Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (16)

Вариации на тема VII
От Валхала до Лендфол

… Най-доброто, което можех да направя за тях, Минерва. Често се случва някой идиот да опита да отмени брака. Да се предприемат подобни опити е същото, като да се отрича законът за гравитацията, да се прави пи равно на три или да се пробва да се отмести някоя планина с молитва. Бракът не е измислица на свещениците, решили да накажат човечеството. Бракът е част от еволюцията на цивилизацията, толкова полезен за расата, колкото са очите за отделния човек.

Безспорно, в брака има и икономическа страна — необходимо е да се осигуряват децата, а също и жените, докато са бременни и отглеждат децата, — но той е и много повече от това. Той е средство, разработено от Homo sapiens напълно несъзнателно, за да изпълнява тази необходима функция и да бъде щастлив, докато го прави.

Защо пчелите се делят на царици, търтеи и работнички и живеят като едно голямо семейство? Защото за тях този модел работи. А защо рибите се справят добре, без да се налага таткото-риба и майката-риба дори да се поздравяват? Защото слепите сили на еволюцията са направили този начин работещ за тях. Защо тогава бракът — наречи го както искаш — има универсално значение за човешките същества, където и да се намират? Недей да питаш теолозите, нито пък адвокатите; бракът съществува дълго време, преди да бъде узаконен от църквата и държавата. Той работи — това е всичко; при многото си недостатъци той се справя с универсалната си задача — оцеляването на расата — по-добре, отколкото безкрайните изобретения, с който разни празни глави от хилядолетия се опитват да го заменят.

Не говоря за моногамията; имам предвид всичките форми на брак: моногамия, полиандрия, полигамия и всички останали разновидности на брака. „Бракът“ притежава безброй правила, обичаи, спогодби. Но той е „брак“ тогава и само тогава, когато всичките тези спогодби служат за благото на децата и компенсират неудобствата за възрастните. За човешките същества единствената приемлива компенсация за неудобствата от брака е това, което могат да си дадат един на друг мъжът и жената.

Нямам предвид „ероса“, Минерва. Сексът е примамката в капана, но той не е всичко в брака, нито пък е достатъчна причина хората да встъпват в брак само заради него. Защо да си купуваш крава, когато млякото е по-евтино?

Дружба, партньорство, взаимна подкрепа, някой, с когото да се посмееш и да се порадваш, лоялност, приемане на недостатъците, някой, когото да докоснеш, някой, който да хване ръката ти… всичко това е „бракът“, а сексът е само глазурата върху сладкиша. О, тази глазура може да бъди много вкусна, но тя не е самият сладкиш. Бракът може да изгуби тази вкусна „глазура“ — да речем, поради някакъв нещастен случай, — но да не изчезне и да продължава да дарява с дълбоко щастие тези, които са свързани чрез него.

Когато бях недодялан и невеж младок, този факт ме озадачаваше…

(Пропуснато)

… Най-тържествената церемония, която имах възможност да организирам. Човекът живее посредством символите; исках те двамата да запомнят това събитие. Настоях Лита да облече роклята, която смята за най-изящна. Така накичена, тя изглеждаше като коледна елха, но аз й казах, че е прекрасна, каквато наистина беше, без значение дали е младоженка. Джо облече един от костюмите ми, който му подарих. Самият аз се намъкнах в нелепата капитанска униформа, използвана от мен на планети, където подобни глупости са част от етикета… На маншета ми имаше четири широки златни нашивки, гърдите ми бяха обсипани с медали, купени от заложни къщи, на триъгълната ми шапка би завидял и адмирал Нелсън, а и всичко останало беше достойно за някоя важна личност в ложата.

Произнесох пред тях проповед, пълна с тържествени думи, повечето от които заети от единствената църква, която те познаваха — процъфтяващата на Благословена. Не ми беше трудно, тъй като бях служил като свещеник в нея. Добавих обаче и някои неща от себе си: казах й, че принадлежи на него, а на него — че принадлежи на нея; че детето в утробата й е и на двамата, както и всички други деца, които биха могли да се появят. Предупредих и двамата — но на първо място нея, че бракът не е лесна работа и към него не бива да се подхожда лекомислено, защото винаги ще има трудности, които трябва да се посрещат заедно, и сурови беди, които ще изискват от тях смелостта на Страхливия лъв, мъдростта на Плашилото, любящото сърце на Тенекиения дървар и неукротимата храброст на Дороти^[1].

