Аня Баст
Магьоснически огън (24)

24

Мира мяташе чинии с пуйка, сос и картофено пюре, специалитетът на деня. Обедната почивка в „Закусвалнята на Майк“ беше в разгара си и досега Мира трябваше да е навлязла в рутината си.

Но Мира се съмняваше, че някога отново ще открие рутината в закусвалнята.

Това си беше отишло, заедно с порочния, великолепен и напълно измамен синеок мъж.

Мира остави поръчката си, доля напитките и отиде да изчисти една от масите. Тялото й се движеше по инерция, защото умът й бе на милион мили разстояние.

Ани беше изписана от болницата два дни след като беше приета и те излетяха към вкъщи от Ню Йорк. Мира се върна на работа при Майк на следващия ден, нуждаейки се от нещо, което да я държи заета. Бяха наели сервитьорка на непълен работен ден, която да я замества, докато я няма, но Майк все пак й върна обратно старата работа, без дори да се поколебае.

Не, че тя й се наслаждаваше особено много.

Светът се бе променил в очите й през последните няколко седмици и тя се беше променила с него. Вече не намираше временно удовлетворение в закусвалнята, както преди. Не и сега, когато бе освободила силата си и бе открила магията си. В сравнение с тях всичко останало изглеждаше отвратително бледо.

Или може би просто беше депресирана.

Мира взе леген с мръсни чинии и го отнесе отзад. След като ги остави за мияча на съдове, тя спря, за да си измие ръцете. Дръпвайки чиста кърпа от шкафа до мивката, тя излезе зад тезгяха, за да огледа наполовина пълния ресторант. Зърна телевизора в ъгъла над плота и трябваше да погледне още веднъж, за да се увери, че очите не я лъжат. В следобедните новини показваха сградата на Дъскоф. Тя грабна дистанционното от кафемашината и усили звука.

Полицията още разследва мистериозната смърт на милиардера У. Андерсън Крейн, главен изпълнителен директор и президент на Дъскоф Интернешънъл. Миналата събота той падна от прозореца на сградата на Дъскоф в Ню Йорк и пада четиридесет етажа надолу, намирайки смъртта си. Полицията не разполага със свидетели и улики по следствието; все пак подозират самоубийство. Осиновеният му син, Стефан Фоушоу, разкри, че Крейн е страдал от рак на костите в напреднал стадий. Крейн не е очаквал да оцелее и целенасочено е предприел самоубийствени мерки…

Тя спря звука и остави дистанционното, потрепервайки от спомените за трошащото се стъкло, писъка и тишината. Едва сега започваше да се справя с факта, че бе убила някого. Въпреки че беше в случай на самозащита, тя все пак бе отнела живот.

Дали Стефан щеше да тръгне след нея заради това, което стори? Тя бе видяла и усетила колко могъщ е той и Мира не беше сигурна, че може да му се опълчи, ако го направи.

Звънтенето, от отварящата се врата на закусвалнята, привлече вниманието й. Познатият голям силует на Джак Макалистър изпълни рамката на вратата. Той претърси закусвалнята и я зърна да стои там, докато суши ръцете си в кърпата.

Това бе последното нещо, от което се нуждаеше тя. Въздъхвайки, тя метна кърпата на плота.

Той изглеждаше великолепно, както винаги, макар и малко изтощен. Наболата брада потъмняваше челюстта му. Носеше чифт дънки, черни ботуши, черен пуловер и палтото си.

Джак зае място в нейния сектор, имайки късмет, че го има. Или вероятно бе наблюдавал от колата си, преди да влезе, така че знаеше къде да седне.

Мира се погрижи за всичките си останали клиенти, преди да отиде при Джак с кана кафе и чаша в ръце.

Тя остави чашата и я напълни, след което подхвърли пакетче захар до нея. Нямаше нужда да го пита как пие кафето си.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да се извиня.

Тя повдигна вежда.

— Наистина? Дойде да се извиниш, че си ме лъгал?

— Не съм лъгал. Просто скрих някои неща.

— Да, това е друг начин да кажеш, че си лъгал, Джак — отвърна яростно тя.

— Права си. Излъгах. — Той потърка брадичката си с ръка. — Направих грешка и сега плащам за нея. Просто исках да дойда и да се извиня. Знам, че трябва да ме мразиш сега, когато знаеш кой беше баща ми и аз…

Тя остави каната на масата с тупване, карайки кафето да се разплиска напред-назад. Семейството на съседната маса я погледна любопитно.

