Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (3)

Трета глава

Пристигнаха във Функал ден по-рано от предвидените от Лорънс три седмици — бурният вятър се бе оказал попътен. От мига, в който островът се показа на хоризонта, Темерер се изправи на кърмата, за да наблюдава. Видът му предизвика нещо като малка сензация на сушата — не бе обичайно да видиш дракон да акостира в пристанище, възседнал малка фрегата. Докато пускаха котва, на кея се струпаха неколцина зяпачи, ала дори любопитството им не успя да ги накара да се приближат твърде близо до кораба.

Флагманът на адмирал Крофт също бе там — „Самоуверен“ се водеше под негово командване и Райли и Лорънс се бяха съгласили да рапортуват заедно, за да го запознаят с необикновената ситуация. Сигналът „Капитанът да се яви на борда“ се появи на „Достоен“ почти веднага след като спряха в пристанището и Лорънс остана само миг по-дълго, за да поговори с Темерер.

— Помни, че трябва да останеш на палубата, докато се върна — рече му притеснено, защото Темерер винаги изпълняваше заръките му, но и много лесно се разсейваше от всичко интересно, ето защо Лорънс нямаше голямо доверие на задръжките му, особено когато бе обграден от толкова много нови неща за изследване. — Обещавам ти, че ще прелетим над целия остров, когато се върна. Ще разглеждаш, колкото ти душа иска, а междувременно господин Уелс ще ти донесе вкусно прясно телешко и малко агнешко, което не си опитвал досега.

Темерер въздъхна леко, но кимна.

— Добре, но побързай — помоли той… — Ще ми се да отида до онези планини. Иначе мога просто да изям онези — добави, загледан в конския впряг наблизо. Жребците тъпчеха нервно земята, сякаш бяха чули и разбрали думите му.

— О, не, Темерер, не можеш да ядеш всичко, което видиш на улицата — предупреди го обезпокоеният Лорънс. — Уелс ей сега ще ти донесе нещичко. — Обърна се и привлече погледа на третия лейтенант, давайки му знак за извънредната ситуация. Едва тогава, хвърляйки колеблив поглед към дракона, слезе по подвижното мостче и се присъедини към Рай ли.

Адмирал Крофт ги чакаше, изпълнен с нетърпение — очевидно бе дочул нещо от цялата суетня. Бе висок мъж и изглеждаше впечатляващо, за което допринасяше белега на лицето му и изкуствената лява ръка с железни пръсти, които работеха посредством пружини и кукички. Бе изгубил крайника малко преди повишението си, а след това бе качил много килограми. Когато влязоха в каютата му, той не стана, а само се понамръщи и им махна да седнат.

— И така, Лорънс, обяснявай. Предполагам, ще ме просветиш за онзи див звяр, който държите при вас?

— Сър, това е Темерер. Той не е див — отвърна Лорънс. — Превзехме един френски кораб — „Дружба“, преди малко повече от три седмици. Намерихме яйцето в трюма. Хирургът ни има някакви познания за драконите — предупреди ни, че ще се излюпи скоро, та успяхме да организираме… с две думи, обяздих го.

Крофт рязко се изправи и се втренчи в Лорънс, а после в Райли, и едва тогава забеляза промяната в униформата им.

— Какво, ти ли? Значи ти… Боже милостиви, защо не нареди на някой от младшите да го стори? Това ли е разбирането ти за дълг? Браво, Лорънс — морски офицер да напусне Флота в полза на Корпуса!

— Сър, с офицерите ми теглихме жребий — отвърна бившият капитан, като потисна разгарящото се негодувание. Нямаше желание да го хвалят за саможертвата му, но бе малко прекалено да го мъмрят за нея. — Надявам се, че никой не би поставил под въпрос предаността ми към службата. Чувствах, че е честно спрямо момчетата да споделя риска, а в случая, макар и да не изтеглиха името ми, последствията нямаше как да се избегнат. Той ме хареса и не можехме да рискуваме да откаже юздата от нечия друга ръка.

— О, дяволите го взели! — тросна се Крофт и се тръшна ядосан на стола си, почуквайки нервно с пръстите на дясната си ръка по дланта на лявата. Минутите се влачеха, а през това време Лорънс се разкъсваше между това да си представя хилядите беди, които Темерер можеше да причини в негово отсъствие, и да се притеснява как щеше да постъпи Крофт със „Самоуверен“ и Райли.

Най-сетне адмиралът се сепна, сякаш се събуди от сън, и махна със здравата си ръка.

— Е, трябва да има някаква награда. Едва ли дават по-малко за обязден звяр, отколкото за див — отбеляза той. — Френската фрегата е военен кораб, предполагам, а не търговски? Е, изглежда в достатъчно добро състояние, сигурен съм, че ще я присъединим към флота — добави той с явно подобрено настроение и Лорънс осъзна с облекчение, примесено с раздразнение, че просто е изчислявал наум адмиралския си дял от плячката.

— Наистина, сър, много стегнат кораб, с тридесет и шест оръдия — обясни учтиво Лорънс. На езика му бяха и някои други неща, обаче ги запази за себе си. Нямаше да му се наложи да се отчита повече пред този човек, но бъдещето на Райли още висеше на косъм.

— Хм. Направил си каквото трябва, Лорънс, сигурен съм. Макар и да е много жалко, че те губим, предполагам, ще ти хареса да си летец — тонът на Крофт недвусмислено показваше, че не предполага нищо подобно. — Локално подразделение на Корпуса обаче нямаме. Дори пощата идва само веднъж седмично. Най-вероятно ще трябва да закараш дракона до Гибралтар.

— Да, сър, макар че пътуването ще трябва да почака, докато не порасне още. Може да стои във въздуха около час, но не ми се ще да рискувам с дълъг прелет — заяви Лорънс. — А и междувременно трябва да се храни. Оправихме се дотук с риболов, но сам знаете, че не може да ловува на сушата.

— Е, Лорънс, това не е задължение на флота, нали така? — отбеляза Крофт, ала преди бившият флотски офицер да се слиса от дребнавата му забележка, изглежда сам осъзна колко зле е прозвучал. — Ще говоря обаче с губернатора. Сигурен съм, че ще уредим нещо. Сега трябва да помислим малко за „Самоуверен“, както и за „Дружба“, разбира се.

— Бих искал да отбележа, че командването на „Самоуверен“ от обяздването насам принадлежи на господин Райли и той се справя изключително добре със задачата, като успя безопасно да го докара до пристанището през двудневна буря — изтъкна Лорънс. — Също така се би много храбро в сражението, което ни спечели плячката.

— О, без съмнение, без съмнение — отвърна Крофт, отново въртейки пръст. — Кого сте сложили на „Дружба“?

— Първия ми лейтенант, Гибс.

