Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Enough For Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Достатъчно време за любов

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Квазар“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Валерия Полянова

Коректор: Ангелина Илиева

ISBN: 954-8826-33-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10507

История

  1. — Добавяне

Прелюдия II

Лазарус го зяпна ужасен:

Какво каза?!

— Казах — повтори Айра Уедърал, — че ние се нуждаем от вашата мъдрост, сър. Наистина.

— А аз си помислих, че отново съм попаднал в един от онези предсмъртни кошмари. Синко, ти май си объркал вратата. Опитай от другата страна на коридора.

Уедърал поклати глава:

— Не, сър. Е, не държа толкова на думата „мъдрост“, щом ви дразни. Но ние трябва да научим всичко, което знаете. Вие сте над два пъти по-стар от следващия по възраст член на Семействата. Споменахте нещо за повече от петдесет практикувани професии. Ходили сте навсякъде, видели сте много повече от когото и да било. Безспорно сте научили повече от всеки от нас, останалите. Сега ние не се справяме кой знае колко по-добре, отколкото преди две хиляди години, времето на вашата младост. Би трябвало да знаете защо продължаваме да повтаряме грешките на своите предшественици. Ще е огромна загуба за нас, ако побързате да умрете, без да отделите време да ни разкажете онова, което сте научили.

Лазарус се намръщи и прехапа устни.

— Синко, едно от малкото неща, които съм разбрал, е, че хората почти никога не се учат от опита на другите. Те се учат — когато изобщо го правят, а това не се случва често — по свой собствен, труден начин.

— Дори само това твърдение прави записа стойностен.

Х-м. Никой не би научил нищо от него — това казва то. Айра, възрастта не носи мъдрост. Тя просто превръща обикновената глупост в арогантна самонадеяност. Единственото й преимущество, което мога да отбележа, е, че тя обхваща промените. Младият човек вижда света застинал, като картина. А на стария човек носа му е натрит от промени и още промени, и още повече промени; толкова много пъти, че той знае — светът е движеща се, вечно изменяща се картина. Той може и да не я харесва — и най-често е така, поне при мен, — но той знае, че светът се променя, и това познание е първата крачка към справянето със същия този свят.

— Мога ли да публикувам току-що казаното от вас?

— А? Та това не е мъдрост, а клише. Очевидна истина. Всеки глупак ще се съгласи, дори и да не се ръководи от тези принципи.

— Вашето име ще придаде на мисълта голяма тежест, Старши.

— Прави каквото искаш, това е просто здрав разум. Но ако смяташ, че съм седял коляно до коляно с бога, помисли си пак. Дори не съм започнал да проумявам как функционира Вселената, още по-малко знам какво е предназначението й. За да формулира основните въпроси относно този свят, човек трябва да застане извън него и да го погледне. Но отвътре няма да стане. Не за две хиляди години, ами и за двайсет хиляди. Може би чак когато умре, човек се освобождава от локалната си перспектива и може да види нещата в тяхната цялост.

— В такъв случай вие вярвате в задгробния живот?

— Не бързай! Не „вярвам“ в нищо. Знам това-онова — дребни нещица, не Деветте Милиарда Имена на Бога — от собствения си опит. Но вяра в мен няма. Тя прегражда пътя на познанието.

— Ето какво ни трябва, Лазарус: вашите познания. Макар и да казвате, че не са нищо повече от „дребни нещица“. Ще ми разрешите ли да предположа, че всеки, успял да оцелее до вашата възраст, трябва неизбежно да е научил много, защото иначе не би живял толкова дълго? Повечето хора умират от насилствена смърт. Самият факт, че ние живеем много повече от нашите предци, прави това неизбежно. Пътна злополука, убийство, диви животни, спорт, пилотска грешка, настъпване на замърсен остър предмет — в края на краищата нещо ни застига. Животът ви не е бил сигурен, кротък — а тъкмо обратното! — и все пак сте успявали да надхитряте всички опасности цели двайсет и три века. Как? Това не може да е просто късмет.

— Защо пък не? И най-невероятните неща се случват, Айра — има ли по-голямо чудо от раждането на едно бебе? Но е истина, че винаги съм гледал къде стъпвам… и никога не съм се сражавал, ако можех да го избегна… а ако ми се е налагало да встъпя в бой, винаги съм се биел мръсно. В такива случаи съм се стремял мъртвият да е другият, а не аз. Гледал съм да се справям. Това не е късмет. Или във всеки случай — не само късмет — Лазарус примигна замислено. — Никога не съм плюл срещу вятъра. Веднъж искаше да ме линчува разярена тълпа. Изобщо не тръгнах да ги разубеждавам, просто веднага си плюх на петите и се спрях на много мили разстояние от тях. Никога не се върнах там.

— Това го няма никъде в мемоарите ви.

— Много неща ги няма там. Ето я и кльопачката.

Отворилият се във вратата процеп се разшири, масата с вечеря за двама се плъзна вътре, спря между креслата и се разгъна, за да започне сервирането. Техниците безшумно се приближиха, за да помогнат, но от тях нямаше никаква нужда.

— Приятно ухае — каза Уедърал. — Спазвате ли някакви ритуали при ядене?

— А? Молитви или подобни неща? Не.

— Нямах предвид това. Аз например, когато се храня с някой от подчинените си, не позволявам на масата да се говори за работа. Но ако нямате нищо против, бих искал да продължим нашия разговор.

