Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (9)

IX

През лятото, когато Кобен навърши четири години, се разбра, че Окацу е болна. Кае първа забеляза, че зълва й носи вода все с лявата ръка, пази дясното си рамо, а походката й е по-бавна. След време иначе издръжливата и работлива Окацу започна да се оплаква, че много се изморява на стана и спря да тъче. Тежките години бяха отминали, славата на доктор Сеишу се носеше навред и семейството се замогна, така че каквото жените изкарваха от тъкане, си оставаше за тях.

— Какво ти е, како, не ти ли е добре? — реши да попита един ден Кае.

— Защо, зле ли изглеждам? — усмихна се слабо Окацу и не й отговори.

Кае й викаше кака, макар да бяха на едни години. Окацу, вече над тридесетте, остана неомъжена. Годините, когато й беше време за това, тя прекара пред стана, а всичко припечелено, което следваше да се заделя за чеиз, отиваше за брат й. Не й се усмихна щастието и когато той се върна. Заредиха се гладните години, злата съдба не подмина нито един дом. Можеха ли да мислят за сватби хората, когато едва намираха пари да погребат мъртъвците. Никой не дойде да я иска за жена. А и да бяха се намерили кандидати, тя едва ли би приела — още бе нужен всеки чифт работни ръце в дома, за да може Умпеи да купува скъпите лекарства. Въпреки всичко, ако бе настояла, Окацу можеше да се омъжи, макар и без зестра и чеиз. Но и тя, и Корику — вече двадесет и осем годишна, бяха пожертвали своето щастие за успеха на по-големия брат.

Както бе казала Оцуги след раждането на Кобен, в дома им наистина имаше много жени. И от зоркото око на Оцуги не убягна, че Окацу все по-неохотно посяга към яденето и от ден на ден става по-бледа.

— Ако нещо ти е зле, искай лекарство от брат си. Нали знаеш, няма човек да не е оздравял от неговите церове. Иначе защо ще идват хора от селата отвъд Кинокава, та чак и от провинция Сенгау? — неведнъж я уговаряше тя.

Окацу кимаше послушно с глава, но така и не отиде при Умпеи.

Беше един следобед, всички седяха в общата стая. Влезе Тане, една от по-малките дъщери, и ни в клин, ни в ръкав изведнъж изтърси:

— А пък на кака Окацу едната гърда е голяма колкото диня.

Оцуги пребледня като смъртник. Йонеджиро и Шутеи, по-младият помощник, замръзнаха по местата си. Всички погледи се обърнаха към Умпеи.

— Окацу, дай да видя — обади се той накрая, като с мъка изговаряше думите.

Тя покорно започна да се приготвя за преглед. Корику изведе по-малките деца, но Оцуги, която зае мястото зад Умпеи, даде знак на тринадесетгодишния Рьохеи да остане. Тя беше избрала и за него професията на лекар. Кае се скри зад Йоген, Шудзо и Шосаи, тримата ученици, които отскоро бяха в дома им.

Едната гърда на Окацу бе толкова голяма, че ръката на Умпеи покриваше само нищожна част от нея.

— Боли ли? — попита той, като натискаше леко. Кае неволно трепна при спомена за тези думи, произнесели както онази нощ…

— Да, малко…

— И откога… е така?

— От празника на цъфналите вишни, от март… Но отначало имаше само малка бучица.

— Защо не ми каза още тогава?

Вместо да отговори, Окацу кротко попита:

— Имам рак на гърдата, нали, батко?

Умпеи не отговори. А и тя не повтори въпроса си.

Онова, което Умпеи бе говорил за тази болест първата вечер след завръщането си, оставаше вярно и до тоя ден. Начин на лечение не беше намерен. Окацу, която знаеше как стоят нещата, бе решила, че няма смисъл да тревожи брат си, защото и той не би могъл да й помогне. Неизлечима беше болестта, поразила тази гръд, непогалена от мъжка ръка и недокосната от детска устица.

„Точно на нея ли трябваше да се случи?“ — помисли си натъжена Кае.

Започнаха да слагат на Окацу компреси и да й дават една отвара против възпаления. Но на всички беше ясно, че само се залъгват. Тя също разбираше това. После, когато започна да става по-зле и болките й се усилиха, Окацу взе да моли да й дадат нещо, което ще облекчи страданията й. Преди време Сеишу бе изнамерил едно обезболяващо средство, което използваше за малки операции. Оперираните навред се хвалеха, че не изпитвали никаква болка. Но в случая с Окацу операция беше немислима. Измъчена от страшните болки, тя молеше да й дадат поне малко от тази отвара.

— В тази смес има много татул и самокитка — обясни й веднъж Умпеи. — Бъди твърда, Окацу, недей да разчиташ на това…

— Тогава дай ми нещо, за да умра, докато спя — започна да го моли тя. Спомнила си бе за сместа, която брат й даваше на опитните животни.

