Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (6)

5. Забранена територия по всяко време, без изключение

Нямаше как иначе да се разбере, освен да се попита Татко.

Татко не напусна Берлин в колата заедно с тях през онази сутрин. Беше тръгнал няколко дни по-рано, още същата вечер, когато Бруно се беше прибрал и сварил Мария да рови из нещата му, дори онези, дето беше скрил най-отзад, дето си бяха лично негови и никой не биваше да знае за тях. През следващите дни Мама, Гретел, Мария, Готвача, Ларс и Бруно бяха изцяло заети да прибират покъщнината в сандъци и да ги товарят на един голям камион, за да бъдат откарани в новия им дом в Аут-швиц.

Именно през последната сутрин, когато къщата изглеждаше съвсем празна и изобщо не приличаше на техния истински дом, малкото останали неща трябваше да се приберат в куфари и служебната кола с червено-черните си знаменца спря пред вратата, за да ги вземе.

Мама, Мария и Бруно излязоха от къщата последни и тогава Бруно забеляза, че Мама май нямаше представа, че прислужницата е още вътре, защото, когато хвърлиха сетен поглед към празния вестибюл, където бяха прекарали толкова щастливи дни, където поставяха коледното дърво през декември, където мокрите чадъри стърчаха в стойката през зимните месеци, където Бруно си имаше място, на което да поставя калните си обувки при влизане в къщата, но никога не го правеше, Мама поклати глава и изрече нещо много странно.

— Не трябваше да позволяваме на Фюри да ни гостува — промълви тя. — Някои хора са готови на всичко, за да напреднат в кариерата.

След като го каза, се обърна и Бруно забеляза, че в очите й има сълзи, но тя мигом се сепна, щом зърна Мария, която стоеше и я наблюдаваше.

— Мария — извика тя смутено. — Мислех, че си вече в колата.

— Тъкмо излизах, госпожо — отговори й Мария.

— Нямах предвид… — започна Мама, пак поклати глава и продължи. — Не исках да кажа, че…

— Тъкмо излизах, госпожо — повтори Мария, която, изглежда, не знаеше правилото, че когато Мама говори, не бива да я прекъсват, след което бързо прекрачи прага и изтича в колата.

Мама се намръщи, но после сви рамене, сякаш вече нищо нямаше значение.

— Хайде, Бруно — каза тя, хвана го за ръка и заключи външната врата след себе си. — Да се надяваме, че един ден, когато всичко това свърши, отново ще се върнем тук.

Служебната кола със знаменцата отпред ги закара до гарата, където имаше два коловоза, разделени от широк перон и от двете страни стоеше по един влак в очакване на пътниците. Тъй като имаше твърде много войници от другата страна, без да броим факта, че се виждаше и дългата постройка на стрелочника, която разделяше коловозите, Бруно успя само за миг-два да зърне тълпите от хора, преди да се качи на един много луксозен влак, в който имаше малко хора и много празни места и свеж въздух, които идваше от отворените прозорци. Ако влаковете пътуват в различни посоки, разсъждаваше си той, тогава нямаше да му се стори толкова странно, но това не беше така; и двата влака бяха насочени на изток. За миг му се прииска да изтича по перона и да каже на онази тълпа от хора, че тук в неговия влак има много празни места, но реши да си кротува, защото нещо му подсказа, че ако това не разсърди Мама, по всяка вероятност ще вбеси Гретел, а тогава ставаше още по-лошо.

Откакто беше пристигнал в Аут-швиц и новата им къща, Бруно не беше виждал Татко. По-рано през деня, когато вратата се открехна, реши, че по всяка вероятност е в спалнята си, но това се оказа онзи враждебно настроен млад войник, който се втренчи в него, а в очите му нямаше и грам топлинка. Не беше чул силния глас на Татко да гърми из къщата, нито пък тежките стъпки на ботушите му да отекват по дъските на пода на долния етаж. Но със сигурност беше доловил движението на хора, които влизат и излизат и докато разсъждаваше как да постъпи най-добре, чу силна шумотевица от долния етаж и изтича в коридора, за да надникне над перилата.