— Разбира се, защо не? Стига да се придържаме към теми, които не пречат на храносмилането. Чувал ли си някога какво казал свещеникът на старата мома? — Лазарус Хвърли поглед към застаналия наблизо техник. — Може би не сега. Мисля, че този, по-ниският, е жена и вероятно знае малко английски. Та какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, че мемоарите ви са непълни. Дори да сте решен отново да преминете през процеса на умирането, защо не се съгласите да запознаете мен и другите ви потомци с останалата част от спомените си? Просто да си поговорим, да ни разкажете какво сте видели и правили. Внимателният анализ на думите ви може да ни научи на достатъчно много неща. Например какво точно се случи на онази среща на Семействата през 2012 година? Протоколите не казват много.

— Кой го е грижа за това сега, Айра? Всички присъствали са мъртви. Никой няма да може да оспори моята версия. Нека не тревожим покоя на мъртъвците. Освен това, казах ти — паметта ми играе номера. Възползвах се от хипноенциклопедичните техники на Анди Либи — те са хубаво нещо — и подобно на него се научих да подреждам и съхранявам ненужни във всекидневния живот спомени и да търся там чрез ключови думи, когато ми потрябва нещо, подобно на компютър; на няколко пъти изчистих мозъка си от ненужните спомени, за да освободя място за нови данни — и сега той не е съвсем наред. В половината случаи при събуждане не мога да си спомня къде съм сложил книгата, която съм чел снощи; изгубвам си цялата сутрин в търсене, докато не се досетя, че тази книга съм я чел преди век. Защо не оставиш стареца на мира?

— Всичко, което трябва да направите, е просто да ми наредите да млъкна, сър. Но се надявам, че няма да го сторите. Дори паметта ви да е несъвършена, вие сте свидетел на хиляди събития, които ние, останалите, поради младостта си е нямало как да видим. О, аз не ви моля да избърборите формална автобиография, покриваща всичките изживени от вас векове. Но защо да не ни разкажете спомените си за нещо, което си заслужава? Например, никъде не са запазени свидетелства за първите ви години. На мен и на милиони други ще са ни безкрайно интересни вашите детски спомени.

— Какво има за припомняне? Прекарах детството като всяко друго момче — опитвайки се да попреча на по-възрастните си роднини да разберат какви ги върша — Лазарус избърса устните си, изглеждаше умислен. — Общо взето, справях се успешно. Няколкото случая, в които ме спипаха да правя бели и ме напердашиха, ми дадоха урок и ме научиха повече да внимавам, повече да си трая и да не измислям прекалено сложни лъжи. Лъжата е едно от най-изящните изкуства, Айра, и май е на изчезване.

— Наистина ли? Не съм забелязал да се лъже по-малко.

— Имам предвид лъжата като изкуство. Все още има изобилие от нескопосани лъжци, те са приблизително толкова, колкото е броят на човешките усти. Знаеш ли кои са двата най-артистични начина да излъжеш?

— Вероятно не, но бих искал да ги науча. Само два ли са?

— Доколкото ми е известно, да. Не е достатъчно да умееш да лъжеш с честно лице — това го може всеки играч на покер, достатъчно нагъл, за да блъфира. Първият начин да се лъже артистично е да се каже истината, но не цялата. Вторият начин също включва казването на истината, но е по-сложен: казваш истината, може би дори цялата… но я казваш толкова неубедително, че слушателят ти е сигурен, че го лъжеш.

Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го осъзнах — тъкмо навреме. Научих го от дядо ми по майчина линия; метнал съм се най-вече на него. Беше твърдоглав стар дявол. Не стъпваше нито в църквата, нито при доктора — твърдеше, че нито лекарите, нито проповедниците знаят онова, което се хвалят, че знаят. На осемдесет и пет трошеше орехи със зъби и задържаше с изправена ръка седемдесетфунтова[1] наковалня, хваната за единия край. Горе-долу по това време напуснах дома си и повече никога не го видях. Но в аналите на Семействата е казано, че е убит няколко години по-късно в битката за Британия, по време на бомбардировка над Лондон.

— Знам. Разбира се, той също е мой прародител и аз съм кръстен на него. Айра Джонсън.[2]

— Вярно, точно така се казваше. Но аз го наричах Дядка.

— Лазарус, тъкмо това е едно от нещата, които искам да запиша. Айра Джонсън е не само ваш дядо и мой далечен предшественик, но и прародител на милиони хора тук и навсякъде. Преди малкото казани от вас току-що думи за него, за мен той беше само едно име и датите на раждане и смърт, нищо повече. И изведнъж вие съживихте отново този човек, тази уникална, колоритна личност.

Лазарус се замисли.

— Никога не съм го смятал за „колоритен“. Всъщност той беше противен стар глупак — в никакъв случай не бе „добър пример“ за едно израстващо момче според тогавашните разбирания. Мм, говореше се нещо за една млада учителка и него в града, където живееше семейството ми, някакъв скандал — имам предвид „скандал“ за онези времена, и мисля, че поради тая причина се преместихме. Никога не разбрах какво точно е станало, понеже не говореха пред мен за случилото се.

Но научих доста работи от него, защото много е разговарял с мен или поне ми отделяше повече време, отколкото родителите ми. Някои неща от разговорите ни са ми се набили в главата. „Винаги сечи картите, Уди — казваше той. — Може пак да губиш, но няма да е толкова често и толкова много. И когато губиш — усмихвай се.“ И други неща в същия дух.

