Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (9)

Вариации на тема II
Разказ за човека, който беше прекалено мързелив, за да не сполучи

Той ми беше съвипускник от флотското офицерско училище. Нямам предвид космическия флот — тогава човечеството все още не се бе добрало до единствения спътник на Земята. Флотът беше морски: корабите плуваха по водата и се опитваха да се потопят един друг, често с прискърбен успех. Аз се забърках в тази авантюра, тъй като бях твърде млад, за да осъзная, че ако корабът ми потъне, то вероятно и аз ще отида на дъното заедно с него… Но историята не е за мен, а за Дейвид Лем^[1].

За да бъде разбран Дейвид, трябва да се върнем в детството му. Той беше планинец, което означава, че се бе появил от област, нецивилизована дори според широките разбирания от онова време.

Образованието си получил в селско едностайно училище и го завършил на тринайсетгодишна възраст. Обичал учението, защото най-сложното нещо, с което се занимавал в училището, било четенето. Преди и след училище трябвало да върши неприятни неща в тяхната семейна ферма, които той не понасял — тогава те се наричали „честен труд“, което значи тежка, мръсна, безполезна и зле платена работа. Заради този „честен труд“ трябвало да става и рано, което мразел най-много от всичко.

Последният учебен ден бил жесток за него: това означавало, че сега ще се занимава с „честен труд“ през целия ден, вместо да прекарва шест или седем часа в почивка, докато е на училище. През един горещ ден прекарал петнайсет часа зад рало, теглено от муле… И колкото повече се взирал в мулето, дишал прахта, която то вдигало с къчовете си, и триел потта от честния труд, за да не влиза в очите му, толкова по-малко му харесвала тази работа.

Същата нощ той без никакви формалности напуснал дома си, извървял петнайсетте мили до града, преспал край вратата на пощата, а когато на сутринта я отворили, се записал във флота. През тази нощ пораснал с две години: от петнайсет станал на седемнайсет, което го направило достатъчно голям, за да има право да се запише.

Момчетата порастват бързо, след като напуснат дома си. Да се установи истината не било лесно; за регистриране на раждания на онова място по онова време никой нищо не бил чувал. А Дейвид бил висок шест фута, широкоплещест, мускулест, красив и зрял на външен вид, като се изключи дивият поглед в очите му.

Флотът се харесал на Дейвид. Дали му обувки и нови дрехи, той получил възможност да пътува по море, да види странни и интересни места, необезпокояван от мулета и прашни царевични полета. От него очаквали да работи, макар и не тежък и непрекъснат труд като в планинската ферма, и след като си създал представа за политическата обстановка на борда на кораба, той станал експерт в изкуството да работи малко, но достатъчно, за да задоволи местните богове, наречени младши командващи офицери.

Обаче не бил напълно доволен, защото все още се налагало да става рано и често трябвало да дава нощни дежурства, а и понякога да търка палубата и да изпълнява други задължения, несъвместими с чувствителния му темперамент.

Тогава чул за училището за кандидат-офицери — юнкери, както бяха известни по онова време. Не че на Дейвид му пукало как точно се наричат; работата била там, че флотът възнамерявал да му плаща, за да седи и да чете книги — именно така си представял той рая — необезпокояван от палуби за търкане и от младши офицери. О, кралю, отегчавам ли те? Не?

Много добре… Дейвид бил зле подготвен за това училище — за да влезе в него не му достигали четири-пет години обучение по математика, естествени науки, история, езици, литература и така нататък.

Да се престори, че не е пропуснал тези четири години, се оказало по-трудно, отколкото прибавянето на две години към възрастта. Обаче флотът се стремял към превръщането на матросите в офицери, така че организирал специални курсове, за да помогне на кандидатите с незавършено академично образование.

Дейвид изтълкувал, че формулировката важи и за неговия случай; той казал на командващия си младши офицер, че малко не му достигнало, за да завърши средното си образование. Което си е било отчасти вярно; за да го завърши, не му достигнало половин графство — толкова било разстоянието до най-близкото средно училище.

Не знам как Дейвид е накарал началството си да го препоръча; той никога не е обсъждал този въпрос. Достатъчно е да се каже, че когато корабът му на пълна пара отплавал към Средиземно море, самият Дейвид останал в Хемптън Роуд, шест седмици преди специалните курсове да започнат. През времето до началото им го включили свръхщатно в бройката. Офицерът по личния състав (всъщност той бил чиновник) дал на Дейвид легло и място в офицерския стол и наредил да не му се мярка пред очите през работно време, а да стои в празните класни стаи, където ще се срещне с колегите си след шест седмици. Нашият човек така и постъпил; оказало се, че в класните стаи има множество книги, използвани за преподаване на предмети, някои от които кандидатите вероятно са пропуснали; Дейвид ги бил пропуснал всичките, така че седял далеч от погледа на началниците и четял.

Това му било напълно достатъчно.

Когато занятията започнали, Дейвид дори помагал на преподавателя по евклидова геометрия — необходим предмет и може би най-трудният. Три месеца по-късно положил клетва като флотски кадет в Уест Пойнт, на прекрасните брегове на Хъдсън.

Дейвид не осъзнавал, че е скочил от тигана направо в огъня; садизмът на младшите офицери е нищо в сравнение с ужасяващите издевателства, на които били подлагани кадетите плебеи от учещите се в по-горните класове, особено от най-старшите, които минавали за представителите на Луцифер в този организиран ад.

Дейвид загубил три месеца, за да се увери в това и да съобрази какво да направи, докато по-горните класове били по море и практикували бойни маневри. Решил, че ако издържи останалите девет месеца, всичките кралства на Земята ще са негови. Казал си: щом кравите и графините могат да издържат тези девет месеца, ще успея и аз.

Той разделил опасностите на групи: тези, които трябва да бъдат понасяни, онези, които могат да бъдат избегнати, и такива, които трябва да бъдат търсени активно. По времето, когато боговете-повелители се завърнали, готови да продължат с потъпкването на плебеите, той бил изработил политика за всеки типичен случай и бил подготвил съответна доктрина, изменения в която внасял само за да отрази някои тактически промени, необходими, за да не му се налага да прибягва до необмислени импровизации.

Айра, „о, кралю“, исках да кажа, да оцелееш в толкова трудна ситуация е по-важно, отколкото изглежда. Например дядката — имам предвид дядката на Дейвид, естествено — го учел никога да не сяда с гръб към вратата. „Синко — казвал му той, — може да оцелееш деветстотин деветдесет и девет пъти, в които нито един враг да не влезе през вратата. Но на хилядния път това ще стане.“ Ако моят собствен Дядка винаги бе следвал това правило, сигурно още щеше да е жив и да продължава да изскача от прозорците на спалните. Той прекрасно го знаеше, но не го спази само веднъж — прекалено му се играеше покер и седна на единственото свободно кресло, с гръб към вратата. И това го погуби.

Той изскочи от креслото си и успя да стреля по три пъти с всеки от пистолетите си в убиеца, преди да падне — ние не умираме покорно. Но победата се оказа само морална: бил е мъртвец, с куршум в сърцето си, още преди да скочи от креслото. И всичко заради едно нищо и никакво сядане с гръб към вратата.

Айра, аз никога не забравям думите на Дядката — не ги забравяй и ти.