Това накара Лита да се разплаче, на Джо също му потекоха сълзи; точно такава беше целта ми, така че им наредих да коленичат и започнах да се моля за тях.

Както ти казах, Минерва, аз не съм лицемер. Изобщо не ми пукаше дали ме слуша някакъв хипотетичен Бог; просто исках Джо и Лита да чуят, че някой се моли за тях. Започнах на жаргона на Благословена, после преминах на английски и галакта, за да завърша с няколко реда от „Енеида“, доколкото си ги спомнях. Когато паметта ми отказа, се прехвърлих на една ученическа песничка:

Omme bene

Sine poena,

Tempus est ludendi;

Venit hora

Absque mora,

Libros deponendi!^[2]

Накрая приключих с гръмогласното: „Нека да бъде!“ Наредих им да се изправят, да се хванат един друг за ръце, и обявих, че като върховна власт на този кораб ги провъзгласявам за съпруг и съпруга — отсега завинаги. После казах на Джо да я целуне.

Всичко това ставаше на фона на Деветата симфония на Бетовен…

Тази песничка се изтръгна от мен случайно, след като изчерпах запаса си от „наказателни стихове“ на Вергилий и се нуждаех от още няколко думи с впечатляващо звучене. Но когато размишлявах върху случката по-късно, се убедих, че съм използвал песента съвсем намясто: меденият им месец можеше да се смята за прекъсване в учебните им занятия. Всичко си дойде на мястото — вече знаех, че женитбата на децата може да се разглежда като „sine poena“ — никаква опасност от генетични наказания. А ludendi се превежда и като „любовна игра“, и като „ерос“, също и като хазартни, детски и всякакъв друг вид игри. Обявих четиридневна ваканция на кораба; без работа за тях, без учебни занятия — libros deponendi — започваща веднага. Случайно съвпадение, Минерва. Просто си припомних откъс от латинско стихче, а латинската реч звучи величествено особено когато не разбираш за какво става въпрос.

После се състоя тържествен обяд, приготвен от мен, който продължи около десет минути — заради тях. Лита не можа да яде, а Джо ми напомни за сватбената нощ на Джони и защо припадна тъща му. Така че аз напълних един поднос с вкуснотии, връчих го на Джо и им наредих да се измитат; изобщо не исках да ми се мяркат пред очите през следващите четири дни…

(Пропуснато.)

… Към Лендфол — веднага щом натоварих стоката. Не можех да ги оставя на Валхала; Джони още не бе в състояние да изхранва семейството си, а възможностите на Лита бяха твърде ограничени — и докато още е бременна, и след като роди. Нямаше кой да им подаде ръка в труден момент освен мен; те просто трябваше да дойдат на Лендфол.

О, Лита би оцеляла на Валхала заради тамошния непоклатим обичай да считат бременните жени за хубавици, и да смятат, че с напредването на бременността стават още по-красиви. Според мен наистина си е така, а в случая на Лита просто нямаше съмнение. Когато я купих, тя не беше нищо особено; когато се приземихме на Валхала, бе бременна в петия месец и бе ослепително красива. Ако я бях пуснал от кораба, първите шест срещнати мъже веднага щяха да й предложат женитба. Ако пък освен в утробата си носеше и едно дете на гърба си, несъмнено щеше да се омъжи за някого още при самото пристигане: планетата не беше заселена дори наполовина, и плодовитостта се ценеше особено много.

Не мисля, че би зарязала Джо толкова бързо, но не исках да й се завърти главата от прекаленото мъжко внимание. Не желаех и тя да изостави Джо заради някой богат аристократ или земевладелец, колкото и нищожни да бяха шансовете за такова събитие. С доста труд бях пробудил егото на Джо, но то бе още твърде крехко и такъв удар би го погубил. В момента той се държеше доста гордо, но тази гордост се основаваше на факта, че е женен мъж и чака дете. Споменах ли ти, че в брачното им свидетелство им дадох едно от имената си? По време на престоя ни на Валхала те станаха Freiherr og Fru Lang, Josef og Stjerne^[3]. Искаше ми се поне за няколко години да бъдат мистър и мисис Лонг.

