Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (3)

2. Новата къща

Когато видя за пръв път новата им къща, очите на Бруно се ококориха, устните му образуваха „о“ и отново разпери ръце встрани. Всичко в нея представляваше пълна противоположност на стария им дом и той не можеше да повярва, че наистина ще живеят тук.

Къщата в Берлин се намираше на тиха улица и до нея се издигаха други големи къщи като тяхната и винаги беше приятно да ги гледаш, защото бяха почти еднакви с тяхната, но не съвсем, и в тях живееха други момчета, с които си играеше (ако бяха приятели) или гледаше да избягва (ако бяха побойници). Докато новата къща се издигаше съвсем сама върху празно, пусто място и наоколо не се виждаха никакви други къщи, което означаваше, че наблизо няма да има други семейства и други момчета, с които да си играе — нито приятели, нито побойници.

Къщата в Берлин беше огромна и въпреки че беше живял в нея девет години, все още криеше разни ниши и кътчета, които не беше проучил докрай. Имаше дори цели стаи — като кабинета на Татко, например, който представляваше „забранена територия по всяко време, без изключение“, където почти не беше влизал. Докато новата къща имаше само три етажа: на най-горния бяха трите спални и само една баня, на първия етаж — кухнята, трапезарията и новият кабинет на Татко (за който, помисли си той, сигурно щяха да важат старите ограничения) и сутерен, където спеше прислугата.

В Берлин навред се виждаха други улици с големи къщи, а когато тръгнеш към центъра на града, винаги имаше хора, които се разхождат, спират да си побъбрят, или пък крачат забързано и подвикват, че нямат и минутка да поспрат, не и днес, не и когато трябва да свършат сто и едно неща. Имаше магазини с красиво украсени витрини, сергии с плодове и зеленчуци, отрупани със зелки, моркови, карфиол и царевица. Други преливаха от праз лук и гъби, ряпа и брюкселско зеле; трети от марули и зелен фасул, тиквички и пащърнак. Обичаше понякога да застава пред тези сергии, да затвори очи и да вдишва миризмата им, да усеща как главата му се замайва от примесеното ухание на сладост и зеленина. Но около новата им къща не се виждаха никакви други улици и никой не се разхождаше, нито ходеше забързано и определено нямаше магазини или сергии с плодове и зеленчуци. Като затвори очи, усети как всичко около него е празно и студено, сякаш се намираше на най-самотното място на света. Насред нищото.

В Берлин на тротоара имаше сложени маси и понякога, когато се връщаха от училище с Карл, Даниел и Мартин, виждаха хора, насядали около тях, които пиеха пенливи напитки и се смееха на висок глас; хората около тези маси изглежда бяха много забавни, така си мислеше той, защото без значение какво говореха, винаги се намираше някой да се изсмее гръмко. Докато в новата къща имаше нещо, което караше Бруно да си мисли, че в нея никой никога не се е смял; че няма нищо, на което да се засмееш и нищо, което да те зарадва.

— Мисля, че това е лоша идея — заяви Бруно само няколко часа след като бяха пристигнали, докато Мария разопаковаше куфарите му на горния етаж. (Оказа се, че Мария не е единствената им прислужница в новата къща: имаше още три, които бяха кожа и кости и едва разговаряха помежду си с шептящи гласове. Виждаше се и един възрастен мъж, който, така му казаха, щял да им приготвя зеленчуците всеки ден и да им сервира, когато се хранят, и който изглеждаше много нещастен, но и малко гневен.)

— Нямаме право да мислим — отсече Мама и отвори един кашон, в който се намираше сервизът от шейсет и четири чаши, които Дядо и Баба й бяха подарили за сватбата й с Татко. — Някои хора взимат всички решения вместо нас.

Бруно не разбра за какво намеква, затова се престори, че изобщо не я е чул.

— Мисля, че това беше лоша идея — повтори той. — Според мен най-добре да забравим за всичко и да се връщаме обратно. Ще го пишем в графата „кратки преживявания“ и толкоз — добави той — фраза, която беше научил наскоро и възнамеряваше да я използва колкото е възможно по-често.

Мама се усмихна и внимателно постави очилата си върху масата.

