Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (1)

Първа глава

Палубата на френския кораб бе хлъзгава от кръвта и разбуненото море я люлееше толкова силно, че ударите поваляха не само целта, но и онези, които ги нанасяха. В разгара на кипящата битка Лорънс нямаше време да се изненадва от решителния отпор на врага, но дори и сред притъпяващата сетивата пелена на сражението и хаоса от саби и пистолетен дим забеляза изтерзания, налудничав поглед на френския капитан, докато той окуражаваше с викове хората си.

Това изражение все още беше на лицето му, когато не след дълго се срещнаха на палубата и французинът с голямо нежелание предаде сабята си: в последния момент пръстите му почти се сключиха около острието, сякаш имаше намерение да го издърпа обратно. Лорънс погледна нагоре, за да се увери, че знамената са свалени, и прие оръжието с безмълвен поклон. Той самият не говореше френски и за официалния разговор трябваше да изчака присъствието на третия му лейтенант, който в момента бе зает да установява контрол над френските оръдия под палубата. С прекратяването на бойните действия останалите французи буквално изпокапаха по палубата. Лорънс забеляза, че бяха по-малко, отколкото бе очаквал от фрегата с тридесет и шест оръдия, и до един изглеждаха болни и с хлътнали бузи.

Мнозина лежаха мъртви или издъхващи по палубата. Лорънс поклати глава при вида на касапницата и изгледа неодобрително френския капитан. Не трябваше да им оказва съпротива. Освен очевидния факт, че „Самоуверен“, меко казано, превъзхождаше „Дружба“ по броя на оръдията и моряците, екипажът на превзетия кораб бе смален наполовина от болести и глад. Заплетените платна бяха в окаяно състояние, и то не заради битката, а от бурята, вилняла същата сутрин. От „Дружба“ успяха да изстрелят един залп, преди „Самоуверен“ да се доближи и да ги вземе на абордаж. Капитанът изглеждаше потресен от загубата, ала все пак не бе някой младок, та да позволи на емоциите да го завладеят. Трябваше да е по-загрижен за хората си, а не да ги въвлича в толкова безнадеждно начинание.

— Господин Райли — започна Лорънс, привличайки вниманието на втория лейтенант, — погрижете се хората ни да отнесат ранените долу. — Той препаса сабята на капитана. Не смяташе, че онзи заслужава честта да си я получи обратно, въпреки че при нормални обстоятелства би му я върнал. — И предай да повикат господин Уелс.

— Разбрано, сър — отвърна Райли и се обърна да даде необходимите заповеди.

Лорънс пристъпи към перилата и погледна надолу, за да види какви щети е понесъл корпусът. Изглеждаше сравнително невредим, а и той изрично бе наредил на хората си да избягват да стрелят под ватерлинията. Със задоволство установи, че няма да им е особено трудно да издърпат кораба в някое пристанище.

Няколко кичура се бяха изплъзнали от късата опашка и паднаха пред очите му, докато гледаше надолу. Мъжът ги отметна припряно, вследствие на което пръстите му оставиха кървави ивици по челото и изсветлялата му от слънцето коса. Наред с широките плещи и суровия поглед, това придаде неосъзнато свиреп вид на лицето му, докато разглеждаше трофея си, контрастиращ на фона на обичайното му замислено изражение.

Уелс се появи отдолу в отговор на повикването и се приближи до него.

— Сър — започна, без да чака да го заговорят, — моля да ме извините, но лейтенант Гибс казва, че в трюма има нещо странно.

— Така ли? Ще отида да видя — отвърна Лорънс. — Моля те, кажи на този господин — той посочи френския капитан, — че трябва да ми даде уверение, че той и хората му ще се държат подобаващо. В противен случай ще се наложи да бъдат затворени.

Французинът не отговори веднага, наместо това обходи с нещастен поглед подчинените си. Разбира се, би било далеч по-добре, ако ги пазеха пръснати по долната палуба, понеже тогава би било невъзможно да възвърнат контрола си над кораба. Въпреки това се поколеба, увеси нос и отрони с още по-унило изражение:

— Je me rends.^[1]

Лорънс кимна леко.

— Може да се върне в каютата си — каза той на Уелс и се обърна да слезе в трюма. — Том, ще дойдеш ли с мен?

Той слезе, следван по петите от Райли, и намери първия си лейтенант. Кръглото лице на Гибс още лъщеше от пот и емоции. Той щеше да закара пленения кораб в пристанището и тъй като ставаше въпрос за фрегата, почти със сигурност щеше да си спечели повишение в чин капитан. Задоволството на Лорънс не бе съвсем искрено — въпреки че Гибс изпълняваше добре дълга си, все пак му бе натресен от Адмиралтейството и двамата така и не успяха да се сближат. Той искаше Райли за първи лейтенант и ако бе успял да се наложи, сега Том щеше да получи повишението. Но такава бе същността на службата и той не завиждаше на Гибс за късмета му, макар и да не се радваше толкова, колкото ако можеше да види как Том Райли получава собствен кораб.

— Така, добре. Да видим сега какво има в трюма — каза Лорънс.

Моряците се бяха скупчили около странно поставена преграда откъм задната страна на кораба, пренебрегвайки задълженията си по отчета на плячкосаните складове.

— Сър, ако дойдете насам… — предложи Гибс. — Направете място — нареди той и моряците се отдръпнаха от онова, което Лорънс разпозна като вход в стената от задната част на трюма. По всяка вероятност бе направен наскоро, тъй като дървесината му определено бе по-светла от околните греди.

Мина приведен през ниската врата и се озова в чудновато помещение. Стените бяха подсилени с истински метал, което със сигурност бе добавило доста излишна тежест към кораба, а подът бе постлан със стари платна. В ъгъла се мъдреше малка печка с въглища, в момента угаснала. Единственият предмет — голям дървен сандък, на височина приблизително половин човешки бой и също толкова широк — бе здраво закрепен за пода и стените посредством дебели корабни въжета, завързани за метални пръстени. Лорънс не можеше да потисне силното си любопитство и след кратка борба се предаде.

— Господин Гибс, мисля да надзърнем вътре — обяви той и отстъпи. Върхът на сандъка бе старателно закован, но накрая поддаде под натиска на множеството усърдни мишци. Отковаха го, повдигнаха най-горния слой подплата и моряците проточиха вратове, скупчвайки се един до друг.