Видя, че вратата към кабинета на Татко е отворена и група от пет души стои отпред — разсмяха се, после се ръкуваха. Татко се намираше в центъра, заобиколен от групичката, и изглеждаше много хубав в прясно изгладената си униформа. Гъстата му тъмна коса беше гладко сресана и лъщеше от брилянтина, и, докато наблюдаваше отгоре, Бруно изведнъж почувства и страх, и страхопочитание към него. Виж, другите мъже не му харесаха толкова. Те със сигурност не бяха хубави като Татко. Нито пък униформите им бяха прясно изгладени. Нито гласовете им бяха така гръмки, нито ботушите — така лъснати. Те всички държаха шапките си под мишница и като че ли се мъчеха да се изтъкнат пред Татко и да му направят впечатление. Бруно успя да схване само няколко от фразите им, които стигнаха до ушите му.

— … допусна грешки още с пристигането си. Стигна се дотам, че нашият върховен предводител нямаше друг избор, освен да… — каза единият.

— … дисциплина! — намеси се друг. — Още от самото начало на четирийсет и втора ни липсва експедитивност, а без нея…

— … ясно е, ясно е какво показват числата. Ясно е, комендант… — обади се трети.

— … ако построим още един — каза последният, — представете си само какво може да постигнем тогава… само си представете!…

Татко вдигна ръка във въздуха, при което другите млъкнаха на мига. Сякаш беше диригент на бръснарски квартет^[1].

— Господа — каза той и този път Бруно вече можеше да долови всяка произнесена дума, тъй като няма друг човек в света, който да може да се чува така ясно от единия край на стаята до другия, като Татко. — Високо оценявам вашите предложения и насърчения. Каквото било, било. Сега започваме отначало, но нека това начало бъде утре. Сега трябва да помогна на семейството си да се нанесе, в противен случай неприятностите за мен тук вътре ще се окажат също така големи като за онези там отвън, нали разбирате?

Мъжете избухнаха в смях и се ръкуваха с Татко. На излизане застанаха заедно в редица като оловни войници и изопнаха ръце напред, по същия начин, по който Татко го беше учил да поздравява — с изпъната длан, която тръгва от гърдите и се стрелва напред с отривисто движение на ръката — като в същото време извикаха двете думи, с които и Бруно го бяха учили да отвръща на поздрава. После си тръгнаха и Татко се върна в кабинета си, който беше „забранена територия по всяко време, без изключение“.

Бруно тръгна бавно да слиза по стълбата и за миг се поколеба пред вратата. Беше му мъчно, че Татко не беше дошъл да му каже „здравей“ през изминалите вече час или два от пристигането му, но и при други случаи многократно му бяха обяснявали колко зает е той и как не може да си губи времето с такива глупости като някакво си „здравей“. Но войниците си бяха тръгнали вече и той реши, че може да почука на вратата.

В Берлин Бруно беше влизал в кабинета на Татко само на няколко пъти, обикновено когато го викаше да си поговорят сериозно след някоя беля. Но правилото, което важеше за кабинета на Татко в Берлин, беше едно от най-важните, които Бруно беше научил, а той не беше толкова глупав да смята, че то няма да важи и тук. Но тъй като двамата не се бяха виждали вече няколко дни, помисли си, че сега няма да му се скара, ако почука.

Потропа предпазливо на вратата. Повтори, пак тихичко.

Татко сигурно не чуваше или Бруно не беше почукал достатъчно силно, но така или иначе никой не отвори вратата и Бруно потропа отново, този път по-силно и ето че долови гръмливия му глас отвътре:

— Влез!