И така, Дейвид класифицирал опасностите и изготвил доктрина. На първо място трябвало да е търпелив при безкрайните разпити; убедил се, че и плебеят не бива никога да отговаря „Не знам, сър!“ на питанията на някой от горните класове, особено на най-големите. Въпросите можели да бъдат разделени на категории — история на училището; история на флота; прочути морски поговорки; имена на капитани на отбори и звезди от всякакви атлетични спортове; колко секунди остават до дипломирането на випуска; какво ще дават за обяд или вечеря. Всичко това не го притеснявало — отговорите се поддавали на зазубряне, с изключение на секундите, оставащи до дипломирането, но той си изработил преки пътища за решаване на проблема, което много му помагало през следващите години.

— Какви преки пътища, Лазарус?

— Нищо чак толкова фантастично. Изчислявал броя на секундите в момента на събуждане и я коригирал с всеки изминал час. Да речем, минали са пет часа след ставането в шест сутринта — трябва да се извадят осемнайсет хиляди секунди от базовото число; минали са още двайсет минути — изваждаме още седемстотин и двайсет секунди. Така например на обяд на стотния ден преди дипломирането, да речем, точно в дванайсет и една минута и трийсет секунди, като се има предвид, че е прието за час на дипломирането да се смята десет сутринта, Дейвид би могъл да отговори: „Осем милиона шестстотин трийсет и две хиляди и седемстотин двайсет и седем секунди, сър!“, като изстрелвал предварително изчислената цифра веднага след задаването на въпроса.

През останалото време на деня той просто поглеждал часовника си и се преструвал, че чака секундната стрелка да стигне съответната отметка, но всъщност правел изчисления наум.

И ето какво подобрение направил — измислил десетичен часовник. Не такъв, какъвто използвате вие тук, на Секундус, а вариант на земния неудобен часовник, който тогава бил на мода и измервал денонощието посредством двайсет и четири часа, при шейсетминутен час и шейсетсекундни минути. За да улесни изчисленията си, той разцепил времето на интервали и подинтервали от десет хиляди секунди, хиляда секунди и сто секунди, и запомнил таблицата за преминаване от едното в другото времеизмерване.

Ще разбереш какво е предимството. За всеки с изключение на Анди Либи, Бог да успокои невинната му душа, при големи числа от порядъка на милиони, изчисленията с десетки хиляди и хиляди са по-лесни за пресмятане наум и могат да се правят по-бързо и без грешки, в сравнение с използването на седем хиляди двеста седемдесет и три, както в примера, който приведох. Новият метод на Дейвид позволявал да се избегнат допълнителните изчисления.

Например десет хиляди секунди след пробуждане е осем часа, четирийсет и шест минути и четирийсет секунди сутринта. Щом веднъж Дейвид съставил таблицата си и я запаметил, което му отнело по-малко от ден, му станало значително по-лесно да намира търсената цифра — той на мига определял настъпването на следващия стосекунден интервал, а после прибавял (а не изваждал) две цифри от текущото време, за да направи от приблизителния отговор точен. Така той можел да каже всичките милиони секунди във всеки момент, без да допусне грешка.

Тъй като не обяснил на никого своя метод, си спечелил репутацията на блестящ изчислител, гениален идиот от типа на Либи. А той не бил такъв — бил селско момче, използвало главата си, за да разреши прост проблем. Но командирът на взвода му бил доста раздразнен, задето Дейвид се оказал „умно магаре“ — което означавало, че умеел неща, които командирът на взвода не умее, — така че му заповядал да наизусти логаритмичната таблица. Това не притеснило Дейв — той се плашел единствено от „честния труд“. Хванал се за работа, като всеки ден учел двайсет нови числа — цифра, която мъчителят му смятал за напълно достатъчна, за да му даде да се разбере на „умното магаре“.

Пръв се предал командирът — Дейвид вече бил запомнил шестстотин числа. Той продължил да ги учи още три седмици, докато станат хиляда. Интерполацията му позволила да получи първите десет хиляди числа и да се избави от логаритмичните таблици — нещо извънредно полезно в онези времена, когато още нямало компютри.

А непрекъснатият поток от въпроси не притеснявал Дейв, като се изключи възможността заради тях понякога да закъснява за хранене, когато е гладен до смърт — и той се научил да отговаря бързо, да стои търпеливо и да слуша внимателно всички подхвърлени му въпроси. Някои от тях били подвеждащи, например: „Господинчо, ти девствен ли си?“ Както и да отвърне плебеят, се оказвало, че е в беда, ако отговорът е пряк. По онова време на проблема за девствеността или отсъствието й се отделяше огромно внимание, не знам защо.

Подвеждащите въпроси изисквали нестандартни отговори; Дейв установил, че приемливите отговори са от типа на: „Да, сър! В лявото ми ухо.“ Или например в пъпа.

Но повечето провокационни въпроси били отправяни с цел плебеят да прояви смиреност в отговора, което се смятало за смъртен грях. Пита те например тарторът: „Мистър, би ли ми казал, че съм красив?“ Приемливият отговор е: „Сър, майка ви би могла да каже това, но не и аз“ или „Сър, вие сте най-красивият мъж сред маймуноподобните, който съм виждал“.

Такива отговори били рисковани — те можели да изкарат тартора от равновесие, — но били по-сигурни от смирените отговори. Обаче колкото и оригинален да се опитва да бъде плебеят, веднъж седмично тарторът решавал, че се нуждае от наказание — своеволно наказание без съд и присъда. Наказанията били от леки — едни и същи упражнения, повтаряни до изнемога, тях Дейвид изобщо не ги обичал, защото му напомняли за „честния труд“; до строги — налагане по задника. Може да ти се стори, че това не е нищо особено, Айра, но аз не ти говоря за пошляпванията, които понякога децата получават. Там побоите се нанасяли или с плоската страна на щика, или с метла, прикрепена към дълга тояга. Три удара от зрял човек в перфектно здраве са способни да докарат на седалищната част на жертвата натъртвания, синини и кръвоизливи, придружени с нетърпима болка.

Дейвид старателно се опитвал да избягва подобни мъчения, но да му се разминат съвсем, нямало как, дори и чрез молби за пощада, защото някои от тарторите били истински садисти. Така че Дейв стискал зъби и търпял, смятайки — с пълно основание, — че ако избяга от училището, ще спомогне за утвърждаването на абсолютната власт на тартора. Така че се взирал в новото муле и търпял.

Но имало и още по-големи опасности за личната му свобода и изгледите за живот без „честен труд“. Армейският мистицизъм включвал в себе си идеята, че перспективният офицер трябва да преуспява в атлетичните видове спорт. Не ме питай защо — тук е възможно да има рационално обяснение не повече, отколкото в останалите клонове на теологията.

И така плебеите нямали друг избор, освен да се занимават със спорт. И всеки ден Дейвид бил принуден да прекарва по два часа, които иначе се водели за свободно време, не в дрямка или в мечти в училищната библиотека, а в уморителни упражнения.

Още по-лошо било, че някои разновидности „спорт“ не само принуждавали Дейвид неоправдано да хаби енергия, но и заплашвали толкова ценената от него собствена кожа. „Бокс“ — това е отдавна забравена дума, означаваща безцелна битка, в която двама мъже се млатели един друг за определен период от време или докато един от тях бъде пребит до загуба на съзнание. „Лакрос“ — това било нещо подобно на сражение между туземците, по-рано населявали същия континент. Две групи мъже, въоръжени с тояги, гонели летящ снаряд, с чиято помощ се смятал резултатът. Перспективата да заработи още някоя синина или счупване при съприкосновение с тоягите държали нашия герой далеч от този спорт.