— Да, разбира се — каза Крофт. — Е, Лорънс, трябва да знаеш, че е малко прекалено от твоя страна да се надяваш да направиш и първия, и втория си лейтенант капитани по този начин. Качествените фрегати не са много.

Бившият флотски офицер едва успя да запази самообладание. Онзи явно търсеше извинение да вземе сочната мръвка и да я подхвърли на някой от любимците си.

— Сър — започна той с леден тон, — не ви разбирам напълно. Надявам се, не предполагате, че съм обяздил дракона, за да освободя нарочно мястото си. Уверявам ви, че единственият ми мотив бе да осигуря на Англия изключително ценен дракон и се надявам, че Техни Височества ще го видят в същата светлина.

Не можеше да си позволи да натъртва повече на собствената си саможертва, а и това бе доста повече, отколкото би предпочел да използва, ако залогът не беше благополучието на Райли. Но имаше резултат. Крофт изглеждаше поразен от напомнянето и споменаването на Адмиралтейството. Той смънка нещо и ги освободи, без да каже нищо окончателно относно отнемане на командването от Райли.

— Сър, дълбоко съм ви задължен — каза спътникът му, докато вървяха заедно към кораба. — Само се надявам да не сте си докарали неприятности с тази настоятелност. Той сигурно има много широко влияние.

В този момент обаче в душата на Лорънс имаше място само за едно чувство — облекчение. Бяха стигнали до кея и се виждаше, че Темерер още стои на палубата, макар че сега тя приличаше повече на кланица, а муцуната на дракона бе повече червена, отколкото черна. Тълпата я нямаше.

— Ако има нещо хубаво в цялата работа, Том, то е, че вече не е нужно да се съобразявам с нечие влияние. Не мисля, че това има голямо значение за летец — отвърна той. — Не се тревожи за мен. Би ли имал нещо против да ускорим крачка? Мисля, че е свършил с яденето.

 

 

Летенето направи доста повече от това да го успокои — бе невъзможно да се ядосва, когато имаше под себе си целия остров Мадейра, вятърът плющеше в косата му, а Темерер оживено му сочеше разни нови интересни неща — животни, къщи, каруци, дървета, камънаци и въобще всичко, което му хванеше окото. Напоследък се бе приучил да лети с глава, леко обърната настрани, за да може да разговаря с Лорънс, докато се носят из въздуха. Двамата се съгласиха да кацнат на един пуст път, който се виеше по края на дълбока долина. Облаци се трупаха на плътни слоеве и се търкаляха надолу по раззеленилите се южни склонове, като се притискаха странно о земята. Темерер седна и се загледа в тях, запленен от движенията им.

Лорънс слезе — още свикваше с ездата и с удоволствие протегна крака след прекарания във въздуха час. Поразходи се, наслаждавайки се на гледката, и реши следващата сутрин да вземе нещо за хапване и пиене. Един сандвич и чаша вино биха му дошли идеално.

— Пак ми се яде от онези агнета — каза Темерер в синхрон със собствените му мисли. — Много бяха вкусни. Може ли да хапна онези там? Изглеждат ми още по-големи.

Едно голямо стадо овце кротко пасеше в далечния край на долината, белеейки се насред ширналата се зеленина.

— Не, Темерер. Онова там са овце, овче месо. Не са толкова вкусни, а и мисля, че са нечия собственост, тъй че не може просто да грабим от тях. Но ще видя дали мога да измоля овчаря да ти задели една за утре, ако искаш да се върнем тук.

— Странно, че океанът е пълен с неща, които можем да ядем, когато си пожелаем, а на сушата всичко е запазено — въздъхна разочаровано драконът. — Не ми се струва правилно. Те самите не ядат овцете, а пък аз съм гладен точно сега…

— Ако продължаваме така, като нищо ще ме арестуват, задето те възпитавам в бунтовно мислене — каза му Лорънс развеселен. — Звучиш като някой революционер. Помисли сам — навярно онзи приятел там е същият, когото ще помолим да ни даде тлъсто агне за вечерята ти. Едва ли ще се съгласи, ако му крадем овцете.

— Ще ми се някое тлъсто агне още сега — измърмори Темерер, но не тръгна към овцете, а вместо това се обърна отново към облаците. — Може ли да доближим онези облаци? Искам да видя защо се движат така.

Мъжът погледна към забуления хълм със съмнение, ала се почувства гузно да откаже на дракона без причина, причините и бездруго бяха твърде много.

— Да опитаме, ако желаеш — предложи, — ала ми изглежда малко рисковано. Има опасност да се ударим в скалите.

— О, аз ще се приземя под тях и после ще вървим — отвърна Темерер и се наведе ниско, доближавайки шия до земята, за да може Лорънс да се покачи. — Във всеки случай така ще е по-интересно.

Бе малко странно да вървиш заедно с дракон и доста странно постоянно да го задминаваш. Десет стъпки на Лорънс се равняваха на една на Темерер, но той пристъпваше съвсем бавно, улисан да се оглежда наоколо и да сравнява плътността на облаците. Накрая мъжът взе голяма преднина и се просна на земята да чака. Дори под гъстата мъгла се чувстваше удобно благодарение на плътните си дрехи и мушаменото наметало, което се бе научил да носи, докато лети.

Темерер продължи да пълзи бавно нагоре по хълма, като от време на време прекъсваше изучаването на облаците, за да погледа някое цвете или камъче. За изненада на Лорънс веднъж се спря, изрови една малка скала от земята и, очевидно развълнуван, му я донесе, побутвайки я с нокът, тъй като бе твърде малка, за да я хване.

Лорънс заобръща голямата колкото юмрук находка в ръката си. Определено бе чудата — пирит, преплетен с кварцови кристали и скала.

— Как го забеляза? — поинтересува се той, докато го почистваше от пръст.

— Една част от него стърчеше от земята и блестеше — обясни Темерер. — Злато ли е? Харесва ми как изглежда.

— Не, само пирит, но е много хубаво, нали? Май си като онези животни колекционери — Лорънс го изгледа весело. Много дракони притежаваха вродена привързаност към бижута и редки метали. — Страхувам се, че не съм достатъчно богат другар за теб. Не бих могъл да ти предложа купчина злато, на която да спиш.

— Предпочитам тебе пред купчина злато, дори да е много удобна за спане — отвърна Темерер. — На палубата си ми е добре.

Изрече това съвсем нормално, без никакво намерение да прави комплимент, и веднага се обърна отново да разглежда облаците. Лорънс остана втренчен в него, изумен и изключително поласкан. Трудно му беше да си представи подобно усещане — единственото сравнение със стария му живот, което можа да измисли, бе „Самоуверен“ да проговори и да каже, че му харесва да го има за капитан. Думите на крилатото създание бяха за него и похвала, и знак за привързаност, и го трогнаха до такава степен, че го изпълниха с нова решимост да се докаже достоен за тях.

