Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (8)

Осма глава

Още преди да му свалят няколкото пласта превръзки, Темерер започна да се муси, че иска пак да го къпят. До края на седмицата порязванията му хванаха коричка и бързо заздравяха, тъй че хирурзите дадоха неохотното си съгласие. Събрал децата, които вече възприемаше като своите кадети, Лорънс излезе на двора да заведе Темерер до езерото и го видя да разговаря с женския Лонгуинг, към чиято формация щяха да се присъединят.

— Боли ли, когато бълваш киселината? — питаше с голямо любопитство Империалът. Той разглеждаше нащърбените костни шпори от двете страни на челюстта й, откъдето явно изливаше киселината си.

— Не, никак даже — отговори Лили. — Струята излиза само когато съм насочила глава надолу, тъй че не пръскам, и себе си. Всички вие обаче трябва да я избягвате, когато сме във формация.

Огромните криле бяха сгънати на гърба й — кафеникави на цвят, с прозрачни гънки в синьо и оранжево, застъпващи се една над друга. Само черно-белите краища стигаха до страните й. Имаше вертикални зеници като Темерер, само че нейните бяха оранжево-жълти, а стърчащите костни шпори я караха да изглежда страховито. Тя стоеше търпеливо, докато наземният й екипаж се катереше по нея, като търкаше и почистваше всяка част от юздата й с голямо внимание. Капитан Харкорт сновеше напред-назад и наглеждаше процеса.

Лили погледна надолу към Лорънс, когато той се приближи до Империала. Очите й изглеждаха зловещо, ала всъщност бе просто любопитна.

— Ти ли си капитанът на Темерер? Катрин, да слезем с тях до езерото, може ли? Не съм сигурна, че искам да вляза във водата, но ми се ще да погледам.

— До езерото? — Капитан Харкорт се откъсна от прегледа на юздата и зяпна Уил с нескрито изумление.

— Да. Ще водя Темерер на баня — твърдо обяви Лорънс. — Господин Холин, ще сложим леката юзда и нека видим дали не можем да я поставим така, че ремъците да стоят далеч от раните.

Холин работеше по юздата на Левитас, който тъкмо се беше върнал от хранене.

— Ти ще дойдеш ли? — обърна се към дребния дракон. — Така може би няма да има нужда от екипировка за Темерер?

— О, бих дошъл с най-голямо удоволствие — Левитас гледаше към Лорънс, изпълнен с надежда, сякаш искаше разрешение.

— Благодаря ти — кимна му Лорънс. — Чудесно решение на ситуацията, господа — този път Левитас ще ви закара — обърна се той към кадетите. Отдавна се бе отказал да променя обръщението заради Роланд. След като тя изглеждаше способна да се числи към другите момчета, му беше далеч по-лесно да я третира като тях.

— Темерер, с тях ли да се кача, или ще ме носиш?

— Ще те нося, разбира се — отвърна Империалът.

Лорънс кимна.

— Господин Холин, имате ли друга работа? Помощта ви ще бъде нужна, а Левитас няма да има проблеми с вас, щом ще яздя Темерер.

— О, с голяма радост, сър, но нямам юзда. — Холин разглеждаше с интерес Уинчестъра. — Досега не съм бил във въздуха. Така де, извън отделението за наземния екипаж. Мисля обаче, че мога да скърпя нещо от резервния материал, ако ми дадете минутка.

Докато Холин работеше по екипирането, Максимус се спусна в двора, разтърсвайки земята при приземяването си.

— Готов ли си? — обърна се към Темерер с доволен вид. На гърба му бяха Бъркли и още няколко офицери.

— Толкова дълго ми опява, че накрая се предадох — каза Бъркли в отговор на въпросителния поглед на Лорънс. — Мен ако питаш, пълна простотия е тая идея — да водиш дракони да плуват. Безсмислица. — Той тупна приятелски Максимус по рамото и издаде истинските си мисли.

— Идваме и ние — обади се Лили. Двете с капитан Харкорт тихо разговаряха, докато останалата част от групата се събираше и сега тя повдигна момичето в юздата си. Темерер също вдигна внимателно Лорънс. Въпреки огромните нокти, Уил никак не се тревожеше. Чувстваше се в пълна безопасност между извитите лапи. Можеше да стои в дланта на дракона, защитен като в метална клетка.

Щом се озоваха на брега, само Темерер навлезе в дълбокото и заплува. Максимус предпазливо нагази в плитчините, но не толкова дълбоко, че да не може да стои на собствените си крака, а Лили стоеше на брега и гледаше, докосвайки водата с муцуна, ала без да влиза. Левитас, по навик, първо се помота малко на брега, а после се затича изведнъж, като цапаше през водата и размахваше бясно криле, стиснал здраво очи, докато не стигна до дълбочините и започна да плува оживено напред-назад.

— Трябва ли да влизаме с тях? — притеснен не на шега, попита един от офицерите на Бъркли.

— Не, дори не си го помисляйте — каза му Лорънс. — В това езеро се вливат разтопените планински снегове. Ще посинеем за секунди. Плуването обаче ще отмие мръсотията и кръвта от храненето им, а и останалото ще е много по-лесно за почистване, след като покиснат малко.

— Хм — каза Лили, вслушвайки се в думите му, и запристъпва бавно във водата.

— Сигурна ли си, че не ти е твърде студено, миличка? — извика след нея Харкорт. — Никога не съм чувала дракон да хване настинка. Невъзможно е, нали? — обърна се тя към Лорънс и Бъркли.

— Не, студът само ги ободрява, освен ако не е някаква виелица. Хич не си падат по виелици — каза Бъркли и изрева: — Максимус, страхлив дундьо такъв, ако ще влизаш, влизай! Няма да стоя тука цял ден!

— Не ме е страх — рече възмутен Максимус и се спусна напред сред огромна вълна, която за миг покри изцяло Левитас и заля Темерер. Уинчестърът се показа, пръскайки вода, а Империалът изпръхтя и се гмурна, за да изпръска на свой ред Максимус. След миг двамата поведоха епична битка, при която езерото заприлича на разбунения Атлантически океан.

Левитас излезе с подскоци от езерото и върху всички летци заваляха студени капки вода. Холин и кадетите се заеха да го избършат, а малкият дракон каза:

— О, толкова ми харесва да плувам! Благодаря ви, че ми позволявате да дойда пак.

— Не виждам защо да не идваш, когато си пожелаеш — отвърна Лорънс. Той хвърли поглед към Бъркли и Харкорт, за да види как ще приемат това. Нито един от тях не сметна намесата му за натрапчива и груба.

Лили най-сетне бе отишла достатъчно навътре, за да се потопи почти напълно, или поне доколкото й позволяваше естествената й плавателност. Тя остана на разстояние от воюващата двойка по-млади дракони и започна да търка кожата си с муцуна. Излезе втора, по-заинтересувана от това да я почистят, отколкото от плуването. С доволно боботене показваше различни места по туловището си и ги оставяше на внимателните грижи на Харкорт.

Максимус и Темерер най-сетне се наситиха и също излязоха да бъдат почистени. Регалът изискваше пълните усилия на Бъркли и на другите двама мъже от екипажа му. Докато обработваше нежната кожа на муцуната на Империала, а кадетите щъкаха по гърба му, Лорънс не скри усмивката си при мърморенето на Бъркли за размерите на дракона му.

