Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (38)

Кода^[1] I

 

 

Някъде във Франция

 

Скъпо мое семейство!

Записвам това в джобния си дневник, където записът ще остане до края на войната, но това е без значение, защото ще получите всичко достатъчно бързо. Сега не мога да пращам запечатани писма, още повече в пет плика. Тук има нещо, което се нарича „цензура“ — всяко писмо се отваря, прочита се и всичко, от което швабите биха могли да получат информация, се заличава: сведенията за датите, местоположенията на военните части и може би дори онова, което съм ял на закуска (боб, свинско варено, пържени картофи и кафе, в което би могла да се разтвори лъжицата).

Работата е там, че предприех отвъдокеанско пътуване като гост на чичо Сам и сега съм в страната на изисканите вина и прекрасните жени. (Навсякъде вината са най-обикновени, а прекрасните жени явно ги крият някъде. Най-симпатичната, която видях, имаше малки мустачки и много космати крака, които може би нямаше да забележа, ако не ме беше духнал ветрецът от нейната посока. Скъпи мои, съмнявам се, че французите се мият — поне не във военно време. Но аз не се каня да ги критикувам — ваната е разкош. Но ако трябваше да избирам между вана и прекрасна жена, щях да предпочета първото — иначе нито една жена просто не би ме докоснала.) Нека не ви притеснява, че съм в зоната на бойните действия. Щом сте получили това писмо, значи войната е свършила и аз съм наред. Но ми е по-лесно да напиша писмо, отколкото всеки ден да отбелязвам в дневника тривиалните подробности. Зона на военните действия е силно казано. Войната протича позиционно — тоест противниците си стоят на местата. А пък аз се намирам в тила, далеч от предната линия, и от местата, където се стреля.

Аз командвам военен отряд, който се нарича отделение. Осмина мъже сме: аз, петима стрелци с винтовки, още един с автоматична винтовка (в тази война още няма бойни роботи), осмият мъкне боеприпасите. Длъжността ми е ефрейторска и аз съм именно ефрейтор, както ви бях написал и в последното писмо, изпратено още докато бях в Съединените щати. Възможно е документите да са се изгубили по време на суматохата по прехвърлянето ми в друга част.

Но новата длъжност ме устройва. За пръв път имам постоянни подчинени, имам време, за да се запозная с всеки от тях лично, да разбера техните силни и слаби страни и да се науча да ги командвам. Това са прекрасни хора. Само с единия имам проблеми, но той няма нищо общо с това, вината е в предразсъдъците на това време. Той се нарича Ф. К. Динковски и е единственият евреин католик в моето отделение. Ако близначките не са чували нито за едното, нито за другото, нека се обърнат към Атина. По рождение този човек е принадлежал към едно вероизповедание, но е бил възпитан в друго, а пък му се налага да служи с момчета от село, които изповядват трета вяра, при това не страдат от излишна търпимост към чуждата.

Освен това е гражданин и има твърде неприятен глас (дори за моя слух), а отгоре на всичко момчето е съвсем непохватно и всички постоянно го поднасят, когато не съм наблизо. Редом с мен пък изглежда съвсем нескопосен. Честно казано, не става за войник, но мен никой не ме пита. Затова мъкне патроните, просто не става за нищо друго.

Тук му викат Динки, което е подигравателен прякор на староанглийски. Това име определено не му харесва (аз го наричам с фамилното му име. Според ритуала, съответстващ на мистицизма на обредите във военните организации в това „тук и сега“, към човека е редно да се обръщаш само по фамилия). Но нека оставим настрана най-елитния взвод от американските въоръжени сили и да се върнем към родното ми семейство — към предците ви. Преди чичо Сам да ме изпрати на това увеселително пътешествие, на мен ми дадоха отпуска. Прекарах тези дни в семейството на Брайън Смит, в неговата къща, защото до края на войната се смятам за осиновен от тях, нали официално се водя сирак.