Имало едно нещо, наречено „водно поло“, в което два отбора плувци се опитвали да се издавят помежду си. Дейвид го избягнал, като се направил, че плува едва-едва — само колкото да не бъде изгонен от училище. А бил великолепен плувец — още от седемгодишната си възраст, когато двама по-големи негови братовчеди го хвърлили в местния ручей, — но успял да скрие уменията си.

Най-престижният вид спорт се наричал „фут бол“ и тарторът винаги се стремял да си избира от всеки нов отбор за първа жертва новака, който би могъл да постигне големи успехи в този организиран побой. Дейвид не бил виждал дотогава подобно нещо, но още от пръв поглед миролюбивата му душа се изпълнила с ужас.

И имало защо: две банди от по единадесет души преследвали надут елипсовиден мехур, като преодолявали съпротивата на противниковата банда. Всичко това придружено с някакви ритуали и мъчноразбираема терминология, но основната идея била ясна.

Звучи безвредно и доста глупаво. Глупаво — определено, обаче съвсем не безопасно; правилата позволявали противниковата шайка да атакува човека с кълбото по най-разнообразни насилствени начини, най-безобидният от които е да се хване играчът докато тича и бъде хвърлен на земята, сякаш е купчина тухли. Понякога трима или четирима съперници се нахвърляли върху един, като извършвали недостойни и груби действия, недопустими от правилата, но незабележими в такова меле.

Смятало се, че подобни действия не водят до смърт, но понякога имало и смъртни случаи. Да се контузиш сериозно обаче било нещо нормално.

За нещастие на Дейвид той имал идеалните физически данни за успех в този „фут бол“ — ръст, тегло, острота на зрението, бързина, рефлекси. След завръщането от морските учения най-големите със сигурност биха го набелязали като доброволец за жертвоприношение.

Дошло време да помисли какво да прави.

Единственият възможен начин да се спаси от въпросния „фут бол“ бил да се занимава с някакъв друг спорт. И той намерил такъв.

Айра, имаш ли представа какво е това „фехтовка“? Добре… значи мога да говоря свободно. В историята на Земята имало време, когато мечът, непрекъснато използван четири хилядолетия, престанал да бъде оръжие. Обаче мечовете продължавали да съществуват и отчасти били съхранили сянката на древния си престиж. Смятало се, че джентълмените трябвало да умеят да използват меча и…

— Лазарус, какво е това „джентълмен“?

— Какво? Не ме прекъсвай, момче, объркваш ме. Джентълмен е… уф. Добре, нека да помисля. Общата дефиниция… Може да си помислиш, че е нещо сложно. Някои казват, че човек го има по рождение — отличителна черта, която се наследява по генетичен път. Само че що за отличителна черта е това? Предполага се, че джентълменът предпочита да е по-скоро мъртъв лъв, отколкото жив чакал. Обаче аз предпочитам да съм жив лъв, което ме поставя извън всякакви правила. Мм… ако трябва да го кажа сериозно — качеството, обозначено с това название, представя бавната поява в човешката култура на етика, по-висша от обикновената човешка лична изгода… Дяволски бавна поява, ако питаш мен; човек все още не може да се опре на джентълменството, ако се подхлъзне.

Та тогава офицерите се смятаха за джентълмени и носеха мечове. Дори и летците, само Аллах знае защо.

Кадетите не просто се смятаха за джентълмени — имаше закон, който твърдеше, че те са джентълмени. Така че се учеха да владеят хладното оръжие поне минимално: колкото да не се порежат или да не набодат случайно попаднал им зрител. Но не чак толкова, че да могат да се сражават с мечове, а когато протоколът изискваше да ги носят, изглеждаха доста глупаво с тях.

Но фехтовката се признаваше за спорт. Не беше толкова престижна, колкото футбола, бокса или дори водното поло, но бе в списъка и съответно — достъпна за плебеите.

Дейвид видял в нея спасението си. Според елементарния физически закон, ако се намирал на фехтовалната пътека, нямало как да се озове едновременно и долу, на футболното игрище, сред садистичните горили с обувки с шипове, скачащи нагоре-надолу върху му. Доста преди горните класове да се върнат в училището, кадетът плебей Лем си спечелил място в отбора по фехтовка, не пропускал нито една тренировка и скоро се наредил сред най-перспективните в отбора.

На въпросното място по онова време имало три вида фехтовка: сабя, шпага и рапира. Първите два вида използвали истински видове оръжия. Естествено, остриетата и върховете били притъпени, но въпреки това било възможно човек да се нарани с тях, понякога и фатално, макар и да се случвало рядко. Но рапирата се оказала лека играчка, псевдомеч с подвижно острие, което се прегъвало и при най-малък натиск. Битката с такова оръжие само имитирала истинска и била не по-опасна от игра на „пържоли“. Така че Дейвид избрал именно това „оръжие“.

То сякаш било създадено за него. Доста от изкуствените правила на боя с рапири давали огромно преимущество на хората с бързи рефлекси и остър ум, а Дейвид бил точно такъв. Имало известно натоварване, но не каквото е във футбола, лакроса или дори в тениса. Но най-вече спортът не изисквал съприкосновение между телата — него Дейвид намирал за най-неприятното нещо в грубите игри, които избегнал. Той целеустремено се отдал на тренировките, за да осигури безопасността си.

Проявеното усърдие му позволило още преди да завърши плебейската му година, да стане национален флотски шампион по рапира. Това накарало неговия командир на взвод да се усмихне — изражение, абсолютно неуместно върху лицето му. Командирът на кадетската рота го забелязал за пръв път и го поздравил.

Успехите във фехтовката позволили на Дейвид дори да избегне телесните наказания. Една петъчна вечер, когато очаквал да бъде наложен заради някакво измислено нарушение, той казал на мъчителя си: „Сър, ако нямате особени основания да направите това точно днес, бих предпочел да получа двойна доза в неделя. Заранта имаме среща с отбора по фехтовка на принстънските плебеи и ако си свършите работата така, както знам, че умеете, това може да забави реакциите ми утре.“

Водачът на старите кучета бил впечатлен, защото всяка победа във флота била свещена и заради нея си заслужавало дори да се пожертва справедливия гняв над плебея Умно магаре. И отговорил: „Виж какво ще ти кажа, мистър. Ела да докладваш в стаята ми след вечеря в неделя. Ако си загубил утре, ще получиш двойна доза от лекарството. Но ако спечелиш, ще отменим лечението.“

Дейвид спечелил и трите си срещи.

Фехтовката му позволила да преживее опасната плебейска година, общо взето запазвайки скъпоценната си кожа, ако не броим няколкото белега върху задните части. Най-накрая се оказал в безопасност — оставали му три леки години, тъй като само плебеите били подлагани на физически наказания и само на плебеите можело да бъде нареждано да участват в организирани осакатявания.

(Пропуснато.)

Всъщност Дейвид все пак харесвал един спорт, при който има съприкосновение между телата, съхранил своята популярност още от древността; неговите основи той овладял по склоновете на същите тези хълмове, от които избягал. Но спортът се играел с момичета и не бил официално признат в училището. Напротив, бил строго забранен, и нарушилите забраната кадети били изритвани без никаква пощада.

Но Дейвид, както всеки истински гений, имал само прагматичен интерес към правилата, създадени от други хора — той се ръководел от единайсетата заповед и съответно никога не го хващали в нарушение на първите десет. Докато останалите кадети от тщеславие водели момичета в казармата или по цяла нощ търсели приключения навън, Дейвид пазел дейността си в тайна. И само познаващите го отблизо можели да знаят колко е запален той по този контактен спорт. Обаче никой не го познавал толкова добре.