Отстъпи и остави за миг заниманието си, за да се наслади на сцената: Темерер свободно разговаряше с другите дракони, с блеснали очи и гордо вдигната глава, без повече признаци на несигурност. И въпреки че тази странна, смесена компания не беше това, към което Лорънс се бе стремял някога, спокойната дружба с останалите стопляше душата му. Бе наясно, че е успял да се докаже и е помогнал на Темерер да направи същото, както и че дълбокото удовлетворение в гърдите му извира от обстоятелството, че е намерил правилното, достойно място и за двама им.

 

 

Удоволствието продължи, докато се върнаха в двора. Ранкин стоеше в единия му край, облечен във вечерните си дрехи, и потупваше с личната си сбруя по бедрото си. Изглеждаше толкова ядосан, че Левитас притеснено подскочи, когато се приземи.

— Какви ги вършиш, да ми отлиташ така? — изрева Ранкин, без дори да изчака Холин и кадетите да слязат. — Когато не се храниш, ще стоиш тук и ще ме чакаш, ясно ли ти е? А на теб кой ти каза, че можеш да го яздиш?

— Левитас бе така добър да ги носи по моя молба, капитан Ранкин. — Лорънс слезе от Темерер и вложи остри нотки в тона си, за да отклони вниманието на Джереми. — Просто слязохме до езерото — един сигнал щеше да е достатъчен да се върнем.

— Нямам желание да гоня сигналчиците, за да мога да разполагам с дракона си, капитан Лорънс, и ще съм ви благодарен занапред да си гледате собствения звяр и да оставите моя на мен. — Гласът на Ранкин бе много студен. — Сега сигурно си целия вир-вода? — обърна се отново той към Левитас.

— Не, не. Сигурен съм, че съм почти сух, въобще не бях във водата за дълго, честна дума — Левитас се сви.

— Да се надяваме — процеди Ранкин. — Хайде, побързай, наведи се. А пък вие да стоите далеч от него отсега нататък — нареди той на кадетите, докато се качваше на мястото им, като почти изблъска Холин.

Лорънс проследи с поглед как Левитас излита с Ранкин на гърба си. Бъркли, капитан Харкорт и другите дракони мълчаха. Лили рязко завъртя глава и гневно се изхрачи. Блъвнаха само няколко капчици, но те започнаха да съскат и да пушат върху камъните, оставяйки дълбоки черни дупки.

— Лили! — сряза я капитан Харкорт, но в гласа й си личеше облекчение, че тишината е нарушена. — Пек, моля те донеси малко от смазката за юздата — обърна се тя към един от бригадирите. Сетне поля обилно киселината, докато не спря да дими. — Така. Покрийте ги с пясък и утре би трябвало да могат да се отмият без опасност.

Лорънс също бе благодарен за дребното разсейване. Не знаеше какво точно трябва да каже. Темерер го побутна леко с муцуна, а кадетите впериха в него обезпокоени погледи.

— Въобще не биваше да го предлагам, сър — обади се Холин. — Простете ми. Ще поискам прошка и от капитан Ранкин.

— Няма защо, господин Холин. — Уил долови студенината и твърдостта в собствения си глас и се опита да смекчи ефекта, като добави: — Нищо лошо не сте сторили.

— Не виждам защо трябва да стоим настрана от Левитас — ниско измърмори Роланд.

Лорънс не се поколеба с отговора си — силен и светкавичен като собствения му безпомощен гняв срещу Ранкин.

— Защото ваш командващ офицер ви дава заповед, госпожице Роланд. Ако това не е достатъчна причина за вас, значи сте сбъркали службата — сряза я той. — Никога да не ви чуя да правите подобни забележки. Веднага занесете тези парцали в пералнята, ако обичате. Извинете ме, господа — ще изляза да се разходя преди вечеря.

Темерер бе твърде голям и промъкването след Лорънс не се получи успешно, ето защо вместо това прелетя край него и го изчака на първата малка полянка по пътя. В началото Уил си мислеше, че иска да остане сам, но откри, че е радостен да се настани между предните крака на дракона и да се облегне на топлото му туловище, заслушан в почти музикалното бумтене на сърцето му и равномерното му дишане. Гневът му го напусна, но остави на свое място нещастие. Отчаяно му се щеше да предизвика Ранкин на дуел.

— Не знам защо Левитас го търпи. Колкото и да е малък, е много по-едър от Ранкин — обади се накрая Империалът.

— А ти защо ме търпиш, когато ти слагам юзда или те карам да изпълниш някоя опасна маневра? — попита Лорънс. — Това е неговият дълг, а също така и негов навик. Отгледан е от черупката да се подчинява и системно е бил подлаган на подобно отношение. Вероятно не познава нищо друго.

— Но вижда теб и останалите капитани. Никой от другите не се отнася така с дракона си. — Темерер сви нокти и те изровиха бразди в земята. — Не ти се подчинявам, понеже съм свикнал с това и не мога да мисля сам — правя го, защото знам, че си достоен за подчинение. Никога не би се отнесъл грубо с мен и никога не би ме накарал да свърша нещо опасно или неприятно без причина.

— Така е, ала службата ни не прощава, драги мой, и понякога трябва да сме готови да понесем тежко бреме. — Лорънс се поколеба, сетне добави внимателно: — Мислех да поговоря с теб за тези неща, Темерер. Трябва да ми обещаеш занапред да не поставяш моя живот над този на другите. Разбираш, сигурен съм, че Викториатос, дори без да говорим за екипажа му, е много по-нужен на Корпуса, отколкото аз въобще бих могъл да бъда. Не би трябвало и да си помисляш да рискуваш живот като неговия, за да спасиш мен.

Империалът се сви по-близо до него.

— Не, Лорънс, не мога да ти обещая такова нещо. Съжалявам, но няма да те лъжа. Никога нямаше да те оставя да паднеш. Ти може да цениш техните животи над твоя, но аз не мога — за мен ти си по ценен от всички тях, взети заедно. В такъв случай не бих ти се подчинил, а колкото до дълга, колкото повече виждам какво представлява, толкова по-малко ми харесва.

Уил не знаеше как да отвърне. Не можеше да отрече — обичта на Темерер го трогна, ала и бе притеснително да чуе как драконът тъй прямо заявява, че няма да следва заповеди, ако е против тях. Лорънс се доверяваше на преценката му, но отново почувства, че не е успял да покаже на Империала важността на дисциплината и дълга.

— Ще ми се да знаех как да ти го обясня правилно — рече накрая, малко отчаян. — Може би ще потърся някои книги по въпроса.

— Предполагам. — За първи път Темерер не звучеше ентусиазиран относно четене. — Ала не мисля, че нещо ще ме убеди да се държа другояче. Във всеки случай, занапред просто ще се старая да избягваме подобни случки. Беше ужасяващо, а и се страхувах, че няма да успея да те хвана.

Мъжът се усмихна.

— Тук поне сме единодушни, и ти обещавам тържествено, че ще положа всички усилия това да не се повтаря.

 

 

На следващата сутрин Роланд дойде да го извика. Беше прекарал и предната вечер в палатката си, близо до Темерер.

— Селеритас иска да ви види, сър — съобщи тя и закрачи редом с него по пътя към замъка, след като той си сложи шала и изтупа палтото си. Темерер сънливо промърмори едно „довиждане“, като едва отвори око, преди да заспи отново. Докато вървяха, момичето се обади плахо:

— Капитане, още ли сте ми ядосан?

— Моля? — попита Лорънс неразбиращо, ала си спомни и рече: — Не, Роланд. Не съм ядосан на теб. Но, надявам се, разбираш защо не биваше да казваш онова, което каза вчера.

— Да. — Уил се постара да не обърне внимание на неубедителния й тон. — Не съм говорила с Левитас. Но не можах да не забележа, че не изглежда много добре тази сутрин.

