Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (13)

Епилог

— Лорънс, бъди така добър и ми донеси чаша вино — каза Джейн Роланд, като се стовари на стола до него, без да я е грижа за това, че си съсипва роклята. — Два танца са ми предостатъчни. Не ставам от тая маса, докато си тръгнем.

— Би ли предпочела да тръгнем веднага? — Той се надигна. — С радост ще те отведа.

— Ако имаш предвид, че съм абсолютна трътла в тая рокля и ме смяташ за неспособна да измина и триста метра, без да падна, можеш да си го кажеш, а после аз ще те халосам по главата с тази очарователна дамска чантичка. — Жената се засмя. — Не съм се издокарала така само за да избягам толкова скоро. Екзидий и аз се връщаме в Дувър след седмица и Бог знае кога пак ще имам шанс да видя бал, още по-малко пък такъв в наша чест…

— Дай да ти помогна, Лорънс. Ако няма да ни сервират друго, освен тия френски хапчици, ще си взема повече — каза Ченъри, докато се изправяше.

— Точно така — избоботи Бъркли. — Я направо донесете подноса.

При масите ги раздели натискът на тълпата, която ставаше все по-многобройна с напредването на вечерта. Лондонското общество все още бе опиянено от двойния успех при Трафалгар и Дувър и в момента възхваляваше летците тъй пламенно, както иначе ги презираше. Палтото и нашивките му спечелиха достатъчно усмивки и отстъпени места, за да може да се сдобие с чаша вино без особена трудност. Неохотно се отказа да си вземе пура. Би било крайно грубо да й се наслаждава, когато Джейн и Харкорт не можеха. Вместо това взе още една чаша. Навярно би дошла добре на някой от компанията.

За негова радост, с две заети ръце не бе задължен да прави друго, освен да се кланя леко, когато се обръщаха към него по пътя към масата.

— Капитан Лорънс! — Госпожица Монтегю му се усмихваше много по-приятелски, отколкото в къщата на родителите му. Изглеждаше разочарована, че не може да му предложи ръката си за поздрав. — Колко прекрасно е да ви срещна отново! Сякаш преди векове бяхме заедно в Уолатън Хол. Как е скъпият Темерер? Сърцето ми се качи в гърлото, щом научих новините. Сигурна бях, че ще сте в самия център на битката и, разбира се, така се оказа.

— Много е добре, благодаря ви — отвърна Уил, с цялата учтивост, на която бе способен в момента. „Скъпият Темерер“ страшно го подразни, ала нямаше намерение да е открито груб с жена, с която се бе запознал в дома на родителите си, въпреки че по това време баща му още не бе умилостивен от новоизлюпеното обществено одобрение към летците. Нямаше смисъл да утежнява нито своето положение, нито това на майка си.

— Може ли да ви представя на лорд Уинсдейл? — Тя се обърна към придружителя си. — Това е капитан Лорънс. Синът на лорд Алъндейл, нали знаете — добави тя толкова тихо, че Уил едва я чу.

— Разбира се, разбира се. — Уинсдейл го възнагради с леко кимване, което според него явно бе проява на върховно благоразположение. — Героят на деня, нали, Лорънс? Ще ти бъде оказана висока чест. Всички трябва да се чувстваме големи късметлии, че успя да спечелиш животното за Англия.

— Много си мил, Уинсдейл — отвърна му също тъй фамилиарно Уил. — Извини ме. Това вино скоро ще се стопли.

Госпожица Монтепо едва ли бе пропуснала отсечения му тон. Тя доби гневен вид за секунда, а после изчурулика с престорена любезност:

— Но разбира се! Навярно сте се упътили към госпожица Галман… Може ли да й предадете поздравите ми? О, колко съм глупава — исках да кажа госпожа Улви, а и тя май вече не е в града, нали така?

Лорънс я изгледа с неприязън и се зачуди на съчетанието между наблюдателност и злоба, което й бе позволило да изрови старите му взаимоотношения с Едит.