Минерва, аз ги накарах да си дадат обет за цял живот, обаче не разчитах, че ще го спазят. О, ефимерните често запазват брака си до края на дните си, но що се отнася до останалото… дяволът не стои мирен. Лита беше наивна, дружелюбна, сексуално предизвикателна; въпрос на време беше да се препъне с ниските си токове и когато падне по гръб, да забрави да затвори краката си… Знаех, че ще стане точно така. Но не исках да се случва, преди да съм дообучил Джо. От рога невинаги боли глава. Просто момчето трябваше да разполага с време, за да порасне и съзрее, да придобие самоувереност — и тогава щеше да може да ги носи търпеливо и с достойнство… А Лита беше точно от типа жени, способни да го дарят с прекрасни разклонени еленови рога.

Намерих му работа — ловец на бисери и момче за всичко в малък изискан ресторант, като се договорих със собственика да му плащам за всяко ястие от валхалската кухня, което Джо се научи да готви правилно. Същевременно държах Лита на кораба — под предлог, че бременна жена не бива да излиза сама на улицата в такова лошо време, без да има подходящи дрехи. Бях обещал да й намеря такива дрехи, но се измъквах от въпросите й със заповед да не ме безпокой, тъй като съм твърде зает със стоката.

Тя възприе ситуацията напълно спокойно, само леко се нацупи. Валхала изобщо не й харесваше: гравитацията беше 1,7 g, а Лита беше свикнала с лукса на безтегловността — нямаше проблеми с издутия корем и гърдите, нито пък натоварване върху кръвоносните й съдове. А на планетата момичето се почувства значително по-тежко от преди; чувстваше се неудобно, боляха я краката. Късчето от Валхала, което се виждаше през люка, приличаше на замръзнал ад. Предложението ми да дойдат с мен на Лендфол бе прието с искрена радост.

Но тъй като Валхала беше единственото ново място, което някога е посещавала, Лита искаше да я огледа. След като приключих с разтоварването на стоката, взех размерите на момичето и й намерих топла горна дреха в местен стил, но й изиграх и един мръсен номер: донесох й три чифта ботуши и й наредих да си избере един от тях. Двата чифта бяха обикновени работнически ботуши; третите бяха изящни, но с половин номер по-малки, отколкото трябваше.

Така че, когато я изведох извън кораба, тя носеше прекалено тесни ботушки, а времето беше необичайно студено и ветровито — бях следил прогнозите. Както на всички звездни пристанища, и на Торхейм имаше много забавни местенца, но аз старателно ги избягвах и развеждах Лита пеша из скучните околности. Когато наех шейна, за да я изпратя обратно на кораба, тя вече съвсем се беше разкиснала и мечтаеше само за едно: да се измъкне от неудобните дрехи, особено от ботушите, и да се вмъкне във ваната с гореща вода.

На следващия ден отново й предложих да я взема в града, но не бях особено настоятелен. Тя учтиво ми отказа.

(Пропуснато.)

… Не че това беше толкова лошо, Минерва; просто исках да я държа изолирана, без да предизвиквам подозрението й. Купих й два чифта от онези безвкусни ботуши — единият чифт беше точно нейният размер — и й ги връчих вечерта след онази наша първа разходка, когато тя накисваше във вода горките си уморени крака. По-късно изказах предположението, че бедите й се дължат на факта, че тя никога през живота си не е носила ботуши или обувки, и попитах небрежно дали не е по-добре да походи обута на кораба, за да свикне?

Тя така и направи и беше изненадана от лекотата, с която се справи. Аз с възможно най-честна физиономия й обясних, че краката й са се надули първия път, така че да не се притеснява, а да започва да тренира: един час днес, малко повече на следващия ден, докато не започне да се чувства удобно дори когато е обута цял ден. След седмица тя се разхождаше с ботуши дори когато върху нея нямаше нищо друго; оказа се, че се чувства по-удобно с тях, отколкото боса. В което нямаше нищо чудно — бях избрал ботушите внимателно, релефът им следваше извивките на стъпалото. Като се има предвид бременността й и привличането на повърхността на двете планети — 0,95 g в родината й и 1,14 g на Валхала, тя тежеше двайсетина килограма повече, отколкото когато и да било преди, и се нуждаеше от здрава опора за краката си.

