Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (8)

VIII

Две години по-късно Кае забременя.

(Според историческите документи гладът и болестите, сполетели по онова време страната, продължили цели пет години, а броят на умрелите надхвърлил няколкостотин хиляди. В провинция Кишу, където нямало толкова бедни селяни, както на други места, а и местният владетел отпуснал храни на хората, положението останало спокойно. Но в други райони и провинции избухнали селски въстания^[1].)

Домът на семейство Ханаока обедня повече от когато и да било. Кае, Окацу, Корику, а и по-малките дъщери отново седнаха пред становете. Бедността дойде в дома им не от поскъпването на ориза, нито от недостиг на пациенти. Напротив, прииждаха толкова болни, че Умпеи не излизаше от приемната от сутрин до късна вечер. Както навсякъде из страната, непрестанните дъждове донесоха какви ли не бедствия. Най-много се ширеха епидемиите, а непознатата болест, която отначало се бе появила само около Сакаи, вече бе стигнала до селата по горното течение на река Кинокава.

Но макар че болните ставаха все повече, малцина можеха да си платят за лечението. А и Умпеи, известен с безкористността си, не отказваше на никого преглед или скъпо лекарство. Нови и нови болни се стичаха към техния дом — някои идваха от селата отвъд реката, други чак от Ямато. Онези, които бяха се разболели вследствие недохранване, естествено нямаха с какво да платят, други даваха по малко ориз или зеленчуци, а някои, дочули, че докторът обича котки и кучета, носеха кой колкото беше намерил. Но тези начини на отплащане не носеха никакви приходи. Колкото и да работеха жените, парите от платното едва стигаха за скъпите лекарства и малко нещо оставаше за изхранване на домочадието. Но никой не хленчеше, защото бяха свикнали, че в лекарски дом бедността е чест гост. Въпреки цялата си омраза към Оцуги, Кае понякога изпитваше възхита от свекърва си, спомняйки си с каква гордост бе говорила тя за твърдостта, която трябва да притежава съпругата на лекар.

Кашата от чумиза, в която понякога имаше малко картофи, стана неизменен и понякога единствен гост на трапезата им. Но когато разбра, че Кае е бременна, Оцуги започна да заделя за нея ориз и я оставяше да яде колкото иска, а понякога добавяше парченца костур или пъстърва, случайно донесени от някой пациент — голям разкош за онези дни. Като повечето бременни жени, Кае през цялото време чувстваше глад. Но тя не искаше да яде — не й беше така тежко да седи гладна, колкото да се чувства задължена на Оцуги. Това не остана незабелязано от свекърва й. Един ден тя строго й каза:

— Това, което правиш, е глупаво. Разбирам, че ти е неудобно да ядеш пред другите, но помисли за онзи, който е на път да се яви на този свят. Ще бъде Ханаока, може би ще е продължител на рода. Твой дълг е да родиш здраво дете. Смятай, че допълнителното, което получаваш, е храна за детето. Нито аз, нито който и да е от нас би пожалил нещо за него.

Отстрани изглеждаше, че Оцуги проявява грижи за Кае. Трогната, майка й дори се просълзи, като научи, колко добра е Оцуги към дъщеря й. Но Кае, която от всичко, казано от свекърва й, не чу нито дума за себе си, не мислеше така. А и не разбираше защо всички смятат, че детето ще носи само кръвта на Ханаока. Каква беше нейната роля в такъв случай? Нима нейното тяло, зъби, стомах бяха само средства за създаване на наследника на рода Ханаока? Започна да изпитва още по-голямо отвращение към допълнителното ядене. Несъмнено любезните думи на Оцуги бяха чисто лицемерие. Струваше й се, че всички тук ще я тъпчат с храна девет месеца, а после ще се радват, ако въобще я няма, ако умре дори. Понякога сравняваше съдбата си с участта на опитните котки и кучета, които неизменно завършваха погребани под райската ябълка в задния двор.