— Не, струва ми се, че в момента тя и съпругът й са на обиколка на езерата и околностите. — С последен поклон той се отърва от тях, дълбоко благодарен, че Монтегю не бе успяла да го изненада с новината за бившата му годеница.

Майка му го бе известила за годежа малко след края на битката. Писмото бе стигнало до него още в Дувър. След новината жената бе написала следното:

„Надявам се написаното от мен да не те нарани твърде силно. Знам, че отдавна й се възхищаваш и аз винаги съм я считала за очарователна, макар че в случая просто няма как да имам високо мнение за преценката й.“

Истинският удар обаче бе нанесен много преди пристигането на писмото. Известията за брак на Едит с друг бяха нещо очаквано и той успя съвсем искрено да разсее притесненията на майка си. Не можеше да търси недостатъци в преценката на някогашната си възлюбена. Гледайки назад, той виждаше каква катастрофа би бил съюзът му с Едит и за двама им. През последните девет месеца нямаше възможност дори да се сети за нея. Нямаше причина Улви да не се справи като неин съпруг. Самият Лорънс със сигурност не би могъл, ето защо си мислеше, че наистина би могъл искрено да й пожелае щастие, ако я види отново.

Все пак още бе раздразнен от подмятанията на госпожица Монтегю и това вероятно се четеше по лицето му, защото щом се върна на масата, Джейн взе чашите от него и каза:

— Позабави се. Някой да не те тормозеше? Да не ти пука. Излез за малко и виж как си прекарва Темерер. Това ще те пооправи.

Идеята страшно му допадна.

— Така и ще направя, извинете ме. — Той се поклони на компанията си.

— Я виж и Максимус, дали не му се хапва още нещо — извика след него Бъркли.

— И Лили! — добави Харкорт, после се огледа виновно да види дали някой от гостите на близките маси не е чул. Разбира се, цивилните не знаеха, че жените с летците също са капитани, и предполагаха, че са по-скоро съпруги… макар белязаното лице на Джейн да бе предизвикало немалко стреснати погледи, които тя пренебрегваше с абсолютно спокойствие.

Лорънс ги остави да разговарят шумно и си проправи път навън. Древната летателна база до Лондон отдавна бе погълната от града и Корпусът се бе отказал от нея, освен като спирка за куриери, но специално за случая я използваха отново и бяха вдигнали огромен павилион в северната му част, на някогашното местоположение на главния щаб.

По молба на летците, музикантите се разположиха на самия му край, за да могат драконите да се съберат отвън и да слушат. Това малко ги паникьоса в началото и те често отдръпваха столовете си, но с напредването на вечерта драконите се оказаха по-благоразположена публика от шумната тълпа на лондонското виеше общество и страхът на музикантите бе надвит от суетата им. Лорънс видя, че първия цигулар бе напълно отделен от оркестъра и изпълняваше откъси от различни мелодии, като демонстрираше на драконите стила на различните композитори.

Максимус и Лили бяха сред интересуващите се — слушаха прехласнати и непрекъснато задаваха въпроси. Малко след това Лорънс с изненада установи, че Темерер се е свил на кълбо на една полянка зад тях и разговаря с някакъв господин, чието лице не се виждаше.

Уил заобиколи групичката и се приближи, викайки тихо Империала по име. Мъжът го чу и се обърна. Приятно изненадан, капитанът разпозна сър Едуард Хауи и ускори крачка, за да се ръкуват.

— Наистина се радвам да ви видя, сър — каза Лорънс. — Не знаех, че сте се върнали в Лондон, въпреки че попитах за вас, когато пристигнахме.

— Бях в Ирландия, когато известията пристигнаха. Току-що се връщам. — Едва тогава Уил забеляза пътническите му дрехи и прашните ботуши. — Дано ме извините. Използвах познанството ни, за да вляза въпреки липсата на официална покана. Надявах се веднага да поговорим. Когато видях тълпата вътре, реших да остана при Темерер, докато се появите, вместо да ви търся.

