Наоми Новик
Драконът на Негово Величество (6)

Шеста глава

Слънчевите лъчи, струящи през източните прозорци, го събудиха на следващата сутрин.

Беше забравил за поръчаната вечеря и когато най-сетне се прибра в стаята си, тя го чакаше, макар и изстинала — Толи се бе погрижил да изпълни обещанието си. Няколко мухи пъплеха по храната, но за един моряк това бе нищо. След като ги отпъди, се зае с изяждането на всичко — до последната троха. Имаше намерение само да си почине няколко минути, преди да вечеря и да се изкъпе, а какво бе станало? Примигна и се загледа тъпо в тавана, докато събере мислите си.

Изведнъж се сети за обучението и скочи на крака. За щастие имаше резервна риза и панталони, за да смени тези, с които бе спал, а и палтото му изглеждаше сравнително добре. Трябваше да не забрави да намери местен шивач, при който да си поръча второ. Срещна малко трудности да се намъкне в него сам, но се справи и бе доволен от вида си, когато заслиза по стълбите.

Масата на старшите офицери бе почти празна. Гранби го нямаше, но щом забеляза косите погледи, които му отправиха двамата младежи в далечния край на масата, Лорънс се почувства, все едно бе там. Близо до входа седеше един едър, масивен мъж с червендалесто лице и омиташе методично яйцата, черния пудинг и бекона в чинията си. Лорънс се огледа плахо за бюфет.

— Добро утро, капитане. Кафе или чай? — Толи бе изникнал до него с две кани в ръка.

— Кафе, ако обичаш — с благодарност каза Уилям. Набързо пресуши чашата и още преди слугата да се обърне, поиска още една. След това попита:

— Сами ли се обслужваме?

— Не, ето я Лейси с вашите яйца и бекон. Ако искате нещо друго, само кажете — информира го Толи и забърза нанякъде.

Прислужницата носеше грубо ушита рокля и го поздрави бодро с „Добро утро!“, вместо да остане безмълвна, но на Уилям му стана толкова приятно да види усмихнато лице, че отвърна на поздрава, преди да се усети.

От блюдото в ръцете й се издигаше ароматна пара и, веднъж опитал превъзходния бекон, на Лорънс съвсем престана да му пука за благоприличието на масата. Беконът бе опушен с някакъв непознат дим и имаше страхотен вкус, а жълтъците на яйцата бяха почти оранжеви. Той се нахвърли на храната, държейки под око ярките квадрати слънчева светлина, които се местеха по пода пред високите прозорци.

— Да не се задавиш — предупреди го масивният господин, като го гледаше внимателно. — Толи, още чай! — изрева той. Гласът му бе толкова силен, че щеше да се чуе и в буря. — Ти Лорънс ли си? — попита, докато Толи му пълнеше чашата.

Уилям преглътна и каза:

— Да, сър. Изглежда предимството е на ваша страна.

— Бъркли — представи се мъжът. — С какви простотии си напълнил главата на дракона ми? Цяла сутрин моят Максимус ми сумти, че искал да се къпе, и ме врънка да съм му махнел юздата. Простотии.

— Не мисля, че грижите за дракона са простотии, сър — изрече тихо Лорънс и стисна приборите.

Бъркли се намръщи.

— Мътните да те вземат, да не намекваш, че не се грижа за Максимус? Никой никога не е къпал дракони. Малко мръсотия не им пречи — нали си имат дебели кожи…

Лорънс озапти гнева си, ала апетитът му се изпари и той остави ножа и вилицата си.

— Очевидно драконът ви не е съгласен. Считате ли преценката си за това, което му пречи, за по-добра от неговата?

Бъркли отново се навъси и изсумтя.

— Цял змей си, признавам ти го. Пък аз си мислех, че вие от Флота сте някакви дървеняци. — Изпи чая си и стана от масата. — Ще се видим по-късно. Селеритас иска да види как Максимус и Темерер летят заедно. — Той кимна — както изглеждаше, напълно приятелски — и излезе.

Уилям бе изненадан от рязката промяна в разговора. После се сети, че закъснява и не му остана време да мисли за случката. Темерер чакаше нетърпеливо и на Лорънс му се наложи да си плати за добрината, понеже сега трябваше наново да му слага юздата. Дори след като извика двамина от наземния екип да му помогнат, едва успяха да стигнат навреме до двора. Когато те се приземиха, Селеритас още го нямаше, но съвсем скоро Уилям видя главния инструктор да се появява от една от нишите, издълбани в скалата — явно лични покои за по-стари и уважавани дракони. Селеритас разгъна криле и полетя към двора, приземи се ловко на задните си крака и огледа внимателно Темерер.

— Хм, да, чудесна широчина на гръдния кош. Вдишай, ако обичаш. Да, да. — Той се отпусна на четири крака. — Така. Хайде сега да те видим. Две пълни обиколки на долината, първия път хоризонтално, втория път вертикално. Каран по-полека, искам да видя структурата ти, а не бързината ти. — Селеритас подкани Темерер с глава.

Империалът отскочи мощно във въздуха.

— По-леко! — извика му Лорънс и подръпна юздите, за да му напомни. Темерер неохотно намали скоростта. Лесно се издигаше на завоите и при лупингите. При връщането Селеритас му подвикна:

— Сега по-бързо.

Уилям се приведе към шията на Темерер, който размахваше яростно криле, и вятърът запищя покрай ушите му. Движеха се по-бързо от всякога и чувството бе още по-вълнуващо. Не можа да устои и нададе триумфален вик, докато профучаха на един завой.

Приключили с втората обиколка, те се насочиха обратно към двора. Империалът дори не бе задъхан. Ала преди да прекосят и половината долина, някъде отгоре ги застигна невероятен рев и над тях се спусна огромна черна сянка. Лорънс погледна тревожно нагоре и видя връхлитащия Максимус, устремен към тях, сякаш възнамеряваше да ги блъсне. Темерер рязко спря и увисна на място, а другият дракон профуча край тях и успя да се издигне едва преди да достигне земята.

— Да те вземат дяволите, Бъркли, какви ги вършиш? — изрева Лорънс с пълно гърло, изправен в седлото. Разярен до крайност, той стискаше юздите с треперещи ръце. — Ще ми обясните веднага, сър…

— Боже мой! Как го прави? — извика му в отговор Бъркли, напълно спокоен, сякаш не бе сторил нищо необичайно. Максимус плавно завиваше обратно към двора. — Селеритас, видя ли това?

— Да. Ела и се приземи, ако обичаш, Темерер — привика го от двора Селеритас. — Те просто изпълняваха заповеди, капитане. Не се нервирайте — говореше той на Лорънс, докато Империалът се спускаше на ръба на площадката. — От първостепенна важност е да изпитаме естествената реакция на дракона към изненадващо нападение отгоре. Това е инстинкт, който невинаги може да бъде преодолян.

Уилям още бе настръхнал, както и Темерер.

— Това беше доста неприятно — изсумтя Империалът.

— Знам, и с мен го направиха, когато започнахме обучение — отвърна Максимус с весел тон. — Как така висиш във въздуха?

— Ами, никога не съм се замислял — поуспокоен, му отвърна Темерер. Изви врат, за да се разгледа. — Предполагам, че просто движа крилете си обратно.

Лорънс успокоително погали Империала по врата, докато Селеритас се взираше концентрирано в ставите на крилата му.