Никой не продума. Всички зяпаха в пълна тишина лъскавата извивка на черупката, която се подаваше от натъпканата слама. Лорънс не можеше да повярва на очите си.

— Повикайте господин Полит — отрони накрая с хрипкав глас. — Господин Райли, моля, уверете се, че възлите са стегнати.

Райли не отговори веднага — просто беше твърде смаян, за да го чуе. После се изпъна и с едно отривисто „Да, сър“ се наведе да провери въжетата.

Лорънс пристъпи по-близо и се втренчи изотгоре в яйцето… Едва ли би могло да има съмнение относно естеството му, макар и да нямаше необходимия опит, за да е сигурен. Отърсвайки се от първоначалното изумление, той протегна плахо ръка и докосна внимателно повърхността. Беше гладка и твърда на допир.

Отдръпна пръсти почти на мига, за да не рискува да му причини вреда.

Господин Полит слезе в трюма с типичния си непохватен маниер — стискаше с две ръце ръбовете на стълбата и оставяше кървави отпечатъци подире си. Никакъв моряк не ставаше от него — бе заел длъжността корабен лекар късно, чак на тридесет, след някакви недоизяснени несполуки на сушата. При все това бе сърдечен човек, харесван от екипажа, въпреки че ръцете му невинаги бяха особено стабилни на операционната маса.

— Да, сър? — каза той и в следващия миг зърна яйцето. — Боже милостиви!

— Драконово е, нали? — попита го Лорънс. С усилие сдържаше триумфа в гласа си.

— О, да, определено, капитане… Само от размера е видно. — Господин Полит бе избърсал ръцете си в престилката и вече разчистваше сламата от върха на находката в опит да установи ширината му.

— Охо, вече доста се е втвърдило. Чудна работа — какво ли им се е въртяло в главите, та да го разнасят толкова далеч от сушата?

Това не звучеше твърде обещаващо.

— Втвърдило се? — рязко повтори Лорънс. — Какво значи това?

— Ами, скоро ще се излюпи. Ще трябва да погледна в книгите си, за да съм сигурен, но в Бестиария^[2] на Бадке се твърди, че когато черупката достигне крайния етап на втвърдяване, излюпването може се очаква в рамките на седмица. Какъв прекрасен екземпляр! Ей сега ще си взема метъра.

Лекарят припряно си проправи път навън и Лорънс размени бързи погледи с Гибс и Райли. Това беше знак да се приближат до него, така че да могат да разговарят, без да ги чуват любопитните сеирджии.

— На поне три седмици път сме от Мадейра, и то при благоприятен вятър, как мислите?

— Най-малко, сър — кимна Гибс.

— Не мога да си представя как се е озовало тук… — отбеляза Райли. — Какво смятате да сторите, сър?

Лорънс наблюдаваше яйцето с отсъстващ поглед. Осъзнаването на трудната ситуация започваше да превръща първоначалното му задоволство в гневно недоумение. Въпреки мъждукащата светлина на фенера находката сияеше с топла мраморна лъскавина.

— О, проклет да съм, ако знам, Том — въздъхна той. — Но ми се чини, че трябва да върна сабята на френския капитан. В крайна сметка не е толкова чудно защо се сражаваха тъй упорито.

 

 

Всъщност Лорънс прекрасно знаеше какво трябва да се направи — имаше само едно възможно решение, колкото и неприятно да беше.

Той се чумереше, докато пренасяха сандъка с яйцето на борда на „Самоуверен“ — единствено той бе мрачен, като се изключат френските офицери. Беше им разрешил да се движат по долната палуба и те унило наблюдаваха всичко от перилата. Навред около тях, по лицата на всички моряци цъфтяха скришни и злоради усмивки. Бездействащите се бутаха един друг и даваха ненужни съвети на потящите се мъже, които извършваха същинската работа по прехвърлянето.

Когато яйцето се озова на палубата на „Самоуверен“, Лорънс си взе сбогом с Гибс.

— Ще оставя пленниците при теб. Няма смисъл да им даваме възможности за някой отчаян опит да си върнат яйцето — обясни той. — Движи се с нас, доколкото можеш. Разделим ли се обаче, ще се срещнем на Мадейра. Имате най-сърдечните ми поздравления, капитане — добави, стискайки ръката на Гибс.

— Благодаря ви, сър, и ако ми позволите, бих искал да ви изразя благоразу… благодарността си… — Тук красноречието на Гибс, което поначало не беше твърде впечатляващо, окончателно го предаде. Той си замълча, ухилен до уши на Лорънс и на целия свят, преливайки от доброжелателство.

Бяха събрали корабите един до друг, за да пренесат яйцето. На Лорънс не му трябваше лодка — просто прескочи при една висока вълна. Райли и останалите офицери вече бяха преминали. Командирът даде заповед за отплаване и побърза да слезе в каютата си, да се бори с проблема насаме.

През нощта умът му не му предложи нито една приемлива алтернатива. На следващата сутрин той отстъпи пред необходимостта и даде нарежданията си, в резултат на което всички офицери и курсанти на кораба се събраха в каютата му — гладко избръснати, издокарани в най-добрите си униформи и леко притеснени. Никога досега Лорънс не ги бе привиквал всичките наведнъж и каютата му се оказа недостатъчно голяма, за да ги побере. Капитанът видя нервни погледи по много лица — без съмнение израз на някое скрито провинение, — докато по други се четеше любопитство. Само Райли изглеждаше разтревожен, навярно предполагаше какво възнамерява Лорънс.

Капитанът се прокашля. Стоеше изправен, понеже бе наредил да изкарат навън бюрото и стола му, за да има повече място, макар че си беше оставил мастилницата и перото. Сега те се намираха на перваза зад него.

— Господа — започна той, — вече всички знаете, че намерихме драконово яйце на борда на завладяния кораб. Благодарение на господин Полит нямаме никакво съмнение в това.

Множество усмивки и побутвания между моряците. Дребният младши офицер Батърси изписука:

— Поздравления, сър!

Вдигна се доволен хор от гласове.