Наложи се изрично да я предупредя да не си ляга с тях.

Взимах я още няколко пъти със себе си в града, докато избирах новата стока, но я държах под око и не й давах да шари много-много насам-натам. Когато я канех, тя идваше с мен, но предпочиташе да остане на борда и да почете.

През това време Джо работеше от сутрин до вечер, даваха му отпуска само един ден в седмицата. Наредих му да напусне работа преди самото тръгване и устроих на своите деца истински празник; наех шейна за цял ден, със северни елени вместо мотор. Денят беше слънчев и ясен, почти топъл, гледките по пътя доставяха наслада. Обядвахме в провинцията, в чудесен ресторант с изглед към покритите със сняг върхове на хребета Йотънхеймен, следващото ни ядене бе в класен ресторант в града, с музика на живо и с програма, а и с прекрасна кухня… Спряхме за по чаша чай и в изисканото ресторантче, където работеше Джо, и чухме собственика да се обръща към него с „фрихер Ланг“ вместо с „ей, ти“ и искрено да се възхищава на прекрасната му булка.

Да, Минерва, тя беше прекрасна. На Валхала жителите и от двата пола под тежките горни дрехи носят и по-тънки, подобни на пижами. Разликите между мъжките и женските са в материята и кройката. Бях купил пълни комплекти и на двамата. Джо изглеждаше впечатляващо, аз също, но всичките очи бяха вперени в Лита. Тя беше покрита от раменете до ботушите, но само технически. Прозрачната тъкан на това харемско облекло блестеше с оранжеви, зелени и златни искри, без да прикрива нищо от тялото. Всеки, който пожелаеше, можеше да види, че зърната на гърдите й са се втвърдили от възбуда… и нямаше такива, които да не желаят да се насладят на гледката. Само да бяхме останали още някой и друг месец, и не й мърдаше титлата „Мис Валхала“.

Тя изглеждаше внушително и го знаеше, лицето й светеше от щастие. Тя беше уверена в себе си и аз бях успял да я обуча как да се държи на масата според местния етикет, как да сяда и става, и изобщо — на всичко, което трябваше да знае по въпроса. Изключено беше да допусне гаф.

Нямаше причина да не й позволя да демонстрира красотата си и да се наслаждава на безмълвното, а понякога не толкова безмълвно одобрение; е, когато станахме, за да излезем, аз и Джо не се опитахме да прикрием дръжките на ножовете, които се подаваха от ботушите ни. Разбира се, Джо още не бе изкусен боец с ножа. Но вълците около нас не знаеха това и не изгаряха от желание да безпокоят нашата красива вълчица, при положение че тя се намира под закрилата на свои собствени вълци.

… Рано на следващата сутрин, независимо от кратката нощ. Товарихме през целия ден, Лита се занимаваше с митническите декларации, Джо сверяваше номерата, а аз се опитвах да си изясня дали не са ме ограбили. Късно вечерта, заедно с пилотиращия компютър, който ми даваше последните числа, вече се готвехме за първия преход в нула-пространството, в посока Лендфол. Нагласих гравистата и вече се отдалечавахме бавно от Валхала по нормалата към повърхността с комфортното ускорение от четвърт g (бях решил — никаква безтегловност вече, докато Лита не роди). Затворих контролната стая и се отправих към каютата си, опитвайки се да си внуша, че може да се изкъпя и на следващия ден.

Вратата им беше отворена — вратата към спалнята им, там, където по-рано живееше Джо, преди да обединим каютите им в един общ апартамент. Та вратата беше отворена, а те бяха в леглото. Не бяха постъпвали така никога по-рано.

Скоро ми станаха ясни причините за постъпката им. И двамата се измъкнаха от завивките и зашляпаха с босите си крака към мен; искаха да се присъединя към забавленията им. Желаеха да ми се отблагодарят… За празника по-рано през деня, задето съм ги купил и за всичко останало. Дали идеята беше негова? Или нейна? Или и на двамата? Изобщо не се опитах да си го изяснявам; просто им благодарих и им казах, че съм разнебитен, едва се държа на краката си, целият съм в пот и единственото, което искам, е да се добера до сапуна и до горещата вода, а после да спя дванайсет часа. Казах им, че и за тях ще е добре да си поспят повечко, а корабното разписание ще съставим, след като си отпочинем.