Мира се приведе към Джак.

— Не ме интересува кой е бил баща ти! Ти беше този, по когото си паднах. За мен произходът ти означава по-малко от нищо. Това, което има значение, е, че не намери начин да ми го кажеш. Нямаше ми достатъчно доверие, за да ми разкриеш тази напълно уместна частица информация.

Те стояха вгледани един в друг задълго.

— Пука ми за теб — прошепна тя, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Премигна, за да ги премахне. Нямаше начин да му позволи да я види как плаче. — Но минах през това с Бен и не мога да го направя отново.

Тя вдигна каната с кафе и се отдалечи. Когато се обърна назад, Джак го нямаше. Беше оставил кафето си недокоснато.

 

 

Тя отвори входната врата на апартамента си и се опита да включи лампата в коридора, но тя напразно превключваше на включено и изключено.

— Страхотно — измърмори тя, провирайки се през вратата с тежките найлонови торби, провесени от ръцете й и спиращи кръвообращението й. Тя блъсна вратата с крак, за да я затвори.

Томас й беше пратил чек, за да плати сметките и наема си. Беше изпратила платежните си вчера, но това не бе спряло електрическата компания да заяви, че е закъсняла и да й спрат тока, очевидно.

В апартамента беше и студено.

— Още по-страхотно — промърмори тя.

След като се препъва и си удари коляното в кухненския стол, и проклина като за световно, тя успя да остави торбите върху плота. Изрови няколко свещи за спешни случаи от чекмеджето с боклуците и запали една. С тази мизерна светлинка, тя успя да открие и да запали още. Скоро апартаментът й беше достатъчно осветен, за да може тя да функционира, без да се насинява.

На светлината от свещта, тя прибра покупките. Нахвърляйки се на пакет захарни бисквитки, тя грабна една и се отпусна на кухненския стол, все още с палтото си. Дъвчейки бисквитката, тя се загледа в потрепващото пламъче на свещта върху малката маса.

Защо трябваше да идва да я види днес? Справяше се добре — добре де, преструваше се, че се справя добре — докато той не се появи.

Въздъхна. Вероятно не й беше казал, че е син на Крейн, защото се срамуваше или защото мислеше, че тя ще го намрази. Може би беше твърде сурова с него? Плюс това Томас каза, че му е било наредено да не й казва.

Точно както Ани е била инструктирана от родителите й да не й казва за магията й. Прости на Ани, тогава защо не и на Джак?

Задушаващата, безнадеждно влюбена част от нея искаше да използва тези причини, за да прости на Джак за лъжата му… но тя просто не можеше да освободи Джак толкова лесно. Преднамерената лъжа я беше уцелила на много чувствително място. Това, че го обича толкова много, само правеше болката още по-лоша.

Мира не се интересуваше кой е баща му. Не в това беше въпросът. Ако я познаваше малко по-добре, ако й имаше малко повече доверие, той щеше, трябваше, да го разбере.

Магията й се движеше неуморно в нея. Тя постави ръка под гърдите си. Бяха минали няколко дни откакто не бе използвала магията си и тя се държеше като кученце, което има нужда от разходка. Тя издърпа нишка и пусна много мек, топъл бриз, недостатъчно силен, за да издуха свещите, да се понесе из стаята. Затвори очи и се наслади на това как раздвижва косата й.

Тя не беше същият човек, който напусна това място преди месец заедно с Джак. Вече не беше щастлива да остане в този апартамент, да работи като сервитьорка и да се бори за колеж и за работа, която не е сигурна, че иска.

Магията й беше част от нея и тя искаше да я използва всеки възможен ден. Томас й беше предложил работа в Сборището, и щом се справи с емоциите си, в които беше замесен Джак, щеше да може да я приеме.

Мекият, топъл, лек бриз затопли апартамента й достатъчно, че да може да свали палтото си. Напълни мивката с вода. Животът продължава. Имаше мъж за преодоляване и чинии за миене.

Някой почука на вратата, карайки я да подскочи. Мира затвори очи, за да усети кой бе дошъл да я посети.

Всичко започваше отначало, с изключение на мъжа на вратата й, който този път имаше възможността да нарани сърцето вместо тялото й.

Тя се бори със себе си за момент, ръцете й потънаха дълбоко в сапунената вода, а след това въздъхна пораженчески. Мира грабна кърпата и подсуши ръцете си на път към вратата.