 

 

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, сър — каза старецът, като се чешеше зад ухото, докато изправяше гръб иззад тежкия том пред себе си. — Имам дузина книги за драконовите породи и не мога да го намеря в нито една. Може би окраската му ще се промени, когато порасне?

Лорънс се намръщи. Това бе третият естественик за седмицата, с когото се консултираше, откакто бяха акостирали в Мадейра, и досега никой не бе успял да определи породата на Темерер.

— Въпреки това — продължи продавачът на книги, — мога да ви дам някаква надежда. Сър Едуард Хауи от Кралското Дружество е на острова, за да замери морското ниво. Намина през магазина ми миналата седмица. Мисля, че е отседнал в „Порто Мониз“, в североизточния край на острова, и съм сигурен, че ще успее да идентифицира дракона ви. Написал е няколко монографии за редките породи от двете Америки и Ориента.

— Много се радвам да го чуя. Задължен съм ви — обнадежди се Лорънс от новините. Името му бе познато, а самия човек бе срещал веднъж-дваж в Лондон, тъй че дори не бе необходимо да моли за официално запознанство.

Излезе на улицата в добро настроение, с чудесна карта на острова под мишница и книга по минералогия за Темерер. Времето бе особено добро, а драконът се излежаваше в полето, заделено за него на разстояние от града, и се припичаше след обилна гощавка.

Губернаторът се бе оказал по-гостоприемен от адмирал Крофт, навярно поради страховете на населението от присъствието на гладен дракон в пристанището, и обществената хазна бе предоставена за закупуване на редовен запас от овце и добитък. Темерер нямаше нищо против промяната в хранителния си режим и продължаваше да расте. Вече не би се побрал на кърмата на „Самоуверен“ и изглеждаше доста вероятно да задмине кораба по дължина. Лорънс бе намерил на приемлива цена една къщурка до полето, с която собственикът на драго сърце се бе разделил поради внезапното си желание да е колкото се може по-далеч. Двамата прекарваха времето си доста добре.

Когато имаше време да мисли за това, Лорънс съжаляваше за окончателното му отстраняване от живота на кораба, но упражненията на Темерер му отваряха много работа, а и винаги можеше да отскочи до града, за да вечеря. Често срещаше Райли и някои от офицерите си, а имаше и други познати от флота в града, тъй че рядко прекарваше вечерите си сам. Нощите също бяха приятни, макар и да му се налагаше да се връща рано до колибката поради отдалечеността й. Бе намерил един местен слуга на име Фернао, който, при все че бе лишен от всякакъв хумор и желание за общуване, не се смущаваше от дракона и можеше да приготвя приемлива закуска и обяд.

Темерер обикновено проспиваше горещите часове на деня, докато ездачът му отсъстваше, и се будеше след залез-слънце. След вечеря Лорънс отиваше да седне отвън и да му почете на светлината на фенера. Той самият никога не бе имал навици на четец, но удоволствието на Темерер от книгите бе направо заразително и въпреки пълната си липса на интерес по въпроса, не можеше да не си представи със задоволство колко очарован ще остане драконът от новата книга, където в големи подробности се описваха различни скъпоценни камъни и методите за добиването им. Не такъв живот бе очаквал да води, но поне досега промяната на статута му не го беше поставила в материални затруднения, а Темерер все повече и повече се превръщаше в необикновено добър компаньон.

Лорънс спря в едно кафене и набързо написа на сър Едуард бележка с указания за посоката, като обясни ситуацията и помоли за разрешение да му се обади. Адресира бележката до „Порто Мониз“ и я изпрати с момчето за поръчки на заведението, като добави половин крона, за да го накара да побърза. Разбира се, би могъл да прелети през острова много по-бързо, но не считаше за редно да се спусне изневиделица връз него, придружен от дракона си. Можеше да почака. Имаше още поне седмица на разположение, преди от Гибралтар да пристигне отговор с инструкции как да се яви на новата си служба.

Разносвачът на пощата обаче се чакаше утре и тази мисъл му припомни един несвършен дълг — още не бе писал на баща си. Не можеше да остави родителите си да научат за промяната в положението му от втора ръка или пък от съобщението в „Газет“, което несъмнено щеше да бъде публикувано. Ето защо, макар и с неохота, си поръча още една чаша кафе и се зае да напише необходимото писмо.

Бе трудно да реши какво да каже. Лорд Алъндейл никога не се бе проявявал като особено любящ родител и бе болезнено педантичен в маниерите си. За него войската и флотът бяха едва-едва приемливи алтернативи за безимотния му по-малък син в сравнение с Църквата. Що се отнася до Корпуса, той го смяташе за не по-престижен от дребната търговия и със сигурност нямаше да демонстрира нито симпатия, нито одобрение. Баща му със сигурност би му рекъл, че дългът към името му е повелявал да стои далеч от дракона и да избие от главата си всички криворазбрани представи за достойна служба.

От реакцията на майка си се страхуваше повече — тя хранеше голяма привързаност към него и новините щяха да я разстроят и притеснят. А и тя поддържаше дружба с лейди Галман и написаното от него несъмнено щеше да достигне до ушите на Едит. Не можеше обаче да напише нещо успокоително нито на майка си, нито на Едит, без да провокира баща си. Затова се задоволи със скован, формален стил, като просто изложи фактите, без да ги украсява, избягвайки всеки намек за недоволство. Трябваше да свърши работа. Въпреки това запечата писмото с чувство на неудовлетворение, преди да го остави лично в пощенската станция.

Приключил с неприятната задача, Лорънс се върна в хотела, където бе наел стая. Бе поканил Райли, Гибс и някои други познати да му правят компания за вечеря, за да им се отплати за собственото им гостоприемство към него. Още нямаше два часа и магазините бяха отворени. Той заразглежда витрините по пътя, за да разсее мрачните мисли за вероятната реакция на семейството и приятелите си, и се спря пред малка заложна къща.

Златната верижка бе абсурдно тежка, невъзможна за носене от жена, а в същото време беше твърде крещяща за мъж — дебели квадратни брънки се редуваха с плоски овали, от които висяха перли като капки. Но само заради метала и скъпоценните камъни по нея би трябвало да е скъпа — по всяка вероятност по-скъпа, отколкото можеше да си позволи. Вече трябваше да внимава с разходите си, след като нямаше да има бъдещи възможности за печалба от военна плячка. Все пак влезе и запита за цената, която наистина се оказа твърде сериозна.

— А може би това би ви свършило работа, сър? — предложи собственикът, показвайки друга верижка. Изглеждаше почти същата, само че без овалите и с по-тънки брънки. Бе почти наполовина по-евтина от първата, което пак не беше малко, ала Лорънс я купи и след това се почувства малко глупаво.