Но гладът й ставаше все по-неутолим и започна да заглушава всичко друго. А Оцуги взе да оставя разни неща и край стана й — ту плодове, ту печени бобови зърна. Кае, която всеки път щом ги видеше, пожелаваше да й ги хвърли в лицето, в следния миг просто се нахвърляше и унищожаваше всичко. След това се презираше, а Оцуги намразваше още повече. Когато влезе в седмия месец, наедря толкова, че не можеше вече да се навежда над стана. Сега оставаше по цял ден в стаята и шиеше пелени и дрешки от свои стари кимона. Движенията й бяха спокойни, бавни, но пък нямаше и за какво да бърза.

Един ден Оцуги влезе и каза, че иска да си поговорят. Седна не до нея, а малко по-назад, така че ако искаше да я види, Кае трябваше да се извръща. Но тя разбра, че свекърва й нарочно е седнала така, за да не се гледат в очите, и продължи да шие, без да променя позата си.

— Вече наближава, а, Кае?

— Да, мамо.

Всъщност имаше още два месеца. Кае не можеше да отгатне накъде клони Оцуги, но за всеки случай реши да се съгласи.

— Не знам как е в Нате — нали аз съм от село отвъд реката, но струва ми се, обичаят е жените да раждат първото дете в дома на родителите си, нали?

Това беше вярно. Кае си спомни, че жената на брат й се бе върнала в родния си дом, когато щеше да ражда първото им дете. Но тя се опита да се изплъзне от отговора:

— Така ли?

Ако беше казала веднага, че иска да си иде вкъщи, свекърва й навярно би побързала да се съгласи. И не би пропуснала да подчертае, че в никакъв случай няма да я задържа насила. Но след тези нищо незначещи думи Оцуги трябваше сама да изрече какво има наум. И тя каза:

— Добре, помисли си. Умпеи сан каза, че би било добре да отидеш у вас.

Кае знаеше, че бременните жени се дразнят и от най-малкото нещо. Но този път я обхвана такава ярост, че почувства как кръвта нахлува в главата й. Не беше рядкост по техните места, когато се говори за най-големия син, наследника на семейството, към името му да се прибавя вежливото „сан“. Но като знаеше колко са близки майка и син, такава почтителност й звучеше съвсем изкуствено. Ядоса се най-вече от факта, че Оцуги бе отишла първо да говори с Умпеи, преди да пита нея. Почувства се така, сякаш я пъдеха. И защо Оцуги наблягаше, че това бил обичай по тукашните места? Знаеше се, че го има и в нейното родно село. Трябваше ли въобще да спазват този обичай и семейството да се разделя? Та нали Наомичи бе присъствал на раждането на Умпеи! Колко пъти се разказваше за това! Защо семейство Ханаока да не сложат началото на един нов обичай — първото дете да бъде поето от бащата! Кае отново си спомни ледената вежливост на Оцуги и потръпна.

Баща й и майка й, които нищо не подозираха за нейните терзания, се зарадваха много, когато пристигна вкъщи.

— Много пъти искахме да изпратим нещо за ядене, само че се страхувахме да не обидим семейство Ханаока. Но щом са се грижели за тебе, спокойна съм — каза майка й.

— Пригответе й нещо вкусно, нека си похапне колкото иска. Някой да иде на езерото за шаран! Направете и оризови питки! — разпореждаше се баща й разнежен, че вижда отново дъщеря си.

Саджихеи много се притесняваше напоследък какво става у Ханаока. Тежките времена се бяха почувствали дори в неговия охолен дом. Спрял бе да получава част от реколтата, която му даваха арендаторите. Когато той и жена му чуха от Кае, че Оцуги е гледала да не лишава дъщеря им, отдъхнаха си. Саджихеи се впусна да я хвали:

— Нали знаеш, има една поговорка: „На снаха и гнили круши са й много — казала свекървата“. Та рядкост ли е майката на мъжа да тормози булката? Ти трябва да си благодарна — никоя свекърва не е била така добра към снаха си, както твоята!

— Така е, ненапразно хората се възхищават от Оцуги — поде и майка й. — Кае има късмет. Вече съм спокойна, случихме да се сродим с добро семейство. Ами и Умпеи — ето на, славата му вече се носи, както предричаха всички!

