Аня Баст
Магьоснически огън (2)

2

Мира се събуди от туптящо главоболие. Премига и таванът на коридора дойде на фокус. Трепвайки от болката, тя се протегна, за да докосне главата си.

Някой натисна ръката й.

— Не я пипай — чу се груб мъжки глас. — Удари се адски зле.

— Какв…

Той се надвеси над нея, влизайки в зрителното й поле. Мира ахна, когато го позна. Принуждавайки се да се изправи, тя пропълзя заднешком, докато не достигна стената зад себе си. Моментално съжали за бързото движение, когато гаденето заплаши да я надвие. С разширени очи, тя запуши уста и се забори с порива да повърне на пода в коридора.

Мъжът от закусвалнята. Добре изглеждащият. Господин Великолепен.

Мозъкът й се запъна пред ситуацията. Господин Великолепен в нейния апартамент. Чувството, че я наблюдават. Мъжът, който разби вратата й.

Той протегна ръка, сякаш тя бе някакво диво животно, което се опитва да укроти.

— Всичко е наред, няма да те нараня.

И трябваше да повярва на това?

Мира погледна покрай него. Вратата на апартамента й стоеше широко отворена и двама мъже, които не разпозна, лежаха неподвижно на бетонния под в подножието на стълбите.

— Какво става, по дяволите? Кой си ти? — Истерията изостри гласа й, карайки го да звучи тънък в собствените й уши.

— Името ми е Джак Макалистър. Знам, че имаш много въпроси, но сега трябва да те измъкна от тук.

Думите му, едва регистрирани, нямаха особен смисъл. Тя знаеше едно нещо, нямаше да отиде никъде с този мъж, без значение колко великолепен беше. Дами и господа, тя имаше ужасен вкус за мъже!

Очите й потърсиха и откриха кухненския нож, който беше изпуснала, когато вратата я удари. Лежеше между двамата, по-близо до нея. Мира се хвърли към него. Пръстите й се сключиха около дръжката в същия момент, когато Джак я нападна, хващайки в капан ръката й. Въздухът й излезе със свистене от тежестта му. За момент пред очите й се появиха тъмни петна, но сви пръсти около дръжката на ножа и упорито го задържа.

Той се претърколи от нея, все още здраво стискайки китката й в ръка. Мира въздъхна от облекчение задето се бе отървала от тежестта му и се опита да издърпа ръката си, от което успя само да нарани рамото си. Държеше ножа, но не можеше да го използва.

Мира се концентрира върху дупката в стената пред себе си, удържайки всяка капка воля, която имаше, за да остане в съзнание.

— Не припадай — каза Джак. — Трябва да останеш будна.

Без майтап, искаше й се да каже, но не успя да произнесе думите. Животът й вероятно зависеше от това да остане в съзнание.

— Виж, тук съм, за да ти помогна. Онези мъже в коридора, те те преследваха. Трябва да се разкараме от тук, преди да са се появили още мускулести. Има доста за обяснение и не мога да го направя сега. Просто знай, че съм тук, за да те пазя. Разбираш ли? — Звучеше така, сякаш говори на тригодишно.

— Защо… трябва да ти се… доверя? — продума тя със запъхтян глас, все още съсредоточена върху дупката в стената.

— Защото нямаш избор. Сега ще освободя китката ти. Можеш да задържиш ножа, ако си толкова привързана към него. Не мисля, че си в състояние да го използваш така или иначе.

Имаше право.

Джак пусна китката й тя направи непохватен, силен удар към него. Той се дръпна в последния момент. Върхът почти одраска гърлото му.

— Уоу. Май съм сгрешил — промърмори той. Сграбчи ръката й, отскубна ножа от пръстите й и го хвърли през стаята.

Мира се взираше с ужас в недостижимото си оръжие.

Джак я сграбчи през кръста с обезпокоително голяма и силна ръка и я притегли в скута си. Тя го улови за ризата. За момент се бори с него, а след това се успокои. Главата никога не я бе боляла толкова лошо както сега. Не можеше дори да си поеме дъх, без да я заболи. Сътресение ли имаше? Трябваше ли да отиде в болницата?