— Спомняте ли си и други негови изказвания?

— Ха! След всичките тези години? Не, разбира се. Всъщност… Веднъж ме отведе на юг извън града, за да ме учи да стрелям. Бях може би на десет, а той на… ох, не знам. Винаги ми изглеждаше с деветдесет години по-стар от Бога.[3] Той закачи мишената, улучи точно в десетката, за да ми покаже, че и такива работи се случват, после ми връчи пушката — малка, еднопатронна, двайсет и две калиброва, дето става само за стрелба по мишени и тенекиени консерви, и рече: „Добре, заредена е, прави точно същото като мен, прицели се спокойно, отпусни се и натисни.“ Така и направих, ала всичко, което чух, беше щрак — но не и гърмеж.

Казах му това и понечих да отворя цевта. Той ме плесна през ръката, взе ми пушката с другата си ръка и после здравата ме халоса. „Какво ти казах за засечките, Уди? Изгаряш от желание да се мотаеш наоколо едноок през остатъка от живота си? Или просто опитваш да се самоубиеш? Ако последното е вярно, мога да ти покажа няколко по-подходящи начина.“

После ми рече: „Сега гледай внимателно“ — и отвори цевта. Беше празна. „Но, Дядка, ти ми каза, че пушката е заредена!“ — обадих се аз. По дяволите, Айра, аз го видях да зарежда — или поне така мислех.

„Така направих, Уди — съгласи се той. — И те излъгах. Направих лъжливо движение и скрих в дланта си патрона. Кажи сега, какво съм ти говорил за заредените оръжия? Хубавичко си помисли и гледай да не сбъркаш — инак ще ми се наложи да те цапна отново, за да ти се размърда мозъкът и да заработи по-добре.“

Имам бърза мисъл и не сбърках; Дядката имаше тежка ръка. „Не вярвай на никого, който ти обяснява дали оръжието е заредено“ — отговорих.

„Правилно — съгласи се той. — Помни това правило цял живот — и се придържай към него! — иначе няма да живееш дълго.“[4]

Запомних правилото за цял живот, Айра, както и приложението му в аналогични ситуации, след като подобните огнестрелни оръжия вече бяха излезли от употреба, и то наистина ми спаси живота на няколко пъти.

После той ме накара аз да заредя пушката, след което каза: „Уди, залагам половин долар… Имаш ли половин долар?“ Имах доста повече, но се бях басирал с него и преди, така че си признах само за четвърт долар. „Добре — каза той, — нека бъдат два бита[5]. Никога не позволявам човек да се басира с мен на кредит. Залагам два бита, че няма да уцелиш мишената, да не говорим пък за десетката.“

После прибра в джоба си моите два бита и ми показа какво не съм направил както трябва. До момента, в който се готвеше да приключваме, аз вече имах представа как да накарам оръжието да ми се подчинява и настоях да се обзаложим отново. Той се засмя и ми каза да се радвам, че урокът е бил толкова евтин. Подай ми солта, моля те!

Уедърал му я подаде.

— Ако успея да ви придумам да разкажете спомените за дядо ви или за нещо друго, Лазарус, със сигурност ще извлечем от записа безброй неща, които сте научили — важни неща, независимо дали ще предпочетете да ги наречете мъдрост, или не. През последните десет минути изложихте половин дузина основни истини или житейски правила — наречете ги както искате, и то явно непреднамерено.

— Кои например?

— Например, че повечето хора се учат само от опита…

— Поправка. Повечето хора не се учат дори от опита, Айра. Никога не подценявай силата на човешката глупост.

— Ето още един пример. Освен това направихте два-три коментара за изящното изкуство да се лъже — три, по-точно — а също така споменахте, че лъжата никога не трябва да е твърде сложна. Казахте още, че вярата прегражда пътя на познанието, и нещо по повод познаването на ситуацията, че то е важна първа крачка към справянето с нея.

— Не съм казвал това… всъщност може и да съм го казал.

— Обобщих едни ваши думи. Казахте и това, че никога не плюете срещу вятъра… което бих обобщил до следното: не си позволявай да се самозалъгваш. Или: „Приеми фактите, каквито са и действай в съответствие с тях.“ Все пак предпочитам вашата формулировка — тя е по-пикантна. А също и: „Винаги цепи картите.“ Не съм играл карти много години, но разбирам думите ви по следния начин: Никога не пренебрегвай всички достъпни начини да увеличиш шансовете си в ситуация, която се командва от случайни събития.

— Хм. Дядката би казал още: „Не води безсмислени разговори, синко.“

— Ще го вмъкнем сред неговите думи: „Винаги цепи картите… и се усмихвай, когато губиш.“ Ако това в действителност не е ваша фраза, която приписвате на него.

— Не, всичките са негови. Поне така мисля. По дяволите, Айра, след толкова много време е трудно да разпознаеш истинските спомени сред спомените за спомени за спомени за истински спомени. Така става, когато си мислиш за миналото: редактираш го и го пренареждаш, правиш го по-приемливо…

— Ето още един пример!

— О, млъкни вече! Синко, аз не искам да си спомням миналото; мислите за миналото са сигурен признак за старост. Бебетата и малките деца живеят в настоящето, за тях има само „сега“. Зрелите хора имат склонност да живеят в бъдещето. Само старците обитават миналото… и това беше знакът, който ме накара да осъзная, че съм живял достатъчно дълго — откритието, че прекарвам все повече и повече време в мисли за миналото, много повече, отколкото за настоящето, а за бъдещето съвсем бях престанал да се сещам.

