Георги Коновски
Чистилище (9)

9.

— Не ме пита изобщо какво е Ад…

Това Пламен каза на другата сутрин. Бяхме в павилиончето за вестници. Помогнал ми беше да занеса там и „моите“ издания и се канеше да прекара деня с мен. И без това нямаше къде да отиде. Не му се стоеше сам у дома, а в мегаполиса нямаше нищо за разглеждане. Или поне — нищо, което него да заинтересува…

Затова втория ден реши да прекара при мен — да види хората, средата, ежедневието навън, местоработата ми. И това не мисля, че го вълнуваше, но… Все с нещо трябваше да се заеме. А, ако имаше оригинални забележителности тук — това беше скуката. Всекидневната, изтриваща възприятията, полираща емоциите, унифицираща всички в един образ, скука…

Както винаги, рано-рано се появиха първите купувачи на вестниците. Идваха полузаспали, подаваха сребърника, аз им пъхах в ръцете два вестника — поискания и моя. След което повечето ги пъхаха в джобовете и тръгваха в дрямката си по познатия маршрут…

Да, искаха ми различни вестници. Не разбирах как ги различават — вестниците имаха свои заглавия, но шрифт, подредба и най-вече съдържанието, бяха еднотипни…

Вярно, на едно място пишеше: „Ято птици изкълва реколтата на селянин“, на друго „Реколтата на селянин изкълва ято птици“, на трето „Изкълва ято птици реколтата на селянин“, но… Желание поне в нещо да не прилича на предния в опашката ли, случайност ли… Обаче — със сериозен вид поръчваха вестника…

А някои даже го и четяха още след вземането. В движение отваряха големите страници и вперваха поглед вътре — като че не виждаха почти същото, което бяха зърнали вчера или онзи ден…

Именно те първи усетиха, че има и ново. Прибираха официалния си вестник в джоба и съсредоточено се зачитаха в моя. Мълчаха, прегръщаха, връщаха се отначало… После започнаха да поглеждат към мен… Сетне някои се стреснаха, набързо сгъваха вестника и го прибираха дълбоко в дрехите. А други спешно отваряха официалния вестник — демонстрирайки нежелание да бъдат подведени от нерегламентираната преса…

Но — тишина…

И в опашката, която нарастваше пред мен, и в групичката, която се събираше под дървото отсреща, и сред отдалечаващите се четци на правилния вестник…

Това продължи не повече от десет минути — нали ви казах, бях подготвил нейде 200 броя, не повече. Които раздадох бързичко. И сетне търпеливо зачаках…

Какво — не зная…

Но нещо трябваше да се случи…

И нищо не се случи…

Хората идваха, вземаха вече само „правилните“ вестници, отминаваха… След тях други, и други, и други…

После хората намаляха. Минаваха само тези с по-късното работно време. Или някои от трудещите се по улиците — като Хенри и Томас. С които размених редовните сутрешни реплики, запознах ги с Пламен, обещахме си да се срещнем по обяд в кръчмето…

Никакви контролни органи, никакви полицаи — и отде да се вземат, дори шефът на фирмата не се появи…

Най-странното беше, че никой от взелите моя вестник не се върна да попита — каквото и да е. Поне: „Отде го взе?“…

Никой…

Тогава именно Пламен ме попита…

Беше тихо, седяхме — аз на стола до гишето, той отзад на купчина стари вестници, мълчахме…

Имаше много неща да го питам. И затова мълчах. Кое по-напред? Но — а защо? Защо да питам? Какво ще науча? Какво ще ми даде то? Как ще го променя? А, след като не мога да му помогна, защо да го принуждавам да си припомня Ада…

Но той попита. И аз попитах:

— А нима има нещо, което искаш да си припомняш?

— Има… Мъченията… Както ти казах — душевни са. Тела няма. Тялото забравя. Бавно, но забравя. Душата помни. Обаче — как ще се измъчва душа, която през целия си земен живот не е преживявала мъка? Виждал съм разбойници — такива, каквито не можеш си представи. Самите дяволи искаха да ги измъчват… Обаче… Ония се вият, крещят, плачат, страдат… А после тихичко се подсмиват. Всичко минава, защото няма къде да улегне. Нямат сърце…

Обърнах се…

— Тогава? Защо е всичко това, след като няма резултат?

— Не зная… Страхувам се, че… не знам как да ти кажа… Мисля, че и на Сатаната, и на дяволите всичко това е омръзнало…

— Отчитат дейност?

— Отчитат дейност, маркират, преструват се, отбиват номера… Всичко наведнъж… Вечност, разбираш ли — вечност… И все в Ада, все край казаните, все с нечии мъки да се занимаваш… На най-големия престъпник, на най-болния душевно това ще омръзне…

— Даааа…

Какво да кажа? Може би беше прав…

— Все пак — ти защо си там?

— Е, попита най-сетне… Защото имам все още душа…

Погледнах го с интерес.

— Да, така е… Има доста наказани — заради грехове, разбира се. Но с едно основание — с душа. Която страда. И по някое време претърпява сътресение, искрено се разкайва. Имаше подобен при нас. Усетихме, че затихва, че не плаче, че не обръща внимание на болката… И изведнъж изчезна. Не зная къде…

— Може би тук?

— Възможно е… Може би е изкупил греха си…

— А ти?

Пламен поклати глава:

— Май още не съм… Сам не усещам…

Замълчахме. А и стана време за обяд…