Кае не можеше повече да слуша всичко това. Избухна в ридания, които я разтърсваха цялата. Майка й много се изненада, но побърза да я прегърне и утеши. Мислеше, че дъщеря й се е изтормозила от бременността и сега, озовала се при родната си майка, се е разчувствала:

— Хайде, стига, успокой се! Ще видиш, всичките ти тревоги ще свършат, щом се роди детето. Сега трябва да почиваш и да не се безпокоиш за нищо. Гледай само красиви неща наоколо и си мисли за хубави работи. Както гласи поговорката, по-лесно е да родиш, отколкото да го мислиш. Ще видиш, че не е толкова страшно. Стига, Кае, ти трябва да се пазиш от вълнения. Успокой се!

Да се пази от вълнения! Кае не можеше да се сдържа повече и започна. Разказа всичко, което се беше натрупало в душата й през тези години. Първо каза за грозните бръчки на Оцуги, които личаха въпреки помадите й. После разправи колко студена и себична е тя, как не се и погрижва за облеклото на другите от семейството, най-малко на дъщерите си. Нещо повече, тя беше убедена, че свекърва й нарочно ги оставя да са такива повлекани, за да изпъква колко спретната е тя самата. Добави, че Оцуги гледа недоволно и нея, Кае, когато я види в ново кимоно. Накрая заяви — тази пресметлива жена е искала да отиде в дома им, преди да се е върнал Умпеи от Киото, само за да има още един чифт работни ръце. А сега, когато Кае вече не можеше да седи пред стана, отпрати я да си върви вкъщи!

Майка й остана безмълвна, поразена от ожесточението, с което Кае се нахвърляше върху свекърва си. Смутена от този неочакван обрат в разговора, тя се опитваше да разбере доколко думите на дъщеря й отговаряха на истината. Най-невероятно й се стори това, че Оцуги имала бръчки! За нея, както и за всички, майката на доктора бе все така неизменно красива. Нито пък можеше да повярва, че оставя децата си да ходят как да е, само и само тя да изглежда хубава. А пък това, дето Оцуги била искала Кае да иде да живее у тях, за да й печели пари, направо я накара да се усъмни в разсъдъка на дъщеря си!

Майката на Кае я изслуша, свъсила вежди, но когато заговори, гласът й бе мек:

— Не говори така за добрата си свекърва, защото съдбата ще те накаже за неблагодарността ти.

Кае изстена и отново избухна в сълзи.

— Ама какво ти става? Помисли най-после и за детето! Хайде, Кае, стига вече! — Майка й се опитваше да я утеши, като все пак си мислеше, че всичко е от бременността. Не беше забравила колко лесно се разстройваше и от най-малкото нещо през тези периоди от живота си.

Кае виждаше, че майка й не я разбира. Може би защото не й беше казала всичко? Не бе споменала за ревността, която изпитва към Оцуги за това, че е родила Умпеи, за това, че майка и син бяха живели тридесет години заедно. Но не би могла да обясни защо й се струва, че отношението на Оцуги към сина й е повече от майчинско, по-скоро напомня държането на влюбена жена — особено онази първа нощ след завръщането му, когато бе настояла Умпеи да спи сам. Кае не можеше да разкаже всичко това на майка си и знаеше, че затова тя никога няма да разбере какви са всъщност отношенията в дома Ханаока. Представи си колко объркана би била майка й, ако й кажеше, че Оцуги я е изпратила вкъщи, защото не иска Умпеи да присъства на раждането на детето. А в това Кае беше убедена.

Майка й отново се обади:

— Едно време и аз не се разбирах с моята свекърва, баба ти. Но тя бе жената, която е родила моя мъж, и аз много пъти си повтарях това и се заставях да търпя всичко. Повярвай ми, Кае, не може да става и дума за сравнение между нея и Оцуги. Моята свекърва гледаше да изкара лошо всичко, каквото правех. Понякога просто се чудех защо ме мрази толкова! Случеше ли се някоя сутрин да остана в постелята по-дълго — когато бях бременна и ми беше лошо, тя на всеослушание ме обявяваше за мързелана. По няколко пъти на ден ме караше да чистя клозета — уж според поверието, за да се родяло хубаво детето. Кимоното ми се пропиваше от ужасната миризма, а нали на бременна жена обонянието и без това е изострено, непрекъснато ми се повръщаше и бях като болна през цялото време. Но тя отново и отново ме пращаше да мия клозета…

Майка й се усмихна тъжно при спомените от своята младост. Кае бе започнала да се успокоява.

