Георги Коновски
Чистилище (5)

5.

Юлина ме завари спящ върху малкото легло. Само ме избута, легна до мен и заспа. Аз усетих анексията на мястото, но опитът ми подсказа да не протестирам — изгубеното за това време можеше да използвам за отдих.

Тая вечер минахме без храна. Но пък се наспахме. Затова, когато на сутринта тя отиде пак на работа, аз бях неочаквано забравено свеж. И се заех с абсурдната си и опасна идея…

Тази идея противоречеше на всички правила, които управляваха живота тук… Казвам „живота“, защото не зная кое е понятието за съществуването ни след смъртта. Но — има ни, почти ние сме си, част от миналото е в нас…

В основата на живота ми лежи първото впечатление тук…

Не ме питайте кога и как съм умрял. Не помня… Нищичко не помня — което, както осъзнах по-късно, е хубаво нещо. Аз — с моя нрав, моите виждания, моя манталитет, получих нов живот. Абсолютно нов! Нямах понятие кои са тия около мен, какви са били, що за характери са. Както, впрочем, и те не го знаеха. Ни за мен, ни за себе си…

Някъде месец или година след появата ми… Не се учудвайте — тук времето тече по друг начин. По един канал е около мен и в съзнанието ми, по друг — понякога противоположен — е из мегаполиса, по трети — и то съвсем различен, е при среща с някого. Всеки има свое време, а времената така се пресичат, че…

С две думи — няма смисъл да се питаш кой кой е, какъв е денят, какво ще е утре. Важното е, че има някакъв ден. И ти съществуваш според него. И в него. А понякога покрай него…

Та, някъде месец или година след появата ми — вече бях назначен за продавач, получих и малко апартаментче в нещо като изоставен и разкостван от цигани панелен блок, срещнах Юлина. Не знам защо, не знам как, но тя се пресели при мен. Да, и при нея имаше някакво минало, но откъслечно и фрагментирано…

Помня, веднъж дадох цял сребърник за кекс. Поне така ми го рекламира продавачът. И видът му беше подобен. Иначе се състоеше от клисаво, сладко тесто, със стафиди и две буболечки… Та занесох го аз у дома и предложих на Юлина с думите:

— Знам, че не обичаш тестено, но…

Тя не ме попита отде знам, аз чак после се замислих. Никога, никъде, по никакъв повод не бяхме говорили за хранителните си предпочитания. Особено пък за отношението към това или онова.

А по-сетне забелязах, че взема от гостилничката на партера хляб за мен, но винаги тъмен. Поисках бял — с нашите доходи това беше деликатес, а тя строго каза:

— Нали ти е забранено да ядеш бял хляб?

От кого? Кога? Та тук болни няма — ние сме в някакво друго измерение, в друг свят…

А май белият хляб ми беше забранен приживе. Смътно се сещам за наличен диабет и някои ограничения…

Отде тая непозната жена го знаеше?

Само че — нито нея попитах, нито аз се замислих. Не само можеше, а и със сигурност щях да се заинтригувам — преди Това. Но сега… Какъв е смисълът?

Смисъл нямаше и във внезапно хрумналата ми идея. И сам не знаех защо, обаче… Да призная — в този ден започнах да правя вестник. Имах един ден пред себе си, имах достатъчно любопитство, преливах от скрит инат и желание да противореча на правилата…

А и друго ме дразнеше отвътре. Желанието да кажа… Нещо! Каквото и да е, но да не чета разни работи по вестниците, които ме обиждаха с предназначението си за формени идиоти. И които публиката приемаше без коментар или протест, съгласявайки се с предназначението си…

Новини нямаше отде да намеря. Вярно, тук имаше и телевизия, че даже интернет. Само че радиото и телевизията бяха на по-ниско ниво от вестниците. Да, в тях обявяваха някакви новини и разказваха как нейде някой си се напил, друг катастрофирал, жена избягала от мъжа си, в кръчмата на Стария квартал пак се сбили и така нататък…

Все истории, които публиката много харесваше — идеален завършек на трудовия ден. Без да се натоварва човек с мислене, без да се разстройва, че това или онова не е такова, каквото подсъзнателно би искал да е…

А преди и след тия „новини“ имаше забавни предавания. Както казах веднъж — за най-умните сред идиотите. Въртене на „колела на късмета“, отгатване на уловки, решаване на думи в кръстословици. Забавни за дебилите… И харесвани от почти всички тук… Ади и Сара бяха вманиачени любители на „Колелото на късмета“, а Иван с малкия Иван можеха цяла нощ да зяпат боксови или кеч срещи…

Но, за щастие, ние рядко се събирахме след мръкване — работата изискваше сън. Пък и, когато се събирахме, аз предпочитах да разговарям по въпросите на битието и съзнанието с Томас, вместо да се кефя на показваното…

Така че — новини нямаше. И, все пак — имаше какво да кажа. За света ТУК, за хората ТУК, за нравите ТУК, за правилата ТУК… Изобщо — много имаше какво да се говори за ТУК…

Което ние избягвахме…

Едно, че не беше прието. Просто самата среда и атмосферата ТУК не позволяваха да се разсъждава защо именно не наши събратя, а дяволи и ангели са наказани да бюрократстват. Примерно. Или — защо има някакви фабрики и заводи, а автобусите са почти рухнали, автомобилите се раздават по избора на невидимите босове, храната е ужасяваща, а заплащането… А заплащането — колкото да не умре човек (ако може ТУК да се мре!) от глад…

При тая мисъл се сетих, че не съм хапвал от вечерта. И отидох в малката кухничка, поразрових в шкафа за нещо съестно. Имаше само хляб. От по-предния ден — хубаво бетониран, но от някакво тъмно брашно. Колкото юмрук. Което си беше почти половин дажба…

А часовникът — странно защо така точен — показваше осем и половина. Време за тръгване. Нали чаках Пламен…