Старецът въздъхна.

— Така разбрах, че съм остарял. Начинът да живееш дълго време — хиляда години или повече — е нещо средно между начините, по които живеят децата и зрелите хора. Отдели на бъдещето достатъчно размисли, за да си готов за настъпването му — но не се безпокой за него. И изживявай всеки нов ден така, сякаш ще умреш на следващото утро. Посрещай всеки изгрев, сякаш е ново сътворение, и живей заради това, наслаждавай се. И никога не мисли за миналото. За нищо не съжалявай.

Лазарус изглеждаше тъжен, после неочаквано се усмихна и повтори:

— Не съжалявай. Още вино, Айра?

— Половин чаша, благодаря. Лазарус, ако решите да умрете скоро — това е ваше право, разбира се! — какво ще ви навреди, ако си спомните за миналото сега? И защо не подарите тези спомени на потомците си? Това би било много по-ценно наследство, отколкото — ако ни оставите богатството си.

Лазарус повдигна вежди.

— Започваш да ме отегчаваш, синко.

— Моля за извинение, сър. Ще разрешите ли да се оттегля?

— О, млъкни и сядай. Довърши си вечерята. Напомняш ми за… Е, добре, в Нова Бразилия имаше един човек, който спазваше местния обичай за серийно двуженство, но винаги гледаше едната му съпруга да бъде абсолютно обикновена, а другата — зашеметяваща красавица, така че… Айра, тая джунджурия, дето си я пуснал да ни слуша, може ли да бъде настроена да изважда отделни изречения и да ги подрежда като самостоятелен меморандум?

— Разбира се, сър.

— Това е добре. Няма смисъл да ти разказвам как онзи собственик на ранчо… Силва?… да, мисля, че Силва беше името му, Дон Педро Силва… няма смисъл да ти разказвам как се справи със ситуацията, когато веднъж се оказа между две красиви съпруги, само ще отбележа, че когато компютърът допусне грешка, той се бори срещу поправянето й с още по-глупава упоритост дори от човек в подобна ситуация. Ако се замисля продължително и усилено, сигурно ще мога да ти изровя онези „скъпоценни мъдрости“, които мислиш, че притежавам. Макар че са по-скоро дрънкулки. И тогава не би ни се наложило да претоварваме машината със скучни истории, подобни на тази за Дон Педро. Ключова дума?

— Мъдрост?

— Отиди да си измиеш устата със сапун.

— Няма. А дали няма да ви хареса „Здрав разум“, Старши?

— Синко, тази фраза сама си противоречи. „Разумът“ никога не е „здрав“. Направи ключовата дума „Дневник“, нищо друго не ми идва на ум, просто дневник, където да нахвърлям нещата, които преценя за достатъчно важни, че да бъдат записани.

— Прекрасно! Да внеса ли поправките в програмата веднага?

— Можеш ли да го направиш оттук? Не искам да прекъсвам вечерята ти.

— Това е много гъвкава машина, Лазарус — част е от онази, с чиято помощ управлявам планетата, доколкото изобщо може да се каже, че управлявам.

— В такъв случай, предполагам, нищо не ти коства да инсталираш спомагателно печатащо устройство, което се задейства с ключова дума. Възможно е да пожелая да преработя своите скъпоценни мъдрости — импровизираните забележки звучат по-добре, когато не са импровизирани, иначе защо са им на политиците литературните роби?

— „Литературни роби“? Владея класическия английски далеч не перфектно. Не мога да си преведа този израз.

— Само не ми казвай, че си пишеш речите сам, Айра.

— Но, Лазарус, аз не произнасям речи. Никога. Само давам нареждания и — много рядко — пиша отчети до настоятелството.

— Поздравления. Можеш да се обзаложиш, че на Блаженство има литературни роби. Или скоро ще се появят.

— Лазарус, веднага ще инсталирам такова устройство. Латиница и правопис от двайсети век, нали? Езика, на който си говорим с вас, ли ще използвате?

— Стига да не коства твърде много усилия на горката невинна машина. Ако е така, мога да използвам и фонетичния запис.

— Казах ви, сър — машината е страшно гъвкава, тя ме научи да говоря този език, а преди това — и да чета на него.

— Добре, така да бъде. Но й кажи да не ми поправя граматичните грешки. Достатъчно мъчно е с хората редактори — не бих изтърпял подобен келешлък от машина.

— Да, сър. Ако ме извините за момент… — Pro tem председателят се обърна към по-високия техник и леко повиши гласа си, преминавайки на новоримския диалект на галакта.

Спомагателното печатащо устройство бе монтирано още преди масата да им сервира кафето.

Скоро след като го включиха, то забръмча.

— Какво прави? — попита Лазарус. — Проверява дали е изправно?

— Не, сър, печата. Опитах се да експериментирам. Машината има значителна свобода на действие в рамките на ограниченията, които налагат нейните програми, и се учи от собствения си опит. Така че аз й казах наред с изпълнението на програмата да прегледа и записа на всичките ви думи до момента и да се опита да подбере изреченията, звучащи като афоризми. Не съм сигурен дали е по силите й да го направи, тъй като всяко заложено в нея определение за „афоризъм“ със сигурност е съвсем абстрактно. Но се надявам, че ще се справи. Строго й забраних да редактира.