— Предположих, че е обичайна способност, сър. Значи е нетипично? — попита Лорънс.

— Само в смисъл че е напълно уникално за двестагодишния ми опит — сухо отвърна Селеритас и седна. — Енгълуингите могат да маневрират в тесни кръгове, но не и да кръжат така. — Той се почеса по челото. — Ще трябва да помислим за приложение на тази способност. Най-малкото ще ви превърне в смъртоносни бомбардировачи.

 

 

Докато се прибираха за вечеря, Лорънс и Бъркли продължиха да говорят на тази тема, както и за това как може да се комбинират Темерер и Максимус. Селеритас ги бе тренирал през целия ден, изследвайки способностите на Империала да маневрира, и непрекъснато караше двата дракона да летят заедно. Лорънс вече бе усетил, разбира се, че Империалът е изключително бърз и ловък във въздуха. Но да чуе това от Селеритас си беше истински комплимент, а гледката как Темерер изпреварва с лекота по-възрастния и едър Максимус го изпълни с гордост.

По време на тренировката Селеритас дори предложи да опитат с двойно по-бързо темпо, ако Темерер останеше толкова маневрен, когато порасне. Така щеше да е способен да прелети веднъж покрай вражеска формация и да се върне на позиция за още един набег заедно с другите дракони.

Бъркли и Максимус не се притесняваха, че Темерер лети в кръгове около тях. Разбира се, Регалите бяха най-мощната ударна сила на Корпуса и Империалът никога не би достигнал размерите и мощта на Максимус, тъй че нямаше истинска причина за завист. След напрежението от първия ден Лорънс бе склонен да приеме липсата на враждебност за победа. Самият Бъркли бе чудак със странни обноски, малко възрастен за капитан и доста избухлив понякога.

В същото време обаче изглеждаше уверен и отдаден офицер, а и бе приятелски настроен. Докато седяха на празната маса и чакаха другите офицери да се присъединят към тях, той подшушна на Лорънс:

— Ще трябва да се приготвиш за много завист — най-вече затуй че не е трябвало да чакаш за тоя красавец. Аз чаках Максимус шест години. Напълно си струваше, обаче не знам дали бих те търпял, ако ми подскачаше наоколо с още неизлюпен Империал.

— Чакал си? — попита Уилям. — Назначили са те на него още преди излюпването?

— Още когато яйцето се охлади достатъчно, за да можеше да го докоснеш. Получаваме по четири-пет Копър Регала на поколение. Въздушната команда не оставя на случая да решава кой да го язди. Зачислиха ме към него още докато казвах „да, благодаря ви“. Седях, зяпах черупката му, изнасях уроци на малчуганите и се надявах проклетникът да не се бави, а той взе, че точно това направи, Бог ми е свидетел. — Бъркли изпръхтя и пресуши чашата си с вино.

След сутрешната им работа Лорънс вече бе добил високо мнение за уменията на събеседника си във въздуха. Той наистина изглеждаше от типа човек, на когото биха поверили рядък, ценен дракон. Във всеки случай бе изключително привързан към Максимус и го показваше по безцеремонен начин. Докато си взимаха довиждане с двата дракона на двора, Лорънс дочу как Бъркли казва на Регала:

— Май няма да ме оставиш на мира, докато и аз не ти махна юздата, да те вземат дяволите! — В същото време нареди на екипажа си да се заеме със задачата, а Максимус почти го събори, побутвайки го гальовно.

Другите офицери вече прииждаха в столовата. Повечето бяха много по-млади от Лорънс и Бъркли и залата бързо се оживи от весели и често доста тънки гласове. Отначало Уилям бе малко напрегнат, но страховете му не се оправдаха. Още няколко лейтенанти го изгледаха със съмнение, а Гранби седна колкото се може по-далеч, но никой не му обърна особено внимание.

Един висок, русокос мъж с остър нос промълви:

— Извинете ме, сър — рече и приседна на стола до неговия. Макар всички старши офицери да носеха шалове и палта, новодошлият забележимо се отличаваше от тях, понеже шалът му бе старателно сгънат, а палтото му — изгладено. — Капитан Джереми Ранкин, на вашите услуги — учтиво се представи той и подаде ръка. — Не сме се срещали, нали?

— Не, пристигнах едва вчера. Капитан Уил Лорънс, на вашите услуги — отвърна Лорънс. Дланта на Ранкин бе силна, а той самият бе приветлив и нестеснителен. Уилям лесно намери общ език с него и без изненада научи, че Ранкин е син на граф Кенсингтън.

— Семейството ми винаги е изпращало третите синове в Корпуса и в старите дни, преди Короната да образува Корпуса и да запази драконите за себе си, един от далечните ми предци имал два — разказа Ранкин. — Тъй че нямам проблеми с прибирането вкъщи. Все още поддържаме малък терен, и често се отбивах там дори и по време на обучението си. Това е предимство, което ми се ще повечето летци да имаха — добави той по-тихо, хвърляйки поглед около масата.

Лорънс не желаеше да изразява мнение, което би се тълкувало като критика. Нямаше проблеми Ранкин да говори за това, защото бе един от летците, но от собствените му устни навярно щеше да прозвучи като обида.

— Сигурно не е лесно за момчетата да напускат дома толкова рано — рече Уилям, запазвайки тактичност. — Във Флота не взимаме… искам да кажа, Флотът не взима младежите, преди да навършат дванадесет, и дори тогава остават на сушата между пътуванията и им се полага време вкъщи. На вас трудно ли ви беше, сър? — обърна се той към Бъркли.

Бъркли изхъмка и преглътна. Изгледа Ранкин малко сурово, преди да отговори.

— Май не. Ревах малко, но човек свиква, пък и тук здравата пришпорваме хлапетиите, да не се затъжат твърде за дома. — Той се върна към яденето си, без да се старае да поддържа разговора, ето защо Лорънс просто се обърна и продължи разговора си с Ранкин.

— Закъснях ли… о-о-о, не? — Оказа се слабоват младеж, висок за възрастта си, а гласът му още не бе възмъжал. Видът му бе в пълен безпорядък, докато бързаше към масите. Дългата му рижа коса се подаваше наполовина от опашката му. Той спря рязко до тях и бавно и неохотно зае мястото от другата страна на Ранкин, понеже само то бе останало свободно. Въпреки младостта си момчето явно бе капитан — на рамото на шинела му се виждаше двойката златни пластини.

— О, даже никак, Катрин. Позволи ми да ти налея вино — каза Ранкин. Лорънс, който все още гледаше с изненада новодошлия, за миг си помисли, че му се е счуло. Тогава видя, че случаят определено не беше такъв — момчето наистина се оказа млада дама. Уилям се огледа наоколо с празен поглед. Това не правеше впечатление на никого и явно нямаше никаква тайна — сътрапезникът му се обръщаше към нея с учтивост и уважение и й сервираше от блюдата.

— Нека ви представя — каза Ранкин. — Капитан Лорънс на Темерер, това е госпожица… не, простете. Това е капитан Катрин Харкорт на, хм, Лили.

— Здрасти — промърмори момичето, без да вдигне поглед.

Лорънс усети как се изчервява. Тя стоеше там с панталони, които очертаваха всеки сантиметър от краката й, а единственото, което държеше ризата й затворена, бе шалът й. Той отмести поглед към не толкова смущаващото й лице и успя да каже:

— Ваш покорен слуга, госпожице Харкорт.