Какво? Девойки-кадети? Нима не ти обясних, Айра? Не само че там не служеха девойки кадети, ами в целия флот нямаше нито едно момиче, като изключим няколкото медицински сестри. В частност в това училище не би могло да има никакви девойки — денонощна охрана ги държеше далеч от кадетите.

Не ме питай защо. Така беше прието във флота, други причини не бяха необходими. Всъщност в целия флот не би се намерила работа, с която да не се справи жена или евнух, но по повелите на дългогодишни традиции флотът се състоеше изключително от мъже.

Помисли си само, буквално след няколко години започнаха да нарушават тази традиция, отначало плахо, а в края на века, непосредствено преди Колапса, вече имаше жени във всички нива на флота. Аз изобщо не изказвам предположение, че именно тази промяна доведе до Колапса. За настъпването му си имаше очевидни основания, върху които сега не искам да се задълбочавам. Промяната по-скоро не оказа никакво влияние или дори отложи малко неизбежното.

Във всеки случай тези събития не фигурират в нашата История за Мързеливеца. По времето, когато Дейвид се обучавал в училището, се предполагало, че кадетите могат да се срещат с момичета, но рядко и в традиционна обстановка, в рамките на много строг протокол и в присъствието на компаньонка^[2]. Вместо да въстава срещу правилата, Дейвид търсел в тях вратички, от които се възползвал така, че нито веднъж не го хванали.

Всяко неизпълнимо правило може да бъде заобиколено, всяка строга забрана поражда своите контрабандисти. Флотът като цяло установявал неизпълними правила, същият този флот чрез своите представители ги нарушавал — особено куриозните правила, свързани със секса. Показното монашество в работно време се сменяло с похот и разврат след приключване на работния ден. По море дори най-невинните начини за избавяне от сексуалното напрежение били наказвани по най-строг начин. Впрочем още век по-рано подобни провинения се посрещали с известно разбиране и били опрощавани. Но към взаимоотношенията между половете флотът се отнасял само с по-голяма критичност, отколкото социалната матрица, от която е бил част, и правилата на поведение в него били само малко по-строги от онези, на които се подчинявало цялото общество. Общественият сексуален кодекс от ония години е невероятен, Айра, нарушенията му се пораждаха от фантастичните му изисквания. Но всяко действие има равно по сила противодействие, ако не си затваряш очите за очевидното.

Няма да се впускам в подробности, достатъчно е да кажа, че Дейвид намерил начин да спазва всички правила относно секса, без да го хванат нито веднъж, както се случвало с много от съкурсниците му. Ще добавя само, че според слуховете от Дейвид забременяла млада девойка. Нещастен случай — нещо обикновено за онези времена, но непознато днес. Но тогава — повярвай ми! — случилото се било истинска катастрофа!

Защо ли? Просто приеми думите ми за истина, защото иначе може да се обяснява до безкрайност, без нито един цивилизован човек да разбере за какво става въпрос. На кадетите им било забранено да се женят, а млада жена в подобно положение трябвало да се омъжи… останалите начини за справяне в подобни ситуации били на практика недостъпни в онези времена, а и доста опасни за девойката.

Начинът, по който Дейвид разрешил проблема, илюстрира прекрасно неговия подход към живота. Винаги трябва да се избира по-малката от двете злини и човек безропотно да я приеме. Дейв се оженил за момичето.

Не знам как е успял да постъпи така, без да го хванат. Но мога да си представя известен брой начини, някои — прости и надеждни, други — сложни и съответно обречени на неуспех; предполагам, че Дейвид е предпочел някой от простите.

И ситуацията от невъзможна веднага станала поносима. Наместо да стане враг, готов да отиде при коменданта на училището и да му разкаже цялата история, в резултат на което Дейвид би изхвърчал от училището няколко месеца преди завършването му, бащата на девойката се превърнал в съюзник и партньор, загрижен да помогне за запазването на женитбата в тайна и да даде възможност на зетя си да завърши образованието си и да поеме отговорността за капризната дъщеря в свои ръце.

Дейвид получил и допълнителна изгода — отпаднала необходимостта да се чуди как да практикува безопасно любимия си спорт. Свободното си време прекарвал в безопасна домашна обстановка, с идеално компаньонство^[3].

Що се отнася до учебните занятия на Дейвид, не е трудно да се предположи, че млад човек, способен за шест седмици хаотично четене да усвои науки, които се изучават четири години в училище, лесно може да стане отличник на класа. Което би могло да осигури стипендия и място в списъка за повишения на младшите офицери при Дипломирането им.

Обаче за първото място се води истинска битка, пък и подобно постижение прави кадета подозрителен за останалите. Дейвид разбрал това още докато бил прясно уловен плебей. „Мистър, вие мозък ли сте?“ (имало се предвид академичния смисъл на понятието) — това бил друг от подвеждащите въпроси, при които плебеят закъсва, независимо дали ще отговори с „да“, или с „не“.

Но второто или дори десетото място на практика били също толкова ужасни, колкото и първото. Дейвид забелязал нещо друго: четвъртата година имала четири пъти по-голямо значение за общия успех от първата, предпоследната година — три пъти по-голямо значение, и така нататък… С други думи, успеваемостта на плебея не влияела много върху финалната оценка, тя съставлявала само една десета част от нея.

Дейвид решил да не се откроява — разумна постъпка, когато са готови във всеки момент да стрелят по тебе.

Първата половина на плебейската си година завършил малко над средата в списъка по успеха на класа — безопасно и достойно положение, не предизвикващо подозрения. А към края на плебейската година се оказал сред първата четвърт — по това време най-големите мислели само за дипломирането си и не му обърнали внимание. През втората си година се придвижил в първите десет процента, на третата минал още няколко места напред, а през последната година, най-важната, запретнал ръкави и в края на краищата завършил на шесто място — фактически на второ, защото двама от изпреварилите го решили да изоставят командирската кариера и да станат специалисти, един повредил зрението си от многото четене и не получил диплома и още един си подал оставката веднага след дипломирането.

Но майсторството, с което Дейвид успял да манипулира мястото си по успеваемост, не показва истинския му талант в мързелуването — в края на краищата, да седи и да чете, било второто му най-любимо занимание и всяка работа, изискваща великолепна памет и логика, му се удавала без усилия.

По време на ученията по море, които започнали през последната година на Дейвид в училището, група от съучениците му веднъж подхванала спор кой на какъв чин може да разчита. Тогава те вече имали чудесна представа кой има шансове да получи кадетско офицерско звание. Джейк със сигурност щял да стане командир на кадетите — стига да не падне зад борда. А кой ще получи неговия батальон? Стив? Или Миризливеца?

Някой предположил, че Дейв като нищо е кандидат за батальона.

Той обикновено слушал и си мълчал — стандартно поведение, когато не искаш да се набиваш на очи, същевременно твърде близко до третия начин да се лъже артистично. Във всеки случай да траеш е далеч по-лесно, отколкото да говориш и нищо да не казваш, освен това мълчаливите се сдобиват с репутация на мъдреци. Самият аз никога не съм се стремил към нея — да се говори е второто от трите истински удоволствия в живота, само словото ни отличава от маймуните. Макар и не кой знае колко.