— Добре. „Когато една мечка танцува валс, най-поразителното е не изяществото, с което танцува, а самият факт, че танцува.“ Това не е моя мисъл, а на някой друг умник. Цитат. Да видим какво се е получило.

Уедърал даде знак с ръка — по-ниският техник бързо се приближи до машината, измъкна по копие за всеки от двамата и им ги донесе.

Лазарус прегледа своето.

— Мм… да. Второто не е вярно — това е просто остроумна забележка. Третото ще трябва малко да се преработи. Хей! След това е сложила въпросителен знак. Ама че нагла купчина железария! Проверил съм истинността на твърдението векове преди тя да се превърне в нещо повече от безмозъчна руда. Добре поне, че не се е опитала да ме поправя. Не си спомням да съм казвал това, но във всеки случай е вярно, насмалко не ме убиха, когато го научавах.

Лазарус повдигна очи от разпечатката.

— Е, добре, синко. Ако искаш да записваш тези неща — нямам нищо против. Щом ще имам възможност да ги прегледам и редактирам… понеже не искам моите думи да бъдат използвани като Евангелие, ако първо не отделя безсмислиците. А това го мога не по-зле от всеки друг.

— Разбира се, сър. Нищо няма да влезе в архивите без ваше съгласие. Стига да не решите да използвате оня бутон… В такъв случай ще се наложи аз да редактирам всички необработени от вас забележки. Това ще е най-доброто, което мога да направя.

— Опитваш се да ми поставяш капани, а? Хм… Айра, представи си, че ти предложа да сключим сделката на Шехерезада наопаки.

— Не разбирам…

— Нима в края на краищата Шехерезада е забравена? И сър Ричард Бъртън[6] се е трудил напразно?

— О, не, сър! Чел съм „Хиляда и една нощ“ в превода на Бъртън. Историите са оцелели през столетията и са преработвани отново и отново, за да бъдат разбираеми за новите поколения, без да губят обаянието си. Просто не мога да разбера какво точно предлагате.

— Разбирам. Ти каза, че да говориш с мен е най-важното от нещата, които имаш да вършиш.

— Вярно е.

— Интересно. Ако наистина е така, тогава идвай всеки ден да ми правиш компания и да си бъбрим. Защото нямам намерение да си правя труда да дърдоря с твоята машина, без значение колко интелигентна е.

— Лазарус, за мен ще е не само чест, но и огромно удоволствие, ако ми дадете възможност да ви правя компания, толкова дълго, колкото позволите.

— Ще видим. Когато човек отправя необмислени обещания, той често има вътрешни уговорки. Имам предвид всеки ден, синко, и то целия ден. И да се разберем — никакви заместници, само ти. Идваш два часа след закуска, приказваме си и стоиш, докато не ти кажа, че си свободен. Но всеки пропуснат ден… Добре де, ако някога имаш толкова неотложна работа, че няма как да дойдеш, обади ми се, за да се извиниш и прати някое хубаво момиче да ме посети. Момиче, което говори класически английски, но е достатъчно разумно вместо да говори, да слуша — понеже на старите глупаци често им се иска да си поприказват с хубавички момичета, които само пърхат с мигли и гледат смаяно. Ако тя ми хареса, може да й позволя да остане. Иначе може така да се вкисна, че да я отпратя и да използвам бутона, който ти обеща да бъде монтиран наново. Естествено, не бих се самоубил в присъствието на гости — невъзпитано е. Разбираш, нали?

— Мисля, че да — отговори бавно Айра Уедърал. — Вие ще бъдете едновременно Шехерезада и цар Шахриар, а аз… не, така не е правилно; аз съм този, който ще организира тези хиляда нощи, тоест дни, и ако пропусна някой — но не разчитайте на това! — вие ще сте свободен да…

— Да не отиваме твърде далеч в аналогиите — посъветва го Лазарус. — Просто разобличавам твоя блъф. Ако моите брътвежи наистина са толкова важни за теб, колкото твърдиш, значи ще идваш и ще слушаш. Можеш да пропуснеш веднъж или дори два пъти и ако момичето е достатъчно хубаво и знае как да погъделичка тщеславието ми — което имам в изобилие, — всичко ще е наред. Но ако започнеш да пропускаш срещите ни твърде често, аз ще разбера, че си се отегчил и сделката ни е приключена. Обзалагам се, че търпението ти ще се изчерпа доста преди да изминат хиляда и един дни, докато аз наистина умея да бъда търпелив, ако трябва години и с години — това е основната причина, поради която все още съм жив. Пък ти си още младок и се обзалагам, че ще изтрая по-дълго от теб.

— Приемам облога. Нали нямате нищо против — ако наистина ми се наложи да отсъствам някой ден — момичето да е една от дъщерите ми? Тя е много красива.

— Хм. Ти трябва да си като оня робовладелец от Александрия, дето продал собствената си майка. За какво ми е дъщеря ти? Нямам намерение да се женя за нея, нито пък да я вкарвам в леглото си. Просто желая да бъда развличан и ласкан. А кой ти каза, че е красива? Ако наистина е твоя дъщеря, вероятно прилича на теб.