Докато прекосяваха двора, Лорънс хвърли поглед към Уинчестъра. Левитас лежеше свит в най-отдалечения ъгъл, далеч от другите дракони, и въпреки ранния час не спеше, а бе вперил помътнял поглед в земята. Уил извърна очи. Не можеше да се направи нищо.

— Хайде, тичай, Роланд — каза й Селеритас, когато доведе Лорънс при него. — Капитане, извинявам се за ранното повикване. Първо, според вас Темерер достатъчно добре ли е, за да поднови тренировките си?

— Така ми се струва, сър. Възстановява се много бързо, а вчера отиде и се върна от езерото без никакви затруднения.

— Добре, добре. — Селеритас се умълча и накрая въздъхна. — Капитане, необходимо е да ви наредя повече да не се намесвате в режима на Левитас.

Уил усети как лицето му се налива с кръв. Значи Ранкин се бе оплакал от него. Все пак Лорънс си го заслужаваше. Той самият никога не би допуснал подобно вмешателство на кораба си или пък във взаимоотношенията му с Темерер. Бе погрешно, колкото и да се оправдаваше пред себе си, и гневът му бързо се превърна в срам.

— Сър, извинявам се, задето ви се е наложило да поемете задължението да ми го кажете. Уверявам ви, че няма да се наложи да повтаряте.

Селеритас изпръхтя. След като вече бе приключил с порицанието, май не му се занимаваше повече с това.

— Не ми давай никакви уверения. Ще ми развалиш мнението за себе си, ако наистина вярваш в тях. Много е жалко и вината е и моя. Когато не можех да го понасям повече, Въздушното командване реши, че може да свърши работа като куриер и го назначиха на Уинчестър. Заради дядо му не посмях да се обадя, макар че трябваше.

Успокояващо бе да чуе как Селеритас смекчава укора си, но Уил поиска да разбере какво има предвид с това, че не е можел да го понася. Със сигурност Въздушното командване никога не би предложило такъв като Ранкин за ездач на изключителен дракон като Селеритас.

— Добре ли познавахте дядо му? — не успя да се сдържи той.

— Първият ми ездач. Синът му също служеше с мен. — Селеритас обърна глава настрани. Тя клюмна за миг, преди да се стегне и да добави: — Е, имах надежди за момчето, но по настояване на майка му не бе отгледан тук и семейството му е вкарало някои странни идеи в главата. Никога не трябваше да става летец, а още по-малко — капитан. Сега обаче е, и докато Левитас му се подчинява, такъв ще си остане. Не мога да ти позволя да се месиш. Можеш да си представиш какво ще стане, ако разрешим на офицерите си вмешателство в живота на чужди зверове. Лейтенантите, драпащи за повишение, трудно ще устоят на изкушението да прикоткат всеки дракон, който не е блажено щастлив, и ще настъпи страшен хаос.

Лорънс наведе глава.

— Разбирам чудесно, сър.

— Във всеки случай, ще ти възложа по-належащи задачи, защото днес започваме приобщаването ви към формацията на Лили. Отиди да вземеш Темерер. Останалите ще пристигнат скоро.

По време на обратния път Уил се замисли. Да, знаеше, че по-едрите породи по принцип надживяват ездачите си, освен ако не бъдат убити заедно с тях в битка. Не бе разсъждавал над това какво би направило Въздушното командване, в случай че някой дракон има нужда от нов партньор. Разбира се, беше в интерес на Великобритания драконът да продължи службата с нов ездач, но и самият звяр би бил по-щастлив така — със занимания, които да го разсейват от мъката. Селеритас очевидно все още я изпитваше.

Щом се върна на полянката, Лорънс се загледа с притеснение в спящия Темерер. Естествено, имаха още много години пред себе си, а и превратностите на войната можеха лесно да обезсмислят подобни въпроси, но бъдещото щастие на Империала бе отговорност на капитана му, по-сериозна от каквото и да било наследство, и в скоро време трябваше да помисли как най-добре да се погрижи за това. Един добре избран първи лейтенант навярно би могъл да поеме неговия пост, докато Темерер постепенно свикне с мисълта.

— Темерер — погали го Уил по носа. Драконът отвори очи и измърка.

— Буден съм. Днес ще летим ли пак? — Той отвори паст към небето в огромна прозявка и поразмърда криле.

— Да, драги мой. Хайде, да те екипираме. Сигурен съм, че господин Холин ни е приготвил юздата.

 

 

Формацията обикновено летеше подредена в клин, като ято гъски, с водач Лили. Рийпърите Месория и Иморталис попълваха ключовите флангови позиции и защитаваха Лили от близки нападения, а отстрани летяха по-малките, но по-подвижни Дулсия от породата Грей Копър и Синият Паскал Нитидос. Всички бяха достигнали максималните си размери и всички без Лили имаха предишен боен опит. Бяха специално подбрани за тази изключително важна формация, организирана да подкрепя младия и неопитен Лонгуинг, и капитаните и екипажите им с право се гордееха с уменията им.

Лорънс се чувстваше благодарен за безкрайната работа и повторения от последния месец и половина. Ако тъй дълго упражняваните маневри не се бяха превърнали във втора природа за Темерер и Максимус, те за нищо на света не биха могли да насмогнат на отработените, безпроблемни акробатики на другите. Двамата образуваха един ред зад Лили и затваряха формацията в триъгълна форма. В битка от тях се изискваше да тушират опитите да се разкъса строя, да го защитават от атаките на други дракони тежка категория и да носят купчините бомби, които екипажите им щяха да хвърлят върху целите, които Лили отслаби с киселината си.

Уил бе радостен да види, че Темерер е приет напълно в компанията на другите дракони, макар никой от по-старите да нямаше енергия за игри извън работа. В свободните си часове те се излежаваха и наблюдаваха как Темерер, Лили и Максимус разговарят и от време на време излитат да поиграят на гоненица. Лорънс също се чувстваше по-комфортно сред останалите летци и откри, че без да забележи, е възприел неофициалността на техните отношения — първия път, когато се обърна към капитан Харкорт само с „Харкорт“ в една следтренировъчна дискусия, не осъзна, че го е сторил, докато думите не излязоха от устата му.

Капитанът и първите лейтенанти обикновено разговаряха на военни теми или по време на вечерята, или след като драконите им заспяха. Рядко искаха от Лорънс мнението му, ала той не го взимаше присърце: въпреки че бързо схвана принципите на въздушния бой, още се считаше за новак в това изкуство и не можеше да се обиди от липсата на внимание. Освен в случаите, когато можеше да допринесе с информация за конкретните възможности на Темерер, той си мълчеше и не правеше опити да се намъкне в обсъждането, вместо това слушаше, за да се образова.

От време на време зачекваха и по-общи теми като тази за войната, която всички водеха. Малко или много изолирани, все пак разполагаха с информация от преди няколко седмици и бистренето на политиката бе неустоимо изкушение. Една вечер Лорънс чу Сътън да казва:

— Френският флот може да е навсякъде, мамка му. — Сътън бе капитан на Месория, най-старши от всички, ветеран от четири войни с песимистични възгледи и цветист език. — Сега като се измъкнаха от Тулон, копелетата като нищо може да са тръгнали да пресичат Канала. Няма да се изненадам, ако утре заварим на прага си нахлуваща армия.

Лорънс не можа да се въздържи.

— Уверявам те, че грешиш — заяви той, докато сядаше. — Вилньов и флотът му наистина се изплъзнаха от Тулон, но не предприеха никаква грандиозна операция, а избягаха. Нелсън ги следва неотклонно през цялото време.