Бруно натисна дръжката, влезе вътре и зае обичайната си поза с ококорени очи, уста, закръглена във формата на „о“, и разперени ръце. Останала част на къщата може би беше малко мрачна и тъмна и едва ли пълна с възможности за разузнаване, но тази стая представляваше нещо съвършено различно. Преди всичко имаше много висок таван и толкова дебел килим, че Бруно можеше целият да потъне в него. Стените почти не се виждаха, защото бяха покрити с тъмни махагонови лавици и наредени по тях книги, като онези в библиотеката в къщата им в Берлин. На стената срещу него имаше огромни прозорци, през които се виждаше градината и човек можеше да постави едно кресло до тях и да се любува на гледката, а в центъра на всичко това, седнал зад тежко дъбово писалище, се намираше самият Татко, който вдигна очи от документите, когато Бруно прекрачи прага, и лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Бруно — каза той, заобиколи писалището и стисна здраво ръката на момчето, защото Татко не беше от онези мъже, дето прегръщат хората, както правеха Мама и Баба, които пък направо прекаляваха с техните прегръдки, обикновено допълнени с лигави целувки. — Момчето ми — добави след миг.

— Здравей, Татко — тихо произнесе Бруно, малко стъписан от великолепието на стаята.

— Бруно, щях да дойда след малко, сериозно — каза Татко. — Първо трябваше да приключа с една среща и да напиша едно писмо. Значи пристигнахте живи и здрави?

— Да, Татко — отговори Бруно.

— Ти помогна ли на майка си и сестра си да опразните къщата и да я затворите?

— Да, Татко — отговори Бруно.

— Значи трябва да се гордея с теб — подхвърли Татко одобрително. — Седни, момчето ми.

Посочи му дълбоко кресло, обърнато към писалището, и Бруно се покатери в него, но краката му още не можеха да стигнат пода. Татко се върна на мястото си зад писалището и го погледна право в очите. За миг двамата не си казаха нищо, после Татко наруши мълчанието.

— Е? — попита той. — Какво мислиш?

— Какво мисля ли? — попита Бруно. — Какво мисля за какво?

— За твоя нов дом. Харесва ли ти?

— Не — светкавично му отговори Бруно, защото той винаги се опитваше да бъде честен и знаеше, че ако се поколебае, макар и само за миг, няма да има куража да каже това, което наистина мисли. — Според мен трябва да се върнем у дома — додаде смело.

Усмивката на Татко посърна леко, той сведе поглед към писмото пред него, но ето че отново вдигна очи, сякаш му трябваше време да премисли отговора си:

— Ами ние сме си у дома — каза най-накрая с тих глас. — Аут-швиц е нашият нов дом.

— А кога ще можем да се върнем в Берлин? — попита Бруно, защото сърцето му се сви при тези думи на Татко. — Там е много по-хубаво.

— Хайде, хайде — каза Татко, на когото не му се слушаха такива приказки. — Да не говорим за това — продължи. — Домът не е сградата, нито улицата, нито градът, нито нещо изкуствено като тухли и хоросан. Домът е там, където е семейството, нали така?

— Да, но…

— А нашето семейство, Бруно, е тук. В Аут-швиц. Ерго, това е нашият дом.

Бруно не разбра какво означава това „ерго“, но не му и трябваше, защото имаше готов отговор за Татко.

— Ама Дядо и Баба са в Берлин — каза той. — А те също са нашето семейство. Значи това не може да бъде нашият дом.

Татко се замисли и кимна. Изчака дълго време преди да отговори:

— Така е, Бруно, и те са част от семейството. Но ти и аз, Мама и Гретел сме най-важните хора в нашето семейство и това е мястото, където сега живеем. В Аут-швиц. Не се прави на толкова нещастен! (Тъй като Бруно наистина изглеждаше много нещастен.) Изчакай да мине малко време преди да даваш преценки. Може пък да ти хареса.

— Тук не ми харесва — настоя на своето Бруно.

— Бруно… — рече Татко с уморен глас.

— Карл не е тук, нито Даниел, нито Мартин, около нас няма никакви други къщи, няма сергии с плодове и зеленчуци, няма улици, няма сладкарници с маси на тротоара и събота следобед няма тълпи от хора, които да те блъскат отляво-отдясно.