Тези думи поне я накараха да вдигне глава.

— Не. Капитан Харкорт — рече тя. По бледото й лице ясно се открояваха луничките й, но тя бе твърдо решена да отстоява правата си. Докато говореше, хвърли на Ранкин странно непокорен поглед.

Лорънс бе използвал машинално обръщението. Не желаеше да я обижда, но явно точно това бе сторил.

— Извинете ме, капитане — веднага се поправи той, като наведе извинително глава. Наистина му бе трудно да й говори така и обръщението стоеше неловко и странно на езика му. Страхуваше се, да не би да звучи неестествено скован. — Не съм целял да ви покажа неуважение. — Сега разпозна и името на дракона. Вчера му бе направило впечатление с необичайността си, но с всичките други мисли в съзнанието си бе пропуснал тази подробност. — Вие сте на Лонгуинга, нали? — учтиво се поинтересува Лорънс.

— Да, това е моята Лили. — Когато произнесе името на дракона, в гласа на девойката се промъкна несъзнателна топлота.

— Вероятно, капитан Лорънс, не сте запознат с факта, че Лонгуингите не приемат мъже-ездачи. Това е някаква странна тяхна приумица, за която обаче трябва да сме им благодарни, понеже бихме били лишени от толкова очарователна компания — отбеляза Ранкин, накланяйки глава към момичето. В гласа му се долавяше ирония, която подразни Уил. Очевидно девойката не се чувстваше комфортно, а капитанът не й помагаше да се отпусне. Тя отново заби поглед в чинията си, присвила недоволно устни.

— Много смело от ваша страна да приемете подобен дълг, гос… капитан Харкорт. Предлагам тост… ъ-ъ, за ваше здраве — каза Лорънс и в последния момент се поправи, като изпи само глътка от наздравицата. Не смяташе за правилно да накара крехкото момиче да изпие цяла чаша вино.

— Не е нищо повече от работата на всеки друг — промърмори тя. След това със закъснение вдигна чашата си. — Искам да кажа, и за ваше здраве.

Той тихо си повтори името и чина й. Би било много грубо от негова страна да сбърка отново, след като веднъж вече го бяха поправили, но пък това бе толкова странно, че не си вярваше. Постара се да гледа в лицето й и никъде другаде. С коса, плътно прибрана назад, тя наистина изглеждаше по момчешки — впечатление, което се засилваше от дрехите, заради които Лорънс я бе сбъркал в началото. Щеше му се да поведе разговор с нея, макар че щеше да е трудно да не задава въпроси, но не можеше да говори над главата на Ранкин. Остана му само да разсъждава наум. Мисълта, че на всеки Лонгуинг имаше на служба жена капитан, бе шокираща. След бърз поглед към крехката й фигура Уил се удиви как би могла да понесе работата. Самият той се усещаше грохнал след ден летене и въпреки че една по-добра юзда би намалила неудобството, още не можеше да повярва, че жена би се справила с тази работа. Бе жестоко да иска нещо подобно от нея, но пък Лонгуингите, може би най-смъртоносните английски дракони, не можеха да бъдат оставени просто така. По значение те се сравняваха с Регалите и без тях въздушната отбрана на Англия би била изключително уязвима.

С тези интересни въпроси в съзнанието си и лекия разговор с Ранкин първата му вечеря мина по-приятно, отколкото бе очаквал, и той стана от масата окуражен, въпреки че капитан Харкорт и Бъркли бяха мълчаливи и необщителни през цялото време. Когато приключиха, Ранкин се обърна към него с думите:

— Ако не си зает с друго, може ли да те поканя да се присъединиш към мен в офицерския клуб за една-две партии шах? Рядко получавам възможност да поиграя и признавам, че откакто спомена че играеш, съм нетърпелив да се възползвам от случая.

— Благодаря за поканата. На мен също би ми доставило голямо удоволствие. Но за момента моля да ме извиниш. Трябва да се погрижа за Темерер, а и обещах да му почета.

— Да му четеш? — Развеселеното лице на Ранкин не скри изненадата си. — Отдадеността ти е похвална! Позволи ми обаче да те уверя, че през по-голямата част от времето драконите са напълно способни да се справят сами. Познавам неколцина капитани, които имат навика да прекарват цялото си свободно време със зверовете си, и не ми се ще да счетеш това за задължителна необходимост или пък за дълг, в името на който да жертваш удоволствието на човешката компания…

— Благодаря ти за загрижеността, но те уверявам, че в моя случай няма нужда от нея — каза Лорънс. — Колкото до мен, не бих си пожелал по-добра компания от тази на Темерер, и двамата сме заедно колкото за негово, толкова и за мое удоволствие. С удоволствие ще се присъединя към теб по-късно вечерта, освен ако не си лягаш рано…

— Много се радвам да чуя и двете — отвърна Ранкин. — Колкото до това кога си лягам — не е рано. Не се обучавам, разбира се — тук съм само като куриер, тъй че не е нужно да спазвам режима на учениците. Срамувам се да призная, че през повечето дни човек не може да ме намери долу преди обяд, но, от друга страна, това ми дава приятния шанс да те очаквам за шах тази вечер.

С тези думи се разделиха и Уил отиде да намери Темерер. Развеселен, той откри трима кадети да се спотайват точно пред вратата на дневната — русото момче и още двама, всички стиснали в юмруци чисти бели кърпи.

— О, сър! — подскочи момчето, щом го видя да излиза. — Имате ли нужда от още парцали за Темерер? — попита с готовност то. — Помислихме, че може да ви потрябват и ви донесохме малко, когато го видяхме да се храни.

— Хей, Роланд, какви си мислиш, че ги вършиш сега, а? — Натоварен с поднос, пълен с чинии от дневната, Толи се спря, щом видя, че кадетите заговарят Лорънс. — Знаеш, че не бива да досаждаш на капитаните…

— Не ви досаждам, нали, сър? — момчето впери в Лорънс поглед, изпълнен с надежда. — Само си мислех да помогнем малко. Много е голям, все пак, а пък аз, Морган и Дайър си носим закопчалките. Можем да се закрепим без никакъв проблем — добави хлапето и извади странен колан, какъвто Уилям не бе виждал преди — дебел и направен от кожа, той се затягаше около кръста и към него бе прикрепен чифт ремъци, завършващи с нещо подобно на голяма стоманена брънка от верига. При по-внимателния оглед Лорънс видя, че част от нея се натискаше навътре и така брънката се отваряше, за да се закрепи за нещо друго.

Капитанът се поизправи и заяви:

— Тъй като Темерер още няма нормална юзда, не мисля, че можете да се задържите на него с тези. Но — добави, скривайки усмивката си от унилите им погледи, — елате и ще видим какво можем да направим. Благодаря ти, Толи — кимна той към слугата. — Мога да се оправя с тях.

След този обрат Толи не се стараеше да прикрива ухилената си физиономия.

— Право казваш — отбеляза той и тръгна отново по задълженията си.

— Роланд, така ли? — обърна се Лорънс към русия хлапак, докато четиримата вървяха към двора.

— Да, сър, кадет Емили Роланд, на вашите услуги — потвърди момчето, което се бе оказало момиче, и без да обърне внимание на стреснатия поглед на Лорънс, добави: — А това са Андрю Морган и Питър Дайър. Всички сме за трета година тук.