Оцуги, която седеше до постелята на дъщеря си, стана и излезе. Кае почувства как по бузите й се стичат сълзи. След малко, съвзела се, Оцуги се върна и започна да й говори:

— Дълг на лекаря е да спасява човешкия живот, Окацу. Не му е позволено да… приспива пациента, дори болките да са непоносими.

— Тогава оперирай ме, батко — извърна лице болната към Сеишу. — Нали толкова добре оперираш!

— Окацу, мислиш ли, че ако беше възможно, щях да те оставя така досега?

— Тогава… отрежи ми гърдата! И да умра, нека да е от твоята ръка! Поне ще съм ти полезна с нещо!

Оцуги не можа да сподави стона си. Кае забеляза, че мъжът й плачеше — някак безгласно и без сълзи, само се разтърсваше от ридания, а черната бенка играеше нагоре-надолу по шията му.

След време и самата Оцуги взе да моли Сеишу да даде на сестра си нещо, което да облекчи мъките й. Беше към края на годината. В дома цареше тягостна атмосфера, никой не мислеше за новогодишните празници.

— Виж колко те моли Окацу, смили се — обърна се тя един ден към сина си. — Защо не й дадеш от обезболяващото лекарство поне малко? Сложи й го с компрес.

— То не действа на рака на гърдата.

— Но може би ще я успокои и тя ще вярва, че…

— Мамо, да не искаш да убиеш Окацу?

Острите думи и тон сепнаха Оцуги:

— Как можеш да говориш така?! Та кой иска да убие детето си? Да можех, аз щях да застана на нейно място.

— Ако й сложа такъв компрес, както предлагаш ти… Тя ще се опита да… смукне и да глътне от упойката. Нима не разбираш, мамо, защо толкова иска? Сместа е отровна!

Лицето й се изкриви от страх и болка. Почувствал, че я е уплашил, Сеишу заговори по-сдържано. Опита се да й обясни нещо, което от дълго време не му даваше покой:

— Ти си чувала — ракът на гърдата се смята пагубен за жените. Но не е вярно, че не е намиран начин за лечение. Когато бях в Киото, прочетох в книгата „Пътни записки“ от Докушоан Нагатоми бележките по този въпрос на един холандски лекар — Ван Тано. Ще ти прочета какво си преписах тогава: „От векове сме склонни да вярваме, че ракът на гърдата е неизлечим. Но в една холандска медицинска книга са описани случаи с жени, които са били излекувани. В ранния стадий на развитието се прави разрез и се отстранява още малкият злокачествен тумор, след което гърдата отново се зашива. Разпространението на болестта спира. Разбирам и се прекланям пред значението на този вид операция, който аз не съм могъл да направя. Нека този скъпоценен документ послужи на поколенията“.

Сеишу сложи настрана дебелата тетрадка, запълнена с гъсто изписани йероглифи.

— Разбираш ли, мамо, откакто Окацу се разболя, препрочитам тези редове безброй пъти, денем и нощем. При нея туморът е голям почти колко юмрука ми. Появили са се още два — под мишницата и на рамото. С такива разсейки… положението й все повече се влошава. Дори да можех да я оперирам, тя не би понесла болките, пък и загубата на кръв. Ако бях готов с упойката, може би…

— Мислех, че вече си изнамерил подходяща упойка. Като гледам, и кучетата, и котките всеки път се събуждат и рядко вече някое умира…

— С хората не е като с животните. Никога не съм изпробвал сместа върху човек и няма върху кого да го направя. Зная какво е всичко това за теб. Но повярвай — за мен е не по-малко тежко. Не само че губя сестра си, но и като лекар съм съвсем безпомощен, остава ми да гледам как умира. Какъв Хуа Ту съм аз… Безсилието ме отчайва!

Прекъснаха го виковете, които се разнесоха от двора.

— Батко, батко! — викаха по-малките сестри.

— Какво става? — изправи се Сеишу.

В стаята се втурна Йонеджиро. Носеше една бяла котка, с която Сеишу правеше опити напоследък. Децата я бяха нарекли Бякусен.

— Вижте, докторе!

— Какво се е случило?

— Падна от чардака и си удари главата в каменните стъпала.

Бякусен лежеше на пода. От очите, от носа и устата й течеше кръв, лапите й потръпваха. След минута умря.

— Сама ли падна?

— Да, вървеше по края на чардака, изведнъж залитна и падна.

Десетина дни преди това Сеишу бе опитал една нова упойка с тази котка и макар че тя спа цели три дни и нощи — и то така, че не усещаше убожданията, пулсът й остана равномерен. Сеишу я наблюдаваше внимателно след събуждането. Отначало й даде топла подсолена вода. Бякусен полека тръгна, но неуверено, сякаш беше пияна. Когато сложи пред нея паница с рибена каша, храни се нормално. Но не прояви никакъв интерес към мишката, която пробяга просто под носа й. А сега беше паднала. Котките се славят с това, че са много пъргави и винаги падат на лапите си, дори ако ги подхвърлят високо във въздуха. Те притежават необикновено гъвкаво тяло и изключително силно чувство за ориентация. Но Бякусен вече не можеше да се ориентира, нито да скача. Очевидно упойката беше засегнала по някакъв начин мозъка й.