Но в този момент Дейвид нарушил — или поне така изглеждало — обичайната си сдържаност. „Не! Аз ще съм адютант на полка и ще стоя отпред, за да могат да ме виждат момичетата.“

Може би никой не приел сериозно думите му — адютант на полка е длъжност, по-ниска от тази на батальонния командир. Но нямало съмнение, че ще ги предадат на определящия длъжностите офицер. Дейвид знаел, че най-вероятно това ще направи назначеният от кадетите командир на полка.

Няма значение как се случило, но Дейвид бил назначен като адютант на полка.

Във военните части от онова време адютантът на полка стоял най-отпред, сам, където гостуващите жени не можели да не го забележат. Но едва ли точно това било най-важното в плановете на Дейв.

Адютантът на полк си имал работа с подразделения, не по-малки от полк. Той влизал и излизал от часовете сам, вместо да марширува. Другите най-големи ученици командвали най-различни подразделения от кадети — отделения, взводове, роти, батальони, полкове; адютантът на полк бил избавен от подобна отговорност и имал само едно административно задължение: съхранявал списъка на вахтите на командващите сред кадетите офицери.

Обаче той самият не фигурирал в този списък. За сметка на което трябвало да замества някой от останалите, ако евентуално се разболее.

А това си е чиста награда за един мързеливец. Кадетите офицери били с перфектно здраве и шансовете някой да се разболее достатъчно сериозно, че да е необходима смяната му, на практика били равни на нула.

Три години нашият герой отслужвал своята вахта на всеки десети ден. Дежурствата не изисквали от него особени усилия, само се налагало да ляга половин час по-късно или да става половин час по-рано, както и да стои повече време на крака, което било в разрез с нежните грижи, които Дейвид полагал за своя комфорт.

Но през последната година на обучението му се паднали само три вахти и на тях „стоял“ седнал, както се полага на дежурните младши офицери.

Най-накрая настъпил дългоочакваният ден. Дейвид се дипломирал, получил документите си, а после отишъл в църквата и отново се оженил за собствената си съпруга. Коремът й се оказал малко по-закръглен, отколкото би трябвало, но в онези времена подобни неща се случвали нерядко с невестите и за тях великодушно се забравяло, щом младата двойка се бракосъчетае. Всички чудесно знаели, макар и да не го обсъждали често, че пламенната булка е напълно способна да се справи за седем месеца или даже за по-малко време с работата, която отнема на кравите и графините девет месеца.

Дейвид благополучно бил преодолял всички рифове и плитчини и спокойно вече можел да не се бои, че ще се върне при мулето си и при „честния труд“.

 

 

Но се оказало, че животът на младши офицер на боен кораб съвсем не е идеален. Имало и добри страни — прислужници, удобно легло, лесна работа, която рядко карала Дейв да си цапа ръцете, и двойно повече пари. Но той се нуждаел от още, за да издържа жена си, и корабът прекарвал прекалено дълго време в плавания, което не давало възможност на Дейв да получава законна компенсация за всичките неудобства, съпътстващи женитбата. Но най-лошото било, че му се налагало да дава вахти в къс списък на дежурни, което означавало четиричасова вахта всяка втора нощ. Не си доспивал и краката го болели.

Така че Дейвид решил да се учи за летец. Флотът тъкмо бил решил да създаде свои въздушни сили и затова се опитвал да заграби каквото може, само и само нещо да не остане в чужди ръце — разбирай в ръцете на армията. Но изглеждало, че армията има предимство, така че флотът се нуждаел от доброволци.

Дейвид спешно бил пратен на брега, за да се провери притежава ли данни за летец.

И той наистина ги имал! Освен умствените и физическите си качества той притежавал висока мотивация — новата работа се осъществявала в седнало положение, независимо дали в класната стая, или във въздуха; нощните дежурства отпадали и можел да си спи вкъщи; заплатата му нараснала наполовина; и най-сетне — полетите се смятали за опасен труд и били възнаграждавани с премии.

По-добре да ти разкажа някои неща за тогавашните самолети, защото те нямат нищо общо с летящите машини, с които си свикнал. В някои отношения те бяха опасни. И с дишането имаше проблеми. Но не беше толкова опасно, колкото наземните автоматични превозни средства, да не говорим пък за ужасите, дебнещи пешеходците. Обикновено всички самолетни катастрофи, фатални или не, ставаха поради грешки на пилотите; Дейвид никога не позволил подобни инциденти да се случат с него. Той искал да стане не най-отчаяният, а най-опитният летец в небето.

На външен вид самолетите бяха абсолютно нелепи — нищо в небето днес не прилича на тях, освен може би детските хвърчила. Всъщност самолетите така и ги наричаха — „хвърчила“. Имаха по две крила — горно и долно, а мястото на пилота бе между тях. Малка прозрачна преграда пазеше лицето му от вятъра. Не се учудвай, тези леки конструкции летяха доста бавно, движеха се с помощта на въртяща се перка.

Крилата се правеха от боядисана тъкан, опъната върху твърда рамка — само това е достатъчно да разбереш, че скоростта бе доста далеч от звуковата. Освен при нещастните случаи, в които пилотът неудачник полита право надолу и измъква и двете крила, в отчаян опит да изправи самолета.

Което никога не се случило на Дейвид. Някои хора са летци по рождение. Достатъчно било Дейвид само да зърне самолета и веднага разбирал какъв е пределът на възможностите му, също толкова добре, колкото разбирал и устройството на стойката за доене, от която бил избягал.

Научил се да лети почти толкова бързо, колкото и да плува.

Инструкторът му казал: „Дейв, ти имаш дарба. Мисля да те предложа за обучение за пилот на изтребител.“

Пилотите на изтребители бяха аристократите сред летците; те се издигаха във въздуха, за да се срещнат в битка с противника един срещу един. Пилот, който успее да постигне победа пет пъти — тоест да унищожи противниковия пилот и самият той да оцелее, — ставаше „ас“, което беше много висока чест, тъй като, както лесно може да се съобрази, вероятността за такова събитие е една втора на пета степен, или едно към трийсет и две. Докато, обратно, шансът да бъдеш убит е почти сигурен.

Дейв благодарил на наставника си и докато кожата му настръхвала, мозъкът му вече работел на пълни обороти в търсене на начин да избегне тази висока чест и в същото време да не се лиши от наполовина по-високата си заплата и от удобството да работи седнал.

Да управляваш изтребител си имаше и други недостатъци, освен опасността всеки срещнат чужденец да ти подпали задника. Пилотите летяха на „хвърчилата“ си без допълнителен екипаж и сами си бяха навигатори — без компютри, радиовръзка или каквото и да било други устройства от тези, които се използват днес… или дори като използваните по-късно през същия този двайсети век. Използваният метод се наричаше „мъртво изчисление“, тъй като, ако разчетеш полета неправилно, ти си мъртъв — самолетите на флота летяха над водата, излитаха от малък плаващ аеродрум, а запасът гориво на изтребителите стигаше само за няколко минути. Ще добавя още, че по време на битка се налагаше пилотът да разделя вниманието си между проблемите на навигацията и опитите да свали атакуващия чужденец, преди онзи да е свалил него. Ако пилотът искаше да стане ас — или, което е едно и също, да вечеря същата вечер, — се налагаше първо да свърши по-важната работа и чак после да мисли за навигацията.

В допълнение на възможността да се загубиш насред морето и да потънеш заедно с „хвърчилото“, когато свърши бензинът… всъщност разказах ли ти по какъв начин летят тези неща? Въздушната перка се задвижва от двигател, използващ химична екзотермична реакция — окисляване на въглеводородна течност, наречена „бензин“. Ако ти се струва, че това е нелепо, ще ти кажа, че си беше нелепо още тогава. Методът си е ужасно неефективен. Летецът трябваше да се съобразява не само с факта, че бензинът може да свърши насред океана. Често се случваше своенравните двигатели да се закашлят и да излязат от строя. Което понякога бе фатално.