— Бруно, понякога в живота има неща, които трябва да направим и нямаме право на избор — каза Татко и Бруно забеляза, че той вече започва да се отегчава от този разговор. — Боя се, че случаят е точно такъв. Това е моята работа, много важна работа. Важна за нашата родина. Важна за Фюрера. Един ден ще го разбереш.

— Искам да се върна у дома — изхленчи Бруно и усети как в очите му напират сълзи, но всъщност не искаше нищо друго освен Татко да проумее колко ужасно място е това Аут-швиц и да се съгласи да се махнат оттук веднага. Но вместо това той отсече:

— Трябва да разбереш, че си си у дома и толкоз — което разочарова Бруно. — Това е само в рамките на обозримото бъдеще.

Бруно затвори очи за миг. Никога през живота си не е бил толкова настоятелен, не е държал толкова много да стане неговото и със сигурност никога не беше ходил при Татко с такова огромно желание да го накара да промени решението си за нещо, но самата мисъл, че ще остане тук, самата мисъл, че ще трябва да живее в това противно място, където изобщо нямаше с кого да си играе, му беше непоносима. Когато след миг отново отвори очи, Татко заобиколи писалището и се настани в едно кресло до него. Бруно го загледа, докато отваряше сребърна кутия, от която извади цигара, почука я върху писалището и я запали.

— Спомням си, като бях малък — каза Татко, — имаше неща, които никак не обичах да правя, и тогава моят баща ме убеждаваше, че за всички ще е по-добре, ако ги свърша. И аз запретвах ръкави, за да ги приключа по-бързо.

— Какви неща? — попита Бруно.

— О, знам ли — пророни Татко и сви рамене. — Беше отдавна. Бях съвсем малък и не знаех кое е добро за мен. Понякога, например, не исках да стоя вкъщи и да си пиша домашните; исках да съм на улицата и да си играя с приятелите, точно както предпочиташ и ти, но сега, като мислено се връщам назад, виждам колко глупав съм бил.

— Значи разбираш как се чувствам аз — обнадежди се Бруно.

— Да, но знам също така, че баща ми, твоят дядо, си даваше сметка какво е необходимо за мен и винаги съм се чувствал по-добре, когато се случеше да го послушам. Как смяташ, щях ли да постигна такъв успех в живота си, ако не се бях научил кога да говоря, кога да мълча и кога да следвам заповедите? Е, кажи де, Бруно, как смяташ? Щях ли?

Бруно се огледа. Погледът му попадна върху прозореца в ъгъла на стаята и през него отново видя ужасната гледка навън.

— Нещо лошо ли си направил? — попита след миг мълчание. — Нещо, което е разгневило Фюри ли?

— Аз ли? — попита Татко и го погледна с недоумение. — Какво искаш да кажеш?

— Дали не си сбъркал нещо в работата си? Знам, всички казват, че си много важен човек и че Фюри има големи планове за теб, но едва ли ще те изпрати на такова място, ако не си направил нещо, заради което е искал да те накаже.

Татко се изсмя, при което Бруно много се смути; нищо не можеше да го ядоса повече от възрастен, който му се присмива, че не знае нещо, особено след като се опитва да го узнае чрез своите въпроси.

— Ти не разбираш значението на този пост — каза Татко.

— Според мен май не си бил съвсем безупречен в работата си, щом това означава, че ние всички трябваше да напуснем един много хубав дом и да се сбогуваме с приятелите си, за да дойдем на това противно място. Мисля, че трябва да си сгрешил някъде и може би ще е най-добре да отидеш и да се извиниш на Фюри, за да сложи край на това. Може би той ще ти прости, ако бъдеш искрен.

Думите излязоха от устата му, още преди да успее да реши дали са на място или не; щом ги чу да се носят във въздуха, веднага му се сториха, че не са онова, което е позволено да се казва на Татко, но така или иначе, вече бяха изречени и нямаше как да ги върне обратно. Бруно преглътна нервно и след минута мълчание погледна Татко, който го гледаше строго с каменно изражение на лицето. Бруно облиза устни и извърна поглед. Усети, че не е редно да се вторачва в Татко.