Още същата вечер я подари на Темерер и бе изненадан от радостта, с която драконът я прие. Крилатият му приятел стискаше верижката и не я оставяше. Разглеждаше я задълбочено на светлината на свещта, докато Лорънс му четеше, и я обръщаше ту на една страна, ту на друга, за да се любува на светлината, отразена от златото и перлите. Когато най-сетне заспа, тя остана оплетена в ноктите му, а на следващата сутрин му се наложи да я прикрепи здраво за юздата, за да се съгласи Темерер да лети.

Заради тази реакция при завръщането им от сутрешния полет бе още по-доволен да установи, че го чака ентусиазирана покана от сър Едуард. Когато се приземиха, Фернао излезе на полето да му донесе бележката и Лорънс я прочете на Темерер — господинът ще ги приеме, когато им е удобно, може да го намерят на брега до къпалните.

— Не съм уморен — каза Темерер, също толкова любопитен да разбере породата си, както и Лорънс. — Може да отидем веднага, ако искаш.

Издръжливостта му наистина се увеличаваше с всеки изминал ден. Мъжът реши, че без проблеми биха могли да спрат за почивка, ако има нужда, и се покачи обратно, без дори да намести облеклото си. Драконът положи необикновени усилия и островът се носеше под тях със стремителна бързина. Лорънс се притискаше в шията му и примижаваше срещу вятъра.

По-малко от час, след като бяха излетели, се спуснаха в спирала към брега, а около тях се разбягаха къпещи се хора и крайбрежни търговци. Известно време Лорънс ги гледа с раздразнение, а после се намръщи — ако бяха толкова глупави да си представят и за миг, че правилно обязден дракон би ги наранил, вината за това едва ли беше негова, — и потупа Темерер по врата, разкопча се и се плъзна долу.

— Ще отида да намеря сър Едуард. Стой тук.

— Добре — отвърна разсеяно Темерер, който вече се взираше с интерес в дълбоките скални вирове по брега, оградени със странни скални образувания и пълни с кристалночиста вода.

Лорънс бързо намери сър Едуард — само на четиристотин метра по-нататък. Той беше единственият човек, който не тичаше като обезумял при вида на дракона. Стиснаха си ръцете и размениха задължителните учтивости, но и двамата бяха твърде нетърпеливи да се занимаят със същинския проблем. Веднага щом Лорънс се осмели да му предложи да отидат при Темерер, сър Едуард се съгласи.

— Изключително необичайно и очарователно име — отбеляза ученият, докато вървяха, и сърцето на Лорънс несъзнателно се сви. — Най-често им дават римски, екстравагантни имена. Но пък и мнозина започват да яздят много по-млади от вас и имат склонността да си придават важност. Има нещо доста абсурдно в двутонен Уинчестър на име Императорий. Но, Лорънс, как така сте го научили да плува?

Изненадан, бившият капитан обърна глава и зяпна. В негово отсъствие Темерер бе влязъл във водата и сега плуваше насам-натам.

— О, Боже, не съм! Не съм виждал да го прави досега! — възкликна той. — Как така не потъва? Темерер! Излез, моля те, от водата! — провикна се разтревожено.

Създанието доплува до тях и се измъкна на брега, а през цялото време сър Едуард го наблюдаваше с интерес.

— Изключително! Вътрешните въздушни торбички, които им позволяват да летят, по всяка вероятност им позволяват да се задържат на повърхността на водата, а понеже се е излюпил сред океана, навярно няма естествен страх от нея.

Тези въздушни торбички бяха нова информация за Лорънс, ала драконът тъкмо се бе присъединил към тях, затова остави по-нататъшните въпроси, които веднага изскочиха в ума му.

— Здравейте! — поздрави Темерер и се взря надолу със същия интерес, с който бе наблюдаван. — Много се радвам да се запознаем. Можете ли да ми кажете от коя порода съм?

Сър Едуард не се озадачи от директния подход и се поклони в отговор.

— Да, надявам се да съм способен да ви дам някаква информация. Би ли бил така добър да се отдалечиш малко на брега, например до онова дърво ей там, и да разпериш криле, та да мога по-добре да видя структурата ти?

Темерер се подчини без възражения, а ученият наблюдаваше внимателно движенията му.

— Хм, много странно… Доста необичайно си държи опашката… Казваш, Лорънс, че яйцето било намерено в Бразилия?

— За съжаление не мога да го заявя със сигурност — отвърна бившият морски офицер, разглеждайки опашката на Темерер. Не можеше да забележи нищо необикновено, но и нямаше реална база за сравнение. Създанието държеше опашката си над земята и тя плавно се люшкаше във въздуха, докато то вървеше. — Намерихме го на френски кораб, който плячкосахме — за последно бе напуснал бразилско пристанище, ако се съди по маркировката на водните им запаси, ала повече от това не мога да кажа. Корабните дневниците бяха хвърлени зад борда, когато го превзехме, а капитанът, естествено, отказа да ни даде каквато и да е информация за яйцето. Допускам, че не е дошло от твърде далеч, съдейки по дължината на пътуването…

— О, това никак не е сигурно! — възрази сър Едуард. — Някои подвидове зреят в черупката си повече от десетилетие, а средният период е около двадесет месеца. Боже милостиви!

Темерер тъкмо бе разперил криле и от тях още се стичаше вода.

— Да? — попита Лорънс с надежда.

— Боже мой, Лорънс, тези криле! — извика ученият и буквално затърча по брега към Темерер. Събеседникът му примигна веднъж и го последва, настигайки го чак при дракона. Сър Едуард внимателно галеше един от шестте шипа, разделящи крилете на създанието, като го наблюдаваше с алчна страст. Драконът стоеше неподвижен, ала бе проточил врат, за да гледа и като че нямаше проблеми с това да опипват крилото му.

— Значи го разпознавате? — попита плахо бившият морски офицер. Ученият изглеждаше не на себе си.

— Да го разпознавам? Уверявам те, че не… не и в смисъл на това да съм виждал някой от неговия вид. Сигурно в момента в Европа няма и трима души, които да са го виждали, а въз основа само на този пръв поглед вече имам достатъчно материал за обръщение към Кралското Дружество — отвърна сър Едуард. — Но крилете са неоспорими, както и броя на ноктите — той е Китайски Империал, макар че не мога да ти кажа от коя кръвна линия. О, Лорънс, каква находка!

Бившият капитан погледна крилете с леко недоумение — не му бе хрумнало досега, че ветрилообразното разделение е необичайно, нито пък бе обърнал по-специално внимание на петте нокътя на всеки крак.

