Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (5)

4. Какво видяха през прозореца

Преди всичко, това изобщо не бяха деца. Или поне не всички. Имаше малки момчета и големи момчета, бащи и дядовци. Може би и няколко чичовци. Както и от онези самотни хора, които се срещат на всяка улица и живеят като че ли нямат никакви роднини. Имаше всякакви.

— Какви са те? — попита Гретел и зяпна така, както често правеше и брат й напоследък. — Какво място е това?

— Не съм сигурен — каза Бруно, придържайки се колкото е възможно по-близо до истината. — Но не е хубаво като у дома, в това съм сигурен.

— А къде са момичетата? — попита тя. — А майките? А бабите?

— Сигурно живеят в друга част — предположи Бруно.

Гретел реши, че може да е прав. Не искаше да гледа повече, но й беше трудно да откъсне очи от прозореца. До този момент единственото нещо, което се виждаше от нейната стая, беше гората, която изглеждаше малко мрачна, но въпреки това ставаше за пикник, стига да има някаква полянка навътре в нея. Но от тази страна на къщата гледката беше много по-различна.

Започваше примамливо. Отначало, точно под прозореца на Бруно, се виждаше градина. При това доста голяма и пълна с цветя, които растяха в стройно подредени лехи, и по всичко личеше, че някой се грижи с голямо старание за тях, сигурно човек, който знае, че да отглеждаш цветя в такова място е не само нужно, но и хубаво, също като да поставиш свещица пред прозореца на огромен замък насред мъглива пустош в тъмна зимна нощ.

Покрай цветята се виждаха много приятни павирани алеи и една дървена пейка, където Гретел можеше да си представи как седи на слънце и чете книга. На облегалката на пейката имаше метална табелка, но от такова разстояние не можеше да прочете какво пише на нея. Пейката беше обърната с лице към къщата — което при други обстоятелства би било доста странно, но в случая тя разбираше защо.

Двайсетина крачки по-нататък, отвъд градината, лехите и пейката с табелката, всичко изведнъж се променяше. Виждаше се висока телена ограда, която се простираше успоредно на къщата, и която в най-горната си част беше извита навътре. После продължаваше по-нататък в двете посоки до някъде, където погледът не стигаше. Оградата беше много висока, по-висока и от къщата, в която се намираха, освен това се виждаха и големи дървени диреци, подобни на телеграфни стълбове, разположени на равни разстояния един от друг, които я подпираха. Върху оградата имаше огромни спирали бодлива тел и най-ненадейно Гретел почувства болка само при вида на острите бодли, които стърчаха по тях.

Оттатък оградата нямаше никаква трева; всъщност никъде напред не се забелязваше зеленина. Вместо това земята беше покрита с нещо като пясък и всъщност, докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо друго, освен ниски малки бараки и огромни квадратни помещения, пръснати наоколо и един-два високи комина в далечината. Тя отвори уста да каже нещо, но скоро откри, че не намира никакви думи, с които да изрази учудването си, затова постъпи по единствения разумен начин и я затвори.

— Виждаш ли? — попита Бруно от ъгъла на стаята си, защото чувстваше тихо задоволство, тъй като каквото и да имаше там отвън — и каквито и да бяха тези хора — той го беше открил пръв и можеше да си го гледа, когато пожелае, защото те се намираха пред прозореца на неговата спалня, а не на нейната, и следователно принадлежеше на него и той се явяваше крал на всичко, което се виждаше, а тя беше само негов смирен поданик.

— Не разбирам — каза Гретел. — Кой би построил такова противно място?

— Наистина е противно и още как — съгласи се Бруно. — Мисля, че онези къщурки са само на по един етаж. Виж колко са ниски.

— Сигурно са някакви модерни къщи — обади се Гретел. — Татко ненавижда модерните неща.

— Тогава значи няма да ги хареса — каза Бруно.

— Няма — отвърна Гретел. Дълго време остана така, напълно неподвижна и загледана в тях. Беше на дванайсет години и се смяташе, че е едно от най-умните момичета в класа, затова стисна устни, присви очи и напрегна мозъка си да разбере какво може да е това отпред. Най-накрая измисли единственото възможно обяснение.

— Това сигурно е село — каза Гретел, обърна се и изгледа брат си победоносно.

— Село ли?

— Да, това е единственото обяснение, не виждаш ли? Когато сме у дома в Берлин, тогава се намираме в града. Затова има толкова много хора, и толкова много къщи, и училищата са пълни, и събота следобед не можеш да стигнеш центъра, без да те бутат отляво-отдясно.

— Да — каза Бруно и кимна, като се опитваше да проследи нишката на мисълта й.

— Но в часовете по география сме учили, че по селата, където живеят всички фермери и добитъкът, се произвежда цялата ни храна и че има огромни площи, като тази тук, където хората живеят и работят и после изпращат производството си, за да ни хранят. — Тя отново погледна през прозорец към огромната площ, която се бе проснала пред погледа й и разстоянията, които деляха къщурка от къщурка. — Това трябва да е. Сигурно е село. А може би това е нашата ваканционна вила — додаде с надежда.

Бруно помисли и поклати глава.

— Не мисля, че си права — отвърна й с категоричен тон.

— Ти си на девет — възрази му Гретел. — Откъде знаеш? Когато станеш на моята възраст, ще започнеш да ги разбираш тия неща много по-добре.

— Може и така да е — продължи Бруно, който знаеше, че е по-малък, но не беше съгласен, че поради това не може да е прав, — но ако това е село, както твърдиш, тогава къде са животните, за които говориш?