— Защо го правиш? — простена тя.

Той погледна към нея със зашеметяващо сини очи. Беше странно да забележи точно това в този момент, но и ситуацията беше странна.

— Казах ти. Защитавам те, Мира — отговори той с нежен глас, който изглеждаше странно с грубото му поведение.

Мира премигна и световъртежът й стана по-силен. Джак затегна хватката си около нея, изражението му стана загрижено. Той беше топъл и ухаеше секси. Нелогично, тя изпитваше удоволствие от усещането да е до нея.

Плюс това, той беше двоен. Това го правеше още по-добре.

Главата й се отпусна, когато безсъзнанието я надви.

— Мамка му — въздъхна той. — Мира?

Тъмнина.

* * *

Джак погледна надолу към жената в леглото си. Тя изглеждаше толкова малка и крехка в голямото легло с балдахин. Овалното й лице изглеждаше бледо, а на челото й беше разцъфнала огромна синина. Все още носеше розовата униформа от закусвалнята и удобните бели работни обувки.

Той разбираше достатъчно от лекуване, за да знае, че има сътресение. Установи го веднага щом я занесе до колата и я закара някъде, където може да се съсредоточи. При други обстоятелства би я закарал в спешното отделение, макар че това би увеличило риска да бъдат засечени от Крейн.

Нищо от това не ставаше точно по плана.

Мира имаше нужда да остане скрита за сега, а неговият апартамент беше добре защитен срещу любопитни магически очи и уши. Тя щеше да има адско главоболие за няколко дни, но това беше единственото последствие от нараняванията й. Не му оставаше нищо друго, освен да я чака да се събуди.

Той седна на ръба на бюрото си и се заигра със сребърната запалка Зипо. Огънят пламна неравномерно в слабо осветената стая, докато той прехвърляше отново събитията от изминалия ден през ума си. За малко не беше закъснял. Наемниците на Крейн за малко да я хванат. Джак знаеше, че ще чуе всичко това от шефа си, заради тази малка издънка. Ако беше закъснял още само няколко минути, можеше напълно да изгуби Мира.

Джак се опита да си представи как казва на Монахан, че е оставил Крейн да отведе не само отдавна изгубената братовчедка на Монахан, но и една от най-могъщите магьосници на елемента въздух, за които са знаели, само защото е бил спрян от полицай на шосе I-94, докато я е следял до дома й. Просто се бе опитал да я следва. Жената шофираше като прилеп излязъл от ада, но той беше спреният от вечно бдителните полицаи в Минесота.

Остави запалката Зипо настрана, плъзна се от бюрото и се приближи, за да я проучи.

Светлината от коридора се разстилаше вътре, карайки дългата й, сплетена коса да блести. Лицето й беше мургаво, загоряло дори и посред зима, а кожата й изглеждаше като порцелан, толкова гладка и перфектна. Беше видът кожа, която моли да бъде милвана и целувана. Видът кожа, която жадува да бъде гола, да почувства следите от допира на пръстите на някой мъж.

Джак бавно изпусна въздух и позволи на погледа си да проследи извивката на нежната й шия до ръба на униформата й. Наклони глава на една страна, съзерцавайки я. Гърдите й може би бяха чашка В, вероятно завършващи с отзивчиви розови зърна. Гърди, достатъчно големи, за да изпълнят ръцете му, и дори да излизат малко. Зърна, перфектни, за да бъдат проучени от езика му.

Почувства се като развратник заради това, че й се любува по този начин в момента, но не можеше да се въздържи. Беше естественото сексуално привличане на огъня към въздуха. С Мира беше изключително силно.

Протегна се и отметна от лицето й няколко кичура от тъмната й коса. Дългите й мигли бяха сведени върху бузите й, а устата й беше очарователна, плътна и изразителна. Приличаше на майка си.

Богове и Богини. Приличаше на майка си.