— Но знаеш ли какво забелязах? — продължи тя. — Когато жената на брат ти забременя, започнах да се моля да роди здраво дете. Всеки път, когато отивах в храма и заставах пред олтара на Буда, аз го молех да ни дари със здраво и умно внуче. А когато ти забременя, молитвите ми се промениха. Започнах да се моля ти да си здрава, лесно да родиш и после бързо да станеш на крака. За тебе мислех аз, а не за бъдещото дете. Сега, като слушах какво разказваш, дойде ми на ума, че сигурно и аз съм била така лоша към снаха си, без дори да съзнавам това… Просто се стреснах от тази мисъл!

Часовете, прекарани в разговори с майка й, останаха най-скъпи за Кае от времето, докато беше вкъщи. Всеки път, след като двете си говореха, тя дълго размишляваше, опитваше се да си представи каква майка ще бъде тя самата и как ще се отнася със своето дете. Но случеше ли се в паметта й да изплува онзи ден в градината, когато двете с Оцуги беряха татулов цвят и решиха, че по предопределението на съдбата са станали майка и дъщеря, ненавистта й отново се разгаряше и тя разбираше, че никога няма да прости на свекърва си.

— Вярно ли, че Умпеи имал нов ученик? — попита веднъж майка й.

— Да, казва се Шутеи Накагава. Родом е от Хашимото, недалеч от планината Коя. Всички казват, че бил много способен, макар и толкова млад. И той е учил в Киото няколко години.

— Умпеи става прочут лекар, хората много разправят за него. Ето, вече е и почитан сенсей.

— Да, Накагава и другите ученици се обръщат към него с „уважаеми Сеишу сенсей“.

— Наистина ли? Тогава ти си почитаемата госпожа докторша!

— Е, не, не сме станали чак толкова известна лекарска къща. Пък и нали свекърва ми държи всичко в ръцете си, тя е госпожа докторшата. Мен никой не ме забелязва…

Разговорите им често завършваха с онова, което терзаеше Кае. За жалост майка й имаше задължения като съпруга на най-видния човек в Нате и не можеше да й отделя много време. Преди да настанат тези години на недоимък и глад, тя бе водила необезпокояван от нищо живот зад дебелите стени на дома Имосе. Но сега трябваше да застане редом с мъжа си и да поеме част от грижите за жителите на селото. Тя помагаше в разпределението на помощите и особено се стараеше да не бъдат ощетени семействата, в които имаше бременни. Вярваше в поличба, която сама си бе измислила — че ако всички бременни жени в селото благополучно родят тази година, ще мине леко и раждането на дъщеря й.

Тлеещата омраза към Оцуги донякъде отвличаше Кае от мислите за едно друго нещо, което най-много я тревожеше, но не смееше да го сподели дори с майка си. Без сама да разбере, започнала бе да се подчинява на негласното правило в дома на Ханаока — да не се издават семейни тайни.

На пръв поглед решението на Рьоан Шимомура да напусне Умпеи и да започне самостоятелна практика в храма Мьоджи отвъд реката, като че ли нямаше нищо общо с тайнствената смърт на безбройните кучета и котки, минали през дома им за две години. Естествено е Рьоан да се оттегли след смъртта на своя пръв учител Наомичи, към когото беше много привързан. Но Кае подозираше, че Рьоан не пожела да остане заради странните неща, които вършеше мъжът й, и както подразбра, другият помощник — Йонеджиро — също се тревожеше от тях.

Сега в стаята на Умпеи винаги имаше по няколко котки и кучета и те все спяха. Хранеха се с каша от ориз или риба, в която той изливаше и някаква отвара, приготвена лично от него. Щом погълнеха кашата, животните започваха да издават странни звуци и да правят още по-странни движения — едни кучета скимтяха и се влачеха по корем, други виеха проточено и се въртяха на място, а котките жално мяукаха и опъваха треперещи лапички. Ако някое куче или котка се измъкнеше и тръгнеше из двора, Йонеджиро имаше задължението да го хване и прибере. Но повечето време те лежаха в стаята и спяха.

