Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (1)

I

Кае беше на осем години, когато за първи път видя Оцуги. Толкова бе слушала за нея от дойката Тами, че взе да я моли всеки ден — да идат в съседното село поне да я зърне. Най-после Тами склони и в един зноен летен следобед поеха към Хираяма. Кае дълго разглежда старата къщица, пред която спряха. Дворът бе потънал в избуяли треви и цветя. По това време цъфтеше татулът и цветчетата му се открояваха като бели облаци сред гъстата зеленина. Бяло като тях бе и лицето на жената, която в този момент излезе от къщата.

— Ето я, млада господарке, виж я!

Поразена от красотата на Оцуги, Кае мълчеше. Не можеше да откъсне поглед от изваяния профил на жената. А тя тъкмо тогава се зае да полива градината и се приближи до оградата, където се бяха притаили Кае и дойката.

Всички знаеха историята на Оцуги, дъщерята на богатия Мацумото от селото отвъд реката, която бе дошла в Хираяма, за да стане жена на доктор Ханаока. В топлия климат на провинция Кишу^[1] полята по бреговете на река Кинокава, особено около село Хираяма, даваха богата реколта. През мирните години от управлението на шогуните Токугава в техния затънтен край рядко ставаше нещо значително и затова случеше ли се, дълго време се помнеше и се предаваше от едно поколение на друго.

Откакто Оцуги бе дошла в Хираяма — по времето, известно като Хоряку^[2], бяха изминали едва десетина години. Всички участници в драматичните събития бяха живи и здрави и за тях все така много се говореше. В цялата област нямаше човек, който да не знае с подробности и миналата история, и сегашния им живот.

Шинджиро Мацумото бил богат земевладелец и собственик на доходни бояджийски работилници. Дъщеря му Оцуги от малка се славела като красиво и умно момиче — до деня, в който я хванала грозна болест по кожата. Родителите й не жалели средства и викали най-добрите лекари, но напразно. И когато вече се били отчаяли, за станалото научил Наомичи Ханаока от село Хираяма. Той минал река Кинокава, потропал на портата на дома Мацумото и заявил, че ще излекува дъщеря им, но при условие че му я дадат за жена. Като нямали друг избор, родителите се съгласили дъщеря им да се омъжи за непознатия селски лекар. Така Оцуги влязла като снаха в бедния лекарски дом.

След този случай Наомичи можел да си спечели славата на голям лекар, но това не станало по две причини. Първо, селяните не го почитали много, защото бил голям бъбривец и самохвалко, и второ, защото с изключителната си красота и ум жена му го засенчвала. Всеки път, когато някой разказвал за тях, завършвал с думите: „Само да можете да видите Оцуги! Рядко се среща такава красавица!“. Често слушателят, воден от любопитство, отивал чак в Хираяма и се убеждавал, че красотата й надминава всичко казано — така както бе станало и с Кае.

Когато тя я видя, Оцуги беше около тридесетте и се смяташе, че най-хубавите й години вече са минали. Но на Кае тя се стори много по-млада. Въпреки нетърпимата жега Оцуги беше спретнато облечена в памучно кимоно на тесни райета с добре пристегнат пояс. Поразяваха погледа млечнобялата кожа на лицето й и лъскавата й коса, красиво събрана в прическа марумаге^[3]. В паметта на Кае завинаги остана прекрасният образ на тази жена — чисто избръснатите й вежди като на младоженка^[4] и гарвановочерната коса, под която сияеше бялото й лице.

Щом се върнаха вкъщи, Кае, задъхана от вълнение, се втурна да разказва на майка си за Оцуги. Не скри нищо, защото не смяташе, че се е провинила, като е отишла в Хираяма да я види. Майка й кимаше в знак на съгласие, а накрая рече:

— Оцуги е не само красива, но и умна, всички го казват. Не зная наистина ли е така, но онези, които я познават, твърдят, че била много умна.

От този ден Кае боготвореше жената, която и другите смятаха за съвършена. Тя не блестеше с особена външност и ако беше по-голяма, сигурно щеше да й завижда или да се опитва да й съперничи. Но на осемгодишна възраст нищо не можеше да помрачи естественото преклонение на едно дете пред красотата.

