Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (2)

1. Бруно прави откритие

Един следобед, когато Бруно се върна от училище, с изненада установи, че Мария, семейната прислужничка — която винаги ходеше с наведена глава и никога не вдигаше поглед от килима — стои в спалнята му, измъква нещата от гардероба му и ги сгъва, за да ги прибере в четири големи дървени сандъка, дори онези неща, които беше скрил най-отзад и които си бяха лично негови и никой не биваше да знае за тях.

— Какво правиш? — попита я той с колкото можа по-любезен тон, защото макар и да не му беше никак приятно да се прибере у дома и да завари как някой му рови из нещата, Мама не спираше да му повтаря, че с Мария трябва да се държи почтително, а не само да подражава на начина, по който Татко разговаря с нея. — Как смееш да ми пипаш нещата?

Мария поклати глава и кимна към стълбата зад себе си, където току-що се беше появила майката на Бруно. Тя беше висока жена с дълга червена коса, събрана на тила й в малка мрежичка, кършеше нервно ръце, сякаш имаше нещо, което не искаше да изрече на глас или пък нещо, което просто не й се искаше да повярва.

— Мамо — каза Бруно и тръгна към нея, — какво има? Защо Мария рови в гардероба ми?

— За да опакова нещата ти — обясни му Мама.

— Да ги опакова ли? — попита той и бързо прехвърли наум случките от предишните няколко дни, за да си спомни дали пак не беше направил някоя поразия, дали пак не се беше изпуснал да каже на глас думи, които са му забранени да използва, и затова сега, като наказание, го изпращат някъде. Но не се сети за нищо подобно. Всъщност през последните няколко дни се беше държал безупречно с всички и изобщо не си спомняше да е правил пакости. — Защо? — попита. — Какво съм направил?

В този момент Мама влезе в собствената си спалня, но се оказа, че Ларс, икономът, е там и прибира нейните неща. Тя въздъхна, вдигна безпомощно ръце във въздуха и тръгна да се връща към стълбите. Бруно вървеше по петите й, защото нямаше никакво намерение да остави тази работа без обяснение.

— Мамо — настоя той. — Какво става тук? Преместваме ли се?

— Ела с мен на долния етаж — отвърна Мама и тръгна да слиза към голямата трапезария, където Фюри беше вечерял предишната седмица. — Ще поговорим долу.

Бруно изтича надолу, изпревари я по стълбите, пристигна пръв в трапезарията и застана да я изчака. Изгледа я за миг, без да каже нещо, само си помисли, че тази сутрин не е могла да си нанесе грима хубаво, тъй като очите й бяха зачервени повече от обикновено — също като неговите, когато ставаше непослушен, правеше пакости и накрая се стигаше до плач.

— Виж какво, Бруно, няма за какво да се притесняваш — каза Мама и се отпусна в стола, в който беше седяла красивата руса жена, която беше пристигнала на вечерята заедно с Фюри и която му беше помахала, когато Татко затвори вратата под носа му. — Всъщност, ако не друго, това ще бъде едно голямо приключение.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Изпращате ли ме някъде?

— Не само теб — продължи тя с вид, като че се канеше да се усмихне, но после се разколеба. — Всички тръгваме. Татко и аз, Гретел и ти. И четиримата.

Бруно се замисли и смръщи чело. Не би имал нищо против да изпратят някъде Гретел, защото тя беше Безнадежден случай и му причиняваше само главоболия. Но му се струваше малко нечестно, че всички трябва да тръгват заедно с нея.

— Но къде? — попита той. — Къде отиваме по-точно? Защо не си стоим тук?

— Заради работата на Татко — обясни Мама. — Нали знаеш колко е важна?

— Да, разбира се — отвърна Бруно и кимна, защото знаеше, че в къщата винаги беше пълно с всевъзможни посетители — мъже със страхотни униформи, жени с пишещи машини, които не биваше да пипа с мръсните си ръце — и те всички много уважаваха Татко и си казваха един на друг, че той е човек, с когото шега не бива и че на него Фюри възлагал големи надежди.

— Е, понякога, когато човек е много важен — продължи Мама, — онзи, който му е началник, му заповядва да замине другаде, защото там трябва да се свърши някаква много специална работа.

— Каква работа? — попита Бруно, защото ако трябваше да бъде честен — което непрекъснато се опитваше да прави — той не беше много наясно какво точно работи Татко.