Лорънс се намръщи. Разбираше настроението им и ако обстоятелствата бяха малко по-различни, би го споделял. Пренесено в безопасност на брега, яйцето би струвало хиляда пъти теглото си в злато. Всеки мъж на кораба щеше да сподели част от наградата, а като капитан, на Лорънс се полагаше най-голям дял.

Офицерите на „Дружба“ бяха изхвърлили корабните дневници, но моряците не бяха толкова дискретни и Уелс научи достатъчно от оплакванията им, за да стане ясно забавянето им. Треска сред екипажа, безветрие около Екватора, продължило почти месец, пробив във водните резервоари и като капак на всичко бурята, през която бяха преминали наскоро. Това бе поредица от изключителни злочестини и Лорънс знаеше, че суеверните души на хората му ще трепнат, ако узнаят за тях — особено след като яйцето, което ги бе причинило, вече беше на борда на „Самоуверен“.

Щеше да се погрижи екипажът да не научава това. Ето защо, когато отново се възцари тишина, Лорънс каза само следното:

— За нещастие трофеят ни доста се е забавил. Очаквали са да достигнат суша преди повече от месец, ако не и по-рано, и закъснението е направило ситуацията с яйцето нетърпяща отлагане. — На повечето лица се изписа неразбиране и объркване, което всеки миг щеше да се превърне в тревога. Лорънс реши да приключи въпроса и директно отсече: — Накратко, господа, то всеки момент ще се излюпи.

Още мърморене, този път разочаровано, и дори няколко тихи простенвания. Обикновено щеше да запомни кои са и да ги смъмри по-късно, но сега ги остави. Скоро щяха да имат и други основания да пъшкат. Още не си даваха сметка какво значи излюпването. Засега просто бяха намалили наградата от плячката до стойността на диво драконче, което струваше по-малко от едно яйце.

— Може би не всички сред вас са наясно — продължи капитанът, спирайки с поглед шушуканията, — че Въздушният корпус на Англия е в много неблагоприятна ситуация. Разбира се, ездачите ни летят по-добре от всяка друга нация на света, но французите ни водят двойно по численост и е невъзможно да отречем по-голямото им разнообразие от видове. Добре обязден дракон струва колкото боен кораб със сто оръдия, дори да е обикновен Йелоу Рийпър^[3] или тритонен Уинчестър, а по размерите и цвета на яйцето господин Полит заключи, че новоизлюпеното ще е отличен екземпляр, най-вероятно някоя от редките по-големи породи.

— О! — възкликна младши офицер Карвър с нотки на ужас в гласа си, когато схвана какво има предвид Лорънс. Няколко чифта очи обаче се впериха в него и той веднага се изчерви и затвори уста.

Капитанът не обърна внимание на прекъсването. И без инструкции от негова страна Райли щеше да спре дажбите ром на Карвър. От друга страна, възклицанието му поне подготви останалите.

— Мисля, че сме длъжни да опитаме да обяздим звяра. Вярвам, господа, че никой от вас не е неподготвен да изпълни дълга си към Англия. Давам си сметка, че не сме били обучавани в Корпуса, но и Флотът не е лека работа и сред вас едва ли има такива, които да не знаят що е тежка служба.

— Сър… — започна угрижено лейтенант Феншоу — младеж от добро семейство, графски син — да не би да имате предвид… така де, всички ли ще…

Той натърти на „всички“, което явно издаваше егоистични мисли, и Лорънс усети как почервенява от гняв.

— Да, всички, господин Феншоу, освен ако сред вас няма твърде големи страхливци — отсече той, — ала в подобен случай господата може да се обяснят пред военния съд, когато пуснем котва при Мадейра. — Капитанът хвърли огнен поглед из стаята, който никой не посмя да срещне. Никой не посмя и да възрази.

Обстоятелството, че разбира и споделя това нежелание, го разяри още повече. Никой, който не бе обучен като такъв, не можеше да е спокоен при перспективата внезапно да стане летец, и Лорънс се мразеше, задето принуждаваше хората си да я обмислят. Това все пак значеше край на всякакво подобие на нормален живот. Не беше като във Флота, където можеха да ти вземат кораба и да те оставят на сушата, независимо дали го искаш, или не.

Дори в мирни времена нямаше как да сложиш дракон на котва, нито пък да му позволиш да се скита на свобода, а за да не прави един двадесеттонен звяр каквото си пожелае, се искаше почти пълното отдаване на летеца и цял екип от помощници. Тези създания не можеха да бъдат подчинени със сила и бяха ужасно придирчиви по отношение на ездачите си. Някои въобще не се поддаваха на контрол, дори и новоизлюпени, а след първото хранене изчезваше и последната възможност за опитомяване. Един див дракон можеше да живее в развъдник и да бъде държан там, при положение че редовно му се осигурява храна, партньори и подслон, ала на свобода бе невъзможно да бъде контролиран и отказваше да разговаря с хора.

Тъй че ако новоизлюпеното ти позволеше да му сложиш юзда, дългът ви свързваше завинаги. Един летец не можеше да се справи с управлението на какъвто и да е имот, нито пък да създаде семейство и да си изгради име в обществото. Такива хора живееха отделени, в общи линии извън закона, защото не можеш да накажеш летец, без да изгубиш дракона му. В мирно време водеха див, безотговорно волен живот в малки анклави, обикновено в най-отдалечените и негостоприемни места във Великобритания, където драконите им можеха да се ползват с поне малко свобода. И въпреки че мъжете от Корпуса се ползваха с безусловно уважение заради храбростта и отдадеността си на службата, перспективата човек да се присъедини към редиците им не би допаднала на никой джентълмен, отраснал в порядъчно общество.

При все това повечето бяха от добри семейства — синове на благородници, дадени за обучение на седемгодишна възраст, — и би било немислима обида към Корпуса някой друг, освен офицер от редиците му, да дръзне да обязди дракон. Ето защо, ако някой трябваше да се нагърби с този риск, най-справедливо беше да го поемат всички. Е, ако Феншоу не се бе изказал тъй нетактично, Лорънс нямаше намерение да намесва Карвър, понеже момчето имаше ужасен страх от височини — сериозен недостатък за един летец. След малодушните думи на лейтенанта обаче това би се възприело като покровителство, което беше абсолютно неприемливо за капитана.

