Джон Бойн
Момчето с раираната пижама (17)

16. Остригването

Беше минала почти година, откакто Бруно се беше върнал един ден и беше сварил Мария да стяга багажа му, и, разбира се, спомените му от Берлин бяха вече избледнели. Като се замислеше за онова, което е било, сещаше се, че Карл и Мартин бяха двама от най-добрите му приятели за цял живот, но колкото и да си напрягаше ума, не можеше да се сети кой беше третият. След това обаче се случи нещо, което означаваше, че за два дни може да се махне от Аут-швиц и да се върне в старата си къща: Баба беше умряла и цялото семейство трябваше да отиде на погребението.

Докато беше там, Бруно си даде сметка, че вече не е така малък, както когато напусна къщата, защото виждаше неща, които преди не можеше и, докато бяха у дома, успя да надникне през прозореца на таванската стая и да огледа цял Берлин, без да се надига на пръсти.

Бруно не беше виждал баба си, откакто бяха напуснали Берлин, но всеки ден си мислеше за нея. Нещата, които най-често си спомняше, бяха представленията, които тя, той и Гретел подготвяха за Коледа и за всеки рожден ден, и това как тя винаги съумяваше да намери съвършения костюм за всяка негова роля. Само при мисълта, че повече няма да могат да го правят, страшно се натъжаваше.

Двата дни, които прекараха в Берлин, също бяха много тъжни. Заради погребението, където Бруно и Гретел, Татко и Мама, както и Дядо седяха на първия ред, а Татко носеше най-представителната си униформа, колосана и изгладена, и с всички отличия. Най-тъжен е Татко, така му беше казала Мама, защото се беше скарал с Баба и не се бяха сдобрили преди тя да умре.

В църквата бяха поднесени много венци и Татко се почувства особено горд от факта, че единият беше от името на Фюри, но когато Мама чу това, подхвърли, че Баба щяла да се обърне в гроба.

Бруно почти се зарадва, когато се върнаха в Аут-швиц. Къщата там се беше превърнала в негов дом и той вече не се тревожеше от факта, че тя има само три етажа вместо пет, нито пък се дразнеше толкова много от войниците, които непрекъснато влизаха и излизаха, като че се намираха у дома си. Изведнъж реши, че в крайна сметка, нещата не са чак толкова лоши, особено след като беше срещнал Шмуел. Макар и бавно, проумя, че има доста неща, за които трябва да е благодарен, като например това, че сега вече Татко и Мама изглеждаха в добро настроение почти винаги и на нея не й се налагаше да си ляга следобед толкова често, нито да пие от шерито за успокояване. Гретел пък минаваше през някаква фаза — според думите на Мама — и изобщо не се занимаваше с него.

Друго нещо пък беше фактът, че лейтенант Котлер беше преместен от Аут-швиц да служи другаде и не се мяркаше наоколо, което винаги вбесяваше или разстройваше Бруно. (Отпътуването му се беше случило съвсем внезапно, а преди това дълго време Татко и Мама се караха нощем, но той се беше махнал, това е сигурно, и нямаше да се върне; Гретел беше неутешима.) Това също беше нещо хубаво според Бруно: вече никой нямаше да му вика „дребосък“.

Но най-хубавото беше, че си имаше приятел на име Шмуел.

С голяма радост отиваше при оградата всеки следобед и се чувстваше безкрайно доволен, че приятелят му изглежда по-щастлив тези дни, очите му не бяха така хлътнали, въпреки че тялото му продължаваше да бъде невероятно слабо, а лицето му — с болезнен сив цвят.

Един ден, докато седеше срещу него на обичайното им място, Бруно подхвърли:

— Това е най-необикновеното приятелство, което съм имал.

— Защо? — попита го Шмуел.

— Защото винаги съм можел да си играя с всяко друго момче, с което съм дружал — отвърна му той. — А ние двамата никога не си играем. Всичко, което правим, е да седим и да си говорим.

— На мен ми харесва да седим и да си говорим — каза Шмуел.