Макар Хираяма да се намираше до тяхното село — Ичибамура, Кае, дъщерята на влиятелния Саджихеи Имосе, почти нямаше възможност да вижда Оцуги. Баща й бе предводител на местните самураи, старейшина на селото, и което бе най-важното — в техния дом отсядаше владетелят на провинция Кишу, минавайки през областта Нате на път към храма Исе, където ходеше на поклонение. Кае стоеше по-високо от другите селски момичета и не й се разрешаваше да играе и да тича с тях из полето. Но въпреки положението си, семейство Имосе бяха прости хора. Майката на Кае, почерпила опит от живота в дома на мъжа си, бе решила да научи своята дъщеря на полезни неща — да готви, да чисти и да шие, а не да си губи времето за задължителните обноски и умения, на които учеха момичетата от тяхното съсловие. Кае се научи да чете и пише, запозна се с основните правила на етикета и толкоз. Затова пък на четиринадесет години готвеше някои специални ястия и ги поднасяше на владетеля на Кишу върху черната лакирана масичка със семейния герб.

Заради положението на дома Имосе Кае не можеше да се среща пред други хора с членове на семейство Ханаока, но тя откри начин как да вижда доктор Наомичи. Намираше си повод да влезе в стаята на дядо си всеки път, когато той го посещаваше. Самата Кае рядко боледуваше, не хващаше дори и обикновена настинка, така че успяваше да зърне лекаря само в тези случаи.

Дядото отдавна не беше глава на семейството. Прехвърлил бе това задължение на сина си Саджихеи. Вече стар и болнав, той все по-често се нуждаеше от лекарски грижи. В селото им имаше няколко добри лекари, които биха могли да го лекуват, а и Наомичи беше главно хирург, но дядото искаше само него — може би защото скучаеше сам по цял ден и се развличаше, слушайки историите му. Когато другите от семейството се разболяваха, викаха местните лекари.

Кае не бе обръщала внимание на лекаря, преди Тами да й разкаже за жена му, и не знаеше често ли е идвал по-рано. Но откакто зърна красивата Оцуги, много й се искаше да разбере какъв е мъжът й. Просто изгаряше от нетърпение дядо й пак да се разболее, та той да дойде.

Лятото отмина. Ден не минаваше Кае да не надникне в стаята на дядото, но той изглеждаше неизменно здрав и бодър. Понякога тя се заседяваше при него и гледаше как почти беззъбият старец, силно премлясквайки, дълго дъвче парченце шаран. Шарана той най-много обичаше суров^[5]. Колко разочарована оставаше Кае, че дядото не показва и най-малкия признак на разболяване! Дойде зимата. През студените утрини дядото се преструваше на болен, за да не става, и спеше по цял ден. От непрекъснатото лежане той наистина се разболя и Наомичи най-после се яви, понесъл вързоп с церове.

Когато пристъпи прага, Кае остана поразена. „Възможно ли е това да е мъжът на Оцуги?“ — питаше се тя. В сравнение с жена си той изглеждаше направо безобразен. Кае помнеше нейната безупречна прическа, затова с отвращение разглеждаше небрежно облечения Наомичи, грапавата кожа на лицето му, червена от честите чашки саке, дебелите му устни и кривите зъби. Той изглеждаше така, сякаш никога не се реши и спи облечен — толкова смачкала и зацапана беше горната му дреха.

Мисълта, че този недодялан и отблъскващ човек е съпругът на красивата жена, ужаси и същевременно озадачи момиченцето. В паметта му отново и отново изплуваше Оцуги със спретнатото си раирано кимоно и Кае не можеше да си обясни как тя е могла да се ожени за такъв човек. Просто не можеше да си ги представи един до друг.