Но причината Дейвид да не желае да стане пилот на изтребител не била опасността — просто това не влизало в генералния му план. Летците на изтребители били прикрепени към плаващи летища — самолетоносачи. В мирно време — а онези години бяха такива — летците не работеха особено усилено, рядко даваха вахти и прекарваха по-голямата част от времето си на брега, на сухопътни летища, въпреки че се водеха в списъците на самолетоносачите и се придвижваха напред в кариерата си както в чиновете, така и в заплатата.

Но няколко седмици годишно пилотите, прикрепени към самолетоносачи, трябваше да прекарват в морето, на Маневри. Налагаше се да стават час преди зори, за да загреят онези опърничави двигатели, а после да стоят край самолета, готови да излетят при първия признак за реална заплаха или за нейна имитация.

Дейвид мразел всичко това — ако зависело от него, не би се явил и на Страшния съд преди обед.

Имало още една отрицателна страна: кацането на тези плаващи летища. На сушата Дейвид можел да кацне върху монета от десет цента и да върне рестото. Но това зависело от собствените му умения, развити във висша степен, защото в опасност била собствената му кожа. Обаче при кацане на самолетоносач зависиш от уменията на друг, на дежурния на палубата, а Дейвид силно се съмнявал, че е редно да рискува същата тази кожа, като се довери на уменията, добрите намерения и бързината на реакцията на някой друг.

Айра, вероятно не си виждал подобно нещо в живота си. Представи си космодрума тук, на Нови Рим. За да кацне, корабът се контролира от земята, нали? Така кацаха и самолетите в онези дни върху самолетоносачите, само че аналогията не е пълна — кацането върху палубата на самолетоносачите тогава се извършваше без уреди. Никакви. Не те занасям.

Всичко се правеше на око — както дете хваща подхвърлена топка по време на игра — само че топката бил Дейвид, а го ловял дежурен пилот на самолетоносача. Налагало се Дейвид да забравя за собственото си майсторство, за собствената си преценка и да поверява живота си на дежурния, инак нещастието би било неизбежно.

Дейвид винаги разчитал на собствената си преценка, дори когато целият свят бил против. Да се довериш в такава степен на друг човек можеш само ако напълно забравиш за собствената си природа. Все едно да оголиш корема си пред хирурга и да му кажеш: „Хайде, режи!“, когато не си сигурен дали хирургът е в състояние да нареже правилно дори парче шунка. Така че кацанията на самолетоносача наистина можели да накарат Дейвид да се откаже и от наполовина по-високата заплата, и от леката работа, само и само за да не се доверява на оценката на друг човек, който при това не рискува нищо в момента.

Трябвало да концентрира цялата си воля, за да се реши да го направи първия път, но от това не му станало по-леко. Обаче научил един абсолютно неочакван урок: оказало се, че съществуват обстоятелства, при които оценката на друг човек не само че е по-важна от собствената, но и е несравнимо по-важна.

Разбираш ли… не, май не разбираш, явно не обясних добре какво имам предвид. Самолетът, приземяващ се върху самолетоносач, има шанс да не се разбие само ако куката на опашката му се скачи с металното въже, опънато по дължината на палубата. И ако летецът следва само собствената си преценка, изградена от опита при кацане на сухопътни летища, той би могъл да се разбие от задната част на кораба; или пък, ако знае за тази опасност и се опита да я избегне, може да прелети прекалено високо и да не успее да се скачи с въжето. Вместо голяма равна площадка, прощаваща всички грешки, той има пред себе си малко „прозорче“, в което трябва да се вмъкне прецизно — нито по-горе или по-долу, нито вляво или вдясно, без да лети твърде бързо или прекалено бавно. При това не може да види дали прави всичко както трябва.

По-късно процесът стана полуавтоматичен, после и автоматичен, но когато го усъвършенстваха в необходимата степен, вече нямаше нужда от самолетоносачи. Това е показателно за човешкия „прогрес“: тогава, когато разбереш как да постъпиш, се оказва, че е твърде късно.

Но често се оказва, че натрупаните знания могат да помогнат при решаването на друг проблем. Инак още щяхме да се люлеем по клоните на дърветата.

И така, пилотът на самолета беше принуден да се доверява на дежурния на палубата, който можеше да види какво се случва. Наричаха този дежурен „сигнализиращ офицер при кацане“ и той използваше флагчета, за да съобщава на пилота в самолета как върви кацането.

Преди да се реши за пръв път на тази противоестествена постъпка, Дейвид направил три обиколки в небето, накрая се овладял, доверил се на сигнализиращия офицер и получил разрешение за кацане.

Едва когато вече бил на палубата, разбрал каква уплаха е преживял — пикочният му мехур се бил освободил от съдържанието си.

На вечерта получил майтапчийско удостоверение: „Кралски орден на Мократа пелена“, подписано от сигнализиращия офицер, заверено от командира на ескадрона, със свидетели — неговите колеги. Такова унижение не бил изпитвал от края на плебейската си година. Малка утеха било, че орденът се връчвал често: приготвените предварително бланки очаквали подмокрените пилоти от всяка нова група.

Оттогава той следвал перфектно указанията на сигнализиращия офицер, подчинявал им се като че ли е робот, владеел емоциите си сякаш е под самохипноза. И когато му се наложило да осъществи нощно кацане — което играеше още повече по нервите на пилотите, тъй като те не можеха да видят абсолютно нищо освен светещите пръчки, използвани от сигнализиращите офицери вместо флагове — Дейвид извършил идеално кацане още от първия опит.

Дейвид си траел за намерението си да не търси славата на пилот на изтребител, докато не се убедил, че си е спечелил репутацията на превъзходен летец. Тогава подал молба за преквалификация — пилот на многомоторен самолет. Осъществяването на това му желание се оказало страшно мъчна работа, защото така високо оценилият способностите на Дейвид инструктор междувременно станал командир на неговия ескадрон и именно той трябвало да се запознае с молбата на Дейв. Веднага щом молбата стигнала по местоназначението си, Дейвид бил повикан в кабинета на началника си.

— Дейвид, какво е това?

— Там всичко е написано, сър. Искам да се уча да управлявам по-големи самолети.

— Да не си се чалнал? Ти си пилот на изтребител. Още три месеца в разузнавателния ескадрон — и ще ти дам превъзходни препоръки, като те изпратя на преквалификация, но като пилот на изтребител.

Дейв мълчал.

Командирът на ескадрона упорствал:

— Или те е разстроил глупавият „медал на пелената“? Та половината пилоти във флота са удостоени с него! По дяволите, човече, аз също имам такъв! Той не те е унизил в очите на другарите ти; предназначението му е да ти напомня, когато ти порасне работата, че и ти си човек.

Дейвид продължавал да мълчи.

— По дяволите, какво стоиш като пън! Вземи тая хартийка и я скъсай. После напиши нова — за преквалификация като пилот на изтребител. Няма какво да чакаш три месеца, ще те пусна още сега.

Дейвид стоял безмълвен. Командирът му го гледал, целия почервенял, а после казал меко:

— Може би греша. Може би овцете не притежават качествата, нужни за един пилот на изтребител^[4]. Това е всичко. Свободен си.