— Да, така е, всички искаме да помогнем — допълни Морган, а ококореният Дайър, който беше по-дребничък от другите двама, само кимна.

— Много добре — смотолеви Уил, поглеждайки скришом към девойчето. Косата й бе подстригана на купичка, като на другите момчета, и беше набита и нисичка, а гласът й не бе по-висок от техните. Грешката на Лорънс не бе неоправдана. Сега, като се позамисли, всичко се връзваше. Корпусът имаше нужда да обучи няколко момичета, защото можеха да потрябват при излюпването на нови Лонгуинги, и навярно присъствието на капитан Харкорт също бе резултат от подобна практика. Не можеше обаче да се начуди що за родител би подложил едно момиченце на трудностите на службата.

На двора ги посрещна глъч и трескава дейност — хаос от криле и гласове на дракони изпълваше въздуха. Повечето, ако не и всички дракони, току-що се връщаха от хранене и сега членове на екипажите им чистеха старателно юздите им. Напук на думите на Ранкин, Лорънс почти не видя дракон, чийто капитан да не е застанал до главата му, да го гали и да му говори. Това явно бе един от ежедневните моменти, когато драконите и ездачите им имаха време един за друг.

Не успя веднага да забележи Темерер. След като обходи с очи оживения двор, се сети, че Империалът вероятно стои от другата страна на външните стени, за да избегне блъсканицата и шума. Преди да отиде при него, Уил заведе кадетите при Левитас. Малкият дракон се бе свил до стената и гледаше другите крилати създания с капитаните им. Левитас още носеше юздата, която обаче изглеждаше много по-добре, отколкото на предния ден. В нея бе втрито масло, за да я направи по-гъвкава, а металните пръстени, които съединяваха ремъците, лъщяха.

Уил заключи, че тези пръстени бяха пригодени за местата, където се закрепваха коланите със закопчалки. Макар и в сравнение с Темерер Левитас да изглеждаше дребен, той все пак бе едро създание и Лорънс предположи, че лесно може да понесе тежестта на тримата кадети за краткото пътуване. Драконът се зарадва на вниманието и очите му блеснаха, когато Уилям му направи предложението.

— О, да, лесно мога да ви нося и тримата — рече той на тримата кадети, които го гледаха с не по-малко нетърпение. Те се закатериха по него като катерички и всеки се закопча за два отделни пръстена с добре отработени движения.

Лорънс подръпна всеки един от ремъците. Изглеждаха достатъчно здрави.

— Много добре, Левитас. Закарай ги до брега, а ние с Темерер ще дойдем съвсем скоро при вас — потупа го той.

След като ги изпрати, Уил се запромъква между другите дракони и си проправи път навън. Империалът изглеждаше странно отпаднал духом, за разлика от доволния вид, който имаше след сутрешната работа, и Лорънс забърза към него.

— Да не се чувстваш зле? — попита загрижено Уилям и заразглежда челюстите му, но Темерер бе целият в кръв от яденето и изглежда бе похапнал добре. — Да не би нещо в храната да не ти понася?

— Не, нищо ми няма — отвърна Империалът. — Само дето… Лорънс, аз съм нормален дракон, нали?

Уил се вторачи в него. Нотката на несигурност в гласа на Темерер бе нещо съвсем ново.

— Напълно нормален. Какво, за Бога, те кара да задаваш такива въпроси? Някой да не те е обидил? — При самата мисъл за това гневът му започна да се надига. Останалите летци можеха да го гледат накриво и да говорят, каквото си искат, но нямаше да търпи каквито и да било забележки по адрес на Империала.

— О, не — каза Темерер, но така, че Лорънс се усъмни в думите му. — Никой не е бил груб, ала нямаше как да не забележат, че не съм като тях. Всички са с много по-ярки цветове и крилете им не са свързани на толкова много места. Също така имат едни такива неща като гребени по гърбовете си, каквито аз нямам, а имам и повече нокти на краката. — Докато описваше разликите, той се обръщаше и се оглеждаше. — Затова ме гледаха малко странно, обаче никой не беше неучтив. Дали причината не е, че съм китайски дракон?

— Точно така е — кимна Лорънс. — Спомни си, че всички смятат китайците за най-изкусни в развъждането на дракони. Другите трябва да гледат на теб като на идеал, и те моля и за миг да не се съмняваш в себе си. Помисли само как те похвали Селеритас тази сутрин…

— Но аз не мога да бълвам огън или да плюя киселина — въздъхна Темерер, все още потиснат. — И не съм голям колкото Максимус. — Той помълча малко. — Той и Лили ядоха първи. Останалите от нас трябваше да изчакат, докато те свършат, и чак после ни позволиха да ловуваме групово.

Уил се намръщи. Не му бе хрумнало, че драконите могат да си имат собствена йерархия.

— Драги мой, в Англия никога не е имало дракон като теб, тъй че превъзходството ти още не се е установило — рече той, опитвайки се да намери обяснение, което да утеши Темерер. — А може и да е свързано с първенството на едни капитани пред други… Спомни си, че аз съм най-младши от всички.

— Това ще е много глупаво. Ти си по-възрастен от повечето и имаш голям опит — изтъкна Империалът, забравяйки за терзанията си, възмутен от евентуалното пренебрежение към Лорънс. — Ти си печелил битки, а повечето от тях още се обучават…

— Така е, макар че нещата във въздуха са много по-различни, отколкото във водата. Но е вярно, че старшинството и чинът не гарантират мъдрост и класа. Моля те да не го взимаш толкова присърце. Сигурен съм, че когато послужим година-две, ще получиш заслуженото си признание. Но да се върна на въпроса — достатъчно ли яде? Ако не, веднага ще се върнем на терените за хранене.

— О, не, нямаше недостиг на храна. Хващах, каквото си пожелая, и другите никак не ми се пречкаха.

Той млъкна, явно все още предразположен към униние. Уил го подкани:

— Хайде, дай да те изкъпем.

Темерер се оживи от възможността и след като прекара близо час в игра с Левитас в езерото, а междувременно кадетите го изтъркаха добре, доброто му настроение се върна. Той се сгуши около Лорънс в топлия двор и мъжът се приготви да му почете. Уил забеляза как Темерер поглежда често към верижката си от перли и злато и я докосва с връхчето на езика си, сякаш искаше да се успокои. Лорънс се опита да вложи повече топлота в гласа си, докато четеше, и загали нежно предния крак, на който бе седнал.

По-късно същата вечер бе леко притеснен, когато влезе в офицерския клуб, и в същия миг в стаята се възцари неловка тишина. Гранби стоеше покрай пианото до вратата и докосна многозначително челото си, за да го поздрави:

— Сър!

Това бе странна проява на нахалство, която едва ли можеше да бъде укорена. Лорънс реши да отговори така, сякаш поздравът е искрен, и рече учтиво:

— Господин Гранби — след което кимна към всички присъстващи и продължи с разумна, не твърде бърза крачка. Ранкин стоеше в дъното и четеше вестник. Уил се присъедини към него и скоро двамата подредиха дъската за шах, която Джереми свали от един рафт.

Междувременно жуженето на разговорите се възобнови. Между ходовете Лорънс хвърляше дискретни погледи към залата и забеляза няколко жени офицери, пръснати тук-таме из тълпата. Изглежда присъствието им нямаше ефект върху сдържаността на компанията. Макар и добронамерено, общуването не бе твърде изтънчено и честите прекъсвания го правеха шумно и объркано.