Той си пое дълбоко дъх, все още изпълнен с гняв, и отново заговори:

— Понеже никой от нас не е преминал необходимото обучение, най-справедливият начин ми се струва тегленето на жребий. Разбира се, семейните господа са извинени. Господин Полит — обърна се той към лекаря, който имаше жена и четири деца в Дарбишир, — надявам се, че ще се съгласите да изтеглите имената. Господа, всеки от вас ще си напише името на едно листче и ще го сложи в торбата.

Той откъсна частта от листа, на която бе неговото име, сгъна я и я пусна в малката торбичка.

Райли веднага пристъпи напред, а другите послушно го последваха. Под хладния взор на Лорънс Феншоу се изчерви и написа името си с трепереща ръка, докато Карвър, макар и пребледнял, свърши работата си смело. Най-накрая Батърси, за разлика от всички останали, скъса тъй невнимателно листа си, че парчето му се получи необичайно голямо. Капитанът го чу да шепне на Карвър:

— Няма ли да е славно да яздиш дракон?

Лорънс поклати глава при безразсъдството на младите. В интерес на истината обаче щеше да е по-добре да се падне някой от тях, защото приспособяването щеше да е по-лесно. При все това, ако задачата легнеше върху плещите на някое от момчетата, би му било трудно да се срещне със засегнатото семейство. Същото обаче бе валидно за всеки от присъстващите — включително и за него.

Бе направил всичко по силите си да не мисли егоистично, ала ето че сега, в решаващия момент, не можеше да потисне личните си страхове. Малкото листче хартия можеше да възвести край на кариерата му, преобръщане на живота му, позор в очите на баща му… А трябваше да мисли и за Едит Галман. Но почнеше ли да извинява хората си заради някакви неясни връзки с жени, накрая нямаше да остане никой. Във всеки случай не можеше да си представи да се извинява поради каквато и да е причина — нямаше как да накара екипажа си да го стори, а той да го избегне.

Подаде торбата на господин Полит и се помъчи да застане свободно и да изглежда необезпокоен, сключвайки ръце зад гърба си. Лекарят разтръска торбата два пъти, бръкна вътре, без да гледа, и извади малко сгънато листче. Лорънс се засрами от дълбокото облекчение, обляло го още преди да прочетат името — листчето бе сгънато един път повече от неговото.

Напрежението продължи само миг.

— Джонатан Карвър — изрече Полит. Феншоу изпусна шумно въздуха от дробовете си, Батърси въздъхна, а главата на Лорънс клюмна и той отново наруга мислено Феншоу. Карвър — толкова обещаващ морски офицер и вероятно също толкова безполезен за Корпуса…

— Е, значи така — каза капитанът, неспособен да стори нищо друго. — Господин Карвър, освободен сте от служба до излюпването. През това време ще обсъдите с господин Полит процедурата по обяздването.

— Да, сър — едва чуто промълви момчето.

— Свободни сте, господа. Господин Феншоу, останете. Господин Райли, палубата е ваша.

Райли докосна шапката си, а останалите се заредиха зад него. Феншоу стоеше вцепенен и пребледнял, стиснал ръце зад гърба си. Младежът преглътна с усилие и изпъкналата му адамова ябълка подскочи. Лорънс го остави да се поти, докато стюардът връщаше мебелировката, след което седна и впери поглед в лейтенанта от капитанското място.

— Очаквам да ми обясните какво точно имахте предвид със забележката си отпреди малко, господин Феншоу.

— О, сър, нямах нищо предвид. Само дето… нали говорят разни неща за летците, сър… — той запелтечи и млъкна под все по-войнствено проблясващите очи на Лорънс.

— Хич не ме е еня какво говорят, господин Феншоу — започна той с леден тон. — Летците на Англия са нейният щит от въздуха, както Флотът е такъв от морето, и когато постигнете половината на това, което постигат те, тогава ги критикувайте. Ще поемете смените на господин Карвър и ще вършите и неговата работа. Ромът ви е спрян за неопределено време. Съобщете на старшината. Свободен сте.

Ала въпреки думите си той започна да обикаля нервно из каютата си, след като Феншоу излезе. Строгото мъмрене бе напълно оправдано и необходимо — бе изключително недостойно от страна на младежа да говори така и да намеква, че трябва да го извинят заради потеклото му. Щом обаче се сети за погледа на Карвър и неговата саможертва, съвестта му го жегна. Облекчението не го напускаше и с всяка следваща секунда той се чувстваше все по-виновен, че осъжда момчето на съдба, която той самият бе искал да избегне.

Опита се да се успокои с това, че драконът можеше да откаже юздата на младия и неопитен Карвър. Тогава нямаше как да го обвинят, можеха да го оставят без никакви угризения и да си вземат наградата. Дори и само за разплод, драконът би помогнал много, а отнемането му от французите само по себе си бе победа. Колкото до Лорънс, той щеше да е повече от доволен от такъв развой, макар че дългът го задължаваше да направи всичко възможно това да не се случи.

 

 

Следващата седмица мина неспокойно. Човек не можеше да не долови напрежението у Карвър, особено с напредването на дните, когато опитите на оръжейника да измайстори юзда започнаха да придобиват ясна форма, или пък да не забележи недоволството на другарите му от най-долната палуба, сред които той беше доста популярен и проблемът му с височините не беше голяма тайна.

Единствено господин Полит запази доброто си настроение, навярно защото не бе особено добре информиран за емоционалното състояние на екипажа, но за сметка на това пък живо се интересуваше от процеса по обяздването. Той прекара дълго време в изучаване на яйцето и стигна дотам, че ядеше и спеше до сандъчето в оръжейното помещение, за голямо неудоволствие на спящите там офицери, хъркането му бе покъртително, а койките им — и бездруго претъпкани. Полит оставаше в пълно неведение за безмълвното им неодобрение и бдението му продължи чак до сутринта, в която с обидна липса на съчувствие към тях той щастливо обяви, че първите пукнатини вече са се появили.