— Задължен съм ви, че сте си направили труда. Признавам, че съм нетърпелив да говоря с вас още откакто открихме способността на Темерер, което най-вероятно е и причината да сте тук. На мен ми каза, че усещането е като при рев. Нямаме представа как звукът може да породи такъв изключителен ефект — никой от нас не е чувал за подобно нещо.

— Естествено, че няма как да знаете — отвърна сър Едуард. — Лорънс… — Той млъкна и хвърли поглед към скупчилите се дракони между тях и павилиона, които ръмжаха одобрително в края на първото изпълнение. — Може ли да поговорим някъде на спокойствие?

— Винаги може да отидем на моята поляна, ако предпочитате по-тихо място — рече Империалът. — Ще се радвам да ви отнеса, няма да ми отнеме и минутка.

— Да, така би било най-добре, ако нямате нищо против — обади се сър Едуард и Темерер ги взе в лапи и прелетя няколкото десетки метра, след което ги остави на пустата полянка и се настани удобно до тях.

— Длъжен съм да ви се извиня за неудобството, както и задето ви прекъснах вечерта… — започна сър Едуард.

— Сър, уверявам ви, че се радвам да я прекъсна по такъв повод. Не се тревожете за мен. — Уил нямаше търпение да научи какво знае бележитият учен. Още го глождеха притесненията за евентуални агенти на Наполеон, който би трябвало да се чувства още по-настървен от победата на британците.

— Няма да ви държа повече в напрежение — рече сър Едуард. — Нямам никакви претенции, че разбирам механичните принципи, според които работи способността на Темерер, но ефектите са описани, тъй че мога да ви разкрия какво е — китайците, а и японците, го наричат „божествен вятър“. Това определение не ви казва повече от онова, което вече знаете, но истински важното е следното — става въпрос за уникално умение, принадлежащо на една-единствена порода — китайския Селестиал.

В продължение на няколко дълги мига се възцари пълна тишина. Лорънс не се сещаше какво да каже, а драконът гледаше неуверено ту единия, ту другия.

— Това много различно ли е от Империал? — попита той. — Не са ли и двете породи китайски?

— Много, много различно — отвърна ученият. — Драконите Империали са си достатъчно редки, ала Селестиалите принадлежат само на императори или на най-близките им роднини. Бих се изненадал, ако са повече от няколко десетки в целия свят.

— Само на императори — повтори Лорънс, изумен, но и постепенно разбиращ. — Няма как да знаете това, сър, но малко преди битката заловихме в Дувър френски шпионин. Той ни разкри, че яйцето на Темерер било предназначено не просто за Франция, а за самия Бонапарт.

— Не съм изненадан — кимна сър Едуард. — Сенатът гласува короната на Бонапарт по-миналия май. Датата на вашия сблъсък с френския кораб предполага, че са му изпратили яйцето веднага щом са научили. Не мога да си представя защо биха му изпратили такъв дар. Няма други признаци да са се съюзили с Франция, но времето съвпада твърде добре, за да има друго обяснение.

— И ако са имали някаква представа кога да очакват излюпването, това обяснява средството за превоз — довърши вместо него Уил. — Седем месеца от Китай до Франция, през нос Хорн — французите не биха могли да смогнат, освен с бърза фрегата, въпреки риска.

— Лорънс — сър Едуард звучеше нещастен, — от все сърце те моля да ме извиниш, задето те подведох. Не мога дори да се оправдая с невежество — чел съм описания на Селестиали и съм виждал много рисунки. Просто така и не ми хрумна, че яката и мустачетата ще се развият чак със съзряването. По отношение на формата на тялото и крилете Селестиалите и Империалите са абсолютно идентични.

— Моля ви, сър — няма нужда от прошка, никак даже. Това едва ли щеше да промени естеството на обучението му, а и открихме способността му тъкмо навреме. — Уил се усмихна на Темерер и погали елегантния преден крак, а драконът изсумтя в щастливо съгласие. — Е, драги мой, значи си Селестиал. Не би трябвало да съм изненадан. Нищо чудно, че Бонапарт е побеснял, когато те е загубил.