Един ден в училище започнаха да говорят за бащите си и тогава Карл беше казал, че баща му е зарзаватчия, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той притежаваше зарзаватчийницата в центъра на града. А Даниел беше казал, че баща му е учител, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той преподаваше на големите момчета, които, ако се случи да срещнеш на улицата, по-добре да ги заобиколиш. Мартин беше казал, че баща му е готвач, и Бруно знаеше, че това е самата истина, защото той понякога идваше да го вземе от училище и тогава винаги носеше бяла дреха и карирана престилка отпред, сякаш току-що е излязъл от кухнята.

Но когато попитаха Бруно какво работи неговия Татко и той понечи да им обясни, още на мига си даде сметка, че самият той няма никаква представа. Всичко, което можеше да каже, беше, че Татко му е човек, с когото шега не бива и че Фюри му възлага големи надежди. О, и че има страхотна униформа.

— Става дума за една много важна работа — каза Мама, след като се поколеба за миг. — Работа, която трябва да се повери само на много специален човек. Това можеш да го разбереш, нали?

— И ние всички трябва да се мъкнем подире му, така ли? — попита Бруно.

— Разбира се — отсече Мама. — Нали не искаш Татко да замине сам на новата си работа и да се чувства откъснат от нас?

— Ами, не — каза Бруно.

— Ако не сме край него, ние всички много ще му липсваме — добави тя.

— Кой ще му липсва най-много? — попита Бруно. — Аз или Гретел?

— Еднакво ще му липсвате и двамата — отговори Мама, защото тя държеше никой да няма любимци — нещо, което Бруно много ценеше у нея, най-вече защото си знаеше, че всъщност той е нейният любимец.

— А какво ще стане с къщата? — попита Бруно. — Кой ще се грижи за нея, докато ни няма.

Мама въздъхна и огледа стаята така, сякаш се прощаваше с нея. Къщата беше много красива и имаше общо пет етажа, ако се брои и приземния, където Готвача приготвяше яденето, а Мария и Ларс седяха на масата, спореха, караха се и се нагрубяваха със забранени за използване думи. А можеше да добави още и малката таванска стаичка със скосените прозорци, от които Бруно можеше да види цял Берлин, стига да се вдигне на пръсти и здраво да се хване за рамката.

— Засега се налага да затворим къщата — каза Мама. — Но един ден пак ще се върнем в нея.

— А какво ще стане с Готвача? — попита Бруно. — А с Ларс? А с Мария? Те няма ли да останат да живеят тук?

— Те идват с нас — обясни му Мама. — Но засега стига толкова въпроси. По-добре се качвай горе, за да помогнеш на Мария със стягането на багажа.

Бруно се изправи, но никъде не отиде. Имаше само още няколко неща, които искаше да узнае, преди да реши, че въпросът е приключен.

— И колко далеч е това място? — попита той. — Искам да кажа, където е новата работа. На повече от миля ли?

— О, божичко! — изсмя се Мама, въпреки че смехът й проехтя странно, тъй като изобщо не изглеждаше щастлива, после се извърна от Бруно, сякаш не искаше да вижда лицето му. — Да, Бруно — кимна, — по-далеч от една миля. Всъщност, много, много по-надалеч.

Бруно се ококори и устните му образуваха „о“, после разпери ръце встрани, както правеше в случаи на голяма изненада.

— Не искаш да кажеш, че напускаме Берлин, нали? — и изрече думите на един дъх.

— Боя се, че да — каза му Мама и кимна тъжно. — Работата на Татко…

— Ами какво ще стане с училището? — попита Бруно, като я прекъсна — нещо, което знаеше, че не бива никога да прави, но в този случай смяташе, че това ще му бъде простено. — Какво ще стане с Карл, с Даниел, и с Мартин? Откъде ще разберат къде съм, за да ми се обадят, когато имаме да вършим нещо заедно?

— Трябва да се сбогуваш с приятелите си, поне засега — отвърна му Мама. — Но аз съм сигурна, че след време отново ще се видите. И, ако обичаш, никога не прекъсвай Мама, когато говори — добави тя, защото, макар и новината да беше странна и неприятна, това не означаваше, че Бруно може да си позволява да пренебрегва правилата за добро поведение, на които е бил научен.