— Имам една друга фраза за теб, момченце — каза му тя. — А именно, да се справим колкото е възможно по-добре в тази невъзможна ситуация.

— Не знам какво трябва да направим за целта — отговори й Бруно. — Според мен по-добре просто да кажеш на Татко, че си си променила мнението и че… ами че ако се налага да останем тук до края на деня, да вечеряме и да преспим, защото всички сме уморени, в това няма нищо лошо, но, по всяка вероятност, на сутринта ще се наложи да станем рано, ако утре искаме да сме в Берлин за следобедния чай.

Мама въздъхна.

— Бруно, защо просто не се качиш на горния етаж, за да помогнеш на Мария с разопаковането? — попита го тя.

— Но какъв е смисълът да разопаковаме, щом ще останем тук само…

— Бруно, моля те, не се инати! — скастри го Мама, защото очевидно нямаше нищо неприлично в това тя да го прекъсва, докато обратното не важеше. — Вече сме тук, пристигнахме, това ще бъде нашият дом в продължение на… обозримото бъдеще и затова трябва да се справим колкото е възможно по-добре. Разбираш ли какво ти говоря?

Той обаче не разбра какво означава това „обозримото бъдеще“ и затова я попита.

— Означава, че засега ще живеем тук — отвърна Мама. — И край на приказките, чу ли, Бруно?

Неясна болка сви стомаха на Бруно и той усети как нещо набъбва у него, нещо расте отвътре навън, надига се и ако успее да излезе, ще го накара да се разплаче или да крещи и пищи с все сила, че всичко това е неправилно и нечестно, че е голяма грешка, за която един ден някой ще плати. Не можеше да си обясни как изобщо се беше стигнало дотук. Един ден си стои съвършено доволен, играе си у дома, има си трима най-добри приятели за цял живот, пързаля се надолу по перилата у дома, опитва се да застане на пръсти, за да види през таванския прозорец цял Берлин и в следващия се озовава в тази студена и отвратителна къща с три шептящи прислужнички и келнер, който е нещастен и сърдит, където всички имат вид като че никога вече няма да бъдат щастливи.

— Бруно, искам да се качиш горе и да си разопаковаш нещата и то веднага — изкомандва го Мама с враждебен глас и той разбра, че този път няма мърдане, затова се обърна и тръгна без думичка да каже. Усещаше как сълзите напират у него, парят очите му, но той беше решен да не им дава да потекат.

Качи се на горния етаж и бавно го обиколи, направи пълен кръг, като се надяваше да открие малка вратичка или уютно кътче, където да си завре носа и да потършува, когато има време, но не попадна на нищо примамливо. На неговия етаж се виждаха точно четири врати, по две от двете страни на коридора — една срещу друга. Първата, която водеше към неговата стая, втората — към стаята на Гретел, третата — към стаята на Мама и Татко и четвъртата — към банята.

— Това не е дом и никога няма да бъде — изсумтя той под носа си и влезе в стаята, където дрехите му бяха пръснати върху леглото, а кутиите с играчки и книги не бяха още отворени. Очевидно, че Мария не беше подредила правилно приоритетите си.

— Мама ме прати да помагам — каза той тихо, при което Мария кимна и посочи към една голяма торба, в която се намираха всичките му чорапи, долни фланелки и гащи.

— Извади ги от торбата и ги подреди в онова чекмедже ей там — каза му тя и посочи към един грозен скрин, който стоеше в отсрещния ъгъл на стаята до покрито с прах огледало.

Бруно въздъхна и отвори торбата; беше пълна догоре с долното му бельо и ето че ужасно му се прииска да влезе в нея с надеждата, че когато излезе, ще се събуди и отново ще си бъде у дома.

— Мария, какво мислиш за всичко това? — попита я той след дълго мълчание, защото харесваше Мария и я чувстваше като член от семейството, въпреки че Татко твърдеше, че тя е просто една прислужничка, при това добре платена.

— Всичко кое? — попита тя.

— Това — каза той, сякаш то беше най-очевидното нещо в света. — Да дойдем на това място. Не смяташ ли, че е голяма грешка?