— Откажете се, Лазарус, няма да ме ядосате толкова лесно. Допускам, че бащите са предубедени, но съм виждал какво впечатление прави тя на останалите. Съвсем е млада, още не е навършила осемдесет и е сключвала само един брачен договор досега. Вие изрично поискахте хубаво момиче, което говори майчиния ви език. Рядко срещано съчетание. Обаче тази моя дъщеря е наследила таланта ми към езиците и е много развълнувана от присъствието ви тук — тя иска да ви види. Мога да отложа всичките й спешни задачи, така че да има достатъчно време да научи перфектно езика ви.

Лазарус се ухили и сви рамене.

— Постъпи както искаш. Кажи й да не си прави труда да слага пояс на целомъдрието — нямам необходимата енергия за такива работи. Но все пак аз ще спечеля облога. Вероятно без дори да я зърна; няма да мине много време и ще решиш, че съм непоносим стар бърборко. Какъвто наистина съм и какъвто съм бил почти толкова дълго, колкото и Скитника евреин — най-големия досадник, когото съм срещал някога… Споменах ли, че съм го срещал?

— Не. И не ви вярвам. Той е просто мит.

— Много ти разбира главата, синко! Срещал съм се с него — напълно реална личност е. Бил се е срещу римляните през седемдесета година след Христа, при обсадата на Йерусалим. Участвал е във всички кръстоносни походи, като дори сам е организирал един от тях. Червенокос, разбира се — естествените дълголетници до един са белязани с отличителния знак на Гилгамеш. Когато го срещнах, използваше името Санди Макдугъл, което по-добре пасваше на времето, мястото и тогавашния му занаят — измами, понякога преминаващи в шантаж.[7] Последното, в което се беше забъркал… Виж, Айра, ако не вярваш на думите ми, защо ще полагаш толкова усилия, да ги записваш?

— Лазарус, ако мислите, че можете да ме отегчите до смърт… поправка — до вашата смърт, — защо си правите труда да измисляте истории, с които да ме развличате? Независимо от основанията ви ще слушам толкова внимателно и толкова дълго, колкото и крал Шахриар. Въпреки че може би компютърът ми записва всичко, каквото решите да кажете — без редакция, гарантирано, — той е свързан с много чувствителен детектор на лъжата, напълно способен да отдели всяка измислица. Не че ме е грижа дали, когато говорите, се придържате към историческата достоверност; несъмнено вие несъзнателно включвате вашите оценки — тези „скъпоценни мъдрости“ — във всичко, което казвате, без значение какво точно е то.

— „Скъпоценни мъдрости“! Младежо, използвай този израз още веднъж и ще останеш наказан след часовете, да бършеш черната дъска. А този твой компютър… по-добре го уведоми, че най-чудатите ми истории е най-вероятно да са верни — тъй като голата истина е такава. Нито един разказвач на истории не е и няма да е способен да измисли нещо толкова фантастично, колкото е случващото се в тази безумна Вселена.

— Машината знае това. Но ще й го напомня пак. Разказвахте ми за Санди Макдугъл, Скитника евреин…

— Наистина ли? Ако е така и ако е използвал това име, значи трябва да е било в края на двайсети век във Ванкувър, доколкото си спомням. Ванкувър беше част от Съединените щати, където хората бяха толкова хитри, че никога не плащаха данъци на Вашингтон… Щеше да е по-добре за Санди, ако се подвизаваше в Ню Йорк — град, който дори по онова време бе прочут с глупостта на жителите си. Няма да навлизам в подробности относно мошеничествата му — това може да поквари машината ти. Достатъчно е да кажа, че Санди използваше най-древния принцип за избавяне на глупаците от техните пари: избери възможно най-желаната примамка за жертвата.

Нищо повече не е нужно, Айра. Ако един човек е алчен, ще можеш да го мамиш отново и отново. Проблемът на Санди Макдугъл бе, че той беше по-алчен дори от своите жертви и това водеше до прекалено безразсъдство — често се налагаше да се измъква от града по тъмно, понякога оставяйки разгневена тълпа след себе си. Айра, когато съдереш кожата от гърба на някого, трябва да го оставиш да се съвземе и да му порасне нова, още по-дебела, иначе се изнервя. Ако зачиташ това просто правило, можеш да смъкваш кожата от гърба на жертвата пак и пак, и жертвата ще си остава здрава и продуктивна. Но Санди беше прекалено алчен, за да действа по този начин — не му достигаше търпение.

— Звучи така, сякаш имате огромен опит в това изкуство, Лазарус.

— Е, сега пък… Айра, малко уважение, моля! Никога не съм мамил никого. В най-лошия случай търпеливо съм изчаквал някой да се измами сам. В което няма нищо лошо — не можеш да предпазиш глупака от собствената му глупост. Ако понечиш да го направиш, не само ще предизвикаш неговата неприязън, но ще се пробваш да го лишиш от ползите, които се е научил да извлича от дадената ситуация. Никога не учи прасето да пее — хем ще си изгубиш времето, хем ще ядосаш прасето.

Но аз знам много неща за мошеничествата. Смятам, че върху мен, по едно или друго време, са изпробвани всичките основни варианти на всеки възможен вид мошеничество. Някои от тях имаха успех, когато бях много млад. Тогава се посъветвах с Дядката Джонсън, престанах да се опитвам да ги избягвам и по този начин научих най-добрите от тях. Оттогава никой не е успявал да ме измами. Обаче започнах да извличам полза от съвета на Дядката едва след като изгорях няколко пъти. Айра, вече става късно.

Pro tem председателят веднага се изправи.