Болка от съжаление стегна гърдите му, когато спомените се завърнаха. Джак разтърка копринения кичур от косата на Мира между палеца и показалеца си, оставяйки спомените да го превземат за милионен път.

Тъкмо беше станал на десет и баща му сметна, че е достатъчно голям, за да наблюдава събирането на първия му кръг. Баща му заяви, че Джак носи твърде много от майка си в себе си и е време обучението му да започне. Майката на Джак почина, когато той беше на пет, така че не знаеше дали е истина, а само, че баща му вярваше, че способностите на майка му трябва да бъдат изкарани от него. Те бяха петно, слабост, кръпка върху кръвната линия на баща му. Баща му не можеше да изкара злото наяве по никакъв друг начин, така че реши, че е крайно време да започне обучението на Джак в изкуството на тъмната магия.

Този ден Джак стоеше близо до приятелите на баща си и наблюдаваше как четири завързани магьосници бяха повлечени от местата си към ритуалната зала в имението на баща му. По една магьосница за всеки от елементите. Джак можеше да усети способностите им чрез магията си, когато влязоха. Жив, непредсказуем огън, като самия него. Гладка, студена, непреодолима вода. Стабилна, дълбока, могъща земя. Най-накрая — въздух. Въздухът беше магия, която магьосницата или магьосникът не можеше да усети, докато не бъде ударен с цялата му мощ. Като торнадо в ясен летен ден. Всички магьосници бяха кървави и бити, но всички те продължаваха да се борят със съдбата си.

Всички с изключение на магьосницата на елемента въздух.

Тя коленичи на мястото си в кръга, красивата й, тъмна коса се понесе над рамото й и тя спря поглед точно в Джак. Никога не беше усещал толкова дълбока тъга в някого. Тя беше готова да умре. Искаше го.

Приятелите на баща му шепнеха, че жената е гледала как съпругът й затваря кръга предния ден и това е пречупило волята й. Съмняваха се в здравия й разум. Разбира се, те не се нуждаеха от здравия й разум, за да затворят кръга. Нуждаеха се единствено от магията й.

Дори с младия си ум, Джак най-сетне разбра, че баща му принася в жертва магьосници на олтара на тъмната магия, за да придобие сила. Това беше съдбата, която баща му очакваше той да изпълни. Това бе съдбата, която баща му каза, че може би никога няма да може да изпълни, защото бе толкова слаб, толкова опетнен.

Ако да бъдеш силен означаваше да правиш това, тогава Джак знаеше, че баща му е прав — той носеше твърде много от майка си в себе си.

Джак занервничи и искаше да отмести поглед от празните очи на магьосницата на елемента въздух, но усещаше, че трябва да запази връзката с нея. Това, което наистина искаше да направи, бе да избяга. Джак искаше да направи нещо, каквото и да е, стига да не гледа как свикват кръга. Вместо това той задържа погледа на жената, докато сърцето му туптеше силно и мислите му препускаха.

Баща му и неговите приятели заеха местата си и започнаха ритуала. Звукът от песни изпълни въздуха, карайки го да пука от комбинираната им сила. Това изправи косъмчетата по ръцете на Джак и накара ушите му да зазвънят. Силата, която се плъзгаше по кожата му беше като тъмно кадифе, изпълвайки го, дарявайки го с усещането на лек световъртеж и еуфория. Магията в гърдите му отвърна с топлина и съблазнителност в отговор, копнееща да се освободи.

Потопен в това, Джак се чувстваше почти неуязвим. Поглеждайки към възторжените изражения на баща си и приятелите му, Джак се зачуди какво ли изпитват те. Трябва да бе много по-силно за онези, изричащи заклинанието.

Магьосниците изпълниха принудителната си саможертва, плъзгайки се под робството на могъщите тъмни сили, упражнени върху тях. Лицата им се изкривиха в маски на болка, когато не успяха да се преборят с насилието над магическите им сили. Това измъкна Джак от странната, приятна летаргия, която го беше налегнала. Магьосниците не можеха да помръднат, но лицата им разкриваха агонията им.