— Да не би да си подочул нещо, Лорънс? — Ченъри, капитанът на Дулсия, вдигна поглед от безцелната игра на двадесет и едно, която той и Литъл, капитанът на Иморталис, играеха.

— Да, получих няколко писма. Едното е от Райли, капитана на „Самоуверен“. Той е с флота на Нелсън: преследвали са Вилньов през целия Атлантически и според него лорд Нелсън се надява да го настигнат при Западноиндийските острови.

— А пък ние си седим тука без никаква представа какво се случва! За Бога, донеси го това писмо и ни го прочети. Не е хубаво от твоя страна да си къташ цялата информация и да ни държиш на тъмно!

Ченъри говореше тъй въодушевено, че Лорънс нямаше как да се засегне. Желанието бе повторено и от другите капитани, тъй че той изпрати един слуга до стаята, за да вземе няколкото писъмца от бивши колеги, знаещи местонахождението му. Наложи се да пропусне пасажите, в които се изказваха съболезнования за изменилия му късмет, но успя да ги замаже умело, докато другите слушаха жадно трохичките новини, които можеше да им предложи.

— Значи Вилньов има седемнадесет кораба при дванадесет на Нелсън? — попита Сътън. — Глупак е оня проклетник, че бяга. Ами ако се обърне? С тоя спринт през Атлантическия Нелсън не може да има въздушно подкрепление. Никой транспортен кораб не би могъл да поддържа такова темпо, пък и нямаме дракони в Западноиндийските острови.

— Смея да изтъкна, че флотът ни може да ги надвие и с по-малко кораби — оживи се Лорънс. — Спомнете си Нил, сър, и преди това битката при Нос Сейнт Винсънт: често сме били превъзхождани по численост, но все сме побеждавали. Лорд Нелсън никога не е губил морска битка. — Уил с мъка се удържа и замлъкна. Не искаше да изглежда толкова ентусиазиран.

Другите се поусмихнаха и Литъл отбеляза с тих глас:

— Тогава да се надяваме, че ще им даде да разберат. Тъжната истина е, че докато френският флот е непокътнат, ние сме в смъртна опасност. Нашите военноморски сили не може вечно да са им опашка, а Наполеон трябва да удържи Канала само за два или три дни, за да прекара армията си през него.

Това бе обезкуражаваща мисъл и всички почувстваха тежестта й. Накрая Бъркли наруши последвалата тишина с изсумтяване и надигна чашата си.

— Вие си стойте и мрачнейте. Аз си лягам. Имаме достатъчно за вършене, и без да си слагаме друго на главите.

— А аз трябва да ставам рано — поизправи се Харкорт. — Селеритас иска Лили да поупражнява пускане на струи по мишени преди маневрите утре сутрин.

— Да, всички трябва да се наспим — рече Сътън. — Тъй и тъй друго не можем да направим. Ако ни се предложи някакъв шанс да натрошим флота на Бонапарт, може да сте сигурни, че някоя от формациите Лонгуинги ще бъде привикана — или нашата, или една от двете при Дувър.

Групата се разпръсна и Лорънс се качи умислен в стаята си. Един Лонгуинг можеше да плюе с невероятна точност. През първия тренировъчен ден Уил видя как Лили унищожава една цел с бърза струйка от повече от сто метра във въздуха — никое оръдие не можеше да я достигне на такава височина. Единствената сериозна опасност идваше отгоре — тя щеше да е цел на всеки вражески дракон и цялата формация бе тъй структурирана, че да я защитава. Групата имаше могъщо присъствие на всяко бойно поле — това се виждаше лесно. Не му се щеше да се озове под нея в кораб и възможността да свърши нещо толкова полезно в името на Англия непрекъснато засилваше интереса му към работата.

За нещастие с всяка следваща седмица бе видно, че на Темерер му ставаше все по-трудно да поддържа своя. Първото изискване за формацията бе да летят прецизно и всеки да държи точна позиция спрямо другите. Сега, когато Империалът летеше с групата, другите го ограничаваха, и тъй като превъзхождаше по скорост и маневреност повечето дракони, скоро започна да се чувства потиснат. Един следобед Лорънс дочу как Темерер пита Месория:

— Летите ли по-интересно понякога?

Тя беше опитен тридесетгодишен дракон, осеяна с белези от битки, които й печелеха постоянно възхищение.

— Интересното не е хубаво — изпръхтя снизходително Месория. — Интересното трудно се помни насред битка. Ще свикнеш, не се бой.

Темерер въздъхна и се върна на работа без никакви оплаквания. Но макар и да изпълняваше всичко и да полагаше усилия, правеше го без ентусиазъм и Уил не можеше да не се притеснява. Стараеше се да разведрява Империала и да му осигурява други интереси. Продължиха да четат заедно и Темерер вглъбено слушаше всеки математически или научен материал, който Лорънс можеше да намери. Следеше смисъла им без затруднения и мъжът се оказа в странното положение драконът да му обяснява нещата, които той самият чете.

Седмица след като подновиха тренировките за тях пристигна колет от сър Едуард Хауи. Бе адресиран, малко ексцентрично, до Темерер, който бе неизмерно щастлив, че е получил своя собствена поща. Лорънс намери вътре прекрасно подвързан том с истории за дракони от Ориента, преведени от самия сър Едуард и току-що публикувани.

Империалът издиктува изтънчено благодарствено писмо, към което Лорънс добави и няколко думи от себе си. Ориенталските разкази се превърнаха в неизменен завършек на всеки от дните им — каквото и друго да четяха, винаги приключваха с един от тях. Преди още да прочетат всичките, Темерер с радост отбелязваше, че е готов да започнат отначало, или пък молеше да чуе пак някой любим — като разказа за Жълтия китайски император, първия Селестиал, по чийто съвет била основана династията Хан, или за японския дракон Райден, който прогонил армадата на Кубилай Хан далеч от островите. Особено харесваше втората заради паралела с Великобритания, намираща се под угрозата на Наполеон от другата страна на Канала.

Империалът изслуша с копнеж и историята за Ксиао Шенг, имперския министър, който глътнал перла от съкровищницата на дракон и сам се превърнал в крилат звяр. Лорънс не разбираше отношението на Темерер, докато той не каза:

— Предполагам, че не е истина, нали? Няма начин драконите да се превръщат в хора или обратното?

— Не, страхувам се, че не — отвърна бавно Лорънс. Идеята, че на Темерер му се иска да се превърне в човек, го тревожеше и показваше дълбокото му нещастие.

Обаче Империалът само въздъхна.

— Ех… Така и предполагах. Но пък щеше да е хубаво да мога да чета и пиша сам, когато пожелая, или пък ти да летиш до мен.

Уил се засмя, успокоен.

— Наистина съжалявам, че не можем да имаме това удоволствие. Но и да бе възможно, от историята не личи да е много приятен процес, нито пък да може да се обърне.

— Не бих се отказал от летенето, дори и да мога да чета — заяви Темерер. — Освен това ми е много приятно ти да ми четеш. Може ли още една? Например историята за дракона, който направил да вали по време на суша, като донесъл вода от океана?

Разказите очевидно бяха митове, но преводът на Сър Едуард включваше голямо количество бележки под линия, описващи реалните предпоставки за легендите според последните данни на модерното познание. Лорънс подозираше, че доста неща бяха преувеличени. Сър Едуард очевидно преливаше от ентусиазъм към ориенталските дракони. Книгата обаче изпълни целта си перфектно — фантастичните случки още повече разпалиха решителността на Империала да се докаже и засилиха хъса му за тренировките.