Дойде и Кае да види какво става. Всички стояха мълчаливо около мъртвата котка. Не че се случваше за пръв път някое от опитните животни да умре — вкъщи вече бяха свикнали. Но котка да падне от толкова ниско и да си счупи главата! Просто не можеха да го проумеят.

Окацу се помина скоро след новогодишните празници. Семейството се събра в първия ден от новата година, но никой не бе настроен празнично. Дори най-малкият — Рьохеи — беше потиснат и не поиска допълнително от любимото си ястие ван^[1], както друг път. Всички знаеха, че смъртта вече витае над дома. Семейство Ханаока всъщност бе в траур още преди Окацу да умре.

Рьохеи бе свидетел как гасне сестра му от началото до края. Дали смъртта й, или това, че умря така млада, разстроиха неукрепналата му душа, но момчето започна да излиза от къщи и с часове да броди из полето. Веднъж, като се върна от скитане из околността, той съобщи какво се разправя из селото за смъртта на Окацу:

— Хората говорят, че кака била прокълната от умрелите котки и кучета…

— Шшт, да не си го повторил вече! — нахвърли се върху него Оцуги, а лицето й стана синьо-бяло като порцелановата кана на полицата. Тя нито веднъж не бе пропуснала да се помоли на душите на умрелите животни, погребани под дървото в задния двор.

В последно време опитните кучета и котки се събуждаха всеки път, след като преминеше въздействието на упойващата отвара, но се влачеха из къщата като в полусън подобно на бялата котка Бякусен. Душите на мъртвите животни сигурно можеше да бъдат умилостивени, но знаеше ли някой какво да се очаква от тези — лишени от душа, изпаднали във вечен унес? Ако над Окацу бе тегнало някакво проклятие, то сигурно бе дошло от полумъртвите животни! Нямаше човек в дома, който да не мисли така. Кае знаеше колко би се разстроил Сеишу, ако научеше, и се опита да разубеди другите.

— Недей да мислиш, че Окацу е била прокълната — обърна се тя веднъж към Рьохеи. — Ако имаше някакво проклятие, Кобен нямаше дори да се роди. А ето че тя е жива и здрава, расте…

Едва изрекла тези думи, Кае спря сепната. Но вече беше късно. Лицето на Оцуги, която стоеше наблизо, се изкриви от злоба и гняв. Дълбоко в душата си свекърва й бе вярвала, че проклятието е било предопределено за Кобен, но вместо дъщерята на Кае, бе застигнало нейната.

След смъртта на Окацу отношенията между двете бяха станали още по-студени. Кае, вече почувствала какво е да си майка, мислеше, че разбира страданията на Оцуги. Тя дори бе готова да забрави ревността и враждебността, съществували между тях, и да се опита да утеши Оцуги в скръбта й. Но отношението на свекърва й беше съвсем различно от нейните великодушни чувства. Безутешната й скръб се изроди в омраза, насочена изцяло към Кае. Двете не си казаха нито дума по време на погребението и траурните церемонии. След това, когато трябваше нещо да си предадат, за посредник им служеше Корику. Минала времето за женитба, Корику, вече тридесетгодишна, остана в бащиния дом.

Рьоан Шимомура, който често ги навестяваше, откакто се бе преместил в храма Мьоджи, дойде веднага щом научи за смъртта на Окацу. Той помота на разстроените близки да уредят погребението. В онези дни Сеишу беше особено потиснат. Отслабнал, блед, сякаш тежко болен, той изглеждаше много по-стар за своите тридесет и три години. На Рьоан за миг се стори, че вижда покойния Наомичи в последните му години. След като траурната церемония свърши и външните хора се разотидоха, той се опита да поговори със Сеишу, който бе останал замислен край ковчега на сестра си.

— Разбирам колко ви е тежко… — дръпна го той настрана. — Но ако не се успокоите, ще се разболеете, а може и нещо по-лошо да се случи. Сам знаете… така е устроен животът…

— Какво искаш да кажеш? — извика с променен от болка глас Сеишу. — Че един лекар трябва да се теши с мисълта за човешката орис като някой будистки монах? Щом една болест, каквато и да е тя, води до смърт, причината е, че не е била излекувана! Аз убих Окацу! Оставих я да умре! Нищо не можах да направя като лекар! Не разбираш ли какво ми е да съзнавам всичко това?

Рьоан и останалите в стаята ученици излязоха. Единият от тях, Шутеи Накагава, доскоро бе твърдял зад гърба на учителя си, че когато болният е обречен да умре, операция може да се направи и тя ще е в интерес на науката. Но сега той бе разбрал — лекарят трябва да предприеме операция само ако е сигурен, че тя ще удължи живота на човека.