Гретел отвори уста да му отговори, но не можа да измисли смислен отговор и вместо това погледна отново през прозореца, за да ги потърси с очи, но животни не се виждаха.

— Би трябвало да има крави и прасета, овце и коне — каза Бруно, — искам да кажа, ако това е ферма. Да не говорим за кокошки и патки.

— Нищо такова не се вижда — тихичко си призна Гретел.

— И ако тук произвеждаха храна, както ти си мислиш — продължи Бруно, като страшно се възхищаваше от себе си, — тогава, според мен, земята щеше да е обработена и да изглежда много по-добре от това там, не е ли така? Не мисля, че в тая мръсотия и прах може да се отглежда каквото и да било.

Гретел пак надникна навън и кимна, защото не беше толкова глупава, че винаги да настоява на своето, особено когато беше ясно, че всички доводи са против нея.

— Тогава, може би, това не е ферма — съгласи се тя.

— Не е — отсече Бруно.

— Което означава, че това, може би, не е село — додаде тя.

— Не, не мисля, че е село — отвърна й той.

— Което пък означава, че по всяка вероятност и това не е нашата ваканционна вила — заключи тя.

— Май си права — рече Бруно.

Той се отпусна на леглото и в един миг му се прииска Гретел да седне до него, да го прегърне и да му каже, че всичко ще бъде наред и че рано или късно тук ще им хареса така, че няма да искат да се връщат обратно в Берлин. Но тя продължаваше да гледа през прозореца и този път не гледаше към цветята, нито към павираната алея, нито към пейката с табелката, нито към високата телена ограда, нито към дървените телеграфни стълбове, нито към навитите на спирала бали бодлива тел, нито към твърдата земя оттатък оградата, нито към малките бараки, нито към големите помещения, нито към високите комини; гледаше към хората.

— Какви са всички тия хора? — обади се тя с приглушен глас, сякаш не питаше Бруно, а търсеше отговора от някой друг. — И какво правят всички те там?

Бруно се изправи и за пръв път двамата застанаха един до друг, рамо до рамо и гледаха вторачено към онова, което се случваше на двеста метра от новия им дом.

Накъдето и да обърнеха поглед, се движеха хора — високи, ниски, стари, млади. Някои образуваха групи, стояха едно място с прилепени до тялото ръце и изправени глави, докато един войник крачеше пред тях, а устата му се отваряше и затваряше така бързо, сякаш нещо им крещеше. Други пък бяха строени в редица по един и бутаха ръчни колички от единия край на лагера до другия, като се появяваха от място, което не се виждаше, бутаха количките си, след което завиваха зад една барака и отново изчезваха от погледа. Неколцина стояха притихнали до бараките, скупчени един до друг, забили поглед в земята, сякаш играеха някаква игра, в която целта беше да останат незабелязани. Имаше и хора с патерици, а повечето бяха с превързани глави. Някои маршируваха на групи, с лопати в ръка и, предвождани от войници, отиваха към място, което не се виждаше от прозореца.

Бруно и Гретел видяха стотици хора, но пред тях имаше толкова много бараки, а всичко се простираше толкова надалеч, докъдето всъщност погледът им не стигаше, че както изглежда там би трябвало да има много повече хора, хиляди хора.

— И всички те живеят толкова близо до нас — каза Гретел и се намръщи. — В Берлин на нашата тиха, красива улица имаше само шест къщи. А тук са безброй. Защо ли Татко е приел новата му работа да бъде в това противно място с толкова много съседи? Не разбирам.

— Погледни ей там — каза Бруно и Гретел проследи насочения му пръст и видя как от една барака в далечината излизат деца, сгушени едно до друго, а група войници стои и вика срещу тях. Колкото повече им крещяха, толкова по-плътно децата се притискаха едно към друго, след което обаче един от войниците се спусна срещу тях и те се разделиха надве, с което като че направиха това, което войниците бяха искали, а именно да застанат в редица по едно. Когато се строиха, войниците започнаха да се смеят и да им ръкопляскат.

— Сигурно репетират нещо — предположи Гретел, без да обръща внимание на факта, че някои от децата, дори и от по-големите, от онези, които бяха на нейната възраст, до едно като че плачеха.

— Казах ли ти, че има и деца — рече Бруно.

— Но не и такива, с които бих искала да си играя — отсече Гретел нафукано. — Толкова са мръсни. Хилда, Изабел и Луиза се къпят всяка сутрин, както и аз. А онези деца сякаш не са виждали баня през живота си.

— Ами не виждаш ли колко мръсно е там — отвърна й Бруно. — Нищо чудно да нямат бани.

— Не ставай глупав! — сопна се Гретел, въпреки че колко пъти й бяха повтаряли да не нарича брат си „глупав“. — Какви ще са тия хора, дето няма да имат бани?

— Не знам — каза Бруно, — може би хора, които нямат топла вода.

Гретел остана загледана още миг-два, после потрепери и се обърна.

— Връщам се в стаята да си подредя куклите — каза тя. — Изгледът от моя прозорец определено е по-хубав.

С тази реплика тя се отдалечи, прекоси коридора, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си, но не се зае да нарежда куклите си. Вместо това седна на леглото и какви ли не мисли нахлуха в главата й.

Една последна мисъл нахлу и в главата на брат й, докато наблюдаваше стотиците хора, които работеха в далечината, и тя се свеждаше до факта, че всички те — малките момчета, големите момчета, бащите, дядовците, чичовците, самотниците, които се срещат на всяка улица, и които като че ли нямат никакви роднини — носеха едни и същи дрехи: сиви раирани пижами със сиви раирани шапки на главите.

— Колко странно — пророни той, преди да се отдалечи от прозореца.