На „по-големите самолети“, многомоторните летящи „лодки“, Дейвид най-сетне се почувствал като у дома си. Те били прекалено грамадни, за да излитат от самолетоносачи, въпреки че формално били част от флота. На практика Дейвид прекарвал всяка нощ вкъщи, в собственото си легло и до собствената си съпруга. Твърде рядко му се налагало да нощува в базата по време на дежурство, още по-рядко големите „лодки“ излитали в небето нощем. Те не летели много често и през деня, в хубаво време: били прекалено скъпи, за да бъдат рискувани, всеки полет гълтал много средства, а държавата в ония времена била настроена на вълна икономии. „Лодките“ летели в пълен екипаж; на двумоторните — четирима или петима души, а на четиримоторните — още повече; често на борда вземали и пътници, за да могат хората да набират летателно време, необходимо за повишение. Всичко това устройвало Дейвид — не било необходимо да управлява самолета, докато се занимава с още шестнайсет неща, можел да забрави за преценката на сигнализиращите офицери, за капризите на двигателите и най-сетне — за недостига на бензин. Разбира се, ако зависело от него, той винаги сам би осъществявал кацанията, но когато първият пилот го освободил от това задължение, Дейвид се научил да не показва безпокойството си, а с течение на времето напълно се избавил от страховете си, понеже всички пилоти на голямата „лодка“ били предпазливи и явно възнамерявали да живеят дълго. (Пропуснато.)

… Години Дейвид прекарал комфортно и два пъти го повишавали.

После избухна войната. През този век войните не преставаха, но по-често бяха в далечни краища на света. Обаче тази засегна почти всеки народ на Земята. Дейвид нямал ясна представа за войната; според него предназначението на флота било само с външния си вид да отказва останалите от всякакво желание да воюват. Но мнението му не интересувало никого. Било твърде късно да се суети и да подава оставка, нямало къде да избяга. Така че той решил да не се вълнува заради неща, които не е в състояние да промени, което било добре, защото войната била дълга, жестока и погубила милиони хора.

— Дядо Лазарус, а вие с какво се занимавахте по време на тази война?

— Аз? Продавах свободни облигации, държах четириминутни речи, участвах едновременно в наборната и в продоволствената комисия, вършех и други важни дела… докато президентът не ме повика във Вашингтон, а какво направих после, е тайна, пък и да ти разкажа, няма да ми повярваш. Но това няма значение, нали сега ти разправям за Дейвид.

О, той бил истински герой. Храбростта му била пример за всички, наградили го с медал, за което ще разкажа в останалата част от историята.

Дейв си поставил за цел да се уволни с чин лейтенант, защото на летящите „лодки“ рядко назначавали офицери с по-високи чинове. Но войната го направила лейтенант за няколко седмици, година по-късно станал старши лейтенант, а накрая и капитан с четири златни нашивки — без никакви комисии и изпити, без нито ден да е командвал плавателен съд. Войната бързо изразходвала офицерите и останалите живи незабавно били повишавани, ако нямали никакви издънки.

Дейвид не допуснал да се издъни. Той прекарал част от войната в патрулиране край бреговете на родината си, в търсене на вражески подводници — занимание, наричано „бойни дежурства“, но не по-опасно от тренировъчните полети в мирно време. Известно време обикалял и вербувал търговци и чиновници за летци. Веднъж бил изпратен в зоната на бойните действия и именно там заслужил медала си. Не знам подробностите, но героизмът често се състои в това — вместо да се паникьосаш и да те застрелят в гърба при бягството ти, да запазиш главата на раменете си в опасна ситуация и да направиш най-доброто, на което си способен. Хората, избрали този път, печелят доста повече победи от световноизвестните герои; търсенето на слава често води до преждевременна смърт.

Но за да станеш официално герой, трябва и късмет. Не е достатъчно да изпълниш задълженията си, изложен на непрекъснатия обстрел на противника; необходимо е някой — колкото по-високопоставен, толкова по-добре — да стане свидетел на подвига ти. Дейвид имал този късмет и получил медала си.

Краят на войната той посрещнал в столицата на родината си, във флотското бюро по въздухоплаване, където се занимавал с разработване на патрулни самолети. Тук навярно от него имало даже по-голяма полза, отколкото ако се намирал на фронта, понеже едва ли имало по-голям познавач на многомоторните самолети и работата му позволявала да коригира недомислиците и да внася известни подобрения. Общо взето, посрещнал края на войната в компанията на документите на бюрото си, като спял на собственото си семейно легло.

И така, войната свършила.

Дейв се огледал и преценил какви са перспективите. Във флота имало стотици капитани, които също като него били лейтенанти само три години по-рано. Мирът настъпил за вечни времена, както уверяват винаги политиците, и на повишение можели да разчитат само малцина офицери. Дейв разбирал, че няма да го огрее, понеже нито бил сред най-възрастните, нито стигнал до чина си по традиционния начин, пък и нямал необходимите политически и социални връзки.

Но зад гърба си имал почти двайсет години служба и можел да се уволни, като запази поне половината от заплатата си. Или да продължи да служи до пенсионирането си, без изгледи междувременно да стане адмирал.

Нямало нужда да бърза с решението — до изтичане на двайсетгодишния стаж му оставали година или две.

Но той се пенсионирал почти веднага — по болест. В диагнозата му ставало дума за някаква психоза, което значи, че се е чалнал от работата си.

Айра, изобщо не знам как да коментирам този факт. От всички, които познавам, Дейвид изглеждаше да е най-нормален. Но аз не съм присъствал на уволнението му, а „психическото състояние“ беше втората най-често срещана причина, поради която офицерите напускаха флота по онова време, но… какво ли биха казали те по този повод? Можеш да се чалнеш, без никой да забележи и да си флотски офицер, писател, учител, проповедник… могат да се изредят още няколко почтени професии. Докато Дейвид ходел на работа, подписвал подготвените от чиновниците документи и не говорел особено с началниците си, никой не забелязвал нещо нередно. Спомням си един флотски офицер, който имаше превъзходна колекция от дамски превръзки; той често се затваряше в кабинета си и ги разглеждаше… друг точно по същия начин събираше колекция от хартиени лепенки, използвани в пощите. Кой от тях беше лудият? Или и двамата? Или нито един?

Впрочем друг аспект от пенсионирането на Дейв изисква познаването на законите от онова време. Уволнявайки се след двайсет години служба, той би получавал половината си заплата минус данъците, които не били никак малки. Но пенсионирането по болест му осигурило пенсия, равна на три четвърти от заплатата му, при това освободена от данъци.

Не знам, просто не знам. Но цялата тази история по прекрасен начин илюстрира таланта на Дейвид винаги да постига максимален резултат с минимум усилия. Добре, нека приемем, че се е смахнал откачил — но по свой си начин.

Имало и други причини за пенсионирането му. Той правилно предположил, че няма шансове да стане адмирал. Но почетната грамота за храброст в съчетание с повишението при пенсионирането довели до следния резултат: Дейв станал адмирал пръв сред съучениците си, без никога да е командвал не само флот, но дори и кораб, при това един от най-младите адмирали в историята, като се има предвид истинската му възраст. Предполагам, че това е задоволило селското момче, което мразело да оре нивите с мулето.

Защото в сърцето си той все още си оставал селско момче. За ветераните от войната имало друг закон, който облагодетелствал незавършилите образованието си поради отиването си в армията. Държавата плащала обучението им — толкова месеци, колкото те прекарали в армията.