— Империал? — усмихна се несигурно. За миг се почуди дали сър Едуард не се шегува. Китайците развъждаха дракони хиляди години преди римляните да опитомят европейските диви породи — пазеха тайните си с яростна ревност и рядко позволяваха дори на пораснали екземпляри от по-маловажните им породи да напускат страната. Абсурдна бе мисълта, че французите са клатушкали яйце от имперската порода през Атлантика на фрегата с тридесет и шест оръдия!

— Това добра порода ли е? — попита Темерер. — Ще имам ли огнен дъх?

— О, скъпо създание, най-добрата от всички възможни породи. Единствено Селестиалите са по-редки и ценни, а ако ти беше такъв, китайците навярно щяха да ни обявят война, само заради факта че ние сме ти сложили юзда, така че трябва да се радваме, че не си — изстреля сър Едуард, останал почти без дъх. — Но макар и да не го изключвам напълно, смятам, че е малко вероятно да бълваш огън. Приоритетите на китайците са интелектът и грацията. Въздушното им превъзходство е толкова смазващо, че подобни огнебълващи умения не са им необходими. Сред ориенталските породи японските дракони са тези, които най-вероятно притежават някакви по-специални атакуващи способности.

— Ясно — измърмори Темерер, увесил нос.

— Темерер, стига глупости, това е най-страхотната новина, която някой въобще може да си представи! — възкликна Лорънс, най-сетне започнал да вярва. Никоя шега не би стигнала дотук. — Напълно ли сте сигурен, сър? — не можа да се въздържи да попита.

— О, да. — Сър Едуард се бе върнал към изучаването на крилете. — Вижте само деликатността на мембраната… консистентността на оцветката по цялото тяло и съответствието между цвета на очите и маркировката по крилете. Трябваше веднага да видя, че е от китайска порода — напълно невъзможно е да е див, а и никой европеец или индианец драконовъд не е способен на нещо подобно. Също така — добави, — това обяснява и плуването: китайските зверове често имат предпочитание към водата, ако си спомням правилно.

— Империал — промълви удивено Лорънс, като галеше Темерер. — Невероятно. Трябвало е да го придружава половината им флот или да изпратят опитомител при него, а не обратното.

— Може би не са знаели какво притежават — предположи ученият. — Всеизвестно е колко трудно е да определиш китайско яйце по вида му, освен че на пипане трябва да е като фин порцелан. Случайно да сте запазили част от черупката? — поинтересува се той с копнеж в гласа.

— Не и аз, но някои от моряците може да са си заделили нещичко. С радост ще попитам. Дълбоко съм ви задължен.

— О, никак. Дългът е изцяло от моя страна. Да съм видял Империал и да съм говорил с него! — Той се поклони на Темерер. — Навярно съм единственият англичанин, имал тази чест, макар че граф льо Перу пише в дневниците си, че е говорил с един в Корея, в двореца на краля им.

— Ще ми се да прочета това — рече Темерер. — Лорънс, можеш ли да ми намериш едно копие?

— Непременно ще опитам — каза Лорънс. — И, сър, много ще съм ви благодарен, ако ми препоръчате някои текстове. Ще се радвам да добия каквото и да е познание за навиците и поведението на породата.

— Страхувам се, че източниците са малко. Съвсем скоро ще станете по-голям експерт от всеки друг европеец. Но със сигурност ще ви изготвя списък, а и имам няколко текста, които с удоволствие ще ви заема, включително и дневниците на льо Перу. Ако Темерер няма нищо против да изчака тук, бихме могли да отидем до хотела ми и да ги донесем. Страхувам се, че той не би бил много на място в селцето.

— Нямам нищо против. Отивам пак да поплувам — каза драконът.

 

 

След като пи чай със сър Едуард и взе няколко книги от него, Лорънс успя да намери в селцето овчар, съгласен да вземе парите му, тъй че успя да нахрани Темерер преди обратния полет. Принуди се сам да влачи овцата до брега — животното блееше жално и се опитваше да се измъкне още преди Темерер да се появи. Накрая Лорънс се видя принуден да я носи на ръце и тя си отмъсти за последно, като се изходи отгоре му точно преди да я хвърли пред изгладнелия дракон.

Докато Темерер се угощаваше, мъжът съблече всичките си дрехи и ги изтърка във водата, доколкото можеше, а после ги остави да съхнат на една напечена от слънцето скала, докато двамата се къпят. Самият Лорънс не беше кой знае какъв плувец, но като се държеше за Темерер, можеше да рискува да навлезе в дълбокото, където драконът да може да плува. Удоволствието на Темерер от водата също бе заразително и в крайна сметка Лорънс също се предаде пред играта — пръскаше дракона и се гмуркаше под водата, като излизаше от другата му страна.

Водата бе приятно топла, а по скалата имаше много издатини, където човек можеше да си почине, някои бяха достатъчно големи и за двамата. Когато най-сетне изведе Темерер обратно на брега след няколко часа, слънцето бързо захождаше. Изпитваше виновно удоволствие, че останалите къпещи се не се бяха върнали — щеше да го хване срам да го видят как се плацика като хлапак.

Слънцето топлеше гърбовете им, докато прелитаха над острова на път за Функал, и двамата преливаха от доволство. Скъпоценните книги бяха увити в мушама и завързани за юздата.

— Довечера ще ти почета от дневниците — тъкмо казваше Лорънс, когато го прекъсна силен зов, като от сигнална тръба, някъде пред тях.

Темерер така се изненада, че спря и увисна за миг във въздуха. След това отвърна, издавайки странен трепкащ звук. Изстреля се отново напред и след малко Лорънс видя източника на зова: бледосив дракон с нашарен от бели петна корем и бели ивици по крилете, почти невидим сред облаците. Намираше се високо над главите им.

В следващия миг той пикира много бързо и се изравни с тях. Лорънс можеше да види, че е по-малък от Темерер, дори при сегашните му размери, но можеше да се рее много по-дълго само с един мах на крилете си. Ездачът му носеше сиви кожени дрехи, които съответстваха на окраската му, и тежка качулка. Той откопча няколко ремъка по нея и я свали, така че да увисне назад от главата му.

— Капитан Джеймс, на Волатил, служба по съобщенията — представи се той, гледайки Лорънс с нескрито любопитство.

Лорънс се поколеба. Очевидно от него се очакваше отговор, но не бе съвсем сигурен като какъв да се представи, защото все още не беше официално освободен от Флота, нито пък бе официално приет на служба в Корпуса.

— Капитан Лорънс от Флота на Негово величество — каза накрая, — на Темерер. Към момента съм неназначен. Към Функал ли сте се запътили?

— От Флота…? Да, натам съм, надявам се и вие също, след подобно представяне — отвърна Джеймс. Имаше удължено, приятно изглеждащо лице, но отговорът на Лорънс го бе белязал с дълбоко намръщване. — Колко е голямо дракончето и откъде го взехте?

