Георги Коновски
Чистилище (12)

12.

На сутринта се събудихме навреме — рефлекс, придобит след толкова години необходимост да се става в един час, да се извършат определени дейности, да се тръгне за работата…

Нямаше нужда от разписание — не ние, а организмите ни знаеха кога какво да правят.

Малко неудобно, но даже червата спазваха разписанието. И след ставането с Юлина се разминавахме на няколко места — пред мивката в кухничката, пред тоалетната, до гардероба с дрехите. Автоматично, без да се поглеждаме, без да се озъртаме, ние се движехме като роботи, познаващи трасето…

Горе-долу така излизахме и на ъгъла се разделяхме — до обяда или до вечерта. Зависеше кога и къде тя ще е заета…

Тая сутрин тръгнахме с Пламен пак към барачката. Трети, последен ден. Ден, който смятах да използвам, за да му покажа метрополиса. Макар че… Какво толкова да види? Олющената градина, минаваща за парк, мръсните канали, някои питейни заведения…

И улиците, по обяд пълни с хора, през деня дишащи с огнените езици от напечените плочи…

Занесохме пакетираните мои вестници и ги сложихме до вече докараните неизвестно от кого официални. Отворих прозорчето и веднага вътре се протегна ръка с два сребърника. Дръпнах се изненадан — никога преди купувач не беше така бързал, за да вземе задължителния вестник. При това подаваше пари за два вестника. Два?

И нещо ми хрумна. Погледнах през прозорчето. Немлад, с гола глава, леко усмихващ се…

— Два? — попитах смаян.

— Два…

Подадох му ги — два официални плюс два мои. Веднага напъха официалните и единия от другите в колана си, а втория отвори. Пое по улицата, четящ в движение…

Нещо небивало досега…

Но на прозорчето вече имаше друга ръка. С един сребърник. После друга. Третата пак подаде два. И натам зачестиха желаещите по два вестника. А те не бяха много и бързо свършиха. Следващите купувачи недоволно вземаха официалната преса и ме поглеждаха въпросително. Вдигах рамене, сочех бараката, в която се виждаха само познатите вестници, разпервах ръце…

— Търсят ги — каза Пламен спокойно…

— Ще речеш, че си очаквал…

— Очаквах… Ти не забеляза ли вчера как ги отваряха?

Поразтревожих се. Вестниците свършиха, хората вземаха официалните и поемаха по пътя си, никой не ме попита отде са тия новите, никой не пожела да разбере кой ги пише… Просто вземаха и заминаваха…

И никаква полиция, никакви чиновници дори…

Минаха Томас и Хенри — весели, размахващи метлите си. После дойде дядо Тими. Поиска един вестник от новите. Чули с дядо Чинги за тях, искали да почетат. Съжалих — свършили бяха. Но му обещах утре да им запазя един. Което, направи ми впечатление, го поразочарова. Дядовците, които цял ден поправяха, чистеха, разнасяха какво ли не в детския дом, а после до късна вечер блъскаха карти, се заинтересували от вестници? И отде са разбрали за тях?

Ади ме попита на обяд:

— Видях новите вестници. Отде ги вземаш?

— В купа бяха — излъгах смело. — Не съм ги и чел, много са вестниците, нямам време всички да чета…

— Добре, добре… Не ме лъжи, обиждаш ме. Никому няма да кажа. И аз искам да прочета един различен вестник. Разбираш ли — от толкова време съм тук, а едно и също… Искам нещо различно — може и лъжа да е, може да не съм съгласен, но да е различно…

— Свобода на словото, а? — засмя се Сара…

Ади кимна замислено…

— Да знаеш колко си права…

Големият Иван се хранеше лошо тоя ден. През цялото време гледаше дали чинията на младия Иван е пълна, веднъж му донесе чаша с вода, а накрая дори взе и стовари на гишето таблите и посудата. Нещо, което не беше вършил никога…

Ние го гледахме смаяни, а той усети погледа ни…

— Вчера без малко да извърша грях. Голям грях! Не искам да се повтаря…

— Ама нищо ми няма — протестира смутено младият Иван…

— Може… Но на мен ми има… Та ти може син да си ми! Сина си да убия! — и Иван седна смаян на пейката, представил си за миг хипотетичната кървава картина…

А вечерта с Пламен направихме новите вестници. Включи се и Юлина и нейде към полунощ — ако може да се вярва на разнебитения часовник — имахме над 500 бройки…

Които занесохме сутринта до бараката. А там ни чакаше тълпа. Поне стотина човека се бяха наредили чинно и един след друг плащаха и вземаха вестниците. Отпред беше застанал вчерашният човек, който не спираше да повтаря:

— По един… Само по един… Вижте колко хора чакат… По един…

За половин час вестниците свършиха и тълпата се разпръсна. Дойде заместникът ми, а ние с Пламен тръгнахме към Тъмно.

Наближаваше десет часа…

Определеното за отпътуването му време…

Той вървеше спокойно, усмихваше се нещо на себе си, по едно време дори си заподсвирква…

В десет пристигна обикновеният автобус — същият, с който дойде. Бил някога зелен, сега олющен, с ръждясали калници, с две платнища, опънати вместо счупени прозорци…

Пламен ми стисна ръката — твърдо, по мъжки, после се обърна и влезе вътре. Не го виждах през мътните стъкла, предполагам, че и той не ме виждаше…

После вратата отпред се затвори. И автобусът потегли…

— Елате с нас! — каза някой зад гърба ми…