Лорънс веднага нареди да извадят яйцето и да го изнесат на палубата. Бяха му направили специална възглавница от стари платна, натъпкани със слама. Поставиха я на два завързани един за друг сандъка, а отгоре й внимателно положиха яйцето. Господин Рабсън, оръжейникът, извади набързо скалъпената от кожени ремъци юзда, съчленени посредством десетина закопчалки, тъй като не знаеше достатъчно за драконовите пропорции, та да я направи по мярка. Той стоеше настрана и чакаше с юздата в ръка, а Карвър се приближи до яйцето. Лорънс нареди на моряците да разчистят пространството, за да има повече място. Повечето избраха да се покачат на такелажа или на покрива на каютата откъм кърмата, та да наблюдават по-добре интригуващото зрелище.

Денят бе ослепително ярък и може би топлината и светлината действаха окуражаващо на отдавна мътещото се вътре създание — яйцето започна да се разпуква по-активно почти веднага, след като го изнесоха навън. Капитанът долавяше развълнуваното шаване и шушукане на моряците над главата му, ала предпочете да го игнорира, както направи и с рязкото поемане на дъх, щом се появиха първите признаци на движение отвътре. Не след дълго от една цепнатина се подаде заостреният връх на крило, от друга — драскащи нокти.

Краят настъпи внезапно — черупката се разцепи на две почти по средата и половинките отлетяха в две различни посоки, сякаш бяха захвърлени нетърпеливо настрани. В следващия миг присъстващите зърнаха дракончето, което се отръскваше енергично върху възглавницата. Все още бе покрито със слуз от вътрешността на яйцето и лъщеше на слънцето. Тялото му бе лъскавочерно от носа до опашката. Когато мъникът изпъна крилата си, приличащи на дамско ветрило и нашарени от долната страна с овални петна в сиво и сияйно тъмносиньо, сред екипажа се разнесе въздишка на удивление.

Самият Лорънс бе впечатлен, никога досега не бе виждал новоизлюпено, въпреки няколкото му участия във флотски акции, когато бе съзирал пораснали дракони, изпратени като подкрепление от Корпуса. Не разполагаше с познанията, необходими да идентифицира породата, но със сигурност беше изключително рядка — не помнеше да е виждал някога черен дракон нито от английска, нито от вражеска страна, а и създанието изглеждаше доста едро за новоизлюпено. Това само правеше нещата още по-неотложни.

— Господин Карвър, когато сте готов — каза той.

Карвър, силно пребледнял, пристъпи към съществото с протегната ръка, която видимо трепереше.

— Добър дракон — изрече младежът. Думите му прозвучаха по-скоро като въпрос. — Послушен дракон.

Дракончето не му обърна никакво внимание. Бе погълнато изцяло от задачата да се разглежда и почиства от парченцата черупка, полепнали по кожата му. Въпреки че имаше размерите на голямо куче, петте нокътя на всяка лапа бяха дълги почти три сантиметра и бяха доста впечатляващи. Карвър ги изгледа притеснено и се спря на една ръка разстояние. Там и остана да чака, без да продума. Драконът продължи да не му обръща внимание и не след дълго младежът хвърли несигурен, умолителен поглед през рамо към мястото, където стояха Лорънс и господин Полит.

— Може би ако отново го заговори… — със съмнение предложи господин Полит.

— Моля, опитайте отново, господин Карвър — нареди Лорънс.

Момъкът кимна, ала докато се обръщаше, дракончето го изпревари и се спусна от възглавницата си на палубата, скачайки покрай него. Карвър се извъртя с все още изпъната ръка и почти комичен вид на изненада, а другите офицери, които се бяха доближили твърде много, се отдръпнаха притеснени назад.

— Стойте по местата си! — скастри ги Лорънс. — Господин Райли, обезопасете трюма. — Райли кимна и зае позиция пред входа, за да попречи на дракончето да влезе.

Вместо това обаче то се зае да броди из палубата. Изстрелваше тънкия си раздвоен език, докосвайки всичко около себе си, и се оглеждаше наоколо с очи, изпълнени с интелект и любопитство. Същевременно продължаваше да игнорира Карвър въпреки неколкократните опити на младежа да му привлече вниманието, като пренебрегваше и останалите офицери. Въпреки че от време на време заставаше на задните си крака, за да се вгледа по-отблизо в нечие лице, направи същото и за да разгледа макарата и висящия пясъчен часовник, който любопитно побутна.

Лорънс почувства как сърцето му се свива — никой не би могъл да го обвини, че дракончето не е показало предпочитание към някой необучен морски офицер, но ако този наистина рядък екземпляр, заловен още в черупката, бе оставен да подивее, това със сигурност би било тежко. Бяха разчитали само на общи познания, за да свършат работата си, както и на откъси от книгите на Полит и смътните спомени на лекаря за някакво излюпване, на което някога присъствал. Сега Лорънс се опасяваше, че са пропуснали някоя жизненоважна стъпка.

Във всеки случай му се стори странно това, че дракончето би трябвало да може да говори веднага след излюпването си. Не бяха открили нищо в текстовете, което да описва някакво специално подканяне или номер, за да накарат създанието да продума. Но ако бяха пропуснали нещо, вината щеше да бъде само негова и той самият нямаше да спре да се обвинява.

Офицерите и моряците усещаха как моментът отминава и започнаха да си шептят угрижено. Скоро трябваше да се откажат и да помислят как да затворят звяра, за да предотвратят отлитането му, след като го нахранят за първи път. Все още обикаляйки, дракончето мина до него. Приклекна на задните си крака и го изгледа въпросително, а Лорънс отвърна на погледа му, без да скрива тъгата и разочарованието си.

То примигна срещу него и капитанът забеляза, че очите му бяха тъмносини и с вертикални зеници. Тогава дракончето продума:

— Защо се мръщиш?

На кораба внезапно се възцари тишина и Лорънс едва се удържа да не зяпне срещу създанието. Карвър, който сигурно вече се мислеше за спасен, стоеше зад него с увиснала челюст. Изпълнените му с отчаяние очи се срещнаха с тези на капитана, но в крайна сметка младежът събра кураж и направи крачка напред, готов да заговори дракона още веднъж.

Лорънс погледна първо към новоизлюпеното създание, а после и към бледото, уплашено момче, след което си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Извини ме, нямах подобно намерение. Името ми е Уил Лорънс. А твоето?

Никаква дисциплинираност не бе в състояние да предотврати шокирания шепот, който се понесе над палубата. Ала дракончето май не го забеляза и сякаш объркано запремята въпроса в съзнанието си. Накрая изсумтя с израз на недоволство:

— Нямам си име.