Позволих им да ме изкъпят и заспах, докато ме масажираха. Това не нарушаваше дисциплината; бях ги понаучил на някои неща за масажа и Джо имаше много меко и уверено докосване. По време на бременността той масажираше всяка нощ Лита, въпреки дългите часове работа в оня ресторант.

Обаче, Минерва, ако не бях толкова скапан, може би щях да наруша правилото си относно зависимите от мен жени.

(Пропуснато.)

… Всеки запис, всяка книга, която успях да намеря в Торхейм, за да си освежа познанията по гинекология и акушерство; купих и инструменти и оборудване, за които по-рано съм предполагал, че няма да са нужни на борда на кораба. Седях си в каютата, докато овладях цялото ново за мен изкуство и станах същия изкусен селски лекар, какъвто бях някога на Ормузд.

Наблюдавах пациентката си, следях диетата й, карах я да прави упражнения, преглеждах редовно корема й. Бях забранил излишната за момента фамилиарност.

 

 

Докторът по медицина Лафайет Хюбърт, наричан още капитан Аарон Шефилд, Старейшината и така нататък, ужасно се безпокоеше за единствената си пациентка. Обаче не позволяваше на нея и на съпруга й да забележат това. Не стоеше със скръстени ръце, а планираше действията си при всяка извънредна ситуация, известна на акушерската практика от онова време. Техниката и инструментите, които бе придобил на Валхала, бяха идентични на впечатляващото оборудване на храма Фриг в Торхейм, където не бяха рядкост и петдесет раждания дневно.

Разглеждайки купчината инструменти, които бе качил на борда, той се усмихваше, припомняйки си селския доктор на Ормузд, който израждаше повечето от децата с голи ръце, докато майките седяха на коленете на съпрузите си. Мъжете държаха краката им и се опитваха да ги разтворят по-широко, за да може старият доктор Хюбърт да приклекне и да подхване бебето.

Така си беше, но сега беше доволен, че има цялата тази апаратура — дори и да не се наложеше да я използва. Искаше просто да му е под ръка, ако нещата тръгнеха не както трябва.

Едно от нещата, които купи от Торхейм, щеше да използва със сигурност, дори и да не възникнеше извънредна ситуация: последния подобрен модел стол за раждане — с ръкохватки и облегалки за лактите, бедрата, стъпалата и гърба, които се преместват свободно по три оси и около тях. Това чудо на техниката, което можеше да се използва и като гинекологичен стол, позволяваше майката да се разположи — или да бъде разположена — така, че в необходимия момент родилният канал да е разположен вертикално и възможно най-широко разтворен.

Доктор Хюбърт-Шефилд го разположи в кабинета си, провери многобройните му настройки, после му хвърли още един поглед и се намръщи. Хубаво нещо, беше платил доста пари, без да се поколебае. Но в този стол нямаше никаква любов; напомняше за безчувствена гилотина.

Ръцете и коленете на съпруга не бяха толкова удобни, но капитанът смяташе, че двамата родители трябва да преминават заедно през това изпитание. Ръцете на мъжа поддържат и успокояват жената; когато има тази физическа и емоционална подкрепа, родилката може да се съсредоточи изцяло върху функциите на тялото си.

Мъжът, преминал през всичко това, не изпитва никакво съмнение, че именно той е бащата. Дори в действителност да не е така, този факт губи значението си, погълнат от великото преживяване.

Е, какво ще правим, докторе? Нововъведението ли ще използваме? Или ръцете на Джо? Нуждаят ли се децата от тази втора „брачна церемония“? Ще издържи ли Джо — физически и емоционално? Несъмнено тя бе по-силният член на семейството, макар Джо да си оставаше по-тежък и сега. Какво би станало, ако Джо изгуби съзнание и я изпусне в най-неподходящия момент?

Докато обмисляше тези проблеми, Шефилд свърза управлението на креслото с това на гравистата в командната зала. Реши, че независимо от неудобствата, раждането ще се осъществи в неговата каюта. Само тук имаше достатъчно място и леглото и ваната бяха под ръка. Разбира се, налагаше се да се провира покрай досадното нещо, за да достигне до бюрото и гардероба си, през следващите петдесет или най-много шейсет дни, стига да не бе объркал датата на зачеването. После щеше да разглоби и прибере механизма.