При все това ясно се усещаше другарската атмосфера и Лорънс нямаше как да не се натъжи заради изолираността си от нея. И по тяхно, и по негово предпочитание той не се чувстваше част от компанията и това само усилваше тежестта на самотата му. Почти веднага обаче се отърси от усещането. Един флотски капитан трябваше да е свикнал със самотното съществувание, лишено от другарството, което Темерер му предлагаше. А и сега щеше да се радва на общуването с Ранкин. Уил се фокусира отново върху дъската и повече не погледна към другите.

Ранкин бе поизгубил форма, но имаше умения и тъй като шахът не бе едно от предпочитаните развлечения на Лорънс, двамата бяха сравнително равностойни. Докато играеха, Уил спомена на Джереми притесненията си за Темерер, а той го изслуша със съчувствие.

— Срамно е наистина, че не са го извикали сред първите, но бих те посъветвал да го оставиш сам да се погрижи за това — каза Ранкин. — В природата се държат точно така — по-смъртоносните породи изискват първите плодове на лова, а по-слабите отстъпват. Вероятно трябва да докаже позицията си сред останалите зверове, за да получи повече уважение.

— Искаш да кажеш, да отправи някакво предизвикателство? Не ми звучи като особено мъдра практика. — Само представата за това тревожеше Лорънс. Бе чувал невероятни истории за диви дракони, които се биели помежду си и се убивали взаимно при тези дуели. — Как може да се позволи толкова ценни създания да се бият за такава дребна цел?

— Рядко се стига до истински двубой. Драконите си познават способностите и ти гарантирам, че веднъж осъзнали силата си, просто не биха допуснали подобно отношение, нито пък биха оказали брутална съпротива.

Лорънс не можеше да е сигурен в това. Не боязливостта бе възпряла Темерер да се нареди сред първите, а по-скоро деликатната му чувствителност, позволила му да усети липсата на одобрение от страна на другите дракони.

— Все пак ми се ще да намеря начин да го успокоя — тъжно промълви Уил. Усещаше, че оттук нататък всяко хранене ще бъде източник на ново нещастие за Империала и това не можеше да се избегне, освен ако драконът не се хранеше по различно време, което щеше само да го накара да се чувства още по-изолиран от останалите.

— О, дай му някоя дрънкулка и ще се оправи — предложи Ранкин. — Невероятно е как такива неща им вдигат настроението. Когато звярът ми се умърлуши, му давам някое камъче и той грейва. Досущ като темпераментна любовница.

Лорънс не успя да сдържи усмивката си при абсурдността на шеговитото сравнение.

— Като стана въпрос, възнамерявам да му взема нашийник — продължи той по-сериозно, — подобно на онзи, който носи Селеритас, и вярвам, че наистина много ще му се зарадва. Но не мисля, че наоколо има място, откъдето да се поръча подобно украшение.

— Е, аз пък мога да ти предложа решение. Редовно летя до Единбург по куриерски задачи и знам, че там има неколцина чудесни бижутери. Някои дори предлагат предварително изработени украшения за дракони, тъй като на един полет разстояние има немалко драконови терени. Ако желаеш да ме придружиш, с радост ще те заведа — каза Ранкин. — Следващият ми полет е тази събота и без проблем ще те върна до обяд, ако тръгнем сутринта.

— Благодаря. Много съм ти задължен. — Лорънс бе приятно изненадан. — Ще уведомя Селеритас и ще го помоля за разрешение.

На следващата сутрин Селеритас се намръщи на молбата и изгледа Лорънс с присвити очи.

— Искаш да отидеш с капитан Ранкин? Е, това ще ти е последният ден свобода за дълго време напред, тъй като трябва да си тук през всеки миг от обучението на Темерер.

Уилям се изненада от почти яростния му тон.

— Уверявам ви, че нямам никакви възражения. — Изумен, той се чудеше дали главният инструктор смята, че се опитва да се измъкне от задълженията си. — Не съм си и представял, че ще бъде другояче, и съм наясно с неотложната ситуация. Ако отсъствието ми ще причини неудобство, моля ви да не се колебаете в отказа си.

Каквато и да бе причината за първоначалното му неодобрение, сега Селеритас се посмекчи.

— По една случайност наземният екипаж ще има нужда от един ден за смяна на екипировката на Темерер — по-спокойно каза той. — Предполагам, че можем да понесем отсъствието ти, освен ако Империалът няма претенции да си там, докато му слагат новата юзда, тъй че си свободен да си направиш една последна екскурзия.

Темерер увери Уил, че няма нищо против, така че планът щеше да бъде изпълнен. Лорънс прекара следващите няколко вечери в измерване на врата му и на този на Максимус с идеята, че сегашните размери на Регала биха му дали добра приблизителна представа за размерите, които Империалът щеше да достигне занапред. Обясни на Темерер, че мерките му трябват за юздата. Изгаряше от нетърпение да го изненада с подаръка и да види как той сваля част от терзанията, измъчващи обикновено самоуверения дракон.

Ранкин разглеждаше развеселен плановете и чертежите на Лорънс за вероятния дизайн на украшението. Вече двамата редовно играеха шах вечер и всеки път седяха заедно в столовата. Уил рядко намираше обща приказка с останалите летци. Съжаляваше за това, но не виждаше много смисъл да се натиска за вниманието им, особено при липсата на покана — и така му бе достатъчно добре. Струваше му се ясно, че и Ранкин стои настрани от общия живот на летците, навярно заради по-изтънчените си маниери, и ако двамата споделяха подобно отношение от страна на другите, можеха поне да се наслаждават на компанията си.

Той и Бъркли все още се срещаха на закуска и тренираха всеки ден. Лорънс го намираше за талантлив летец и въздушен тактик. Но на вечеря или в компания Бъркли все мълчеше. Уил не бе сигурен, че иска да се сближава с него, нито пък дали подобен жест би се приел добре, затова се задоволяваше с учтивост и обсъждане на тактически въпроси. Все пак се познаваха едва от няколко дни — щеше да има достатъчно време да прецени истинския му характер.

Бе си наложил да реагира правилно при среща с капитан Харкорт, но тя като че ли странеше от него. Виждаше я само отдалеч, макар че скоро Темерер трябваше да полети с нейния дракон — Лили. Една сутрин обаче се засякоха на масата за закуска и в опит да започне непринуден разговор той я попита как така е кръстила дракона си Лили, мислейки си, че е някакво умалително като Воли. Девойката отново се изчерви цялата и каза много вдървено:

— Името ми хареса. А вие как дадохте името на Темерер?

— Ако трябва да съм напълно честен, нямах представа какъв е правилният начин да дам име на дракон, нито пък в онзи момент можех да разбера — отвърна Уил. Имаше усещането, че се е подхлъзнал. Никой преди не бе подлагал на въпрос необичайното име на Темерер и едва когато тя му отправи въпроса, му се стори, че е повдигнал болна тема.

— Нарекох го на кораб. Първият „Темерер“ бил спечелен от французите, а този, който е в момента на служба, има три палуби и деветдесет и осем оръдия — един от най-добрите ни бойни кораби.

След това признание девойката се поотпусна и сподели чистосърдечно:

— О, щом и при вас е така, не се срамувам да призная, че и с мен бе почти същото. Лили се излюпи преди пет години и нямах представа как да я нарека. Когато яйцето й се втвърди, ме събудиха посред нощ в Единбург и ме хвърлиха на един Уинчестър. Едва успях да стигна до банята, преди да разчупи черупката. Когато тя ме прикани да й дам име, просто зяпнах, понеже не можах да се сетя за нищо друго.