— Така си е, сър. Мога ли да ви задам два въпроса, преди да си тръгна? Не за мемоарите ви, само процедурни въпроси.

— Добре, само да са кратки и по-живо.

— Още утре сутринта ще имате своя бутон с прекратяващата живота опция. Но вие казахте, че не сте добре, и няма нужда да продължавате да се чувствате така, дори да решите да ни напуснете в близко бъдеще. Да възстановим ли подмладителните процедури?

— Хм. А втория въпрос?

— Обещах да направя каквото мога, за да намеря нещо качествено ново, което да ви заинтригува. Обещах също да прекарвам всеки ден тук с вас. Виждам противоречие.

Лазарус се ухили.

— Не будалкай стария си дядо, синко — можеш да възложиш на друг търсенето.

— Несъмнено. Но трябва да направя план откъде да се започне, после периодично да следя как напредва работата и да предлагам нови възможности.

— Мм… ако се съглася да премина пълния курс, от време на време ще съм изцяло на разположение на лекарите за по ден-два.

— Мисля, че съвременната практика изисква един ден пълна почивка приблизително веднъж седмично — в зависимост от състоянието на пациента. Но собственият ми опит датира горе-долу от преди сто години, та вероятно методът е усъвършенстван. И така, ще се съгласите ли да продължите, сър?

— Ще ти кажа утре — след като монтират оня бутон. Никога не бързам с решения, които не са спешни. Но ако реша да продължа процедурите, ще имаш свободно време, което да използваш както намериш за добре. Лека, Айра.

— Лека нощ, Лазарус. Надявам се, че ще приемете лечението. — Уедърал се насочи към вратата, спря се по средата на стаята и каза нещо на техниците, които моментално излязоха навън. Веднага щом врата се затвори, Уедърал се обърна и погледна Лазарус Лонг: — Дядо — каза той тихо, с леко задавен глас, — ще позволите ли…

Лазарус бе оставил креслото си отново да се превърне в ложе, обгърнало го като хамак и нежно като майчина прегръдка. При думите на по-младия мъж той вдигна глава.

— А? Какво? О! Добре, добре, ела тук… дядовото.

Той протегна десница към Уедърал. Pro tem председателят се приближи бързо, хвана ръката на Лазарус, падна на колене и я целуна. Лазарус я издърпа рязко.

— За бога! Не коленичи пред мен, никога не го прави! Ако искаш да бъдеш мой внук, дръж се както подобава. Не по този начин.

— Добре, дядо.

Уедърал се изправи, наведе се над стареца и го целуна. Лазарус потупа внука си по бузата.

— Сантиментален си, бебчо. Но си добро момче. Проблемът е, че човечеството никога не е имало голяма нужда от добри деца. А сега изтрий това тържествено изражение от лицето си, прибери се у дома и хубаво се наспи.

— Да, дядо. Ще го направя. Лека нощ.

— Лека нощ. Хайде, дим да те няма!

Уедърал побърза да излезе. Техниците отскочиха настрани при появата му и веднага влязоха обратно в помещението. Уедърал продължи нататък, без да обръща внимание на хората около себе си, но изразът на лицето му беше много по-мек и по-благ от обикновено. Премина покрай редицата коли и се отправи към своята собствена, изкомандва я на глас и тя се отвори, за да го пренесе час по-скоро по артериите на града директно в правителствения дворец.

Лазарус вдигна поглед към влезлите отново компаньони и повика с жест по-високия от двамата. Техникът произнесе загрижено, с филтриран и изкривен от шлема глас:

— Постеля… сър?

— Не, искам… — Лазарус направи пауза, после се обърна към стената и изрече: — Компютър? Можеш ли да говориш? Ако не — печатай!

— Слушам ви, Старши — отвърна мелодичен алтов глас.

— Кажи на този болногледач, че искам да ми дадат нещо болкоуспокояващо — трябва да поработя.

— Да, Старши — безплътният глас се прехвърли на галакта и след като му отговориха на същия език, съобщи: — Дежурният старши техник иска да знае същността и местоположението на болката ви и добави, че не бива да работите тази вечер.

Лазарус запази мълчание, докато преброи десет шимпанзета наум. После тихо каза:

— По дяволите, боли ме навсякъде. И не се нуждая от съвети от деца. Искам спокойно да приключа с уреждането на някои неща, преди да заспя. Човек никога не знае дали ще се събуди отново. Забрави за болкоуспокояващото — не е чак толкова важно. Кажи на тия да се разкарат и да стоят далеч от мен.

Лазарус се опита да игнорира последвалата обмяна на мнения — беше му писнало почти да разбира какво се говори, но все нещо да му убягва. Отвори пакета, който му бе върнал Айра Уедърал, извади завещанието си — дълга, нагъната на хармоника компютърна разпечатка — и я зачете, подсвирквайки си фалшиво някаква мелодия.

— Старши, дежурният главен техник твърди, че нареждането, което се опитахте да анулирате, е регистрирано като действително според правилата на клиниката. Ще ви бъде направена цялостна аналгезия.

— Забрави за това! — Лазарус продължи да чете и тихо си затананика мелодията, която беше свирукал:

Има заложна къща

зад ъгъла —

там обикновено си държа балтона.

 

Има букмейкър

зад заложната къща —

той управлява капиталовложенията ми.[8]

По-високият техник се появи досами лакътя му, носейки блестящ диск с прикрепена към него тубичка.

— Това е… против болка.