Тази отпуска се оказа най-щастливото събитие в моя живот, откакто Дора ме остави тук. Аз водих Уди в парка и трябва да кажа, че тукашните примитивни забавления доставят доста повече радост от изтънчените развлечения на Секундус. Повозих го на всичко, което ставаше за целта, и му разреших да играе на всичко. Нещо, което достави удоволствие и на двама ни. Момчето толкова се измори, че спа по време на целия път към дома. Но то се държа добре и сега сме приятели значи, нека расте. Може и да излезе нещо от него. Дълго разговарях с дядо и по-добре опознах останалите членове на семейството, особено майка и татко. С него нещата се получиха изненадващо, защото той се канеше да излиза в отпуска точно в деня, в който аз трябваше да се върна в лагера, и аз не разчитах, че ще се засечем в къщата. Но той бе успял да си издейства известно време в повече и ние се срещнахме, а после се обади в лагера и успя да удължи отпуската ми с два дни. Защо? Забележете, Тамара и Айра:

За да мога да присъствам на венчавката на

мис Нанси Ирен Смит и

мистър Джонатан Спърлинг Уедърал.

Атина, обясни, моля те, на близначките историческото значение на този брачен съюз. Изброй само прочутите и важните личности, които водят потеклото си от тези двамата, скъпа — пълната генеалогична справка е прекалено дълга. Нека те изслушат не само Айра и Тамара, но и цялото ни малко семейство и разбира се, Ищар. Това са техни предци — и не само техни, а поне на още пет от децата ни. Може и да съм пропуснал някого, защото не помня всички генеалогични линии.

Аз бях шафер на Джонатан, татко „даде невястата“, Брайън беше паж, Мери носеше халките, Керъл играеше ролята на приятелка на булката, а Джордж междувременно наглеждаше Уди да не вземе да подпали църквата, а пък мама имаше грижата за Дик и Етел. Атина, обясни им термините и ритуала — аз дори няма да се опитам да го сторя. Но аз не само си почивах през тези два дни. Основно изпълнявах поръченията на мама (средновековните обреди са твърде сложни), но ми се удаде да си пообщувам и с татко и сега го познавам доста по-добре. Може би нямаше да го опозная по-добре, ако живеехме с него под един покрив. Много обичам татко и във всичко съм съгласен с него.

Айра, той ми напомня за теб, също толкова е умен, разбран, спокоен, проявяващ търпимост и дружелюбен.

Забележка: Булката беше бременна (истинска хауардовска сватба, ако се вземе предвид, че тукашните булки трябва да се женят девствени); тя ще роди, ако не се лъжа, Джонатан Брайън Уедърал. Точно така, Джъстин — но кой води произхода си от него? Подсети ме, Атина. За няколкото века съм се срещал с кого ли не, възможно е да съм бил женен за някоя от потомките на Джонатан Брайън. Надявам се да е така, защото Нанси и Джонатан са чудесна млада двойка.

Дадох им за шест дни колата си. Джонатан се канеше незабавно да постъпи в армията, както и направи впоследствие, но не успя да попадне на фронта. Въпреки това в очите на Нанси той си е герой, защото положи всички старания да отиде.

Някакъв тъп сержант, неспособен да си вдигне задника, настоява да оправим с моето отделение землянката, която някой е опропастил. Така че…

 

С цялата си любов,

Ефрейтор Приятелчето

Някъде във Франция

 

Драги мистър Джонсън!

Надявам се мисис Смит да е получила моето благодарствено писмо от Хобокен (и да е успяла да разчете почерка ми, който едва ли става по-добър от друсането по пътищата). Във всеки случай аз отново й благодаря за най-щастливия празник в живота ми. Благодаря и на останалите. Моля да предадете на Уди, че никога повече няма да му играя с кон аванс. От сега нататък ще играем като равни, нека си търси друго момче за бой; четири поражения от пет партии ми дойдоха в повече.

Сега обърнете внимание на нещо друго — на подписа и адреса. До Франция не стигна понижаването ми в чин и трите нашивки станаха две. Можете ли да обясните на мисис Смит и на Керъл (особено на тях двете), че понижаването в чин не хвърля сянка върху един воин и че аз и досега си оставам личен воин на Керъл, ако тя не възразява. Просто се превърнах в истински войник, защото ме отърваха от инструкторската длъжност и сега командвам едно от отделенията в състава на батальона. Бойно отделение. Бих искал да разкажа повече, но ако се подам от прозореца, мога да видя някой от швабите, ако само някой от тях не ме забележи пръв. Сега вече не провеждам занятия на стотина мили от фронтовата линия.