— Името е очарователно, Катрин, и й подхожда напълно — изтъкна Ранкин, присъединявайки се към тях. — Добро утро, Лорънс. Видя ли вестника? Лорд Пу най-сетне успял да омъжи дъщеря си. Феролд трябва да е бил на зор. — Тази клюка за хора, които Харкорт въобще не познаваше, я остави извън разговора. Преди Лорънс да е успял да смени темата, тя се извини, стана от масата и той загуби възможността да продължи разговора.

Останалите няколко дни преди екскурзията минаха бързо. Тренировките още включваха проверки на летателните умения на Темерер и експерименти как той и Максимус биха могли да бъдат включени във формацията на Лили. Селеритас ги караше да описват безкрайни обиколки около тренировъчната долина — понякога с минимален брой махове на крилете, понякога с максимална скорост, ала винаги плътно един до друг. Прекараха една запомняща се сутрин с главите надолу и накрая Лорънс бе целият червен и замаян. По-едрият Бъркли пуфтеше тежко и едва не падна от Максимус след последната обиколка — Лорънс трябваше да скочи и да му помогне да слезе, защото краката му не го държаха.

Максимус ръмжеше уплашено и обикаляше около него.

— Стига си стенал, Максимус. Няма нищо по-абсурдно от нещо с твоя размер да се прави на майка кокошка — изсумтя Бъркли и се стовари в стола, който слугите бързо бяха изнесли. — А, благодаря. — Той взе предложената му от Лорънс чаша бренди и отпи няколко глътки, докато той отвързваше шала му.

— Съжалявам, че ви подлагам на такова напрежение — каза Селеритас, когато Бъркли вече не се задъхваше и лицето му възвърна нормалния си цвят. — Обикновено тези тестове са разпределени в две седмици. Може би ви пришпорвам прекалено.

— Глупости, ей сега съм готов — веднага отвърна Бъркли. — Знам много добре, че не можем да отделим и миг, Селеритас, тъй че недей да ни бавиш заради мен.

— Лорънс, защо нещата са толкова спешни? — попита Темерер същата нощ след вечеря, когато отново седнаха да четат пред стената на двора. — Да не би да се задава някоя голяма битка и да имат нужда от нас?

Уил сложи пръст на страницата и затвори книгата.

— Не. Съжалявам, че те разочаровам, но сме твърде неопитни за големи военни действия. Малко вероятно е лорд Нелсън да е в състояние да унищожи френския Флот без помощта на някоя формация Лонгуинги, намиращи се в Англия. Нашата задача ще е да заемем мястото им, тъй че да могат да заминат. Това наистина ще е голяма битка и макар че няма да участваме пряко, ще играем важна роля, уверявам те.

— Сигурно, но това не ми звучи особено вълнуващо — отбеляза Империалът. — Може пък французите да нахлуят в Англия и тогава ще се бием — заяви обнадеждено.

— Да се надяваме, че това няма да се случи — въздъхна Лорънс. — Ако Нелсън унищожи флотата им, това в общи линии ще сложи край на възможностите на Бонапарт да прехвърли армията си тук. Макар да съм чувал, че имал почти хиляда транспортни кораба, те са единствено за тази цел и нашият Флот ще потопи десетки от тях, ако се опитат да преминат без защитата на военни кораби.

Темерер въздъхна и положи глава на предните си крака.

— Ясно — изсумтя той.

Лорънс се засмя и го погали по носа.

— Какъв си ми кръвожаден — весело подхвърли мъжът. — Не се бой. Обещавам ти, че ще видим достатъчно битки, свършим ли веднъж с обучението. Над Канала често има сблъсъци например и тогава може да ни пратят да подкрепим някоя морска операция или да ни изпратят на самостоятелен набег.

Това ободри Темерер и той върна вниманието си към книгата с подобрено настроение.

Петъкът премина в проверка на издръжливостта, за да разберат колко могат да издържат във въздуха двата дракона. Най-бавните членове на формацията щяха да са двата Йелоу Рийпъра, тъй че и Темерер, и Максимус се движеха с това по-бавно темпо по време на проверката, обикаляйки в безкрайни кръгове около долината, докато останалите летяха пред тях и изпълняваха упражнения под наблюдението на Селеритас.

Постоянният дъжд размазваше гледката, превръщайки целия пейзаж в сиво еднообразие, и действаше допълнително отегчаващо. Империалът често извръщаше глава, за да попита от колко време летят, и на Лорънс обикновено му се налагаше да го уведоми, че от предното питане е минал едва четвърт час. Уил поне можеше да наблюдава как формацията над тях се върти и гмурка във въздуха, а ярките цветове на драконите се открояваха на бледосивото небе. Горкият Темерер трябваше да държи главата си право напред, успоредно на земята, за да поддържа оптимална стойка за летене.

След около три часа Максимус започна да изостава от темпото — размахваше все по-бавно огромните си криле, а главата му клюмаше. Бъркли го прибра и Темерер остана съвсем сам да описва обиколка след обиколка. Останалите от формацията се спуснаха в спирала към двора и Лорънс видя как драконите кимат на Максимус, накланяйки муцуни в уважение. От това разстояние не можеше да различи никакви думи, но ясно се виждаше, че разговарят спокойно помежду си, докато капитаните им се разхождат насам-натам и Селеритас, ги събира за да направи разбор на представянето им. Империалът също ги видя и въздъхна, ала не каза нищо. Уилям се наведе напред и го погали по врата, като се закле пред себе си да му донесе най-елегантното бижу, което може да намери в Единбург, пък ако ще да изтегли половината си спестявания за целта.

 

 

На следващата сутрин той излезе рано на двора, за да се сбогува с Темерер преди пътуването с Ранкин. Щом излезе от залата обаче, внезапно се спря: малък наземен екипаж слагаше екипировката на Левитас, а до главата му стоеше Ранкин и четеше вестник, без да обръща особено внимание на приготовленията.

— Здравей, Лорънс! — поздрави го щастливо малкият дракон. — Виж, капитанът ми дойде! Днес летим до Единбург.

— Говорил си с него? — Ранкин погледна нагоре към Уил. — Виждам, че не преувеличаваш: компанията на дракони наистина ти се нрави. Надявам се скоро да не я намериш за отегчителна — подхвърли и се обърна към Левитас: — Днес ще вземеш и Лорънс. Трябва да се постараеш и да му покажеш добра скорост.

— О, да, обещавам — кимна Левитас и заклати нетърпеливо глава.

Лорънс се помъчи да отговори учтиво и бързо закрачи към Темерер, за да прикрие объркването си. Не знаеше какво да прави. Вече нямаше възможност да пропусне пътуването, без да се получи неприятна ситуация, почти му бе призляло. През последните няколко дни бе свидетел на повече от достатъчно примери за нещастието и самотата на Левитас. Малкият дракон все се оглеждаше в очакване на ездач, който не идваше, и ако той или юздата му получаваха някакви нормални грижи, то бе защото Уил насърчаваше кадетите да се грижат за него и защото бе помолил Холин да почиства редовно юздата. Че Ранкин е отговорен за тази занемареност, бе горчиво разочарование. Да види човек как Левитас раболепничи пред него и колко е благодарен и за най-хладната проява на внимание бе направо болезнено.