— Мира — каза Джак още щом тя отвори вратата. — Издъних се.

— Сам не знаеш колко си прав. — Тя отпусна глава върху рамката на вратата, стискайки кърпата в ръце, и погледна към него. Изглеждаше отчаян. Бен никога не бе изглеждал толкова отчаян, толкова разкаян.

А Бен бе лъгал много по-дълго за много по-сериозни неща.

Беше ли преиграла заради връзката си с Бен? Емоциите й бяха толкова объркани, че просто не знаеше. Не можеше да продължава да държи емоциите далеч от очите си, далеч от лицето си. Изобщо не беше добра в прикриването на такива неща, така че знаеше, че той може да види болката и уязвимостта й.

— Съжалявам. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб така, както имам нужда да дишам. Тук съм, за да те моля за прошка.

Тя се поколеба за момент, след това се обърна и закрачи навътре в апартамента, оставяйки вратата отворена след себе си. Отиде да седне в малката си дневна. Вратата се затвори и стъпките на Джак прозвучаха в малкия коридор.

Той се облегна на стената, разделяща дневната от коридора, и погледна отчаяно.

— Може ли да се върнем някъде близо до началото? Мислиш ли, че можеш да ми дадеш още един шанс?

— Джак… — започна тя, но после спря. По дяволите, обичаше го. Обичаше го толкова много, че я болеше да го има някъде наблизо и да не може да го докосне. — Нарани ме там, където бях най-беззащитна. Разбираш ли го? Бен ме лъжеше отново и отново, криеше неща от мен… тайни. — Тя поклати глава, усещайки сълзите да парят в очите й. — Не мога да го направя отново. Не мога да бъда с мъж, който ми причинява това, Джак.

Той се приближи и коленичи в краката й.

— Зная, но не съм такъв. Прецаках нещата като ти нямах достатъчно доверие, че ще се справиш със знанието кой в действителност съм, но аз не съм Бен. Моля те, приеми го.

Той нямаше нищо общо с Бен. Усещаше го със сърцето си. Да, той беше мъж, който обича жените, в това не можеше да има съмнение. Все пак Мира разбра, че Джак не бе от мъжете, които го правят два пъти с една и съща жена, не беше от тези, които небрежно захвърлят женските емоции заради собствените си егоистични, сексуални желания. Фактът, че я бе последвал за прошка и дори сега коленичеше в краката й, го доказваше.

— Ти не си като Бен, Джак.

Той поклати глава.

— Не, не съм. Не съм достатъчно глупав, за да оставя жена като теб да ми се изплъзне между пръстите без борба. — Гласът му потрепери от емоциите. — По дяволите, Мира. Никога не съм очаквал това. Никога не съм очаквал да открия някоя като теб. Ти просто… се блъсна в мен, когато най-малко го очаквах.

Никой от тях не проговори дълго време.

Той си пое въздух.

— Обичам те, Мира.

Дъхът заседна в гърлото й и по бузата й се плъзна сълза. Не бе очаквала да чуе тези думи. Мира избърса сълзата.

— И, да, издъних се. Издъних се толкова жестоко. Бях толкова уплашен, че ще ме намразиш заради това кой съм и задето съм бил там — той направи пауза и преглътна с усилие, — когато майка ти умря, че го скрих от теб, макар да знаех, че ще те нарани, когато най-накрая разбереш.

Емоциите заседнаха в гърлото й, затруднявайки говоренето.

— Джак, обичам те такъв какъвто си, без значение кой е бил баща ти. В онзи ден, когато си гледал как майка ми умира, ти си бил дете. Защо бих могла да те обвиня, че си стоял там и си позволил да се случи?

Той отмести погледа си от нея, но тя видя спиращата дъха болка и вината в светло сините му очи, преди да сведе поглед.

В този момент Мира осъзна нещо. Джак носеше тази тежка вина и разбиране за отговорност в сърцето си от деня, когато се е случило. В онзи ден душата на Джак е била дамгосана с емоционалната тежест от смъртта на майка й и неспособността му да я предотврати. Фактът, че е бил дете, е бил без значение. Логиката няма място в раните, които Джак е понесъл. Обвинявал е себе си за смъртта на майка й.

Изненадващо ли беше, че се е опитал да скрие от нея?

Разбирайки от какво има нужда, дори и Джак да не го разбираше, тя пое брадичката му и го принуди да я погледне.