Отначало, когато животните бяха по-малко и децата измисляха име на всяко куче и котка, с храненето им се занимаваха Йонеджиро и новият ученик Шутеи. После, когато започнаха да идват все повече болни и двамата трябваше да помагат на лекаря, тази задача се падна на Кае. Умпеи беше наредил да не се икономисва от храната на животните, дори когато не достигаше за децата и възрастните. Така че през онези дни само котките, кучетата и Кае се хранеха добре — още една причина тя да сравнява съдбата си с тяхната!

Един ден, когато донесе храна за животните, Кае завари такава сцена: мъжът й държеше една от котките — наричаха я Миру — и я натискаше по главата, за да яде от паницата. След малко котката като че побесня, започна да мяука отчаяно, а на моменти спираше, сякаш се давеше. Доктор Сеишу я наблюдаваше съсредоточено и чак след време забеляза жена си, която стоеше вцепенена от ужас.

— Това е от татула — усмихна й се той.

Кае не разбра какво иска да каже. Но изостреното й обоняние усети мирис на саке.

— Помпиш ли татуловия цвят, дето заедно го брахме? Смесил съм отвара от него със саке. Ела пак след половин час и ще видиш резултата.

— Да, добре. — Кае побърза да излезе от стаята. Но после любопитството й надделя. Предполагаше, че ще завари котката съвсем побесняла. А иначе нямаше и представа защо мъжът й прави всичко това. Когато надникна плахо в стаята, видя го сведен над дебелата тетрадка, в която записваше как протичат опитите.

— А, време ли е вече? — попита той, после стана и отиде при Миру, която спеше в единия ъгъл на стаята. Премери пулса й от долната страна на едната лапичка.

Кае видя как мъжът й взе една игла и я заби в хълбока на котката. Животното започна да се гърчи, бликна кръв. Умпеи наблюдаваше съсредоточено, забравил за жена си, която трепереше. Когато й стана толкова зле, че се уплаши да не падне, тя излезе. Миру лежа още четири дни в ъгъла, после бе погребана при другите под райската ябълка.

По същото време Умпеи държеше при себе си и две кучета — едното петнисто, бяха го нарекли Кумомару, а другото — Удзуичи, червеникаво. Хранеха ги само с каша, примесена с татулова отвара, и те през цялото време спяха, проснали крака на всички страни.

Може би от бременността Кае беше станала прекалено чувствителна, но след всичко това започнаха да й се привиждат кошмари всяка нощ. Веднъж като се събуди, видя Оцуги надвесена над постелята й.

— Пийни малко вода! Ти пак викаше силно — каза й тя.

На Кае, която още не бе дошла на себе си, лицето на Оцуги се стори като едно от ужасните видения, тревожещи съня й. Дори когато се върна у дома, призраците на злочестите животни продължиха да я преследват. Как тъгуваше сега Кае за старата дойка Тами, при която в детските години винаги бе намирана утеха и защита. На нея би могла да довери и онова, което не смееше да каже на майка си. Тами би я изслушала — така както само тя умееше да слуша: на пръв поглед безучастно, без да отсъжда веднага кое е право и кое криво. Кае знаеше, че ако може да сподели с някого тревогите си, страшните видения щяха да спрат да я преследват и затова старата дойка, която й бе като втора майка, още повече й липсваше.

И още нещо не й даваше мира — беше си внушила, че ако не облекчи измъчената си душа, върху нероденото още дете ще тегне проклятието на душите на умрелите животни. Затова един ден реши да отиде на гроба на Тами.

В последния месец беше вече, но майка й я пусна, като нареди на една стара прислужница да я придружи. Угрижена от потиснатото състояние на дъщеря си, тя беше готова да й разреши каквото пожелае, само и само да се разведри малко.