Видени през призмата на занемаряването на собствения му дракон, коментарите на Ранкин за драконите звучаха презрително — нещо странно и неприятно в устата на летец. А фактът, че странеше от останалите летци, също не говореше за добър вкус. Всеки друг летец би представил дракона си веднага след себе си, единствено Ранкин бе счел фамилното си име за по-важно, оставяйки Лорънс случайно да открие, че към него е зачислен Левитас. Уил обаче се бе заблудил напълно и сега осъзнаваше, че по-възможно най-непредпазливия начин е насърчавал познанството си с човек, когото никога не би могъл да уважава.

Той помилва Темерер и му каза няколко утешителни думи, насочени главно към него самия.

— Нещо не е наред ли, Лорънс? — попита Империалът и го побутна лекичко с нос, явно притеснен. — Не ми изглеждаш добре.

— Не, напълно съм добре, уверявам те. — Мъжът направи опит да звучи нормално. — Сигурен ли си, че нямаш нищо против заминаването ми? — попита с плаха надежда.

— Никак, а и ще се върнеш до вечерта, нали? — попита Темерер. — Сега, когато приключихме с Дънкан, се надявах да ми почетеш още малко математика. Стори ми се много интересно, когато ми обясняваше как можеш да разбереш къде си при дълго плаване, като знаеш само няколко уравнения и колко време е минало.

Уилям бе загърбил тотално математиката, след като едва успя да натъпче основите на тригонометрията в главата си.

— Разбира се, ако желаеш — каза, макар трудно да удържаше раздразнението от гласа си. — Но си мислех, че ще ти хареса да почетем още малко за китайските дракони…

— О, да, и това ще е чудесно. То е следващото — въодушеви се Империалът. — Колко е хубаво, че има толкова много книги! За толкова различни неща…

Ако това щеше да прогони унинието на Темерер, Лорънс бе готов дори да си припомни латинския и да му прочете Принципиа Математика в оригинал. Тъй че само въздъхна тихичко.

— Много добре, тогава те оставям в ръцете на наземния екипаж. Виждам ги, че идват.

Холин водеше групата. Младежът вършеше толкова добра работа с юздата на Темерер и се грижеше тъй старателно за Левитас, че Уил го спомена на Селеритас и помоли да зачислят момчето към наземния екипаж на Темерер. За радост на Лорънс молбата му бе удовлетворена. Подобно назначение явно представляваше важно повишение.

— Господин Холин, бихте ли били така добър да ме представите на тези господа? — обърна се Уил към младежа.

Щом изслуша имената, той си ги повтори наум, за да ги запамети, изгледа целенасочено всеки един от тях и каза твърдо:

— Сигурен съм, че Темерер няма да ви създаде затруднения, но вярвам, че ще запомните да се допитвате до него, когато работите. Темерер, не се колебай да уведомяваш тези мъже, ако забележиш и най-дребното неудобство или затруднение при движение.

Случаят с Левитас бе доказателство, че някои работници занемаряват екипировката на поверения им дракон, ако капитанът му не внимава и, наистина, това можеше да се очаква. Макар и да не се опасяваше от нещо подобно от страна на Холин, Уил искаше да подчертае ясно на другите, че няма да търпи безхаберие по отношение на Империала. И ако тази му строгост го определи веднъж завинаги като суров капитан, така да бъде. Навярно бе такъв… в сравнение с другите летци. Нямаше да пренебрегне онова, което възприемаше като свой дълг, само за да бъде харесван.

В отговор чу хорово мърморене: „Много добре“ и „Нямаш грижи“. Успя да не обърне внимание на повдигнатите вежди и споглежданията.

— Добре тогава, продължавайте. — Той кимна за последно и се обърна, за да се присъедини към Ранкин.

Цялото удоволствие от предстоящото пътуване се бе изпарило. Крайно противно му беше да стои безучастен, когато Ранкин се скара на Левитас, нареждайки му да се прегърби неудобно, за да могат двамата да се качат. Уил се покачи максимално бързо и направи всичко по силите си да се настани там, където теглото му ще причини възможно най-малки затруднения на дракона.

Поне полетът премина бързо. Левитас бе изключително бърз и земята се носеше под тях с невероятна скорост.

Уил с радост установи, че темпото им правеше разговорите почти невъзможни, ето защо си позволи да дава само кратки отговори на Ранкин. Приземиха се след по-малко от два часа в голямата, обградена от стени база, простираща се под бдителното око на Единбургския замък.

— Стой тук тих. Не искам да чувам, че си досаждал на екипажа, когато се върна — рязко отсече Ранкин, след като слезе. Той омота поводите на Левитас около един стълб, сякаш драконът беше кон, та да стои вързан.

— Може да ядеш, когато се върнем в Лох Лаган.

— Не искам да ги притеснявам и мога да изчакам за ядене, но съм малко жаден — примоли се Левитас. — Опитах се да летя възможно най-бързо — добави той.

— Да, наистина беше много бърз, Левитас, за което съм ти много благодарен. Разбира се, че трябва да пийнеш вода — намеси се Уил. Вече не можеше да търпи. — Хей, вие там! — подвикна на наземните работници, безделничещи на границата на полето. Нито един не се бе размърдал при приземяването на Левитас. — Веднага донесете чисто корито вода и се погрижете за юздата му!

Мъжете изглеждаха леко изненадани, но се захванаха за работа под тежкия поглед на Лорънс. Ранкин не възрази, въпреки че докато изкачваха стълбите на път от базата към улиците на града, отбеляза:

— Виждам, че твърде много ги жалиш. Не съм особено изненадан — това е обичайно поведение сред летците, — но трябва да ти кажа, че намирам дисциплината за доста по-подходяща от глезенето. Левитас например трябва да е винаги готов за дълъг и опасен полет. Това, че се е научил на лишения, му влияе благотворно.

Конфузността на ситуацията се стовари с пълна сила върху Лорънс. Тук бе като гост на Ранкин и щеше да се върне с него вечерта. При все това не можа да се стърпи:

— Няма да лъжа, че питая най-топли чувства към драконите като цяло. В досегашния си опит съм открил, че всички те са очарователни и заслужават само уважение. Също така съм несъгласен, че полагането на обичайни и разумни грижи може да се тълкува като глезене, и винаги съм забелязвал, че лишенията и трудностите, когато са необходими, се понасят по-добре от хора, които не са били подлагани на тях без причина.

— Да, но както знаеш, драконите не са хора. Няма да споря с теб — безгрижно отговори Ранкин и това ядоса Лорънс още повече. Ако мъжът бе готов да защити философията си, тя би била искрена, макар и погрешна позиция. Обаче явно не беше. Джереми просто мислеше за комфорта си и тези му забележки служеха само като извинение за пренебрежението, което демонстрираше.

За щастие скоро стигнаха до кръстопътя, където трябваше да се разделят. На Лорънс нямаше да му се налага да търпи повече компанията на Ранкин, тъй като той трябваше да обиколи военните представителства в града. Имаха уговорка да се срещнат в базата преди заминаване и Уил с радост си взе довиждане със спътника си.