Лорънс бе прегледал книгите на Полит достатъчно подробно, за да знае как да отговори.

— А може ли аз да ти дам? — попита официално.

То — или по-скоро той, защото гласът му определено беше мъжки — го огледа още веднъж, поспря се да почеше едно на пръв поглед безупречно място на гърба си и накрая, с неубедително безразличие, му отвърна:

— Ако искаш.

Изведнъж Лорънс се оказа без никакви идеи. Въобще не бе мислил сериозно върху въпроса с обяздването, освен да се постарае то да се случи, и нямаше никаква представа какво би било подходящото име за дракон. След един кошмарен миг на паника умът му някак асоциира дракона с кораб и той изтърси: „Темерер“, мислейки за величествения линеен кораб, пуснат на вода няколко години преди това: движенията на дракончето имаха същия елегантен и плавен маниер.

Наруга се мислено, задето не бе измислил нищо предварително, но вече бе изрекъл името, а и според него то бе напълно достойно — в края на краищата бе човек на флота… Тук се спря в мислите си и се загледа в дракончето с нарастващ ужас. Разбира се, вече не беше човек на флота, не и с този дракон срещу него, и в мига, в който създанието прие юздата от ръцете му, с моряка Лорънс бе свършено.

Мъникът, очевидно неспособен да долови нищо от мислите му, попита:

— Темерер? Да. Името ми е Темерер. — Той кимна странно, при което главата му се олюля на края на дългата му шия, и каза по-настоятелно: — Гладен съм.

 

 

Новоизлюпен дракон излита веднага след като се нахрани, ако не бъде възпрян. Само ако бъде убедено да позволи да го задържат, създанието би било полезно в битка и би могло да бъде контролирано. Рабсън стоеше встрани с юздата, със зяпнала уста, и не смееше да се приближи. В крайна сметка Лорънс трябваше да го подкани с жест. Дланите му се потяха и усещаше метала и кожата си хлъзгави, когато мъжът положи юздата в ръцете му. Тогава я стисна здраво и каза, като в последния момент се сети да използва новото име:

— Темерер, би ли бил така добър да ми позволиш да ти поставя това? Така ще можем да те привържем за палубата и да ти донесем нещо за ядене.

Темерер разгледа юздата, която Лорънс му протягаше, а плоският му език се плъзна напред, за да я почувства.

— Добре — отвърна мъникът и застана в очакване. Избягвайки да мисли какво го чака след непосредствената задача, Лорънс коленичи и се засуети със закопчалките и ремъците. Като се пазеше от заострените криле, той ги нахлузи на гладкото, топло тяло.

Най-широкият ремък опасваше средната част на дракона, точно зад предните крака, и се закопчаваше под корема. Напречно на него бяха пришити други два, също доста плътни, които пресичаха двете страни на дракона и широкия му гръден кош, а после се стягаха до задните му крака и под опашката. По ремъците бяха накачени най-различни малки пръстенчета, за да може да се закопчават около краката и основата на врата и опашката и да крепят юздата на мястото й, а още няколко тънки ремъка се завързваха около гърба.

Сложната процедура по стъкмяването изискваше доста внимание, ала Лорънс бе благодарен за това, понеже можеше да се вглъби в начинанието. Докато работеше, забеляза, че люспите са изненадващо меки, и му хрумна, че металните ръбове може да предизвикат охлузвания.

— Господин Рабсън, бъдете така добър да ми донесете още малко платно. Ще увием тези закопчалки — подхвърли той през рамо.

Скоро всичко приключи, въпреки че юздата и увитите в плат закопчалки стояха грозно върху грациозното черно тяло и не му бяха много-много по мярка. Темерер обаче не се оплака — нито тогава, нито когато привързаха с верижка юздата му към един стълб, — и нетърпеливо проточи врат към легена с червено месо от прясно заклания козел, изваден по команда на Лорънс.

Драконът не ядеше деликатно. Той откъсваше големи парчета месо и ги поглъщаше целите, като пръскаше капчици кръв и месо по палубата. Явно вътрешностите особено му се услаждаха. Лорънс стоеше на известно разстояние от касапницата и наблюдаваше с удивление и прималял стомах първото хранене на мъничето. Съвсем скоро обаче Райли върна мислите му обратно към проблематичната ситуация със следния въпрос:

— Сър, да освободя ли офицерите?

Лорънс се обърна и изгледа лейтенанта си, след което очите му обходиха и захласнатите, стоящи като на тръни младши офицери. Никой не бе проговорил или помръднал от излюпването насам, което — той внезапно осъзна — се бе случило преди по-малко от половин час, съдейки по пясъчния часовник. Трудно можеше да го повярва, а още по-трудно — да приеме, че сега юздата е на мястото си… ала трудно или не, трябваше да погледне проблема в очите. Лорънс предполагаше, че би могъл да задържи ранга си, докато стигнат сушата, защото не съществуваха разпореждания за подобна ситуация. Но ако го направеше, в Мадейра почти със сигурност щяха да сложат някой нов капитан на мястото му и Райли никога нямаше да има шанса да се издигне. А и Лорънс никога повече нямаше да бъде способен да му направи услуга.

— Господин Райли, без съмнение ситуацията е смущаваща — рече той, докато се приготвяше. Нямаше намерение да провали кариерата на Райли със страхливо безучастие. — Ето защо считам, че за доброто на кораба трябва да го оставя незабавно във вашите ръце. Отсега нататък ще се наложи да отдавам значителна част от времето си на Темерер, а не мога да си позволя да раздвоявам вниманието си.

— О, сър! — промълви нещастно Райли, ала без да протестира. Изглежда идеята бе хрумнала и на него. Но съжалението му очевидно бе искрено — служеше с Лорънс от години и като негов подчинен се бе издигнал от прост младши курсант до лейтенант. Двамата бяха и приятели, и бойни другари.

— Да не се оплакваме, Том — по-тихо и не толкова формално му отвърна Лорънс и хвърли предупредителен поглед натам, където Темерер още се тъпчеше. Драконовият интелект беше загадка за хората, занимаващи се с изследването му. Нямаше представа каква част от думите му бе чул или разбрал драконът, но си помисли, че най-добре би било да избягва риска от обида. Повишавайки леко глас, той добави:

— Сигурен съм, че ще се справите възхитително, капитане.

