Георги Коновски
Чистилище (3)

3.

А аз трудно свиквам. Нрав… Колко проблеми имах заради него по онова време… На Земята…

Някак си не мога да схвана основното правило на щастливите хора — оцелявай! Не живей, оцелявай…

Защото животът е разнообразен, изисква интелигентност, дава възможност сам да си го строиш. А оцеляването е еднотипно приспособяване — колкото по-мимикриращо, толкова по-добре…

Освен това, животът изисква поемане на отговорности. Ей го — на втория ден след поставянето ми в барачката, реших да я направя привлекателна за публиката. Намерих парцали, донесох вода в кофа, започнах да мия прозорчетата…

Веднага край мен взеха да спират минувачи, а двамина дори изоставиха боклукчийските колички и заеха места в предните редове. Коментираха работата ми, обсъждаха дали съм нормален и кога ще започна да чистя така и асфалта…

Когато отидох за нова кофа с вода, някой или някои бяха възвърнали барачката в стария унил вид. Спрях изненадан — тогава все още се изненадвах, попитах:

— Кой… И защо?

Тълпата се разотиваше — бяха видели всичко. Натам знаеха — трябваше да клюмна, да се откажа, да се примиря. Само двамата с количките останаха. Така се запознах с Томас и Хенри…

А на другата сутрин повторих… И на третата…

След което се отказах… Външно, показно, демонстрирах, че съм приел правилата на хаоса. Докато се огледам. То, човек от круша да падне, най-напред се освестява, оглежда и тогава става…

Да, можеше да предизвиквам неизвестния/неизвестните. Даже подозирах кой е — вече знаех за Всевиждащото око, за задължителните вестници, за единственото ядене, което сервираха в кръчмето, за типичните дрехи и обувки, за правилото „Спазвай правилата!“…

Но не виждах смисъл от дребното дразнене на този, който щамповаше манталитета и поведението на хората. Най-напред трябваше себе си да опазя, а после…

Поради което и тая вечер отидох в кръчмето. Не си падам по алкохола и кръчмарските мезета — винаги лоясали, винаги скърцащи…

Томас и Хенри вече ме чакаха. Появи се Юлина — автобусът й спира обикновено отсреща, до парка. Този път ги изненадал — шофьорът подминал спирката и се наложило да се връща пеша. Не протестирала. Отдавна й е ясно, че нищо не зависи от шофьора, а си е част от живота тук — леко гаден и дразнещ…

На грубата дървена маса имаше няколко халби с топла бира, хляб, наденички, които като че гледаха човека в очите, а след третата халба направо намигаха…

На пейката до моите приятели седяха мъж и жена. Също част от компанията. Засега. Тъй като в Чистилището вечни приятели няма. И винаги се намира нещо, което да ги раздели — колкото по-стари приятели са, толкова по-шумна причина…

— Здрасти, Сара! Здрасти, Ади! — казах, без да ги поглеждам (да не предизвиквам оня зад Окото, макар че…).

— Сядай! — и дребничкият Ади бутна към мен едната халба. Сам той смучеше някакъв светъл концентрат от малка чашка (една празна вече чакаше до ръката му), запалил беше вечната цигара и майсторски я прехвърляше от ъгъл в ъгъл на устата си. Жена му — едрата чернокоса Сара, мълчаливо вдигна ръка за поздрав…

— Как мина денят? — прошепна Юлина…

Свих рамене. Еднообразие, скука, притъпяващо очакване да дойде краят на работното време. Тя също замълча. И при нея тая — потискащата сивота. На Безкрайността…

Натам настъпи мълчание. Пийвахме бавно пивото, някои хапваха от мезето, аз предпочитах хляба, който внимателно разчупвах. Защото част от забавлението на тоя свят беше внезапната изненада със забравени вещи в храната. От миши топчета до цели носни кърпи… А за надениците не мислех — там можеше всичко да има…

Някой се тръшна тежко на отсрещната пейка — така, че дори височкият Хенри подскочи. Нямаше нужда да поглеждам. Иван винаги закъсняваше — я с някого се скарал по пътя, я с друг се сбил, я с трети направил въргал…

— Наздраве! — изхъхри той и обърса с ръкав тръгналата от носа му кръв…

— С кого тоя път? — рече Ади…

— А, ти оня да видиш… Кажи, Ванка — обърна се той към младия човек, застанал зад гърба му. После му посочи мястото до себе си. — Сядай! За бой те няма, ама тук…

Младежът тихо прошепна:

— Не обичам насилието… Днес се биеш, утре убиваш…

— Ами как иначе се живее, бе момче? Това е животът — постоянен сблъсък, постоянно сражение…

Понякога си мислех, че зад Иван се крие някой пълководец, свикнал да решава проблемите си със сила. А може да беше и нова форма на някой неандерталец…

Но иначе беше приятен и дори веселяк. До момента, в който спирачките му отпускаха. Често си мислех — каква ли тежка ще е раздялата с него. Защото всички очаквахме компанията ни да се разпадне — прекалено дълго се задържахме заедно. Просто… Законът за световната гадост…

Но засега бяхме заедно, разговаряхме за какви ли не глупости, отговаряхме на поздрави, Иван стана два пъти да се бие и после доволен се връщаше…

Минаха доста познати от района — Абрахам и приятелчето му Джон, дядовците Чинги и Тими, които бяха общи работници в близката детска градина, Изабела и Давид…

Вечер като вечер. Като други вечери. Като всички вечери…

Обещаваща да остане такава до края на Вечността…