Книгата се оказа полезна и за още нещо. Скоро след като я получиха, Темерер премина през физическа промяна, която още повече го отличи от другите дракони — около челюстите му изникнаха тънки мустачета, а между новопоявилите се подвижни рогове му порасна фина ципа, почти като яка. Това му придаде драматичен, сериозен вид, който доста му отиваше, но не можеше да се отрече, че така изглежда доста по-различно от останалите, и ако не беше прекрасната корица на книгата на сър Едуард, показваща Жълтия император със същата яка, Темерер със сигурност щеше да има още една причина да е нещастен заради различността си.

Още се безпокоеше за промяната във външния си вид и малко след появата на якичката Лорънс го завари да разглежда отражението си в езерото, обръщайки глава ту на една, ту на друга страна, като въртеше очи, за да се огледа от различни ъгли.

— Хайде сега, ще накараш другите да си помислят, че си суетен. — Лорънс протегна ръка и погали поклащащите се мустачетата. — Наистина, много добре изглеждат. Спри да им обръщаш внимание.

Темерер издаде тих звук на изненада и се наведе към пръстите на Уил.

— Странно — отбеляза той.

— Наранявам ли те? Толкова ли са чувствителни? — Лорънс веднага спря притеснен. Макар и да не го беше споделил с Темерер, бе разбрал от историите, които четяха, че китайските дракони — или поне Империалите и Селестиалите — като че ли не воюваха толкова често, освен в моменти на най-сериозна опасност за народите им. Славеха се най-вече с красотата и мъдростта си и ако китайците ги развъждаха за тези им качества, не бе невъзможно мустачките да са тъй чувствителни, че да представляват уязвимо място в битка.

Империалът го побутна и каза:

— Не, никак не болят. Би ли го направил пак? — Когато Лорънс продължи внимателно, Темерер измърка странно и рязко потръпна с цялото си тяло. — Мисля, че много ми харесва. — Очите му се разфокусираха и той притвори клепачи.

Уил се отдръпна стреснато.

— О, Боже — промълви той и се огледа, дълбоко смутен. За щастие наблизо нямаше други дракони или летци. — По-добре да говоря веднага със Селеритас. Мисля, че за пръв път влизаш в размножителен период. Трябваше да се сетя, когато поникнаха. Сигурно значи, че си достигнал пълна зрялост.

Империалът примигна.

— Добре, но трябва ли да спираш? — попита умолително.

 

 

— Това е чудесна новина — каза Селеритас, когато Лорънс му сподели откритието си. — Още не можем да го използваме за развъждане, защото ще трябва да се лишим от него за дълго време, ала въпреки това съм изключително доволен. Винаги съм напрегнат, когато изпращам още незрял дракон в битка. Ще изпратя съобщение на отговорниците по развъждането. Те ще решат кои кръстоски биха били най-плодотворни. Кръвта на Империал би била от най-голяма полза за нашите линии.

— Има ли начин… да се облекчи… — Лорънс замлъкна, несигурен как да го формулира така, че да не прозвучи скандално.

— Няма защо да се тревожиш — сухо му отвърна Селеритас. — Не сме като кучетата или конете. Можем да се контролираме толкова добре, колкото и вие, хората.

Уил се успокои. Страхуваше се, че Темерер може да срещне затруднения в близост до Лили, Месория или другите женски дракони, макар че Месория например му се струваше твърде малка за партньорка на Империала. Той обаче не проявяваше интерес към тях. Лорънс опита да го подпита веднъж-дваж и Темерер реагира с учудване на въпроса му.

Все пак настъпиха промени, които започнаха постепенно да се усещат. Сутрин се будеше сам и вече ядеше по-рядко, макар и по повече, и можеше да издържи до два дни без никаква храна.

Лорънс се притесняваше, че Темерер нарочно стои гладен, за да не се подлага на унижението, че не получава правото да се храни пръв, или пък за да избегне любопитните погледи на другите дракони заради новия си външен вид. Страховете му обаче бяха елиминирани по-малко от месец след появата на якичката. Уил току-що бе приземил Империала на терена за хранене и стоеше настрана от събраните дракони, за да ги наблюдава, когато повикаха Лили и Максимус. В този случай обаче заедно с тях бе повикан и друг дракон, новодошъл, от непозната на Лорънс порода, с криле, нашарени като мрамор — оранжеви, жълти и кафяви жилки се пресичаха през почти прозрачно бяло, — и доста едър, но не колкото Темерер.

Другите дракони направиха място и ги наблюдаваха как се спускат, ала Империалът внезапно нададе нисък боботещ звук. Приличаше на жабешко крякане, ако човек си представеше дванадесеттонна жаба. След това Темерер се спусна неканен след тях тримата.

Уил не можеше да види лицата на отговорниците по стадата в ниското, но те се засуетиха покрай оградите. Изглеждаха изненадани. Никой от тях обаче дори не се опита да прогони Империала, което не бе странно, при положение че той вече се бе оплескал с вътрешностите на първата си крава. Лили и Максимус не възразиха, нито пък новият дракон, и след миг пастирите пуснаха още половин дузина говеда на терена, така че и четирите звяра да се нахранят добре.

— Прекрасни пропорции. Ваш е, нали?

Лорънс се обърна и зърна непознат мъж, облечен в плътни вълнени панталони и обикновено палто на цивилен, и двете бродирани с шарки като драконови люспи. Определено бе летец, при това офицер, и имаше осанка и глас на джентълмен, само че говореше с тежък френски акцент и Лорънс се озадачи от присъствието му.

Французинът не бе сам. Сътън му правеше компания и сега пристъпи напред, за да ги запознае — чужденецът се казваше Шоасьол.

— Едва снощи долетях от Австрия с Прекурзорис — каза Шоасьол с жест към мрамороподобния дракон в полето, който внимателно си взимаше втора овца, избягвайки ловко кръвта, шуртяща от третата жертва на Максимус.

— Носи ни добри новини, въпреки че нещо им се мръщи — обади се Сътън. — Австрия се мобилизира. Отново ще воюва срещу Бонапарт и смея да твърдя, че скоро ще трябва да насочи вниманието си към Рейн, вместо към Канала.

— Надявам се да не сломя надеждите ви — добави Шоасьол. — Бих бил изключително нещастен да засиля тревогите ви, но не бих казал, че имам голямо доверие в шансовете им. Не искам да звуча неблагодарен. Австрийският въздушен корпус бе така щедър да осигури на мен и Прекурзорис убежище през Революцията и аз съм му дълбоко задължен. Но ерцхерцозите са глупци и не искат да се вслушат в малцината компетентни генерали, с които разполагат. Ерцхерцог Фердинанд срещу гения от Маренго и Египет! Пълен абсурд.

— Не бих казал, че операцията при Маренго бе брилянтно проведена — изтъкна Сътън. — Ако австрийците бяха пуснали навреме втората си въздушна дивизия от Верона, изходът на битката щеше да е по-различен.

Лорънс не се чувстваше достатъчно компетентен в наземната военна тактика, за да предложи свой коментар, но това му звучеше като самохвалство. Във всеки случай, почиташе късмета, а Бонапарт разполагаше с по-голям запас от него от повечето генерали.