Този закон бил предназначен за млади хора, но нищо не пречело от него да се възползва и офицерът, приключил кариерата си във флота. С пенсията, равна на три четвърти от заплатата му, освободена от данъци, и със субсидията за обучението — върху която също не се плащали данъци — жененият ветеран тръгнал на училище, като сега получавал почти толкова, колкото и докато бил на служба. Всъщност даже повече, защото сега не било нужно да харчи пари за скъпи униформи и за да поддържа общественото си положение. Можел да си безделничи на воля и да чете книги, да се облича както си поиска и да не се притеснява за външния си вид. Понякога ставал късно и доказвал, че покер играят по-скоро оптимистите, отколкото математиците. После съответно си лягал късно. Но никога, никога не ставал рано.

А и повече не се качил на самолет. Дейвид никога не се доверил на тези летящи машини, защото независимо от всичко те летели твърде високо над земята. За него самолетът винаги си останал само средство, чрез което да избегне по-лошото, и щом веднъж постигнал целта си, Дейв забравил за самолетите, както и за рапирата, и никога не съжалявал нито за тях, нито за фехтовката.

Скоро получил нова диплома — бакалавър по агрономическите науки, или учен фермер.

Тази диплома, придружена от специалното предпочитание към ветераните, можела да му осигури място на гражданска служба, имал възможност да обучава други хора на фермерство. Вместо това той изтеглил от сметката си в банката известна сума от парите, натрупани докато безделничел в училището, и се върнал сред същите хълмове, които изоставил преди четвърт век. Върнал се, за да си купи ферма. Като при това използвал и заем с много ниска лихва — поредната държавна субсидия.

Дали работил на фермата? Не ставай глупав — Дейвид никога вече не си извадил ръцете от джобовете. Наел си работници да се грижат за реколтата, докато той се занимавал с по-важни дейности.

За да приключи успешно великия си план, Дейвид предприел толкова невероятна стъпка, че трябва да те помоля, Айра, да приемеш думите ми на доверие… тъй като е прекалено да се надявам, че рационално мислещият човек може да разбере такава постъпка.

По времето между двете войни на Земята живееха повече от два милиарда души и поне половината от тях гладуваха. Въпреки това — и тук те моля да ми повярваш, бил съм там и няма за какво да те лъжа — въпреки недостига на хранителни продукти, който никога през следващите години не беше преодолян, освен временно на отделни места, и не би могъл и да бъде преодолян поради причини, в които няма да навлизаме… независимо от този жесток недоимък правителството на държавата на Дейвид плащаше на фермерите, за да не произвеждат храна.

Недей да клатиш глава; неведоми са пътищата Господни и правителствени и не е дадено на обикновените смъртни да ги проумеят. Никога не се заблуждавай, че самият ти си правителството; когато се прибереш вкъщи довечера, хубаво си помисли върху това — попитай се дали знаеш какво правиш и защо го правиш — и когато дойдеш при мен утре, ми кажи до какъв извод си достигнал.

Твърде е вероятно Дейвид така и да не е отгледал нито една реколта. Следващата година земята му останала недокосната, за което той получил внушителна сума. Това напълно го устройвало. Дейвид много обичал тези хълмове и винаги се стремял да се върне при тях; бил ги напуснал само за да избегне тежкия труд. Сега му плащали, за да не работи — направо прекрасно, още повече че Дейвид не смятал прахта, вдигаща се при оран, за допринасяща към очарованието на онези краища.

Правителствената субсидия била достатъчна за изплащане на заема към банката, пенсията носела солиден доход и той си намерил човек, който да се грижи за фермата — не да отглежда реколти, а да храни кокошките, да дои двете крави, да се грижи за зеленчуковата градина и за няколкото плодни дръвчета, да подрязва оградата от жив плет… докато неговата съпруга помага на жената на Дейвид в домакинството. А за себе си Дейв купил хамак.

Той не бил суров стопанин. Подозирал, че на кравите не им е по-приятно да стават в пет сутринта, отколкото на него самия, и решил да провери дали е така.

Установил, че кравите изобщо не настояват да стават рано. Просто трябвало да бъдат доени два пъти на ден — така били устроени. И им било безразлично дали първото доене ще стане в пет или в девет сутринта, стига само редовно да ги доят.

Обаче не успял да промени порядките: наемният му работник не можел да се избави от обезпокоителния навик да работи. За него било грехота да се доят кравите толкова късно. Така че Дейвид му дал пълна свобода на действие и работникът заедно с кравите се върнал към обичайното време за доене.

Що се отнася до Дейвид, той опънал хамака си на сенчесто място между две дървета и сложил до него масичка с освежаващи напитки. Ставал сутрин, когато се събуди — в девет или десет, закусвал и бавно тръгвал към хамака, за да си почине преди обяда. Най-тежкият труд, който вършел, бил да подписва чекове и веднъж месечно да проверява баланса в книгата за разходи на жена си. Престанал да носи обувки.

Не си купувал вестници и не слушал радио — предполагал, че флотът ще го уведоми, ако избухне нова война… и тя избухнала тъкмо по времето, когато започнал новия си начин на живот. Но флотът не се нуждаел от пенсионирани адмирали. Дейв не обърнал особено внимание на тази война — не искал да се депресира. Вместо това прочел всичките книги за Древна Гърция, които успял да намери в библиотеката или да си купи. Успокояваща тема, за която винаги си мечтаел да знае повече.

Всяка година в Деня на флота той обличал парадната си адмиралска униформа, с всичките си медали — като се започне от медала за добро поведение в училище и се стигне до този за храброст, който го направил адмирал — и прислужникът му го откарвал в центъра на провинцията, където на заседание на Търговската камара Дейвид държал патриотична реч. Не знам защо го е правел, Айра. Може би защото noblesse obige^[5]. Или така е проявявал чувството си за хумор. Но не пропускали година да го поканят и той никога не отказвал. Съседите му се гордеели с него — той бил пример за Преуспяло местно момче, понастоящем върнало се вкъщи и живеещо досущ като останалите. Успехът му бил чест за всички тях. Харесвало им, че продължава да си бъде „техен човек“, и дори да забелязвали, че хайлазува, никой нищо не споменавал по въпроса.

Запознах те само повърхностно с кариерата на Дейв, Айра, нямаше нужда да навлизам в подробности. Не споменах за автопилота, изобретен и разработен от него, когато заемал длъжността, позволяваща му да се занимава с подобни неща. Нито пък ти описах как преустроил цялостно работата на екипажа на борда на летящите „лодки“, така че с минимум усилия да се постигат най-ефективни резултати. За командващия пилот не останали задължения, освен да наблюдава останалите, а можел и спокойно да си похърква, облегнат на рамото на втория пилот, ако ситуацията не изисквала вниманието му. Когато се занимавал с усъвършенстването на патрулните самолети на флота, направил промени в апаратурата и пултовете за управление.

Не можем да не достигнем до следния извод: едва ли Дейв се е смятал за „експерт по ефективността“, но той опростявал всяка дейност, с която му се налагало да се занимава, и неговите приемници винаги работели по-малко от предшествениците му.

Но обикновено приемниците му отново реорганизирали дейността, така че да имат три пъти повече работа и три пъти повече подчинени… този контраст своеобразно характеризира чудатостта на Дейвид. Някои хора са мравки по природа; те трябва да работят, дори ако работата е безполезна. Значително по-малко на брой са притежаващите таланта за градивен мързел.

Така свършва Разказът за Човека, Който Беше Прекалено Мързелив, За Да Не Сполучи. Да го оставим да си лежи в хамака под дебелата сянка. Доколкото знам, още си е там.