Наомичи седна до болния и гръмогласната му реч се понесе из цялата къща. Той предпочиташе новините от широкия свят пред местните клюки. Това допадаше и на дядото, който можеше до среднощ да седи и да обсъжда големи въпроси, като управлението на шогуна Токугава. Но историите на дядото вече се знаеха от всички, а Наомичи носеше новини, до една интересни. Всъщност той умееше да представя случки отпреди четири-пет години така, като че ли са станали вчера. Разбира се, по онова време новините стигаха късно в Кишу, отдалечена провинция от оживения столичен център Едо. Затова дядото го слушаше благодарен и благоразумно отминаваше без внимание онези места в разказите му, които звучаха съмнително.

— Уверявам ви, — говореше Наомичи, — чуждестранната медицина скоро ще навлезе и в нашата страна. Предричаше го още моят учител Банген Иванага, когато учех при него в Осака. Смятам, че беше прав. Благодарение на него аз съм запознат с чуждестранните методи на лечение и мога да съдя за състоянието на японската медицина така, сякаш й меря пулса. Пръв доктор Тойо Ямаваки^[6] е започнал да отваря трупове на затворници в Едо. Сега знаменитият доктор Генпаку Сугита^[7] прилага холандски метод, според който трябва да се извърши цялостен преглед на болния, преди да се постави диагноза. Този метод се различава от китайския, който се основава главно на измерването на пулса. Ах, какво чудо на природата е човешкото тяло! Да вземем само пръстите на ръката — какво сложно съчетание на плът, кости, кръвоносни съдове, нерви!

— Аха, аха… — кимаше прехласнат дядото.

— Както вече съм казвал, сега и властите признават значението на чуждестранната медицина и взимат мерки тя да бъде усвоена у нас. А знаете ли колко години са минали, откакто знаменитите холандски лекари Хол и Ван Тано са дошли в нашата страна?

Наомичи все повече се разпалваше. Отдавна бе забравил, че мери пулса на дядото.

— Доктор Хол е пристигнал през 1761-ва — същата година и в същия ден, когато се роди синът ми Умпеи! Като научих за това съвпадение, веднага разбрах значението му. Спомням си много добре — беше двадесет и трети октомври, средата на есента. Ясното небе изведнъж се покри с мрачни облаци. После се разнесе гръм и ослепителни светкавици пробягаха по небосвода. В този момент се роди Умпеи! Аз самият го поех. Когато бурята утихна и птиците отново огласиха ясното небе, аз извиках: „Роди се гений!“. Доктор Хол трябва да е бил много учуден от такова посрещане — едва стъпил на наша земя, и проехтява страшен гръм. Но и на вас е ясно — онзи ден не е бил обикновен. В чест на знаменателната дата нарекох сина си Шин — „гръм“, но всички го знаят като Умпеи — „мирен облак“^[8]. Големи имена, нали? Убеден съм, че синът ми ще открие нови хоризонти пред медицинската наука!

Бъбривият лекар винаги завършваше с хвалби за първородния си син. Кае дълго размишлява над противоречието между вида на лекаря и големите му приказки. Не можеше да свърже вятърничавия и недодялан Наомичи с образа на сина, когото той превъзнасяше. Озадачаваше я и това, че в сравнение с Оцуги той изглеждаше направо старец. Знаеше се, че имат четиринадесет години разлика, но тя изглеждаше по-млада, а Наомичи — по-стар, и това още повече увеличаваше годините помежду им. Колкото и да се опитваше, Кае не можеше да го възприеме като съпруг на Оцуги.

По време на посещенията си при дядото Наомичи говореше на най-различни теми, но кой знае как — завършваше винаги с хвалби за Умпеи. Превъзнасяше го за най-обикновени всъщност неща и не пропускаше да изтъкне големите надежди, които възлага на него. Може би затова Кае никога не почувства интерес към сина. Но всеки път щом чуеше, че лекарят е дошъл, втурваше се към стаята на дядото.

За жена си Наомичи не споменаваше. Сигурно защото знаеше, че историята с Оцуги е известна на пациента му, или просто спазваше приетите норми на поведение, според които мъжете не говорят за жените си пред хората. Кае искаше да го хареса, но не можа, защото всеки път неговият вид и държание я разочароваха.