— Три седмици и пет дни, откакто се излюпих и Лорънс ме спечели в битка — изпревари ездача си Темерер. — Ти как срещна Джеймс? — обърна се той към другия дракон.

Волатил примигна с големите си млечносини очи и възкликна ентусиазирано:

— Измътили са ме! От яйце!

— О? — отвърна несигурно Темерер и обърна глава към Лорънс. Той обаче му направи знак да мълчи.

— Сър, ако имате въпроси, най-добре да им бъде отговорено на земята — рече той малко хладно. Бе доловил заповеднически нотки в гласа на Джеймс, които не му харесаха. — Аз и Темерер сме отседнали извън града. Желаете ли да ни придружите, или да ви последваме до вашето място за приземяване?

Джеймс се взираше изненадано в Темерер и сега отговори малко по-дружелюбно:

— О, нека отидем до вашето. Веднага щом кацна официално на острова, ще ме затрупат хора, искащи да изпратят писма или колети. Няма да можем да си поговорим.

— Много добре тогава. На югоизток има поле — съобщи Лорънс. — Темерер, поеми водачеството, моля.

Сивият дракон ги следваше с лекота, макар бившият капитан да си мислеше, че Темерер тайничко се опитва да набере преднина. Породата на Волатил бе развъждана, при това успешно, с акцент върху скоростта. Английските драконовъди бяха умели в постигането на специфични резултати с ограничения си запас от породи, но явно в конкретния случай бяха пожертвали интелигентността.

Приземиха се едновременно, посрещнати от уплашеното мучене на добитъка, доставен за вечерята на Темерер.

— Темерер, бъди внимателен с него — предупреди го тихо Лорънс. — Някои дракони не разбират нещата много добре, също като някои хора. Спомни си Бил Лястовичката от „Самоуверен“…

— О, да — отвърна крилатият му приятел, също тъй тихо. — Сега разбирам. Ще бъда внимателен. Мислиш ли, че някоя от моите крави би му харесала?

— Би ли искал нещо за ядене? — обърна се Лорънс към госта си, когато и двамата слязоха и се срещнаха на земята. — Темерер вече яде този следобед. Може да отдели една крава.

— Хей, много мило от твоя страна — видимо омекна Джеймс. — Сигурен съм, че много ще му се услади, нали така, бездънна яма такава? — продължи той и потупа дружески Волатил по врата.

— Крави! — повтори ококорен Волатил.

— Ела да хапнеш с мен, можем да идем ей там — каза Темерер на дребния сив звяр и се изправи, за да грабне две крави през оградата на кошарата. Сложи ги на чистата тревиста част от полето и Волатил нетърпеливо се запъти натам, когато Империалът го повика с жест.

— Необичайно щедро от твоя и от негова страна — отбеляза Джеймс, когато Лорънс го поведе към колибата. — Никога не съм виждал някой от големите да споделя така. От коя порода е?

— Аз самият не съм експерт, а и нямаше по какво да го идентифицираме, когато се натъкнахме на него, ала само преди няколко часа сър Едуард Хауи го определи като Империал — отвърна Лорънс, леко смутен. Сякаш се хвалеше, но това в крайна сметка бяха фактите и не можеше да си мълчи пред всеки.

Джеймс се спъна на прага и почти налетя на Фернао.

— Ама ти… Боже, не се шегуваш — преодоля най-сетне шока си той и даде коженото си палто на слугата. — Но как го намери и как така си успял да му сложиш юзда?

Самият Лорънс никога не би си представил, че може да разпитва така някой свой домакин, но не даде израз на мнението си за обноските на Джеймс. Ситуацията позволяваше малко повече свобода в това отношение.

— С радост ще ти разкажа — каза той, въвеждайки го в холчето. — Всъщност бих искал и да ме посъветваш какво да правя. Чай?

— Да, макар че би било по-добре, ако имаш някакво кафе… — измърмори Джеймс и си придърпа един стол до огнището. Просна се в него и преметна крак през облегалката. — По дяволите, колко е хубаво да поседи човек за минутка! Летели сме седем часа.

— Седем часа? Трябва да сте разсипани! — възкликна Лорънс. — Нямах представа, че могат да стоят във въздуха толкова дълго…

— Абе, остави се, имал съм четиринадесетчасови полети — махна с ръка Джеймс. — Не бих пробвал с твоя обаче. Воли е способен да лети само с един мах за цял час, ако времето е спокойно. — Той зяпна в огромна прозявка. — И все пак не е шега работа… не и с всичките въздушни течения над океана.

Фернао пристигна с кафето и чая и когато и на двамата бе сервирано, Лорънс набързо описа на Джеймс как бе придобит и обязден Темерер. Събеседникът му слушаше с нескрито удивление, като междувременно изпи пет чаши кафе и омете две пълни чинии със сандвичи.

— Тъй че, както можеш да видиш, малко не знам какво да сторя. Адмирал Крофт вече е отправил запитване към поделението на Корпуса в Гибралтар относно моята ситуация, което се надявам да доставиш, но признавам, че ще приветствам всяка информация какво да очаквам — завърши той.

— Боя се, че не питаш точния човек — засмя се Джеймс, обръщайки шеста чаша. — Никога не съм чувал за нищо подобно и не мога дори да ти дам предварителен съвет как да го тренираш. Мен ме запратиха при разносвачите, когато бях на дванайсет, а с Воли съм от четиринайсетгодишен. С твоя красавец ви чакат битки в тежка военна категория. Мога само — добави той — да ти спестя допълнителното чакане. Ще се метна до площадката за приземяване, ще взема пощата и още тази вечер ще занеса съобщението от адмирала ти. Не бих се изненадал, ако някоя голяма капа пристигне утре през деня.

— Някоя голяма какво? — попита Лорънс. С всяка следваща чаша кафе Джеймс говореше все по-неясно.

— Старши капитан — ухили се гостът му, свали крак и стана от стола, като се протегна. — Ще стане от тебе летец. Почти забравих, че не говоря на колега.

— Благодаря ти, това е щедър комплимент — отвърна Лорънс, макар че му се щеше Джеймс да бе направил по-сериозен опит да не забравя.

— Разбира се. Но стига съм лежал, времето е хубаво. Кафенцето ми върна живота, а след една крава Воли би летял до Китай и обратно. Пък и в Гибралтар имаме по-добро място за почивка. Хайде, тръгвам. — С тази реплика той излезе от помещението, взе си палтото от килера и със свирукане и безгрижна стъпка излезе през вратата, докато Лорънс се двоумеше и го последва със закъснение.

Воли отиде при Джеймс с няколко къси подлитващи подскоци, бърборейки развълнувано за крави и „Темро“ — най-доброто, което можеше да запомни от името на Темерер. Джеймс го погали и се покачи.