Лазарус направи рязко движение със свободната си ръка:

— Изчезвай, зает съм!

От другата му страна изникна по-ниският техник. Този път Лазарус повдигна глава и попита:

— Ти пък какво искаш?

При обръщането на главата му високият техник направи бързо движение; Лазарус почувства убождане в ръката си под лакътя. Потърка мястото на инжекцията и каза:

— Защо, мошенико? Изработи ме, а? Добре, разкарай се сега! Raus[9]! Изчезни!

Пропъди инцидента от мислите си и отново се залови за работа. Миг по-късно изрече:

— Компютър!

— Чакам нарежданията ви, Старши.

— Въведи това за разпечатване. Аз, Лазарус Лонг, известен също така като Старейшината и регистриран в родословните списъци на Семействата като Удроу Уилсън Смит, роден през 1912 година, обявявам настоящия документ за последна своя воля и завещание… Компютър, върни се към разговора ми с Айра и открий какво съм казал относно моето намерение да му помогна да оглави миграцията… Намери ли го?

— Изпълнено, Старши.

— Оправи езика и въведи казаното от мен току-що като първо изречение. И — нека да видя — добави нещо такова: „В случай, че Айра Уедърал пренебрегне условията на завещанието, нека цялото ми светско състояние след смъртта ми стане притежание на… уф, на престарели бедняци, проститутки, престъпници, прекупвачи на крадени вещи, просяци и други недостойни сиромаси, чиито призвания започват с буквата «п».“ Ясно ли е?

— Записано е, Старши. Разрешете да изкажа мнението си: заради последната поправка има голяма вероятност завещанието да бъде анулирано според настоящите закони на тази планета.

Лазарус изказа риторично и физиологически невъзможно пожелание.

— Добре, нека бъде приют за улични котки или някоя друга безполезна, но приемлива от гледна точка на закона цел. Претърси паметта си за нещо, което ще мине пред съда. Само да е сигурно, че настоятелството няма да докопа нищо. Разбрано?

— Не мога да гарантирам, че ще изпълня условията ви, Старши, но ще се опитам.

— Провери дали няма някои вратички. Разпечатай всичко веднага щом свършиш с проучванията и го дай тука. А сега да опишем състоянието ми. Да започваме! — Лазарус понечи да прочете списъка, но установи, че очите му се замъгляват и не могат да се фокусират. — Проклятие! Тези тъпаци ми вкараха някаква дрога и тя започва да действа. Кръв! Трябва ми капка от моята кръв, за да сложа отпечатък от пръста си върху документа. Кажи на онези тъпанари да ми помогнат и им обясни защо. Предупреди ги, че ще си прехапя езика, ако трябва, но ще направя каквото съм решил, така че по-добре да ми помогнат. Сега разпечатай завещанието ми, гледай да предвидиш всяка възможност и побързай!

— Започвам разпечатването — спокойно отговори компютърът, после премина на галакта. „Тъпанарите“ без никакви пререкания моментално се размърдаха, единият издърпа новия лист от печатащото устройство веднага след спирането на машината, другият измъкна кой знае откъде стерилна игла и надупчи възглавничката на лявото кутре на Лазарус, без да му даде и секунда да разбере какво става.

Лазарус изобщо не изчака да вземат част от кръвта му с пипета. Той изцеди от убодения пръст една капчица, размаза я върху десния си палец и го притисна към завещанието си, което по-ниският техник му бе поднесъл.

После се отпусна назад.

— Готово — прошепна. — Кажете на Айра.

И веднага заспа дълбоко.

Бележки

[1] Един фунт = 453,6 гр. — Бел.прев.

[2] 1) Айра Джонсън е бил на по-малко от осемдесет по времето, когато Старейшината твърди (на друго място), че е напуснал дома си. Айра Джонсън е бил доктор по медицина. Колко дълго е практикувал и дали някога се е преглеждал при друг лекар, не е известно. — Дж. Ф. 45-и.

2) Айра ХауардАйра Джонсън — това изглежда е случайно съвпадение на имената — по онова време библейските имена често се срещали. Изследователите на генеалогията на Семействата не са могли да открият никаква кръвна роднинска връзка. — Дж. Ф. 45-и.

[3] Когато Лазарус Лонг е бил на десет, Айра Джонсън е бил на седемдесет. — Дж.Ф. 45-и.

[4] Този епизод е твърде неясен, за да бъде обяснен тук. Виж Енциклопедия на Хауард: Древни оръжия, химично-експлозивни огнестрелни оръжия. — Дж. Ф. 45-и.

[5] Бит — американска монета от дванайсет цента и половина. — Бел.прев.

[6] Ричард Франсис Бъртън (1821–1890) — английски изследовател, дипломат и преводач, познавач на Индия и арабските страни, открил езерото Танганайка и търсил изворите на река Нил. Превел 16 тома „Приказки от хиляда и една нощ“. — Бел.прев.

[7] Макар че епизодът е противоречив, това са автентични понятия от езика на Северна Америка през двайсети век. С тях се означават определени видове финансово облагодетелстване по нечестен начин. Виж глава „Мошеничества“ в частта „Измами“ на Новата златна клонка на Кришнамурти, Академ Прес, Нови Рим. — Дж.Ф. 45-и.

[8] Тези весели стихчета са характерни за двайсети век. Виж семантичния анализ в приложението. — Дж.Ф. 45-и.

[9] Raus (нем.) — Вън! — Бел.прев.