— Прощавам ти, Джак. Аз, като дъщеря на майка си, те освобождавам от каквото и да си мислиш, че си сбъркал в онзи ден.

— Мира, недей…

— Джак. Чу ли какво казах току-що?

— Да.

Мира не мислеше, че е направил нещо, за да заслужи прошката, но, някъде дълбоко в него, Джак се нуждаеше да чуе, че го е направил.

— Прощавам ти, че си бил там. Прощавам ти, че си наблюдавал смъртта на майка ми. Прощавам ти, че не си бил достатъчно голям, за да направиш нещо. Прощавам ти, че си бил прекалено ужасен, за да се опиташ да го спреш. Прощавам ти, че Уилям Крейн бе твой баща.

Той я погледна, преди да отмести поглед. Тя зърна облекчение в очите му. Може би все още не бе готов да се освободи от отговорността, но дано това да му даде начало за изцеление.

Тя направи пауза, усещайки, че очите й се пълнят с пресни сълзи.

— И аз те обичам. — Гласът й потрепери. — Обичам те толкова много.

Той се наведе и я взе в обятията си, полагайки сладка целувка на устните й.

— Толкова се радвам да чуя тези думи от устата ти — промърмори той. — Толкова съм облекчен.

Тя усети още една сълза да се спуска по бузата й и той я изтри с целувка. Мира завъртя очи и се засмя леко.

— Моля те, Джак. Обичам те от деня, в който ме целуна в кухнята си и освободи магията ми.

— Мислиш ли, че някой ден ще можеш да ми простиш, че скрих истината от теб? — Той пое лицето й в шепите си. — С радост ще прекарам остатъка от живота си, стараейки се.

— Уау. — Тя се засмя кратко. — Остатъкът от живота ти. А аз си мислех, че го правиш за секса.

— Сексът е страхотен. — Той прокара палеца си по бузата й. — Но обичам целия пакет. Всъщност не мога да си представя живота без теб.

Усмивка трепна на устните й.

— Аз също, Джак. Направи грешка като не ми каза истината, но понякога правим грешки. Мога да ти простя.

— Не се шегувах като казах, че ще прекарам остатъка от живота си, за да ти се реванширам.

Дъхът й заседна в гърлото й. Това звучеше като предложение и той беше на колене… и сега вадеше малка кутийка за бижута от джоба си.

Не! Не можеше да се омъжи отново. Никога повече.

Той отвори кутийката, разкривайки най-великолепния пръстен с диаманти и сапфири, който беше виждала някога. Не беше традиционен годежен пръстен, но беше достатъчно близо, за да я притесни.

— Джак — каза предпазливо тя.

Трябва да е видял ужасеното изражение на лицето й, защото се захили.

— Не те моля да се омъжиш за мен, Мира. — Той извади пръстена и го плъзна на пръста й.

Пасна идеално. Тя се взря в блясъка на ръката си. Изглеждаше толкова по-добре, отколкото брачната й халка някога бе изглеждала.

Той притисна чело в нейното и пое с длан бузата й.

— Но те моля да останеш в живота ми за постоянно, завинаги — промърмори той. — Може би някой ден ще решиш, че да се омъжиш за правилния човек няма да е толкова ужасно, а този пръстен може да стане годежен пръстен, вместо обикновен подарък от някой, който те обича дълбоко.

— Джак — започна тя, а след това спря, опитвайки се да открие правилните думи. Те така и не дойдоха. Усмихна се толкова широко, че си помисли, че лицето й ще се пропука. — Добре.

Той я целуна отначало сладко, след това езикът му премина по устните й, карайки ги да се разтворят. Те го направиха, а той се плъзна в устата й, за да потърка езика си в нейния. Тя чу как кутийката за бижута падна на пода, когато Джак я издърпа в ръцете си от дивана. Положи я на пода под себе си, устата му все още обработвайки нейната.

Начинът, по който я целуваше, топлината на тялото му и абсолютно мъжественото му присъствие я поразиха и спряха дъха й.

Тя плъзна ръце по раменете му, надолу по гърба му и ги пъхна под подгъва на пуловера му, търсейки топла плът. Тялото й отвърна толкова лесно на целувките му. Зърната й се втвърдиха и интимните й части реагираха, ставайки топли и възбудени.

— Джак — въздъхна тя, когато прекъснаха целувката. — Искам те. — Мира издърпа нишка магия и свещите угаснаха, потапяйки стаята в тъмнина.

— Скъпа, твой съм.