През следващия един час се разхождаше из Единбург без цел и посока, за да прочисти съзнанието си и да върне самообладанието си. Не виждаше директен начин да улесни живота на Левитас, а и Ранкин очевидно бе неуязвим за всякакво неодобрение. Сега си припомни мълчанието на Бъркли, явното смущение на Харкорт, отношението на останалите летци и неодобрението на Селеритас. Жегна го мисълта, че като бе показал такава близост с Ранкин, бе създал впечатлението, че одобрява поведението му.

Да, напълно си заслужаваше студените погледи на другите офицери. Безсмислено бе да каже, че не е знаел — трябвало е да узнае. Вместо да положи усилието да научи повече за живота на новите си бойни другари, той се бе хвърлил в познанство с единствения, когото те отбягваха и гледаха накриво. И трудно можеше да се извини с това, че не се е консултирал с тях или не се е доверил на всеобщата им оценка.

Трябваше да положи немалко усилия, за да се успокои. Не можеше лесно да поправи щетите от тези лекомислени дни, но можеше и щеше да промени поведението си оттук нататък. Като покаже отдадеността и усилията, които Темерер напълно заслужаваше, можеше да докаже, че нито одобрява, нито има намерението да занемари задълженията си. Чрез внимание и учтивост към тези, с които тренираше — Бъркли и останалите капитани от формацията им, — можеше да им демонстрира, че не се мисли за нещо повече от тях. Тези малки стъпки щяха да му отнемат доста време, ала бяха единственото, което бе способен да предприеме. Можеше само да се реши на тях и да се приготви да изтърпи колкото време бе нужно, докато постигне желания ефект.

Когато най-сетне спря да се самообвинява, той се ориентира и забърза към офисите на Кралската банка. Обикновено работеше с „Дръмондс“ в Лондон, но когато бе научил, че е разпределен в Лох Лаган, бе писал на агента, занимаващ се с парите му от военните набези, да пренасочи наградата от залавянето на „Дружба“ тук. Още щом даде името си, разбра, че инструкциите му са били получени и изпълнени. Веднага го въведоха в уединен кабинет и го обсипаха с особена дружелюбност.

Господин Донелсън, банкерът, с радост уведоми Лорънс, че парите от наградата за „Дружба“ включват и премия за Темерер, равна на стойността на неизлюпено яйце от същата порода.

— Не че, доколкото разбирам, е лесно да се уточни конкретна сума, защото нямаме представа какво са платили за него французите, но накрая яйцето бе приравнено до това на Копър Регал и съм щастлив да ви съобщя, че вашият дял от две осми е равен на почти четиринадесет хиляди паунда — завърши той, оставяйки Лорънс онемял.

След като възвърна ума и дума с помощта на чаша превъзходно бренди, Лорънс почти веднага прозря зад тази изключителна сума егоистичните домогвания на Адмирал Крофт. Обаче нямаше нищо против. След кратко обсъждане, което завърши с позволението му около половината пари да бъдат инвестирани от негово име в облигации, той стисна ентусиазирано ръката на господин Доналдсън и прибра една купчина банкноти и златни монети, плюс документ, с който да докаже на търговците платежоспособността си. Тези новини му помогнаха да си повдигне настроението и впоследствие той се поглези допълнително, като си купи доста книги и разгледа няколко различни ценни накита, представяйки си радостта на Темерер от подаръците.

Най-накрая се спря на масивен медальон от платина — почти като нагръдник, инкрустиран със сапфири и огромна перла в средата. Накитът се окачваше около врата на дракона с верига, която можеше да се удължи с порастването на Темерер. Цената го накара да хлъцне, но въпреки това подписа чека с безразсъдна смелост и изчака, докато едно момче изтича до банката да удостовери сумата, така че Лорънс да може веднага да вземе добре опакованото бижу — трудна задача с оглед на тежестта му.

Оттам отиде право в базата и пристигна час по-рано от уговореното време. Левитас си лежеше на същия прашен терен за приземяване, увил опашка около себе си. Изглеждаше самотен и уморен, явно никой не се бе погрижил за него. В базата гледаха малко стадо овце. Лорънс нареди да заколят една и да му я донесат, а после прекара времето до появата на Ранкин в тих разговор с дракона.

Обратният полет бе малко по-дълъг от този на отиване и Джереми сгълча Левитас, когато се приземиха. Без да се съобразява дали би било грубо, или не, Уил го прекъсна, като похвали дракона и го потупа одобрително. Това обаче не бе достатъчно и Лорънс се натъжи при вида на малкия дракон, сгушен безмълвно в един ъгъл, след като ездачът му го остави. Въздушното командване обаче бе поверило Левитас на Ранкин и Уилям нямаше право да се меси, а и Джереми бе по-старши от него.

Новата юзда на Темерер стоеше сглобена върху две пейки в единия край на двора, а на широкия ремък за шията със сребърни нитове бе изписано името му. Империалът стоеше отвън и съзерцаваше притихналата долина на езерото, която постепенно се покриваше със сенки под късното следобедно слънце. Погледът му бе замислен, а очите му — малко тъжни. Лорънс веднага се доближи до него, натоварен с тежките пакети.

Темерер така се зарадва на медальона, че прогони не само собственото си унило настроение, но и това на Лорънс. Платината сияеше върху черната му кожа и когато Уил му сложи украшението, той го повдигна леко с предната си лапа и заразглежда с огромно задоволство голямата перла, а зениците му се разшириха като паници, за да може да я разгледа по-добре.

— Толкова харесвам перли, Лорънс! — възкликна, побутвайки го благодарно с нос. — Много е красив. Но не е ли ужасно скъп?

— Струва си всяко пени, за да те видя тъй сияещ — каза Уил, имайки предвид, че си струва всяко пени да го види тъй щастлив. — Парите от залавянето на „Дружба“ са дошли, тъй че съм с пълни джобове, драги мой. Наистина бе крайно време, защото по-голямата част от наградата идва от завземането на яйцето ти.

— Е, аз с нищо не съм помогнал, макар да се радвам много, че се случи — рече Империалът. — Сигурен съм, че не бих харесал никой френски капитан и наполовина колкото теб. О, Лорънс, толкова съм щастлив, а и никой от другите няма нещо тъй хубаво! — Той се сгуши около Уил, издавайки дълбока въздишка на удовлетворение.

Мъжът се покачи в сгъвката на единия преден крак и след като се намести, започна да гали крилатия си приятел, радвайки се на тихото му наслаждение. Разбира се, ако френският кораб не се бе забавил — а именно това им позволи да го заловят, — сега на гърба на Темерер щеше да седи някой френски летец. Досега Уил не се бе замислял какво би се случило. Вероятно мъжът проклинаше късмета си — французите със сигурност бяха узнали, че яйцето е похитено, дори и да не знаеха, че от него се е излюпил Империал, или пък че Темерер е бил успешно обязден.

Той вдигна поглед към нагиздения дракон и усети как цялата останала тъга и безпокойство го напускат. Каквото и да се случеше, едва ли можеше да се оплаква от жребия на съдбата… особено в сравнение с горкия нещастник.

— Донесъл съм ти и някои книги — добави. — С Нютон ли да започнем? Намерих превод на неговото съчинение за принципите на математиката, макар да трябва да те предупредя, че никак няма да разбирам това, което ти чета. Хич не ме бива в математиката, като изключим това, което учителите са ми набили в главата, за да мога да плавам.

— О, да, моля те — зарадва се Темерер, отвръщайки за миг поглед от новото си съкровище. — Сигурен съм, че заедно ще успеем да го разберем, колкото и сложно да е.