А защо да не го продаде с печалба на Лендфол? Тамошната наука не беше стигнала до производството на такива столове, капитанът бе сигурен в това.

Той избра място за механизма, закрепи го за пода, повдигна го максимално високо и сложи своята акушерска табуретка пред него, настрои и табуретката, така че да се чувства максимално удобно, докато седи в нея, после установи, че може да спусне стола с десет-дванайсет сантиметра и пак ще му остане място за работа. След като направи и това, той се разположи върху механизма и започна да регулира и неговите настройки. Оказа се, че столът може да побере и хора с неговите размери, което не беше учудващо; на Валхала се срещаха и жени, по-високи от него.

 

 

Минерва, според изчисленията ми Лита закъсняваше с десет дни, което не безпокоеше децата, а аз се стараех да не привличам вниманието им, тъй като също не бях особено притеснен: Лита изглеждаше нормално във всяко отношение. Подготвях я не само със съвети и упражнения, но и с помощта на хипноза. Исках всичко да стане по най-лесния възможен начин; не обичам оперативната намеса, този канал трябва да се разширява, а не да се реже.

Тревожеше ме само едно нещо: вероятността да се наложи да прекършвам вратлето на уродливо дете. Тоест — да не си затваряме очите пред истината — да убия бебе. Изчисленията, на които бях посветил онази безсънна нощ, бяха оставили шанс за подобно нещо, а ако бях объркал нещо в сметките, рискът щеше да нарасне още повече.

Но ако се наложеше да го направя, бях готов.

Аз се безпокоях значително повече от Лита. Всъщност не мисля, че тя изобщо се притесняваше от нещо; бях свършил добра работа с тази подготовка чрез хипноза.

Ако се наложеше да направя онова неприятно нещо, трябваше да действам бързо, докато вниманието на двамата е насочено другаде, за да не забележат нищо, и възможно най-бързо да махна по-далеч останките, които биха били покъртителна гледка за тях. А после да се заема с ужасно трудната задача: да се опитам да ги свържа отново емоционално. Като брачна двойка? Не знаех. Може би щях да имам определено мнение едва след като видя какво носи тя в утробата си.

Най-накрая контракциите й се учестиха, така че аз наредих на двамата да лягат на стола. Условията бяха благоприятни, с гравитация само четвърт g. Столът бе регулиран, децата бяха тренирали позата и също бяха готови. Първо се настани Джо, после аз повдигнах Лита и я сложих върху коленете му. Удаде ми се с лекота — при това притегляне тя тежеше не повече от четирийсет фунта, около осемнайсет килограма.

Тя разположи краката си почти хоризонтално и се издаде напред, докато Джо я държеше здраво.

„Така добре ли е, капитане?“ — попита момичето.

„Отлично — отвърнах. Ако Джо не беше на стола, тя щеше да се разположи много по-удобно, но тогава нямаше да има подкрепата на ръцете му. Дори не им бях казал, че раждането може да се осъществи и по друг начин. — Целуни я, Джо, докато я стягам с ремъците.“

Левият ремък — около левите колене на двамата, десният — около десните, а после завързах Джо здраво за стола — така, че да не може да се помръдне, дори ако корабът се разпадне. Ръцете й бяха върху облегалките, а той я беше обгърнал под гърдите, точно над издутия й корем. Джо знаеше какво да прави, бяхме го тренирали неведнъж. При моя команда трябваше да я хване здраво, но не и преди да съм му дал знак.

Табуретката ми беше прикрепена към пода. Завързах се здраво за нея и им напомних, че започва най-важната част, която поради разбираеми причини не сме репетирали.

„Хвани я здраво, Джо, но без да й пречиш да диша. Удобно ли ти е, Лита?“

„А… — едва си пое дъх тя. — Аз… започва!“

„Потърпи, миличка!“

Убедих се, че левият ми крак се допира до таблото за управление на гравистата и погледнах корема й.

Тъкмо когато тя се напрегна, превключих гравитацията от една четвърт на две g. Лита изохка, а бебето изскочи право в ръцете ми.

Отново превключих притеглянето на обичайното за нас — четвърт g, и бързо огледах новороденото. Нормално момченце, червено, сбръчкано и грозничко. Плеснах го по задника и то нададе рев.