеме много време. А сега бъдете така добри да ме последвате.

Отвътре Моуб изглеждаше още по-внушително. Подовете и стените бяха облицовани с плочи, приличащи на слюдени шисти — полупрозрачни, пропускащи светлината от някакъв източник зад и под тях. Разбира се, тук не използваха електричество, но явно не бяха и трепкащите пламъчета на маслени лампи. Всъщност струваше ми се, че отново съм попаднал във Външния свят. Понечих да попитам нещо, ала Сумико О’Хигинс ме изпревари.

— Твърде впечатляващо, особено осветлението — каза тя. — Как го правите?

— О, много е елементарно — небрежно отвърна директорката. — Извличаме веществото от различните светещи насекоми. Самият източник на светлина е по-сложен, но наподобяваме начина, по който действат насекомите. А енергията получаваме от падаща вода. Мила, кой ви е казал, че подобно явление е невъзможно на Лилит?

Нямаше какво да се отговори на такъв въпрос и аз вече разбирах, че отново ще трябва да променям представата си за този свят. В наложените от микробите правила наистина нямаше нищо, което да не позволява употребата на немалко класически източници на енергия. Обаче само шепа хора на цялата планета бяха способни да убедят дребните твари да поддържат устойчиви форми на водни колела и други подобни устройства.

Стаите ни се оказаха разкошни, с изящно резбовани мебели и голямо легло, на което се мъдреше най-сполучливото подобие на дюшек, което бях виждал досега на Лилит. Общите бани приличаха на онези в замъка — басейни с гореща вода, в която бълбукаха въздушни мехурчета. Не само почистваха, но и отморяваха. Накрая пак се почувствах предишния човек, олекна ми на душата, а Тай се забавляваше чудесно с първото си къпане в нещо различно от дъждовна локва или рекичка. Но добиваше все по-изтощен вид и се наложи да я отнеса на ръце в стаята. Все пак по едно време се разсъни достатъчно, за да не хареса прекалено мекото легло, поколеба се и реши да спи на пода. Щом се унесе, върнах я на приятно гладките чаршафи и се проснах до нея. И едва в този момент осъзнах колко жестоко ме бе изцедило напрежението през последните две седмици. Скоро заспах като пън.