Шоасьол се поусмихна и не заспори, а само каза:

— Навярно страховете ми са преувеличени, но точно те ни доведоха тук, защото позицията ни в една победена Австрия би била твърде тежка. Мнозина от бившите ми другари във Франция са ми бесни, задето ги лиших от толкова ценен дракон като Прекурзорис — обясни той в отговор на питащия поглед на Лорънс. — Приятели ме предупредиха, че Бонапарт ще направи нашето предаване в ръцете му неотменна част от евентуалните мирни преговори и ще ни обвини в държавна измяна. Затова трябваше отново да избягаме и да се оставим на вашата щедрост.

Говореше леко, а маниерът му бе приятен, но около очите му се бяха събрали дълбоки бръчки, които загатваха за нещастие. Лорънс го погледна със съчувствие. Бе срещал и други такива офицери, избягали от родната Франция мореплаватели, които линееха по бреговете на Англия, изпаднали в мъка и огорчение. Тази позиция бе още по-лоша за тях, отколкото за изселилите се благородници, които просто спасяваха живота си, понеже войниците усещаха цялата болка от това да стоят безучастни, докато нацията им воюва, и всяка победа, празнувана в Англия, ги съкрушаваше, защото означаваше загуба за тях.

— О, да, наистина би било удивително щедро от наша страна да вземем такъв Шансон Дьо Гер^[1] — Подигравката на Сътън бе тежка, но добронамерена. — Така де, вече си имаме толкова много тежки зверове, че едва бихме сместили още един, особено пък такъв умел и опитен ветеран…

Шоасьол се поклони леко и погледна с обич към дракона си.

— С удоволствие приемам комплимента за Прекурзорис, но вие наистина имате множество прекрасни зверове. Онзи Регал изглежда огромен, а по роговете му виждам, че още не е пораснал напълно. А вашият дракон, капитан Лорънс, сигурно е нова порода? Не съм виждал такъв.

— Не, нито пък навярно ще видите отново — рече Сътън, — освен ако не обиколите половината свят.

— Той е Империал, сър, китайска порода — обясни Лорънс, разкъсван между нежеланието да се изтъква и безспорното удоволствие от това, че го прави. Реакцията на изумление у Шоасьол, макар и сравнително успешно сдържана, го накара да се почувства доволен, но тогава пък трябваше да обясни ситуацията, при която се бе сдобил с Темерер, и нямаше как да не му стане неудобно от разказа за триумфалното залавяне на френския кораб и френското яйце с французин пред него.

Шоасьол обаче явно бе свикнал със ситуацията и изслуша историята, придавайки си вежлив вид, макар и да не я коментира. Въпреки че Сътън подхвана малко самодоволно темата за френската загуба, Уил побърза да попита каква ще е функцията на Шоасьол в базата.

— Доколкото разбрах, в момента се обучава формация и Прекурзорис и аз ще се включим в маневрите — гласеше отговорът. — Идеята е да действаме като подкрепа, в случай че се наложи. Селеритас смята, че Прекурзорис ще бъде от помощ при тренировката на най-тежките ви дракони за летене във формация — ние винаги сме летели във формация, вече почти четиринадесет години.

Гръмовен плясък на размахани криле прекъсна разговора им, когато другите дракони бяха извикани на терените, след като първите четири приключиха. Темерер и Прекурзорис се опитаха да се приземят на една и съща удобна издатина и Лорънс с изненада видя как Темерер оголва зъби и якичката му настръхва срещу по-възрастния дракон.

— Моля да ме извините — каза той и побърза да намери друго място, викайки Темерер. За негово облекчение Империалът се завъртя и го последва.

— Щях да дойда при теб — упрекна го Темерер, като наблюдаваше с присвити очи Прекурзорис, който се намираше на мястото на спречкването и говореше тихо с Шоасьол.

— Те са ни гости. Възпитанието повелява да отстъпиш. Нямах представа, че си толкова докачлив, когато се отнася до първенство, драги мой.

Империалът издълба дълбоки бразди в земята пред себе си.

— Не е по-едър от мен. И не е Лонгуинг, тъй че не плюе отрова, а в Англия няма огнедишащи дракони. Не виждам с какво е по-добър от мен.

— С нищичко не е по-добър, никак даже. — Уил погали напрегнатия му крак. — Първенството е просто формалност и си напълно в правата си да се храниш с другите. Но не се дръж агресивно. Избягали са от Континента, за да са далеч от Бонапарт.

— Така ли? — Яката на Темерер постепенно се отпусна и той изгледа странния дракон с по-голям интерес. — Но те говорят френски. Ако са французи, защо се страхуват от Бонапарт?

— Защото са роялисти, верни на кралската династия на Бурбоните. Навярно са избягали след екзекуцията на краля от якобинците. За известно време Франция е била същински ад и макар Бонапарт да не реже глави, едва ли е по-добър в техните очи. Уверявам те, че те го ненавиждат повече от нас.

— Е, съжалявам, ако съм бил груб — промълви Империалът, поизправи се и заговори на Прекурзорис: — Veuillez m’excuser, si je vous ai dérangé^[2] — каза той за изумление на Уил.

Прекурзорис се обърна.

— Mais non, pas du tout — отговори той спокойно и наклони глава. — Permettez que je vous presente Choiseul, mon capitaine.^[3]

— Et voici Laurence, le mien^[4] — каза Темерер. — Лорънс, поклони се, моля те — промърмори той на Уил, който стоеше неподвижен и зяпаше.

Той веднага подви коляно. Не можеше, разбира се, да прекъсне официалното запознанство, но се пръскаше от любопитство и още щом излетяха към езерото, започна да разпитва Империала:

— Но как, за Бога, научи френски?

Темерер завъртя глава към него.

— Какво искаш да кажеш? Много ли е необичайно? Никак не е труден език.

— Е, чудовищно странно е. Доколкото ми е известно, не си чувал и думичка от него. Не и от мен — ще имам късмет, ако мога да си кажа здрасти и довиждане с някого, без да се изложа — рече Лорънс.

— Не съм изненадан, че може да говори френски — каза Селеритас, когато Уил го попита по-късно, по време на тренировката, — а само, че досега не си го чувал да говори. Искаш да кажеш, че Темерер не е говорил френски, когато е излязъл от черупката? Направо е започнал с английски?

— Ами, да. Признавам, че се изненадахме, но само защото го чухме да говори толкова скоро. Необичайно ли е?

— Ни най-малко. Учим езика през черупката. След като е бил на борда на френски съд месеци преди излюпването си, никак не съм изненадан, че знае езика. Много по-изненадан съм, че е овладял английския само за седмица на борда при вас. Гладко ли говореше?

— От самото начало — каза Лорънс, горд от новото доказателство за уникалните дарби на Империала. — Вечно ме изненадваш, драги мой — добави той и погали Темерер по врата, при което той се изпъчи самодоволно.

Драконът обаче продължи да се ежи, особено с Прекурзорис наблизо — нямаше открита враждебност, нито пък конкретни спречквания, но определено бе нетърпелив да се докаже равен на по-възрастния дракон, особено когато Селеритас започна да включва Шансона в маневрите им.

Прекурзорис не беше, за тайно удоволствие на Уил, плавен или грациозен във въздуха като Темерер. Но опитът му и този на капитана му имаха огромно значение, понеже бяха овладели до съвършенство повечето маневри на формацията. Империалът направо се вглъби в работата. Понякога Лорънс излизаше от вечеря и намираше дракона си да лети сам около езерото, упражнявайки лупингите, които така го отегчаваха преди, и на няколко пъти дори помоли да пожертват част от времето им за четене за допълнителна работа. Без контрола на Уил щеше да продължава до пълно изтощение.