— Мисля, че гневът му няма да се уталожи скоро — изтъкна сър Едуард. — По-лошо — китайците също може да ни скочат, когато разберат. Крайно докачлива пасмина са, щом работата опре до императорски дела, и несъмнено ще са доста ядосани да видят един британски офицер на тяхното съкровище.

— Не виждам какво го засяга Наполеон или пък тях — наежи се Темерер. — Вече не съм в черупката и не ми пука, че Лорънс не е император. Победихме Наполеон в битка и го обърнахме в бяг, въпреки че той е такъв; не виждам нищо кой знае какво в тая титла.

— Не се тревожи, драги мой. Нямат основа, на която да възразят. Не сме те взели от китайски плавателен съд, който уж би бил неутрален, а от френски боен кораб. Китайците са избрали да те дадат на врага ни, значи си напълно законна плячка.

— Радвам се — кимна ученият, макар и да не изглеждаше особено убеден. — Но все пак може да предпочетат да се засегнат. Твърде слабо ги вълнуват чуждите закони, а когато те се сблъскат със собствените им разбирания за правилно и неправилно, всяка толерантност изчезва. Знаете ли какви са дипломатическите им отношения с нас?

— Предполагам, че биха могли да вдигнат доста шум. Знам, че флотът им не струва и пукната пара, но всеки е чувал за драконите им. Ще съобщя на адмирал Лентън — сигурен съм, че той ще знае по-добре как да се справи с евентуални разногласия с тях.

Отгоре ги връхлетя пляскане на криле и земята се разтресе — Максимус се бе върнал на полянката си, която се намираше близо до тяхната. Уил видя червено-златистата му кожа през дърветата. Няколко по-малки дракона също прелетяха на път към местата си за отдих — балът явно приключваше и по догарящите фенери Лорънс осъзна, че е вече късно.

— Вероятно сте уморен от пътуването си — обърна се той към сър Едуард. — Още веднъж, дълбоко съм ви задължен, сър, че ми съобщихте тази информация. Може ли да ми направите още една услуга, като се присъедините към мен на вечеря утре? Не желая да ви задържам в този студ, но признавам, че имам много въпроси по темата и ще се радвам да науча всичко, което знаете за Селестиалите.

— С удоволствие. — Ученият се поклони и на двама им. — Не, благодаря ви — мога и сам да изляза — рече, когато Уил понечи да го изпрати. — Израснах в Лондон и се лутах тук като момче, мечтаейки си за дракони. Сигурно познавам мястото по-добре от вас, ако сте тук само от няколко дни. — След като уточниха срещата на другия ден, той им пожела лека нощ и се изгуби в нощта.

Лорънс бе възнамерявал да прекара нощта в един хотел наблизо, където капитан Роланд си беше взела стая, но откри, че е неспособен да напусне Темерер. Вместо това изрови няколко стари одеяла от конюшнята, която наземната бригада използваше, и си сви прашно гнезденце в ръцете на Селестиала, като нави палтото си вместо възглавница. Щеше да се извини на сутринта, Джейн би разбрала.

— Лорънс, какво представлява Китай? — попита Темерер, след като се бяха настанили удобно и крилете му ги заслоняваха от зимния въздух.

— Никога не съм ходил там, драги мой. Само в Индия. Но съм чувал, че е невероятно. Китайците са един от най-старите народи в света. По-стар дори от Римската империя. А драконите им без съмнение са най-добрите в света — добави той и крилатият му приятел се изду от задоволство.

— Е, може и да го посетим някой ден, когато войната свърши и победим. Ще ми се да срещна и друг Селестиал. Колкото до това, да ме пращат на Наполеон, това е пълна безсмислица — никога няма да позволя на някой да те отнеме от мен.

— Нито пък аз, драги мой — усмихна се Уил, напук на всички усложнения, които можеха да възникнат при евентуални проблеми с Китай В сърцето си споделяше простотата на гледната точка на Темерер за взаимоотношенията им. Заспа почти веднага сред спокойствието на бавния, дълбок ритъм на сърцето на Селестиала, наподобяващ вечния шепот на океана.