— Мерси отново. Ще се виждаме покрай обиколките, ако тренираш в Гибралтар — рече той, махна с ръка и след мощно размахване на сиви криле се превърнаха в бързо смаляваща се точка в свечеряващото се небе.

— Много се зарадва на кравата! — каза Темерер, застанал до Лорънс и загледан подире им.

Мъжът се засмя и се протегна да почеше крилатия си приятел по врата.

— Съжалявам, че първата ти среща с друг дракон не бе особено сполучлива. Но двамата с Джеймс носят съобщението на адмирал Крофт към Гибралтар и след ден-два очаквам да се срещнеш с по-интелигентни свои събратя.

 

 

Явно Джеймс не бе преувеличил в преценката си. На следващия следобед Лорънс тъкмо тръгваше за града, когато огромна сянка премина през пристанището и той погледна нагоре, където премина един чудовищен червено-златист звяр, насочен към площадките за приземяване в покрайнините на града. Бившият капитан веднага се отправи към „Достоен“, като очакваше евентуалните нареждания да го заварят там — при това съвсем скоро. По средата на пътя го застигна един задъхан младши офицер и му предаде, че адмирал Крофт го е изпратил да го повика.

В каютата на Крофт го чакаха двама летци — капитан Портланд, висок и слабоват мъж със сурови черти и нос като ястребова човка, който доста наподобяваше дракон, и лейтенант Дейс, едва двадесетгодишен младеж с дълга бледорижава плитка, също толкова бледи вежди и недружелюбно изражение. Държаха се резервирано, каквато бе репутацията на всички летци, и за разлика от Джеймс не демонстрираха никакви признаци към разчупване на ледовете.

 

 

— Е, Лорънс, голям си щастливец — каза Крофт, щом бившият капитан изтърпя скованите представяния. — Все пак ще те върнем на „Самоуверен“.

Все още вглъбен в разглеждане на двамата летци, Лорънс се сепна.

— Моля?

Портланд хвърли бърз презрителен поглед на Крофт. Определено забележката му за щастието бе най-малкото нетактична, ако не и обидна.

— Наистина сте свършили безценна работа за Корпуса — започна той сковано, като се обърна към Лорънс, — но се надявам да не искаме от вас да продължите да я вършите. Лейтенант Дейс е дошъл да ви смени.

Лорънс изгледа объркано лейтенанта, който му отвърна с войнствен пламък в очите.

— Сър… — започна бавно предишният капитан на „Самоуверен“. Не можеше да мисли ясно. — Бях останал с впечатлението, че ездач на дракон не може да бъде сменен. Че трябва да присъства на излюпването. Греша ли?

— При нормални обстоятелства сте прав, това без съмнение е желателно — отвърна Портланд. — Но в случай че загубим ездача поради болест или рана, успяваме да убеди дракона да приеме нов летец в повече от половината случаи. В този случай очаквам младостта да направи Темерер — езикът му сякаш произнесе името с известна неприязън — дори още по-благоразположен към замяната.

— Разбирам — кимна Лорънс. Само за това имаше сили. Преди три седмици тази новина би му донесла най-голямо щастие, ала сега усещаше само униние.

— Разбира се, искрено ви благодарим — добави Портланд, вероятно усещайки, че е нужна малко по-голяма учтивост. — Но той ще е много по-добре в ръцете на трениран летец, а и съм сигурен, че Флотът не може да ни отпусне такъв превъзходен офицер.

— Много сте любезен, сър — отвърна му Лорънс с поклон. Комплиментът не бе естествен, но разбираше, че капитанът бе искрен в останалата част от коментара, а и той бе напълно прав. Разбира се, че Темерер би се справил по-добре в ръцете на обучен летец — някой, способен да работи правилно с него, както един кораб би се справил по-добре в ръцете на истински моряк. Темерер се бе появил в живота му напълно случайно и сега, когато знаеха колко е уникален, бе още по-очевидно, че драконът заслужава също толкова добър партньор. — Без съмнение бихте предпочели някой обучен на поста, ако това би било възможно, и се радвам, че съм бил от полза. Да заведа ли господин Дейс при Темерер.

— Не! — отсече Дейс и веднага млъкна под погледа на Портланд, който отговори по-учтиво:

— Не, благодарим ви, капитане. Напротив, предпочитаме да процедираме тъй, сякаш ездачът на дракона е починал, за да държим всичко в порядък, максимално близък до набора от методи, които сме изработили за приобщаване на създанието към нов човек. Би било най-добре да не виждате повече дракона.

Това беше тежък удар. Лорънс понечи да възрази, но накрая затвори уста и отново се поклони. Ако това можеше да улесни процеса, негов дълг бе да стои настрана.

И все пак мисълта, че никога вече няма да види Темерер, беше изключително неприятна. Не си беше взел сбогом, не бяха разменили никакви мили думи на раздяла — да остане настрана му приличаше досущ на дезертьорство. Мъката го притисна тежко, когато слезе от „Достоен“, и до вечерта още не се беше разпръснала. Имаше вечеря с Рай ли и Уелс и когато влезе във фоайето на хотела, където го чакаха, успя с усилие да се усмихне и да каже:

— Е, господа, изглежда все пак не сте се отървали от мен.

Изглеждаха изненадани. Малко след това и двамата го поздравяваха ентусиазирано и вдигаха наздравици за свободата му.

— Най-добрата новина, която чувам от две седмици насам! — заяви Райли и вдигна чаша. — За Ваше здраве, сър. — Радостта му бе напълно естествена, въпреки че по всяка вероятност това щеше да му струва повишението, и Лорънс дълбоко се трогна. Мисълта за истинското им приятелство облекчи тъгата му поне донякъде и той съумя да върне наздравицата в обичайния си маниер.

— Обаче май наистина са подходили странно — отбеляза Уелс малко по-късно, мръщейки се на краткото описание на срещата. — Малко обидно, сър… сякаш един морски офицер не е достатъчно добър за тях.

— О, не, не — поправи го Лорънс, макар и да не се чувстваше особено сигурен, че е разбрал всичко правилно. — Грижата им е не само за Корпуса, а и за Темерер. Едва ли човек може да очаква да се радват на възможността някой необучен да язди на гърба на толкова ценно създание… Все едно ние да се радваме, ако офицер от Армията стане командир на първокласен боен кораб!

Така им каза, и бе абсолютно убеден в думите си, но това не го утешаваше особено. С напредването на вечерта усещаше все повече мъката от раздялата, а не обратното — въпреки добрата храна и добрата компания. Вече бе развил навика нощем да чете на Темерер, да разговаря с него и да спи до него, и тази внезапна раздяла го изпълваше с болка. Знаеше, че не прикрива добре чувствата си — Райли и Уелс му хвърляха неспокойни погледи и говореха повече, за да запълват мълчанието му, но той не можеше насила да се преструва на радостен, та да ги успокои.

