Георги Коновски
Чистилище (19)

7.

Защо… Но исках да науча още много неща, исках да разбера какъв е светът след смъртта, исках да видя кои са хората наоколо ми…

Поради което замълчах и тръгнах с Господ. Излязохме от гостилничката, спряхме, погледахме след отдалечаващата се групичка. Ето — Големият Иван се откъсна от нея и сви по една мръсна и разровена уличка. После малкият Иван се отби в работилницата си, Ади… Адолф и Сара продължиха към центъра, аз се разделих с Юлина и влязох в барачката. Със сигурност там не е имало друг „аз“ — Бог всичко знае и може, овреме подрежда нещата…

— Е? — каза Той. — Готов ли си?

Кимнах и вдигнах крак. Но нямаше нужда дори крачка да направя. Озовахме се в Ада…

Ей така — без шум, без светлина, без някаква видима промяна — бяхме в Чистилището, озовахме се в Ада…

Който веднага разпознах…

Моля ви, не искайте да го описвам…

Достатъчно зловещи картини видях, за да натоварвам и други с тях… Страдащи хора, мъчения, сатанински издевателства, мъчителен вой — даже не крясъци и плач, виещи се като лента на вятъра човешки тела…

Сведох глава. И едва не повърнах…

Мина ми веднага — колкото едно мигване на Бог… Но грозното усещане остана…

— Разбираш ли защо Аз съм Бог, а ти не? — попита той…

— Защо?

— Човешкото… Това, което надделява в теб. Сега — състрадание, а друг път надделяват в определени моменти жестокостта, безсърдечието, злобата, отмъстителността… Аз не мога. И най-важното — не бива…

— Ти си Бог…

— Именно! Аз наблюдавам, отсъждам и осъждам. След което наказвам… Трябва справедливост. А справедливостта не се постига с емоции — за милост или отмъстителност. Справедливостта е като математическо уравнение. Трябва и го има… Всичко друго извън равенството „направил = получил“ не е Божествено. Затова Аз съм и Бог, и Дявол…

Огледах се пак. Призивите на стомаха ми бяха затихнали, очите ми гледаха твърдо — сълзи нямаше, гласът ми беше спокоен. Разбирах, че съм в ръцете му, че фактически ме подкрепя, за да издържа, че гледката и усещанията не са човешки. Някак си в мен бушуваше страхотна буря, но скована в бронята на Божествената помощ. Досега трябваше да съм полудял — и само Той ме държеше над пропастта…

— Кои са тук? — попитах.

— Наказаните… Различни хора, за различни провинения, различни срокове и наказания за всеки — според Божия съд. Има такива, които бяха наказани само с гледката, имаше за един ден, има и такива, които са векове тук…

— Аз… Наказан ли съм?

— Да! — изгърмя гласът му. — За котето… И за други прояви… Затова — гледай…

Сведох глава. Наистина — имах и постъпки, които сам определях като лоши, имах и мисли, които…

— Не! — пак гръмко отекна в съзнанието ми. — Не за мисли! За мисли не се наказва. Наказва се за дела. За извършеното. Когато си имал избор и си предпочел Злото…

— Тоест… Оставам тук?

— Пак се лъжеш… Това е присъдата ти — да видиш…

Не мисля, че това ме облекчи. Картината… По-добре да замълча. Не е за гледане. А споменът със сигурност ще остане…

— Да — отговори гласът му в главата ми. — Ще остане…

И се чу от Него:

— Няма ли да попиташ за приятелите си?

Исках, но някак си се боях. Не за мен — за тях. Не исках да бъда свидетел на мъките им, да съм онзи, дето се любува на страданията…

— Нима мислиш, че Хитлер има един приятел или познат, та само за теб мисли? Освен това ти не го познаваш в земния му облик…

Посочи към близката площадка:

— Там е…

Казах, че няма да описвам картините. Но моето състояние — ужас, страх, отвращение… Макар това да не беше Ади. Въпреки че на практика беше той…

— Разбираш… — каза Бог. — Това е онзи Адолф, който избра пътя на Хитлер. Не кроткия, весел, разпилян Ади Шикългрубер, а фюрерът Адолф Хитлер…

— Къде е Ади? — попитах, макар че вече свиквах с многостранността на света…

— Там — в Чистилището. Там е, минава през годините и вековете. Докато изпълни присъдата…

— Каква?

— Това не знае дори той. Присъдата е произнесена, справедлива е и ще бъде изпълнена… Може би утре, може след хилядолетия…

— И такива ли има?

— Има. Много. Например, Нерон. Императорът, който не искал да управлява. И смятал, че е велик поет и певец. Сега е тук — защото с пренебрежение е одобрил убийствата на невинни хора. Просто искал свобода — да пее и рецитира. И хич не се замислил с какво трябва да плаща за тая свобода. Придворните му управлявали вместо него, решавали вместо него, наказвали от негово име…

— Помня някаква теория, че Нерон изобщо не е бил жесток и престъпен. Ни Рим е палил, нито християни избивал…

— Хора… Не християни, а просто хора. При мен деление по някакво въображение и харесани ритуали няма… Да, така е — Нерон, според някой ваш съд, е напълно невинен. Но, според Моя съд — виновен. Несъпротива. И примирение със Злото. За него нямаше едно Зло. Той се успокояваше, че има Зло и по-малко Зло. И смяташе, че приемайки по-малкото Зло, се спасява от Злото…

— Чувал съм и други да го твърдят…

— Няма малко Зло! Дори малкото Зло е начало на голямото. Малкото Зло се разраства, малкото Зло се налага, малкото Зло постепенно се приема за необходимост, човек се примирява с него и… Попада в лапите на Злото изцяло… Тезата за малкото Зло е лицемерно прикритие на страха и подчинението на Злото…

— А Нерон…

— Нерон е тук… Жестоко наказан… Докато разбере защо…

— И… Докога ще е това?

— Не зная… Зависи от него… Другите двама Нерон са в Чистилището и в Рая…

Зяпнах…

— Как така?

— Казах ти — човек винаги има право и възможност за избор. Винаги! Нерон поетът е в Рая. Нерон човекът, тоя Нерон, който имаше помисли да спре, да се махне от Рим, да заживее другаде и по друг начин… Той е в Чистилището…

Огледах се. Малко бях… Не, не свикнал… просто възприемах всичко това като наблюдател — студено и разсъждавайки. И не бях сигурен дали Божията сила ме крепеше…

— Разбирам… Много неща разбрах…

— А има и още да видим — каза Той…