Сетне си пое дълбоко дъх и сне златните си еполети. Бяха здраво закрепени, но той не бе богат, когато получи капитанския си чин, ето защо не бе забравил как да ги откача и прикачва към различни палта. Макар и да не му се струваше особено редно да предаде на Райли символа на чина му без потвърждение от Адмиралтейството, Лорънс чувстваше, че е нужно да отбележи смяната на командването по някакъв видим начин. Лявата еполета пъхна в джоба си, а дясната сложи на рамото му — дори като капитан Райли можеше да носи само една, докато не натрупа три години стаж. Светлият му луничав тен показваше ясно всяка емоция и си личеше, че въпреки обстоятелствата мъжът сияе от щастие от ненадейното повишение. Целият се изчерви — изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но не може да намери правилните думи.

— Господин Уелс — подсказа Лорънс. След като вече бе започнал, мислеше да го направи както подобава.

Третият лейтенант се сепна и малко немощно извика:

— Ура за капитан Райли!

Надигна се възглас, който първоначално бе разпокъсан, ала при третото повторение вече бе силен и ясен — Райли бе опитен и харесван от екипажа офицер и внезапното му повишение не бе променило това.

Когато викът утихна, Райли овладя смущението си и добави:

— И ура за… за Темерер, момчета. — Този път подхванаха възгласа с пълно гърло, макар че сега не бяха тъй радостни. Лорънс приключи церемонията с дружеско ръкостискане.

Дракончето вече бе свършило с храненето и се бе качило на един сандък до перилата, разперило криле на слънцето. Щом обаче чу името си, се огледа с интерес наоколо и Лорънс се приближи до него — добро извинение да остави Райли да утвърди командването си и да върне кораба към нормалното му състояние.

— Защо вдигат тоя шум? — попита Темерер и, без да изчака отговор, раздруса веригата. — Ще махнеш ли това? Ще ми се да полетя малко.

Лорънс се поколеба. Описанието на церемонията по обяздването в книгата на господин Полит не даваше други указания, освен да се обязди дракона и да се накара да проговори. Поради това си мислеше, че драконът просто ще си стои там без възражения.

— Ако нямаш нищо против, нека я оставим още малко — заувърта той. — Доста далеч сме от сушата и ако отлетиш, може да не намериш обратния път.

— О… — въздъхна Темерер, проточвайки дългата си шия през перилата. „Самоуверен“ се движеше с около осем възела^[4] при чудесния западен вятър и цепеше водата, кипнала в бяла пяна от двете му страни. — Къде сме?

— В морето — отвърна Лорънс и седна до него на сандъка. — В Атлантическия океан, може би на две седмици от брега. Мастърсън! — извика, привличайки вниманието на един от безделничещите моряци, които висяха наоколо да зяпат. — Бъди така добър да ми донесеш кофа вода и няколко парцала, ако обичаш.

Нареждането бе изпълнено и бившият капитан се зае да почисти лъскавата черна кожа от останките на обяда. С явно удоволствие Темерер позволи на Лорънс да го избърше и след това благодарно отърка глава в ръката му. Мъжът си даде сметка, че неволно се усмихва и гали топлите черни люспи, а Темерер се намести върху сандъка, положи глава в скута му и заспа.

— Сър — Райли се приближи тихо. — Ще ви оставя каютата ви. Не би било практично иначе… заради него. Да повикам ли някого да ви помогне с пренасянето до долу?

— Благодаря ти, Том, но няма нужда, достатъчно удобно ми е и тук за момента. Най-добре да не го разбутваме, освен ако не е наложително — отвърна Лорънс и едва по-късно се сети, че това не би направило нещата по-лесни за Райли — да остави бившия си капитан да седи на палубата. Въпреки това обаче не бе склонен да мести спящото драконче и добави:

— Ако би бил така любезен да кажеш на някого да ми донесе книга, може би някоя от тези на господин Полит, ще съм ти много задължен — рече, воден от мисълта, че това може както да погълне вниманието му, така и да направи тъй, че да не изглежда като надзирател.

Темерер се събуди едва когато слънцето вече се плъзгаше зад хоризонта. Лорънс клюмаше над книгата — тя описваше драконовите навици по такъв начин, че зверовете изглеждаха не по-вълнуващи от крави на паша. Темерер побутна бузата му с широкия си нос, за да го поразсъни, и обяви:

— Отново съм гладен.

Още преди излюпването Лорънс бе започнал да преоценява запасите на кораба. Сега, докато наблюдаваше как Темерер излапва остатъка от козела и две набързо пожертвани пилета направо с кокалите, сметна, че трябва да го стори наново. Само за две хранения дракончето бе погълнало храна, равна на теглото му. Създанието определено изглеждаше по-едро и се оглеждаше за още, изпълнено с копнеж.

Лорънс проведе тиха и неспокойна консултация с Райли и корабния готвач. Ако имаше нужда, можеха да привикат „Дружба“ и да използват нейните складове. Поради поредицата от бедствия, които бяха намалили значително екипажа й, хранителните й запаси бяха повече от необходимото, за да достигнат Мадейра. При все това бяха останали на осолено свинско и телешко, а „Самоуверен“ не я караше много по-добре. С тази скорост Темерер щеше да изчерпи пресните провизии до седмица и Лорънс нямаше представа дали драконът би ял сушено месо, нито пък дали солта няма да му навреди по някакъв начин.

— Дали няма да яде риба? — предложи готвачът. — Имам чудесна малка риба тон, прясно уловена тая сутрин, сър. Оставил я бях за вечерята ви. Ъъъ… така де… — Той се спря неловко, гледайки първо бившия си капитан, а после новия.

— Нека направим опит, ако мислите, че ще има успех, сър — каза Райли, гледайки бившия си командир, без да обърне внимание на объркването на готвача.

— Благодаря ви, капитане — отвърна Лорънс. — Да му я предложим. Предполагам, че ще ни каже, ако не му хареса.

Темерер изгледа със съмнение рибата, но после я гризна. Не след дълго всичките шест килограма от главата до опашката бяха изчезнали в гърлото му. Той се облиза и каза:

— Доста хрупа, но ми харесва — след което стресна и тях, и себе си, като се оригна силно.