Най-накрая Лорънс отиде при Селеритас с надеждата да узнае някакъв начин да понамали плама на Темерер или да убеди инструктора да раздели двата дракона. Селеритас обаче го изслуша и спокойно му каза:

— Капитан Лорънс, вие мислите за щастието на дракона си. Това е правилно, но аз трябва да мисля първо за обучението му и потребностите на Корпуса. Нима не смятате, че напредва бързо и способностите му постоянно нарастват, откакто Прекурзорис пристигна?

Уил остана без думи. Идеята, че инструкторът нарочно насърчава съперничеството, за да ускори развитието на Империала, първо го стресна, а после почти го обиди.

— Сър, Темерер винаги е бил мотивиран и е давал всичко от себе си… — започна ядосано, но спря, когато Селеритас го прекъсна с изпръхтяване.

— Стегнете се, капитане — каза развеселен той. — Не го обиждам. Истината е, че е твърде интелигентен за работа във формация. Ако ситуацията бе различна, щях да го направя лидер или самостоятелен боец и щеше да се справи чудесно. Но предвид ситуацията и теглото му трябва да го сложим във формация, следователно трябва да научи рутинните маневри, а те просто не могат да задържат вниманието му. Не е много чест проблем, но съм се сблъсквал с него и преди — симптомите са недвусмислени.

Лорънс не можеше да спори. Коментарите на Селеритас бяха напълно точни. Щом видя, че мъжът се е умълчал, главният инструктор продължи:

— Съперничеството нагнетява достатъчно нещата, за да може да преодолее естествената си досада, която съвсем скоро би се превърнала в неудовлетвореност. Окуражавайте го, хвалете го, показвайте му привързаността си и дребните дрязги с другия мъжки няма да му се отразят. Това е напълно естествено за възрастта му и по-добре да е с Прекурзорис, отколкото с Максимус. Прекурзорис е достатъчно възрастен, за да не го вземе насериозно.

Лорънс обаче не се чувстваше обнадежден. Селеритас не виждаше как се измъчва Империалът, но пък трябваше да признае, че протестът бе подтикнат от егоистични причини — не му харесваше да гледа как Темерер си дава толкова зор. Не, това бе правилно. Всички трябваше да си дават зор.

Тук, в спокойния зелен север, човек лесно можеше да забрави, че Британия е в голяма опасност. Вилньов и корабите му още кръстосваха океана. Според пристигащите съобщения Нелсън ги гонил чак до Западноиндийските острови, само за да му избягат отново, и сега английският флот бил насред ново отчаяно преследване в Атлантика. Вилньов явно възнамеряваше да се съедини с флота, плаващ от Брест, и да се опита да превземе проливите на Дувър. Бонапарт разполагаше с огромно количество транспорти, претъпкали всяко пристанище на френския бряг, и само чакаше някакъв пробив в защитата на Канала, за да превози многохилядната си армия.

Лорънс бе прекарал много месеци по блокадите и добре знаеше колко е трудно да се поддържа дисциплина през безкрайните, еднообразни дни без враг пред погледа. Компанията, природните пейзажи, книгите, игрите, всички разсейвания — те правеха задълженията по обучението много по-поносими, ала сега виждаше, че по свой си начин бяха също толкова подривни, колкото и еднообразието.

Тъй че просто се поклони и каза:

— Разбирам замисъла ви, сър. Благодаря за разяснението.

Върна се при Темерер, все още решен да обуздае обсебеността му от тренировките и — ако е възможно — да намери различен път да заинтересува дракона от маневрите.

При тези условия за пръв път му хрумна да обясни на Империала тактиките на формацията. Направи го повече заради него, отколкото заради себе си, надявайки се да запали у него интелектуален интерес към маневрите. Темерер следеше темата с лекота и скоро уроците се превърнаха в истински разисквания, полезни не само на дракона, но и на Лорънс, които се оказаха повече от добра компенсация за неучастието му в дебатите между капитаните.

Дори започнаха да разработват поредица от собствени маневри, за да се възползват от необикновените летателни способности на Империала, които да се нагодят към по-бавното и методично темпо на формацията. Самият Селеритас говореше за подобни модификации, но неотложната нужда от формацията го бе принудила да изостави плана си.

На един от таваните Лорънс изнамери стара тактическа маса, помоли Холин за помощ при поправянето на счупения й крак и я постави на полянката на Темерер. Отгоре й имаше нещо като огромна релефна карта, над която бе сложена решетка. Уил нямаше фигурки на дракони в правилния мащаб, но ги замести с издялани и оцветени парченца дърво, завързвайки ги с конец за решетката. Така можеха да променят позициите в три измерения и да ги обмислят.

От самото начало Империалът демонстрира интуитивен усет за движение във въздуха. Начаса можеше да прецени дали определена маневра е реалистична, или не, и да опише движенията, необходими, за да се постигне. Първоначалното вдъхновение за ново движение обикновено бе негово. Лорънс, от своя страна, можеше да оцени относителната военна полза на различните позиции и да предложи изменения, които да увеличат ефективността им.

Оживените им, шумни дискусии привлякоха вниманието на останалия екипаж. Гранби попита плахо дали може да гледа и когато Лорънс му позволи, вторият лейтенант, Евънс, също го последва, както и мнозина от останалите. Годините на тренировки и опит им осигуриха базата от познания, която липсваше и на Уил, и на Темерер, а предложенията им още повече избистриха плановете им.

— Сър, останалите ме помолиха да ви предложа да опитаме, ако е възможно, някои от новите маневри — каза му Гранби след няколко седмици. — С голяма радост ще пожертваме вечерите си, за да поработим. Би било жалко да не получи шанса да покаже какво може.

Уил се трогна дълбоко — не само от ентусиазма им, но и от желанието им Темерер да получи признание и одобрение. Бе щастлив да узнае, че другите също се гордеят с Империала, а това ги караше да се гордеят и със себе си.

— Ако утре присъстват достатъчно хора, може би ще опитаме — рече Лорънс.

Всички офицери, включително и тримата малки куриери, бяха там десетина минути по-рано. Уил ги огледа, малко озадачен, докато двамата с Темерер се спускаха на връщане от ежедневното си посещение до езерото. Всички се бяха наредили и чакаха, а въздушният му екипаж бе с пълни бойни униформи дори в това импровизирано занимание. Другите екипажи често се лишаваха от палтата или шаловете си, особено в жегите, и Лорънс прие това, което виждаше, като комплимент към собствените му навици.

Господин Холин и наземната бригада също бяха в готовност. Макар Темерер често да шаваше от вълнение, бързо го екипираха с бойната юзда и офицерите му се качиха на борда.

— Всички присъстват и са обезопасени, сър — каза Гранби, заемайки позицията си на дясното рамо на Империала.

— Много добре. Темерер, първо ще изпълним два пъти стандартното движение при патрул в спокойно време и после ще минем на променения вариант по мой сигнал — нареди Лорънс.

Драконът кимна с блеснал поглед и се изстреля във въздуха. Това бе най-простата от новите им маневри и Империалът лесно я изпълни. По-сериозният проблем, забеляза Уил, когато Темерер направи последния завой от спиралата и се върна в изходна позиция, бе в свикването на екипажа. Стрелците бяха пропуснали поне половината от мишените си, а страните на дракона бяха изцапани от пълните с пепел торби, които използваха вместо бомби в тренировките — ловенето бяха уцелили него, вместо да паднат на земята.

— Е, господин Гранби, май ще трябва да поработим, преди да можем да се представим с успех пред останалите.

Лейтенантът кимна печално.

— Наистина, сър. Дали бихме могли да забавим скоростта в началото?