Бяха сервирали пудинга и докато се мъчеше да хапне малко, едно момче дотича с бележка за него от капитан Портланд. Молеха го да отиде веднага в колибата. Лорънс веднага скочи от масата, смотолеви набързо някакво обяснение и изхвърча на улицата, без дори да изчака за палтото си. Нощта в Мадейра бе топла и липсата не му пречеше, особено след няколко минути бърз ход. Когато стигна до колибата, му се щеше да намери извинение да махне и шала си.

Вътре светеше. Бе предложил къщурката на капитан Портланд за тяхно удобство, тъй като се намираше близо до полето. Когато Фернао му отвори, Лорънс влезе и завари Дейс, обронил глава на масата, обграден от няколко други младежи с униформи на Корпуса, и Портланд, застанал до камината, загледан в нея със сурово, неодобрително изражение.

— Случило ли се е нещо? — попита Лорънс. — Да не би Темерер да е болен?

— Не — отвърна Портланд. — Просто отказа да приеме подмяната.

Дейс рязко стана от масата и направи крачка към Лорънс.

— Това е безобразие! Империал в ръцете на някакъв необучен флотски недодяланик… — извика той. Приятелите му му затвориха устата, преди да каже нещо друго, но и така изразът бе поразяващо груб и Лорънс веднага стисна дръжката на сабята си.

— Сър, трябва да отговорите за думите си — процеди гневно той. — Прекрачихте границата.

— Спрете. В Корпуса няма дуели — прекъсна ги Портланд. — Андрюс, за Бога, сложи го да си легне и му дай някакво успокоително. — Младежът, хванал лявата ръка на Дейс, кимна и заедно с трима други извлякоха съпротивляващия се лейтенант от стаята, оставяйки Лорънс и Портланд сами. Фернао стоеше с каменно изражение в ъгъла и още държеше поднос с гарафа портвайн на него.

Лорънс се обърна към Портланд.

— Един джентълмен не може да си позволи да търпи подобни забележки.

— Животът на един летец не е само негов. Не може да му се позволи да го рискува толкова безсмислено — с равен тон отбеляза Портланд. — В Корпуса няма дуели.

Повторното изказване тежеше като закон и Лорънс се принуди да съзре правотата му.

Пръстите му се поотпуснаха, макар и гневната руменина да не напусна лицето му.

— Тогава, сър, той трябва да се извини на мен и на Флота. Забележката му бе възмутителна.

— А вие, предполагам, никога не сте правили или чували също толкова възмутителни забележки относно летците или Корпуса?

Лорънс притихна при тази открита горчивина в гласа на Портланд. Никога досега не му бе хрумвало, че самите летци биха чули подобни реплики и биха се обидили. Сега разбираше колко жестоки могат да бъдат подобни обиди, след като те дори не могат да им отговорят заради кодекса на службата си.

— Капитане — каза накрая, по-тихо, — ако подобни реплики са били правени в мое присъствие, бих отбелязал, че никога не са излизали от моите уста, а при възможност съм ги заклеймявал сурово. Никога не съм посрещал с охота обидните определения за която и да е част от въоръжените сили на Негово величество. Нито пък някога ще си го позволя.

Сега пък Портланд притихна и, макар и неохотно, изрече:

— Обвиних ви несправедливо. Извинявам се. Надявам се и Дейс да предложи своите извинения, когато върне разсъдъка си. Не би казал нищо подобно, ако току-що не бе претърпял толкова горчиво разочарование.

— От това, което казахте, разбрах, че рискът е бил известен. Не е трябвало да си създава толкова високи очаквания. Без съмнение ще може да очаква успех с някое новоизлюпено.

— Той прие риска — изтъкна Портланд. — Изчерпи правото си на повишение. Няма да му се разреши друг опит, освен ако не спечели тази възможност в битка. А това не е твърде вероятно.

Значи Дейс бе в същата позиция като Райли преди последното им пътуване, само че с още по-малък шанс, понеже драконите в Англия бяха толкова малко… Лорънс още не можеше да прости обидата, но вече разбираше по-добре емоцията зад нея. Не можеше да не съжалява човека, който в крайна сметка бе едва момче.

— Разбирам. С радост ще приема извинение от него — каза той.

Портланд изглеждаше облекчен.

— Радвам се да го чуя. Сега, мисля, най-добре е да поговорите с Темерер. Сигурно сте му липсвали, а и не беше никак доволен да приеме заместник. Надявам се да разговаряме отново на сутринта. Не сме докосвали спалнята ви, тъй че няма нужда да сменяте покоите си.

Лорънс това и чакаше. Секунди по-късно крачеше енергично през полето. Когато се приближи, различи тялото на Темерер на светлината на полумесеца. Драконът се бе свил на кълбо и стоеше почти неподвижен, като галеше златната верижка с нокти.

— Темерер! — повика го той, като мина през портата, и великолепната глава се надигна веднага.

— Лорънс? — попита той с такъв тон, че сърцето на мъжа се сви.

— Да, тук съм — отвърна Лорънс, като крачеше бързо към него, а накрая премина в бяг. С гальовно скимтене, извиращо дълбоко от гърлото му, Темерер обгърна ездача си с криле и двете си предни лапи и притисна внимателно муцуна в него. Лорънс погали гладкия му нос.

— Каза, че не харесваш дракони и че искаш да си пак на кораба — прошепна тихо Темерер. — Каза, че си летял с мен само защото си изпълнявал задължение.

На Лорънс не му достигаше дъх от ярост. Ако Дейс бе там, щеше да го пребие с голи ръце.

— Лъжи, Темерер — едва успя да каже, полузадушен от гняв.

— Да, и аз така си помислих. Но не беше приятно за слушане, а и се опита да ми вземе верижката. Много се ядосах. И не искаше да си тръгне, докато не го ударих, но теб и тогава те нямаше. Помислих си, че може би ще те държи далеч от мен и не знаех къде да те търся.

Лорънс се приведе напред и положи буза на меката, топла кожа.

— Толкова съжалявам. Убедиха ме, че е в твой интерес да стоя настрана и да му разреша да опита. Трябваше да видя що за подлец е.

Темерер помълча, докато стояха сгушени, и накрая попита:

— Лорънс, сега не съм ли твърде голям за кораб?

— Да, така изглежда, освен ако не е някой транспортен — отвърна мъжът, като вдигна глава, объркан от въпроса.

— Ако си искаш кораба обратно — изрече драконът, — ще позволя на друг да ме язди. Не онзи, защото той говори неверни неща. Но няма да те карам да останеш.

Лорънс остана неподвижен за миг, поставил ръце върху главата на Темерер, чийто топъл дъх се виеше около него.

— Не, драги мой — промълви накрая, давайки си сметка, че това е истината. — Предпочитам теб пред който и да е кораб във Флота.