— Да се сбогувам с тях ли? — учуди се той и я зяпна в недоумение. — Да се сбогувам с тях? — повтори, като изпелтечи думите, сякаш устата му беше пълна с бисквити, които е сдъвкал на малки парченца, но още не е преглътнал. — Да се сбогувам с Карл, и с Даниел, и с Мартин? — продължи той с глас, повишен почти до крясък — нещо, което не беше позволено у дома. — Но те са моите трима най-добри приятели за цял живот!

— О, ще се сприятелиш с други момчета — каза Мама и махна небрежно с ръка, сякаш да имаш трима най-добри приятели за цял живот е нещо съвсем обичайно за всяко момче.

— Но ние си имаме планове — възрази й той.

— Планове ли? — попита Мама и повдигна вежда. — Какви планове?

— Не казвам! — отсече Бруно, който не можеше да й разкрие същината на въпросните планове, които включваха всевъзможни поразии, най-вече след няколко седмици, когато училището свършваше и започваше лятната ваканция и тогава нямаше да висят по цял ден и само да кроят планове, а щяха да се заемат с тяхното изпълнение.

— Съжалявам, Бруно — каза Мама, — но се налага плановете ти да почакат. Нямаме избор.

— Но, мамо!

— Бруно, стига! — скастри го тя и се изправи, за да му покаже, че е напълно сериозна, като казва „стига“. — Направо недоумявам, само преди седмица се оплакваше колко много неща са се променили тук напоследък.

— Ами, не ми харесва, че трябва да гасим лампите нощем — призна той.

— Това важи за всички — отговори Мама. — За да сме в безопасност. Кой знае, може би като се преместим, там няма да е толкова опасно. А сега отивай в стаята си да помогнеш на Мария с опаковането. По вина на някои хора не разполагаме с толкова време за преместването, колкото би ми се искало.

Бруно кимна и доста натъжен пое към стаята си; знаеше, че „някои хора“ е израз на възрастните и означава „Татко му“, но той нямаше право да го използва.

Тръгна да изкачва стълбите неохотно, като се държеше за перилото с една ръка и се зачуди дали в новата къща на новото място, където беше новата работа, ще има такива хубави перила като тези, по които да се пързаля надолу. Защото перилата на стълбите в тази къща започваха от най-горния етаж — точно пред малката стая, където, ако се повдигне на пръсти и се хване здраво за рамката на прозореца, можеше да види цял Берлин — и стигаха до приземния етаж — точно пред двете огромни дъбови врати. И за Бруно нямаше по-голямо удоволствие от това да яхне перилото от таванския етаж и със свистене да се спусне чак до долу.

Първо от най-горния етаж до следващия, където беше стаята на Мама и Татко, както и голямата баня, където му беше забранено да влиза.

После до следващия, където се намираше неговата стая и стаята на Гретел, както и малката баня, която трябваше да използва по-често отколкото правеше.

Надолу до приземния етаж, където тупваш от перилото на пода и трябва да се приземиш на двата крака без залитане, защото иначе получаваш пет наказателни точки и се налага да започнеш отначало.

Стълбищните перила бяха най-хубавото нещо в тази къща — те, както и фактът, че Дядо и Баба живееха наблизо, а когато си спомни за тях, зачуди се дали и те няма да дойдат при новата работа и реши, че сигурно ще дойдат, защото не може да ги изоставят тук. Никой нямаше кой знае каква нужда от Гретел, защото тя беше Безнадежден случай и щеше да е много по-добре, ако остане да се грижи за къщата, но виж Дядо и Баба бяха друга работа. Те бяха съвършено различно нещо.

Бруно изкачи бавно стълбите до стаята си, но преди да прекрачи прага, погледна надолу към първия етаж и видя как Мама влиза в кабинета на Татко, който се намираше точно срещу трапезарията и се знаеше, че е „забранена територия по всяко време, без изключение“ и я чу да му говори на висок глас, после Татко също повиши глас и то така, че да я надвика, и това сложи край на разговора. Вратата на кабинета се затвори и Бруно не успя да чуе нищо повече, затова си помисли, че няма да е зле да се прибере в стаята си и да отмени Мария в опаковането, защото в противен случай тя можеше да изрови всичките му неща от гардероба, без да се съобразява и без да внимава, дори онези, които беше скрил най-навътре, и които бяха само негови и никой нямаше право да ги вижда.