Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (12)

XII

Беше първият истински пролетен ден. Кае переше край кладенеца. След мразовитите зимни месеци допирът на студената вода сега беше приятен. Докато търкаше и извиваше дрехите, тя от време на време се усмихваше при спомена за разговора с Оцуги същата сутрин. Сеишу бе отишъл в странноприемницата при някакъв болен и само Кае седеше в стаята, когато Оцуги се събуди след упойката, която беше пила предишния ден.

— Колко спах? — попита тя.

— А, събудихте ли се вече? Как се чувствате? — запита Кае.

Но Оцуги, сигурна, че е била под упойка по-дълго от снаха си, повтори въпроса:

— Колко дни минаха?

Кае се поколеба какво да каже. Голямо удоволствие щеше да е за нея да отговори: „Само една нощ“. Но успя да се сдържи. Знаеше, че упойващото средство, което Сеишу приготви този път, целеше да даде бърз ефект, но само толкова. В него нямаше от отровната самокитка. Оцуги наистина заспа веднага, но всеки път, когато Сеишу я ощипеше по ръката, тя се размърдваше.

И тъй като нямаше нищо опасно, той спокойно бе излязъл. Майка му естествено не подозираше, че беше пила просто една по-силна доза приспивателно. Според Кае мъжът й отстъпи да направи нов „опит“ само защото му омръзнаха настояванията на Оцуги.

Като подбираше внимателно думите си, Кае отговори:

— Не знам колко спахте. Много съм уморена, защото бях на крак през цялото време. Наистина не си спомням колко дена минаха, простете ми.

Оцуги не се задоволи с този отговор. Погледът й говореше: „Как може да си толкова глупава, че да не помниш!“. Но изрече любезно:

— Колко съжалявам, че съм ти причинила тревоги. Иди да поспиш. Сега се чувствам добре.

— О, не се безпокойте за мен. Ето, пийнете от този чай. Той е за премахване въздействието на упойката.

— Къде е Умпеи? — попита Оцуги строго, защото си спомни как синът й даваше противоотровата на Кае. А тя трябваше да държи чашата сама!

— Той отиде в странноприемницата, извикаха го по спешност.

Оцуги отблъсна ръката на Кае и сама изпи горчивата течност. Полегна отново, но след малко пак се обади:

— Този опит сигурно ще е по-успешен от предишния, защото не се чувствам слаба като теб и сигурно няма да лежа толкова дълго.

— Как се чувствате?

— Малко съм немощна, но сигурно защото не съм яла. Все пак имам повече сили, отколкото ти след онзи опит…

— Да, така е. Само вие, мамо, можете да издържите такова нещо. Просто ме е срам от себе си!

— Не, не исках да те обидя! Според мен понесохме опита различно, защото Умпеи този път приложи по-добра упойка. Трябва да се радваш за успеха му.

— Радвам се… И той ще бъде доволен, сигурна съм. Все пак, мамо, не трябва ли да си починете малко?

— Наистина не подхожда на човек, минал такова изпитание, да е бъбрив — каза със задоволство Оцуги. Затвори очи и скоро се унесе в спокойна дрямка.

Малко след това Сеишу се върна. Кае чу стъпките му и се измъкна от стаята.

— Хубаво, че се връщате. Мама току-що се събуди.

— А, добре.

— Тя се радва, че опитът излязъл толкова успешен.

— Защо мисли така?

— Защото се чувства много по-добре, отколкото аз тогава.

— Това е естествено.

— Какво да й приготвя за ядене?

— Оризова супа, няма нужда от нищо по-специално.

Кае приготви супата, после излезе навън да пере. Цяла нощ бе седяла край постелята на Оцуги и само от време на време задремваше. А Сеишу, след като Оцуги заспа, се изтегна на пода до нея и не мръдна до сутринта. Кае знаеше, че свекърва й ще пита Сеишу колко време е била под упойка и той няма да съобрази веднага да я излъже. Известно беше, че не щади много чувствата на пациентите си. Кае просто си представяше как ще отговори най-спокойно: „Мамо, та ти вчера пи упойка“.

Тя взе да пори едно кимоно на Кобен, за да изпере отделните парчета, и видя да минава Корику.

— Корику, занеси, моля те, на мама оризовата супа, малко туршия от сливи и едно яйце. Аз ще трябва да свърша с прането, докато не се е стъмнило съвсем.

— Докато не се е стъмнило ли? — повтори учудено Корику. Денят бе ясен, а слънчевата светлина дори прекалено ярка за началото на пролетта. Толкова ли беше голямо прането на Кае? Надникна в легена и видя, че би го свършила до обед.

— Да, мислех, че денят ще е хубав. Но сега нещо притъмнява, та бързам да привърша тази работа. — Кае не забеляза как я гледа Корику — сякаш не вярва на ушите си.

— Аз… — започна зълва й, после се овладя и побърза да попита: — Какво казваш — супата, туршия и един жълтък, така ли?

И тя забърза към къщата. Но този ден й беше писано още едно тягостно преживяване.

— Кога пих упойката? — попита я майка й, когато Корику влезе с подноса.

— Вчера следобед.

— Така ли? — Оцуги беше озадачена.

— Че защо ще те лъжа?

— Не само ти — и Умпеи каза, че е било вчера, значи сигурно е така.

— Защо питаш, мамо?

— Кае каза, че съм спала дълго, толкова дълго, че е объркала дните.

Корику премълча. По бузите на майка й потекоха сълзи на обида и гняв.