Тами почиваше в гробището в подножието на хълма Кацураги. Когато стигнаха до малкия надгробен камък, Кае каза на прислужницата да я остави сама. Тук бяха погребани всички от семейството на Тами, което от няколко поколения служеше на рода Имосе.

Кае се отпусна на колене и дълго се моли. Изливаше насъбралото се в душата й, докато в един момент почувства, че всичко, което е искала да каже, е стигнало до Тами. Остана дълго загледана в стария паметник. Питаше се това ли е предопределението на човека — надгробен камък с едва различим надпис…

След време, придържайки с ръце корема си, Кае полека стана. От нечутия разговор с Тами сякаш цялото й същество бе намерило утеха и покой. Родилните болки започнаха още щом двете с прислужницата заслизаха по стръмната пътека. Възрастната жена, родила много деца през живота си, не се уплаши. Караше я да върви, когато болките утихваха, а започнеха ли отново, разтриваше я по гърба и й говореше успокоително. Докато се приберат, мина много време.

Майка й нареди на прислужниците да стоплят вода, а на Кае — да си измие косата, защото й предстои да остане дълго на постеля. Кае бе изненадана от силата на болките и от начина, по който внезапно започваха и изчезваха.

Не след дълго не можеше вече да сдържа стоновете си, а на моменти пълзеше из стаята и драскаше с нокти покрития с татами под. По едно време започна да кърви, дрехата и постелките й се просмукаха с кръв. Внезапно си спомни как бяха умрели двете кучета в стаята на мъжа й — червеникавото, Удзуичи, виеше и повръщаше кръв, а Кумомару, вече в агония, изведнъж изопна крака и повече не се помръдна. Обхвана я ужас. Потънала в пот, без да съзнава нищо от страх, тя започна да вика Тами. Виковете й ставаха все по-силни, повтаряше името на дойката безброй пъти. В момент на непоносима болка, когато й се стори, че костите й се пропукват и тялото й ще се разпадне, почувства как нещо топло започва да се плъзга надолу. Болката намаля. Бебето бе изскочило и след миг се разнесе пронизителният му вик.

Кае никога не бе предполагала, че може да изпита такова облекчение. Страхотните болки, които сякаш стигаха до всяка частица на тялото й, изчезнаха като с магическа пръчка. Единственото, което съзнаваше в момента, беше, че детето се е родило. По едно време й мина през ума, че всичко това — болките, раждането — прилича на зараждането на гръм и светкавица, прорязващи тъмната нощ. Тя си спомни разказа на Наомичи за раждането на Умпеи и за първи път му повярва.

Първите радости на майчинството могат да се сравнят само с тържеството на победителя в момента на неговия триумф. Кае реши, че отсега нататък нито Оцуги, нито който и да било от семейство Ханаока не ще й съперничи, защото тя бе жената, родила дете на Умпеи.

Чул за раждането, Умпеи побърза да дойде. Загледан в спящото дете, той се усмихна щастливо и се обърна към Кае:

— Колко е хубава, нали? Искаш ли да я наречем Кобен? Знаех си аз още отначало, че ще е момиче!

Разнежените родители винаги мислят децата си за красиви и Кае не направи изключение. Но в малкото още личице тя откри чертите на Оцуги! Внучката ще е хубава като баба си, признаваше си тя и в същото време й бе странно, че отново смята Оцуги за красива. Великодушието й идваше от щастието, че е станала майка, макар Кае да не осъзнаваше това.

Три дни по-късно дойде и Оцуги. Тя не остана дълго при нея:

— Е, Кае, добре си се потрудила. Благодарни сме ти. А следващия път ще ни зарадваш с едно момченце, нали?

Сякаш ледена вода обля Кае. Свекърва й говореше с неприкритата гордост и превъзходство на жена, родила момче.

Съкрушена, тя едва можа да промълви:

— Да, следващия път…

— Сега гледай добре да си починеш и не бързай да се връщаш — добави Оцуги. — За домакинската работа не се притеснявай — достатъчно жени сме вкъщи.

После се обърна към родителите на Кае и с любезна усмивка се сбогува:

— Оставям скъпата си снаха на вашите грижи, затова съм спокойна за нея.