Надявам се, че не се срамувате от мен. Не, аз съм убеден в това. Прекалено стар войник сте, за да се вълнувате от чинове. Най-важното е, че съм „там“, за вас е съществено именно това. Искам да кажа, сър, че тъкмо вие винаги сте ме вдъхновявали.

Няма да обяснявам причината за моето понижение, защото в армията не се придава значение на извиненията. Но искам да знаете, че не ми тежи никакво безчестие. Първият случай стана на транспортния кораб: на прекалено усърдния дежурен не му се хареса играта на покер, изиграна в онази част на плавателния съд, за която отговарях аз. Вторият случай стана по време на обучението на редниците — нали знаете: кукла-мишена, траншеи, чужда земя — и капитанът ми заповяда да ги построя в колона, а аз му отвърнах: „По дяволите, капитане, нима се опитвате да икономисате куршуми за кайзера? Или вие още не сте чували за автоматите?“

(Сигурно не трябваше да споменавам дявола. Впрочем, ако бъда честен, аз употребих друг израз, по-популярен сред войниците.) Накратко, към края на деня вече бях ефрейтор, а в друг батальон ме преместиха в същия ден, в който помолих за това. И така, аз съм тук и се чувствам отлично. Признавам, че колкото по-близо е човек до фронтовата линия, толкова е по-висок бойният му дух. Лека-полека се запознавам с въшките, а калта във Франция е по-дълбока, отколкото в южната част на Мисури, и по-здраво залепва. Сънувам и горещата вана, и чудната гостна на мисис Смит. Но съм бодър и здрав и на всички ви изпращам уверения в своята обич.

 

Искрено ваш,

Ефрейтор Тед Бронсън

— Ей, вие там! Ефрейтор Бронсън. Качете се горе.

Лазарус, без да бърза, излезе от укритието.

— Да, лейтенант?

— Трябва да се среже телта. Искам вие да сте доброволец.

Лазарус не отговори нищо.

— Не ме ли чухте?

— Чух ви, сър.

— Е, и?

— На вас ви трябва доброволец, сър.

— Не, аз казах, че искам вие да се предложите сам.

— Аз бях доброволец на 6 април миналата година, лейтенант. И оттогава съм изчерпал възможностите си.

— Кенефен адвокат, а?

Лазарус отново си замълча.

— Понякога ми се струва, че се каните да живеете вечно.

Лазарус продължи да си прави оглушки. (Ти си прав, кучи сине. Ама и ти май се каниш да направиш същото, защото нито веднъж не си прескочил през бруствера. Господ да е на помощ на нашия батальон, когато ти се наложи да го направиш.)

— Много добре. Щом като искате да обърна другия лист: заповядвам ви да оглавите този отряд. Намерете още трима доброволци от вашия взвод. Ако никой не се отзове сам, знаете как да постъпите. Заповядайте им да се подготвят, а вие бързо си вдигайте задника до командния пункт, където ще ви покажа картата.

— Да, сър.

— И ето какво, Бронсън, постарайте се всичко да бъде направено добре. Пиленцето ми каза, че именно вие ще тръгнете пръв оттам. Свободен сте.

Лазарус бавно се върна обратно. И така, ние смятаме да атакуваме. Голяма тайна. Никой не знае — само Пършинг и сто хиляди янки плюс два пъти по толкова шваби и имперското върховно командване. Изтрябвала им е тая внезапна атака с тридневна артилерийска подготовка, която няма да даде нищо, а само ще предупреди швабите, ще им позволи да съсредоточат резервите и ще им даде време да заемат позициите! Забрави за това, Лазарус, тук не командваш ти. Гледай да подбереш такива момчета, че хем да свършите работа, хем да се върнете.