— Е — рече Лорънс, посягайки отново към парцала, — това определено е окуражаващо. Капитане, ако наредите на неколцина от момчетата да ловят риба на смени, може би ще запазим вола още няколко дни.

Сетне свали Темерер в каютата — стълбата се оказа леко проблематична и накрая трябваше да спуснат дракона посредством скрипци, прикрепени към юздата му. Мъникът душеше писалището и стола и провираше глава през прозорците да гледа дирята, оставена от „Самоуверен“. Възглавницата от излюпването му бе поставена на двойно по-широк от обичайното хамак, провесен до този на Лорънс, и драконът с лекота скочи в него от земята.

Очите му почти незабавно се свиха до сънливи цепки. Освободен от поста си и далеч от очите на екипажа, Лорънс се отпусна на стола си и се загледа в спящия дракон, сякаш той олицетворяваше обречеността, възцарила се в душата му.

Имаше двама братя и трима племенници, които стояха между него и земите на баща му, а собствените му капитали бяха депозирани в Лондонската банка и не изискваха някакво особено управление от негова страна — поне това не представляваше трудност. Бе прескачал перилата повече от двадесет пъти в битка и можеше съвсем спокойно да стои на наблюдателницата посред буря, ето защо не се страхуваше, че ще се покаже плашлив пред дракон.

Това добре, ала останалото… Все пак беше джентълмен и син на джентълмен. Въпреки че бе започнал да плава на дванадесетгодишна възраст, имаше щастието да служи на първокласни бойни кораби през по-голямата част от службата си, все под командването на богати капитани, които се хранеха на изтънчени трапези и редовно забавляваха офицерите си. Обичаше компаниите — разговорите, танците и дружелюбните игри на вист бяха сред любимите му занимания. А когато се сети, че може никога повече да не отиде на опера, изпита неудържимото желание да изсипе пълния хамак през прозореца.

Опита се да не слуша бащиния глас в главата си, който го обвиняваше, че е глупак. Опита се да не мисли и какво би казала Едит, когато узнае. Страхуваше се дори да й пише, за да я уведоми. Въпреки че донякъде се считаше за обвързан, така и не се бе стигнало до официален годеж, най-вече поради оскъдното му състояние. Ала имаше и още една причина — дългото му отсъствие от Англия.

Достатъчно често залавяше плячка, за да елиминира първия проблем, и ако бе останал на сушата малко по-дълго през тези четири години, по всяка вероятност би повдигнал въпроса. Почти бе решил да поиска кратък отпуск до Англия в края на това си пътуване — струваше му се трудно да остане нарочно на сушата, при положение че не може да разчита да получи друг кораб след това, — ала в същото време не беше толкова добра партия, та да си въобразява как тя го чака при всички останали ухажори, крепейки се единствено на полушеговитото обещание, дадено от едно тринадесетгодишно момче на едно деветгодишно момиче.

Сега всъщност беше още по-неприемлив — нямаше ни най-малка представа как и къде би могъл да живее като летец или какъв дом би могъл да предложи на евентуалната си съпруга. Семейството й би възразило, дори и ако тя не го направи. Жена на флотски офицер можеше да посреща с равнодушие честите отсъствия на съпруга си, но поне не й се налагаше след женитбата да се откъсне от всичко и да отиде да живее в някаква отдалечена летателна база, с дракон пред вратата и тълпа грубовати мъже за компания.

Той винаги бе мечтал да си има свой собствен дом, представял си го бе в подробности през дългите самотни нощи в морето — по необходимост по-малък от този, където бе израснал, и все пак елегантен. Щеше да има съпруга до себе си, на която можеше да повери домакинството и грижата за къщата и децата. Удобно гнезденце, когато си е вкъщи, и уютен спомен, докато е на плаване.

Сега всичко в него се бунтуваше да не пожертва тази мечта. И все пак, при сегашните обстоятелства, Лорънс дори не бе сигурен, че честта би му позволила да направи предложение на Едит, което тя да се чувства длъжна да приеме. А това да ухажва някоя друга вместо нея му се струваше тотално неприемливо. Никоя разумна и достойна дама не би обвързала чувствата си с тези на летец, освен ако не беше от жените, които предпочитат да се разпореждат с кесията на някой безучастен, отсъстващ съпруг и да живеят отделно от него, дори когато е в Англия. Подобна перспектива изобщо не се нравеше на Лорънс.

Спящият дракон, който се люлееше напред-назад в хамака си и от време на време потрепваше неволно с опашка в някакъв непознат сън, представляваше много слаб заместител на домашното огнище и семейния уют. Лорънс се изправи, отиде до прозорците на кърмата и се загледа към килватера на „Самоуверен“ — зад кораба, на светлината на фенерите струеше поток от бледа, млечнобяла пяна. Бе тъй приятно и унасящо да се съзерцава прилива и отлива на водата…

Стюардът му Джайлс му донесе вечерята, тракайки шумно с чинията и приборите в опитите си да се държи на разстояние от койката на дракона. Ръцете му трепереха, докато сервираше. Лорънс го освободи, след като всичко бе поднесено, и въздъхна, когато мъжът си тръгна. Мислеше, че може да покани Джайлс да дойде с него, тъй като предполагаше, че дори летците имат прислуга, ала нямаше никакъв смисъл, ако човекът се плашеше така от създанията. А би било хубаво да има познато лице до себе си.

Щом остана сам, изгълта набързо простата си вечеря, която се състоеше само от осолено телешко, полято с малко вино, защото рибата бе заминала в корема на Темерер. Лорънс обаче и бездруго нямаше апетит. Реши да напише няколко писма, но нямаше смисъл — умът му все се залутваше из мрачни пътеки и се концентрираше с усилие върху всеки ред. Накрая се отказа, показа се за малко навън, за да каже на Джайлс, че няма да яде повече тази вечер, и се качи в собствената си койка. Темерер се размърда и се сгуши по-удобно в постелята си. След кратка борба с обзелата го егоистична неприязън Лорънс се протегна и го зави по-добре срещу нощния хлад, а сетне заспа на фона на дълбокото дишане на дракона, което му напомняше за издуващи се мехове.