— И на мен, разбира се — каза Бруно. — Но жалко, че от време на време не можем да вършим нещо по-вълнуващо, например да разузнаваме. Или да играем футбол. Никога не сме се виждали, освен през тази телена ограда.

Бруно често коментираше такива неща, защото много му се искаше инцидентът отпреди няколко месеца, когато се беше отрекъл от приятелството си с Шмуел, да не се беше случвал. Той все още не му даваше мира и го караше да се чувства гузен, въпреки че Шмуел, и това му прави чест, като че го беше забравил.

— Може би един ден и това ще стане — каза Шмуел. — Ако изобщо някога ни пуснат да излезем оттук.

Бруно започна все по-често да се замисля за двете страни на оградата и преди всичко, защо беше издигната тя. Възнамеряваше да говори с Татко или Мама, но подозираше, че те или ще му се разсърдят, че изобщо зачеква темата, или ще му кажат нещо неприятно за Шмуел и неговото семейство, затова направи нещо съвсем нетипично за него. Реши да поговори с Безнадеждния случай.

Стаята на Гретел се беше променила до неузнаваемост в сравнение с последния път, когато беше влизал в нея. Преди всичко не се виждаше никаква кукла. Един следобед преди около месец, приблизително по времето, когато лейтенант Котлер напусна Аут-швиц, Гретел реши, че вече не харесва кукли, напъха ги в четири големи торби и ги захвърли. Вместо тях, окачи в стаята си разни карти на Европа, които Татко й беше дал, и всеки ден, след прочитане на вестника, местеше по тях малки карфички. Бруно си помисли, че май нещо полудява. Но въпреки това, беше престанала да го дразни и да се заяжда както преди, затова реши, че нищо няма да му стане, ако поговори с нея.

— Здрасти — каза й той, като преди това почука любезно на вратата й, защото знаеше колко много се ядосва, ако някой нахълта в стаята й без разрешение.

— Какво искаш? — попита Гретел, която седеше пред тоалетката с огледалото и изпробваше разни прически.

— Нищо — отвърна й Бруно.

— Тогава изчезвай.

Бруно кимна, но вместо това влезе в стаята и приседна в края на леглото й. Гретел се загледа в него с периферното си зрение, но нищо не каза.

— Гретел — обади се той най-накрая, — може ли да те питам нещо?

— Може, но бързо — тросна му се тя.

— Тук в Аут-швиц всичко… — започна той, но тя веднага го прекъсна.

— Бруно, не се казва Аут-швиц — изрепчи му се тя сърдито, сякаш това беше най-непростимата грешка, която можеше да се случи в историята на света. — Защо не го произнасяш правилно?

— Нарича се Аут-швиц — категорично й заяви той.

— Не, не се нарича — настоя тя и произнесе натъртено правилното име на лагера.

Бруно се намръщи и едновременно с това сви рамене:

— Нали това казах и аз.

— Не, не го каза. Както и да е, нямам намерение да споря с теб — каза му Гретел, която вече взе да губи търпение, от което и без това притежаваше в ограничени количества. — Какво искаш? Какво те интересува да знаеш?

— Искам да знам за оградата — каза той твърдо, защото беше решил, че за начало това е най-важното. — Искам да знам защо е там?

Гретел се обърна, както седеше на стола си, и го изгледа с любопитство.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — попита тя.

— Не, не знам — кимна Бруно. — Не разбирам, защо не ни пускат оттатък оградата. Какво толкова ни има, че не може да минем оттатък и да си играем?

Гретел го зяпна, после изведнъж прихна да се смее и спря чак когато се увери, че Бруно я пита съвсем сериозно.

— Бруно — присмя му се тя, сякаш това беше най-очевидното нещо на земята, — оградата е там не за да спре нас да минем оттатък. Тя е там, за да не дойдат те тук.

Бруно се замисли, но от това не му стана по-ясно.

— Но защо? — попита.

— Защото трябва да ги държат събрани на едно място — обясни му Гретел.

— Искаш да кажеш заедно с техните семейства, така ли?

— Така. С техните семейства. Но и с подобните на тях.

— Какво искаш да кажеш с това „подобните на тях“?

Гретел изпъшка и поклати глава.