Ръсел отпада, преди разсъмване ще ти потрябва стрелец. Ят излиза предишната нощ. На Динковски със същия успех може просто да му се закачи хлопатар на врата, Фийлдинг се обяви за болен, по дяволите. И така, остават Шулц, Тали и Кадлоладър. Двама от тях са печени бойци, само Тали почти няма опит. Лошо, че Фийлдинг е хванал грип — или каквото и да е там. Той ми трябваше. Е, добре, Шулц ще тръгне с Кадлоладър, а аз — с Тали.

Укритието се споделяше от два взвода: неговият се беше разположил в дясната половина, а вторият играеше карти на светлината на свещи. Лазарус събуди Кадлоладър и Шулц и събра взвода си при леглата на Ръсел и Ят, които продължиха да се излежават.

— Лейтенантът иска да срежем телта. Заповяда ми да взема със себе си трима доброволци.

Шулц кимна веднага. Нещо, което се очакваше от него.

— Идвам.

От гледна точка на Лазарус помощникът му напълно можеше да поеме командването на взвода. Шулц бе прехвърлил четирийсетте, беше семеен и се притесняваше от немската си фамилия и произношение (все пак беше второ поколение). Той правеше всичко методично, упорито и без жар. Не ламтеше за слава. Би било добре противниковите германци да не приличат на Шулц — но Лазарус знаеше какви са те, особено ветераните, прехвърлени тук след победата на руския фронт. Лазарус намираше у Шулц един-единствен недостатък — антипатията му към Динковски.

— Един е налице. Само не говорете всички заедно.

— А тия? — високо попита Кадлоладър, сочейки с пръст другия взвод. — Даскала си завъди любимци, така ли? Те вече цяла седмица нищо не правят.

От името на втори взвод се обади ефрейтор О’Брайън:

— Оплачи се на Исус, отиде нагоре по хълма! Кой е на ръка?

Динковски преглътна.

— Вземете ме и мен, ефрейтор.

Тали сви рамене.

— О’кей.

(Дяволите да те вземат, Динки! Защо не изчака? По дяволите тъпото офицерче, което ми нареди да избера доброволци. По-добре да ги бях назначил.)

— Искам някой друг да се обади. Това не е 808.

(Проклетият му лейтенант, пилешки мозък, сополанко! Кадлоладър е прав, сега не е наш ред. Защо не се обърна към взводния и към командира на ротата? Те знаят как да разпределят черната работа.) Ръсел и Ят се предложиха едновременно. Лазарус изчака, а после каза:

— Кадлоладър! Само ти си замълча.

— На вас ви трябваха трима доброволци, ефрейтор. Или сте решили да поведете със себе си целия взвод?

(На мен ми трябваш ти, гнусен мандрил. Защото си най-добрият войник в отделението.)

— Искам ти да дойдеш. Искаш ли да си доброволец?

— Аз не съм доброволец, ефрейтор, мен ме мобилизираха.

— Много добре.

(Дяволите да ги вземат всички офицери, които се месят там, където не трябва.)

— Ят, ти ходи миналата нощ, връщай се на леглото. Ръсел, ти също трябва да се наспиш, защото скоро може да потрябваш. Шулц, аз вземам Динковски, а ти Тали. Замести ме и действай бързо, а аз трябва още веднъж да се видя с лейтенанта.

 

 

Лазарус без особен труд се прехвърли зад собствената си бодлива тел, наложи му се само да разшири разкъсванията, причинени от германските снаряди. Цялата работа я вършеше сам, като заповяда на Динковски само да го следва. Равномерно се обаждаше артилерията: и своите, и германските гаубици. Лазарус не им обръщаше внимание — впрочем нищо друго не му оставаше. Налагаше му се да забравя и за насечената кашлица на картечниците, която долиташе някъде от фланга. От снайперите можеше да не се притеснява — стига да не се показва. Страхуваше се само да не налетят на германски патрул, пък и сигналните ракети бяха прекалено много. Поради тази причина беше наредил на Динковски да лежи притиснат към земята, защото нямаше желание неговият човек да коленичи и да зяпа с отворена уста фойерверките. След като излязоха от обсега на своето ограждение, двамата с Динковски запълзяха напред и когато се натъкнаха на яма от снаряд, побързаха да се разположат в нея.