— Мисля, че трябва да нагодим и мисленето си — отбеляза Лорънс, като изучаваше разположението на петната от пепел. — Не можем да хвърляме бомби на всеки негов бърз завой, понеже няма как да сме сигурни, че няма да го уцелим. Значи не можем да работим равномерно. Трябва да изчакаме и да пуснем пълен залп, когато е в хоризонтална позиция. Така ще има по-висок риск да пропуснем, но той е поносим. Другият не е.

Темерер описваше широк кръг, докато топмените и белмените бързо пренагласяха екипировката. При повторния опит Лорънс видя как торбите падат, без да оставят нови следи по Империала. Стрелците, които сега чакаха точния момент, също подобриха постижението си и след още половин дузина повторения Уил остана изключително доволен от резултатите.

— Когато можем да пускаме успешно всичките си бомби и постигнем поне осемдесет процента успех в стрелбата при тази и другите четири маневри, ще помисля дали да представим работата си пред Селеритас — заяви Лорънс, когато всички слязоха и наземната бригада се зае да почиства Темерер и да сваля екипировката му. — Вярвам, че това е реално постижима цел. Поздравявам всички ви за похвалното представяне.

Досега Уил не даваше много похвали, за да не създава впечатлението, че се мъчи да се домогне до уважението на екипажа, но сега чувстваше, че моментът е подходящ, и остана обнадежден от сърдечния отклик. Всички до един нямаха търпение да продължат и след още четири седмици упражнения Лорънс сериозно се замисли дали вече не са готови да покажат наученото пред по-широка аудитория. Решението обаче бе взето без него.

— Снощи показахте интересна вариация над езерото, капитане — каза му Селеритас в края на сутрешните занимания, докато драконите от формацията се приземяваха и екипажите им слизаха на земята. — Искам да видя как я изпълнявате утре във формация. — Той кимна и го освободи, а Лорънс извика екипажа си за една бърза последна тренировка.

Късно вечерта, след като останалите се прибраха, Темерер бе неспокоен. Двамата седяха тихо в тъмното, бяха твърде уморени за нещо повече от това да си правят компания.

— Хайде, не се тревожи — успокои го Лорънс. — Утре ще се справиш чудесно. Овладял си всички маневри от начало до край. Бавехме се само за да може екипажът да свикне с тях.

— Не се тревожа за летенето, а какво ще стане, ако Селеритас не одобри схемата ни… Ще сме пропилели напразно цялото време…

— Ако смяташе маневрите за несполучливи, никога нямаше да пожелае да ги покажем. А и въобще не сме си загубили времето. Всички от екипажа овладяха работата си по-добре заради вниманието и мисълта, които отделяха на задачите си, и дори Селеритас изобщо да не ни одобри, според мен всички тези вечери бяха полезни.

Най-накрая Темерер се успокои достатъчно, за да заспи, и Уил задряма до него. Макар и ранен септември, топлината от лятото още мъждукаше и той не простина. Въпреки уверенията си, се събуди още при изгрев-слънце, неспособен да потисне собствената си нервност. Повечето от екипажа му също подраниха на масата за закуска, затова той си поговори с момчетата и хапна обилно, макар да не му се щеше нищо повече от чаша кафе.

Когато излезе на тренировъчния двор, Темерер вече го чакаше — екипиран и загледан в долината. Опашката му неспокойно махаше във въздуха. Селеритас още го нямаше. Минаха петнадесет минути, преди някой от другите дракони от формацията да пристигне, и дотогава Империалът вече бе направил няколко обиколки. Младоците бяха най-склонни към невъздържаност, ето защо ги накара да поупражняват смяна на местата, за да се усмирят.

Първа пристигна Дулсия, а след нея и Максимус. Когато цялата формация се събра, Лорънс върна Темерер в двора. Селеритас още го нямаше. Лили се прозяваше широко, а Прекурзорис тихо разговаряше с Нитидос, Синия Паскал, който също говореше френски, понеже бе купен от френска люпилня много години преди войната, когато международните отношения позволяваха подобни размени. Империалът продължаваше да гледа мрачно към Прекурзорис, но този път Уил не възразяваше, понеже това осигуряваше на дракона някакво разсейване.

Ярък вихър от криле привлече вниманието му и мъжът погледна нагоре, за да зърне Селеритас, готов да се приземи, а зад него се виждаха бързо смаляващите се форми на няколко Уинчестъра и Грейлинги, които се пръснаха в различни посоки. По-ниско в небето два Йелоу Рийпъра поемаха на юг в компанията на Викториатос, макар че възстановяването на Парнасия не бе завършило напълно. Всички дракони вече бяха нащрек и се заизправяха. Гласовете на капитаните заглъхнаха. Над екипажите се спусна тежко очакване още преди Селеритас да достигне земята.

— Вилньов и флотът му са в капан — повиши глас инструкторът. — Приклещени са в пристанището на Кадис, заедно с испанците. — Още докато говореше, слугите изнасяха набързо опаковани кутии и торби. Дори чистачките и готвачите бяха хванати да помагат. Без да чака заповед, Темерер се изправи на четири крака, както направиха и другите. Наземните бригади вече разопаковаха коремните мрежи и се качваха да опънат палатките. — Мортифер е изпратен в Кадис. Формацията на Лили трябва да замине за Канала веднага, за да заеме мястото на неговата. Капитан Харкорт — обърна се Селеритас към момичето, — Екзидий остава на Канала. Той има осемдесетгодишен опит. Двете с Лили ще тренирате с него всяка свободна минута. За момента възлагам командването на формацията на капитан Сътън. Това не е в резултат от представянето ви, но заради прекъсването на тренировъчния процес ни е нужен някой по-обигран за тази роля.

Обичайно бе капитанът на водещия дракон да ръководи и формацията, най-вече защото неговият дракон щеше да води всяка маневра, и Харкорт кимна без намек за засегнатост.

— На вашите заповеди — каза тя. Гласът й излезе малко писклив и Лорънс я изгледа със съчувствие. Лили се бе излюпила неочаквано скоро и Катрин бе станала капитан, при положение че едва бе завършила обучението си. Това навярно беше първата й акция.

Селеритас й кимна одобрително.

— Капитан Сътън, вие, разбира се, ще се консултирате с капитан Харкорт при всяка възможност.

— Разбира се. — Сътън се поклони на Катрин от мястото си на гърба на Месория.

Вече бяха закрепили здраво багажа и инструкторът отдели миг да огледа всяка едно от юздите.

— Много добре. Проверете товарите си. Ти започни, Максимус.

Драконите се заизправяха на задните си крака и вятърът зарева над двора, когато размахаха криле, за да видят как е стегнат такелажът. Сетне се отпуснаха един по един на четири крака и докладваха:

— Всичко стои добре.

— Да се качват наземните бригади — нареди Селеритас и Лорънс видя как Холин и хората му забързаха към коремната част на юздата и се закопчаха за дългия полет. При сигнала им за готовност той кимна на сигналчика Търнър, който вдигна зеления флаг. Екипажите на Максимус и Прекурзорис вдигнаха флаговете си секунда по-късно. По-малките дракони вече чакаха.

Инструкторът приклекна на задните си крака и ги огледа за последно.

— Успешен полет.

Нямаше други церемонии или приготовления. Сигналчикът на капитан Сътън вдигна флага за издигане на формацията и Темерер се гмурна във въздуха с останалите, заемайки позиция до Максимус. Вятърът духаше от северозапад, точно зад тях, и докато се издигаха над облаците, Уил забеляза как далеч на изток слънчевите зайчета танцуват по водната повърхност.