— Не е моя работа да смятам, господин Бруно — отвърна му Мария. — Нали Мама ти обясни за работата на Татко и за…

— О, омръзна ми да слушам за работата на Татко — рече Бруно, като я прекъсна. — Ако питаш мен, само това слушаме. Работата на Татко това, работата на Татко онова. Щом работата на Татко означава да напуснем къщата си, и моите перила-пързалка, и моите трима приятели за цял живот, тогава, според мен, Татко трябва много добре да си помисли дали да остане на тази работа или не, нали така?

Точно в този момент нещо изскърца в антрето, Бруно надникна и видя, че вратата към стаята на Мама и Татко се открехва леко. Той замръзна на място, не смееше да шукне. Мама беше все още долу, което означаваше, че Татко може да е вътре и нищо чудно да е чул всичко, което Бруно беше казал. Втренчи се във вратата, не смееше да диша от страх, чудеше се дали Татко няма да излезе през нея и да го извика долу за един сериозен разговор.

Вратата се отвори по-широко и Бруно отстъпи назад, след като се появи една фигура — не беше на Татко. Беше на много по-млад мъж, но по-нисък от Татко; носеше обаче същата униформа като него, само че без редицата ордени. Изглеждаше много сериозен, шапката здраво нахлупена на главата му. Около слепоочията, както забеляза Бруно, се подаваше русата му коса, много руса, някакъв почти неестествен оттенък на жълтото. В ръцете си носеше кутия и пое право към стълбите, но като забеляза Бруно, който стоеше и го гледаше, спря за миг. Изгледа момчето от глава до пети, сякаш никога преди това не беше виждал дете и не беше много сигурен какво се прави в такива случаи: дали да го изяде, да го загърби или да го ритне надолу по стълбите. Вместо това кимна отривисто към Бруно и продължи напред.

— Кой беше този? — попита Бруно. Младият мъж имаше толкова важен и делови вид, че Бруно го взе за важна клечка.

— Предполагам, някой от войниците на Татко ти — каза Мария, която още при появата на младия мъж се беше изпънала в поза „мирно“ и бе хванала ръцете си отпред като за молитва. Беше забила очи не в лицето му, а в земята, сякаш се боеше, че ако го погледне, ще се вкамени; отпусна се, чак когато той отмина. — След време всички ще ги опознаем.

— Този май не ми хареса — отсече Бруно. — Прекалено сериозен е.

— И татко ти е прекалено сериозен — подхвърли Мария.

— Да, но той ми е Татко — обясни й Бруно. — Татковците трябва да бъдат сериозни. Няма значение дали са зарзаватчии, или учители, или готвачи, или коменданти — продължи той, изброявайки всички професии упражнявани от достойните, уважавани бащи, върху които беше разсъждавал хиляди пъти. — А според мен този не приличаше на баща, нищо че беше толкова сериозен. Със сигурност не приличаше.

— Да, но работата им е нещо сериозно — каза Мария и въздъхна. — Или поне така си мислят. На твое място бих стояла настрана от войниците.

— Не виждам как би могло да бъде другояче — рече Бруно с тъжен глас. — Едва ли ще има с кого да си играя, освен с Гретел, а в края на краищата що за удоволствие е това? Тя е Безнадежден случай.

Имаше чувството, че аха и ще се разплаче, но преглътна сълзите си, тъй като не искаше да се излага пред Мария като някое бебе. Огледа стаята почти без да вдига очи от пода, като се опитваше да открие нещо интересно. Не успя. Или, може би, такова нямаше. Но точно тогава нещо привлече погледа му. В ъгъла на стаята, точно срещу вратата имаше прозорец на тавана, който се спускаше и надолу по стената — нещо като онзи в таванската стаичка в къщата им в Берлин, само дето не беше чак толкова висок. Бруно го погледна и прецени, че ще може да надникне през него дори без да се повдига на пръсти.

Тръгна бавно, като се надяваше, че от него ще има изглед чак до Берлин, до къщата им, до улиците край нея, и масите на тротоара, където хората седяха и пиеха пенливи напитки и си разправяха смешки. Вървеше бавно, защото не искаше да се разочарова. Но това си беше стая на малко момче и нямаше как да се върви дълго преди да стигне прозореца. Опря лице в стъклото и погледна навън, ала този път, когато очите му се ококориха и устата му образува „о“, ръцете му останаха неразперени, защото изведнъж почувства студ и заплаха.