— Изчакай ме тук — пошушна Лазарус на редника.

— Но аз не искам да бездействам, ефрейтор.

— Не крещи, че ще събудиш децата. Шепни на ухо. Ако не се върна след час, връщай се сам.

— Но аз няма да намеря пътя!

— Ето ти Голямата мечка, ето ти Полярната звезда. Пълзи към югозапад, докато не стигнеш до прохода — имаш ножици за рязане на тел. Запомни едно: щом лумне ракетата — замръзваш! Можеш да се движиш само когато угасне, докато германците са заслепени. И гледай да не подскачаш — приличаш ми на два скелета върху ламаринен покрив. Че ще вземат да те гръмнат своите — в последната минута. Паролата помниш ли я?

— Ъ…

— По дяволите! „Чарли Чаплин“. Гледай още веднъж да я забравиш — и нашите момчета ще ти теглят куршума. Някои от тях умират да натискат спусъка. Я повтори!

— Смятам да режа телта заедно с вас, ефрейтор.

Лазарус въздъхна. Този непохватен клоун е решил да става войник. Ако не го взема със себе си, той ще падне духом. Но ако го направя, ще загинем и двамата.

Кадлоладър, възхитен съм от здравомислието ти и те мразя: колко жалко, че не си тук.

— Е, добре. А сега — млък. Ако видиш нещо, потупай ме по крака и посочи с ръка, но да си плътно до мен. Помни какво ти казах за ракетите. Ако видиш шваба — не дишай. Ако се накиснем — веднага се предавай.

— Да се предавам?

— Ако искаш да станеш дядо. Сам не можеш да се справиш с германски патрул. А ако вдигнеш шум — те просто ще те разпердушинят с картечниците си. Така че стой до мен и не ставай от земята.

 

 

Първата германска тел вече беше преодоляна, останала зад тях на една ръка разстояние, когато в небето лумна ракета и редникът паникьосано направи опит да се скрие в ямата от снаряд, покрай която бяха пропълзели току-що. Но, уцелен от куршум, той падна вътре в нея.

Лазарус замря, не обръщайки внимание на стоновете. Над него догаряше светещата звезда. Тази е наша, помисли си той, германската би осветила американските окопи. Ако този нещастен глупчо не млъкне незабавно, въздухът над нас на секундата ще се изпълни с чудесни подаръчета. Сега не може да се разрязва телта. Обаче, по дяволите, той е от моите момчета, ще трябва да се погрижа за него. Дали няма да е по-добре да го довърша — от човещина, да не се мъчи? Но на Морийн това няма да й се хареса. Добре, ще го замъкна обратно, а после ще се върна, за да свърша работата. Пак няма да се спи тази нощ. В следващата война ще се запиша във флота.

Стана тъмно. Лазарус бързо стана. Не успя да направи крачка дори, когато пламна нова ракета и го прониза автоматен откос. Единият куршум се удари в твърдия имплантант в десния хълбок, промени посоката и излезе над лявото бедро. Останалите също свършиха това-онова — впрочем, никакъв проблем за медицината от 4291 година от Рождество Христово, но в тази Тъмна епоха всяка от раните беше смъртоносна.

Лазарус усети мощния удар, който го беше помел, за да го запокитва в ямата. Той не изгуби съзнание веднага. Оставаше му време, за да разбере, че е смъртно ранен. Когато се озова на дъното на ямата, заразглежда звездите с ясното съзнание, че е намерил края си.

Всеки звяр в края на краищата отива там, където го дебне смъртта. Един загива в капана, друг — в боя, някои щастливци се скриват в дупката си и чакат края. Но както и да е, сега е дошъл и неговият край — човекът винаги осъзнава кога е настъпил последният му час. Дойде и моето време.

А Динки дали знае за това? Сигурно — и мълчи, той очаква своя край. Странно, че не усещам болка. Благодаря, заради вас си струваше да живея… Морийн… Лита… Прелестна Дора… Тамара… Минерва… Лаз и Лор… Айра… Морийн…

Той чу във висините крясъка на диви гъски и погледна звездите. Те започнаха бавно да угасват.