След миг-два неловко мълчание Татко се надигна бавно от мястото си до него и се върна на стола зад писалището, като постави цигарата си в пепелника.

— Чудя се, дали си много смел — каза той тихо, сякаш разсъждаваше на глас, — или просто безочлив. Може би това не е чак толкова лошо.

— Не исках да кажа…

— Сега ще мълчиш — каза Татко, като повиши тон и го прекъсна, защото нито едно от правилата в нормалния семеен живот не важаха за него. — Виж какво, Бруно, аз проявих голямо разбиране към твоите чувства, защото знам, че трудно понасяш това наше преместване. Изслушах всичко, което имаше да ми кажеш, въпреки че твоята младост и неопитност те карат да се изразяваш крайно непочтително. И може би си забелязал, че не реагирах на това твое поведение. Но вече е дошъл моментът, когато просто трябва да приемеш, че…

— Отказвам да приема! — извика Бруно и премигна от изненада, защото не знаеше, че ще извика толкова силно. (Този факт го стъписа.) Леко се стегна и се приготви да избяга, ако е необходимо. Но днес нищо не беше в състояние да разгневи Татко — и ако Бруно трябваше да е честен със себе си, щеше да признае, че Татко рядко се гневеше; той обикновено замълчаваше и се затваряше в себе си, но в крайна сметка все неговото ставаше — и вместо да му се разкрещи или да го подгони из къщата, той просто поклати глава и му даде да разбере, че разговорът им е приключил.

— Връщай се в стаята си, Бруно — каза той с толкова тих глас, че Бруно веднага разбра, че говори съвсем сериозно, затова се изправи, а в очите му вече напираха сълзи на безпомощност. Тръгна към вратата, но преди да я отвори се обърна и зададе още един последен въпрос.

— Татко? — започна той.

— Бруно, нямам намерение да… — раздразни се Татко.

— Не става дума за това — намеси се бързо Бруно. — Нещо друго искам да те питам.

Татко изпъшка и му разреши да продължи, като му даде да разбере, че след това се слага точка на разговора и на всякакви спорове.

Бруно се замисли, защото този път искаше да формулира въпроса си съвсем точно и правилно, за да не прозвучи грубо или неучтиво.

— Какви са всички тия хора навън? — попита го най-накрая.

Татко наведе глава наляво, изглеждаше малко смутен от въпроса.

— Войници, Бруно — отвърна му. — И секретари. Хора от администрацията. Разбира се, виждал си ги и преди.

— Не, не говоря за тях — каза Бруно, — а за хората, които виждам от прозореца си. В бараките, в далечината. Те всички са облечени по един и същ начин.

— А, онези ли? — каза Татко, поклати глава и се подсмихна. — Онези хора… ами, те изобщо не са хора, Бруно.

Бруно се намръщи.

— Не са ли? — попита, защото не разбираше какво има предвид Татко.

— Ами, не и по начина, по който ние разбираме тази дума — продължи Татко. — Но ти няма какво да се тревожиш за тях. Те нямат нищо общо с теб. Ти нямаш нищо общо с тях. Просто се настани в новия си дом и бъди послушен — от теб само това се иска. Да приемеш положението, в което си се озовал, и тогава всичко ще ти бъде по-лесно.

— Да, Татко — рече Бруно, въпреки че остана недоволен от отговора.

Отвори вратата, но Татко му извика да се върне за малко, изправи се и повдигна едната си вежда, сякаш да му напомни, че е забравил нещо. Бруно си спомни за поздрава, затова издекламира фразата, като го имитираше дословно.

Прибра крака, стрелна дясната си ръка напред и чукна петите си една в друга, след което каза с дълбок и ясен глас — колкото е възможно по-близък до този на Татко — думите, които произнасяше всеки път, когато срещнеше войник.

— Хайл Хитлер! — изрече, което, така си мислеше той, представляваше друг начин да кажеш: „Хайде, чао засега и всичко най-хубаво.“