— Ами с другите евреи, бе Бруно. Не го ли знаеш? Затова трябва да ги държат затворени на едно място. Не бива да се смесват с нас.

— Евреи — повтори Бруно, като че опитваше думата с език. Харесваше му как звучи. — Евреи — повтори. — Всички хора оттатък оградата са евреи.

— Точно така — каза Гретел.

— А ние евреи ли сме?

Гретел направо зяпна, почувства се, като че някой я зашлеви през лицето.

— Не, Бруно! — каза му. — Със сигурност ние не сме евреи. Дори не бива да питаш такова нещо.

— Защо не? Тогава ние какви сме?

— Ами, ние сме… — започна Гретел, но ето че й се наложи да млъкне и да помисли. — Ние сме… — повтори, но не беше никак сигурна какъв трябва да е отговорът на този въпрос.

— Ами, ние не сме евреи — каза тя най-накрая.

— Знам, че не сме — отвърна й Бруно в своето безсилие.

— Питам те, щом не сме евреи, тогава какви сме?

— Ние сме обратното на евреи — каза му Гретел, изрече го забързано, като този път звучеше много по-доволна от отговора си. — Точно така. Ние сме обратното.

— Добре — кимна Бруно, доволен, че най-накрая нещата се уточниха. — И които са „обратното“ живеят от тази страна на оградата, а евреите — от другата.

— Точно така, Бруно.

— Това значи ли, че евреите не обичат онези от „обратното“?

— Не, ние не ги обичаме тях, глупчо.

Бруно се намръщи. На Гретел й беше повтаряно нееднократно да не го нарича „глупчо“, но тя не взимаше от дума и толкоз.

— Добре де, защо не ги харесваме? — опита той.

— Защото са евреи — отвърна му Гретел.

— Разбирам. Значи евреите и обратното на тях не се разбират.

— Да, не се разбират, Бруно — отсече Гретел, но го каза бавно, защото беше открила нещо необичайно в косата си и в момента го изследваше най-внимателно.

— А не може ли някой да ги помири и…

Но думите на Бруно бяха прекъснати от Гретел, която изпищя пронизително — такъв писък, че събуди Мама от следобедната й дрямка и тя на мига дотича в стаята да види кое от децата й е убило другото.

Докато експериментираше с прическите си, Гретел беше зърнала миниатюрно яйце, не по-голямо от върха на топлийка. Показа го на Мама, която разрови косата й, като бързо я разделяше на кичури, след което отиде при Бруно и взе да прави същото.

— О, не мога да повярвам — ядоса се тя. — Знаех си, че нещо такова непременно ще се случи. В подобно място няма как да е другояче.

Оказа се, че Гретел и Бруно имат въшки и Гретел трябваше да бъде измита със специален шампоан, който миришеше ужасно, след което тя се скри в стаята си и часове наред не спря да плаче.

Бруно също беше измит с шампоана, но след това Татко реши, че е най-добре да се унищожи всичко с помощта на бръснача и обръсна цялата му коса, при което той се разплака. Процедурата не продължи дълго, но му беше страшно неприятно да гледа как косата пада от главата му и се посипва върху пода в краката му, но Татко каза, че това е нещо необходимо.

След това Бруно се погледна в огледалото в банята и едва не му прилоша. Без коса главата му изглеждаше някак безформена, а очите — прекалено големи за лицето. Направо се изплаши от собствения си образ.

— Не се безпокой — успокои го Татко. — Пак ще порасне. Само след няколко седмици.

— Това е заради мръсотията наоколо — възмути се Мама. — Как някои хора не могат да видят какво ни причинява това място тук.

Като се погледна в огледалото, Бруно веднага забеляза колко много прилича на Шмуел сега и дори се почуди дали всички хора от онази страна на оградата също нямат въшки и затова ходят с обръснати глави.

Когато се срещна с приятеля си на следващия ден, Шмуел се разсмя на новия вид на Бруно, което никак не помогна на и без това накърненото му самочувствие.

— Сега приличам на теб — каза Бруно тъжно, сякаш това беше ужасно признание.

— Само дето си по-дебел — съгласи се Шмуел.