Най-сетне те застинаха и станаха неподвижни. Телата им се отпуснаха, когато заклинанието издърпа силите им в центъра на кръга, за да отворят портал за призоваване.

Баща му беше обяснил, че така ще призове демон, свръхестествено същество, надарено с велика сила, което ще бъде приковано към него и приятелите му като слуга за известно време, в замяна на дара на четирите магьосници, плюс една-две услуги. Баща му бе казал, че това е нещо красиво, чудно жертвоприношение, за да призовеш такова невероятно създание.

Джак остана мълчалив, задържайки погледа на жената, докато магията я завладяваше и я унищожаваше. Малко по малко, Джак наблюдаваше как светлината изтича от очите й, докато не станаха мъртви и стъклени, докато не се свлече на земята като марионетка, чиито конци са били отпуснати бавно. Той искаше да направи нещо, да пребори баща си и приятелите му, за да я спаси, но страхът го държеше закован на място. Когато всички магьосници умряха на свой ред, въздухът в центъра на кръга започна да трепти, докато демонът се раждаше.

Никога не видя демона от плът. Джак побягна.

Извън къщата, надолу по дългата, виеща се алея в имението на баща му, през портата, бягаше колкото може по-бързо. Слугите го гонеха, но Джак ги победи до улицата и изчезна, криейки се между къщите, храстите и колите, докато не падна нощта. Тогава побягна право към Хана, сестрата на майка му.

Баща му никога повече не го видя след това. Остави лелята на Джак да го отгледа. Вероятно мислеше, че Джак е прекалено голям проблем, за да се занимава с него. Твърде слаб. Твърде опетнен. Джак не знаеше.

Накрая се отказа от името Крейн заради моминското име на майка си Макалистър. Щом стана на осемнадесет, потърси Сборището и от тогава работи за тях.

Леля му го отгледа добре и с любов, вероятно колкото майка му, ако бе била достатъчно силна, за да се задържи наоколо. Избра си тази работа заради баща си и също така заради този ден.

Все още можеше да усети чувството свито в себе си като готова за атака змия. Омраза към баща си и към себе си като негов син, но най-вече гняв към самия себе си, задето в онзи ден не направи нищо, за да помогне на онези магьосници.

Споменът оживя в него сякаш бликащ от енергия. Не знаеше дали някога ще бъде свободен от хватката му.

Джак погледна надолу към мястото, където бе стиснал косата на Мира и отпусна пръсти, оставяйки копринените кичури да паднат на възглавницата. Беше й длъжник. Бе наблюдавал как майка й умира и не бе направил нищо, за да го предотврати. Беше стоял там изплашен, когато можеше да пребори баща си и приятелите му, вероятно да развали заклинанието, кръга, каквото и да е.

Джак се върна, за да седне на бюрото. Томас Монахан, главата на Сборището, бе наредил на Джак да наблюдава Мира Хоскинс, веднага щом разбраха, че тя съществува. Ако Сборището знаеше за съществуването й, то най-вероятно и Крейн също знаеше. Джак я следеше от около две седмици, стоейки в колата си в сковаващия студ, за да надзирава работата и апартамента й. Обикновено не поемаше работа като охрана, както сега, но това беше специално. Мира беше специална.

Тя се размърда на леглото, събуждайки се бавно. Джак стоеше върху бюрото в тъмнината и разсеяно палеше и загасваше запалката, докато я наблюдаваше.

Вчера той се видя принуден да направи истински контакт с нея, така че отиде в закусвалнята и наблюдава работата й. Очите й бяха лешникови. Понякога кафяви, понякога зелени. Усмивката й беше спокойна и изглеждаше истинска. Тя очевидно наистина харесваше хората, което той не можеше да каже за себе си.

— Ммм, ъ? — промърмори Мира от леглото. Тя ахна, когато го видя в тъмнината на стаята и се оттласна до седнало положение, ръката й моментално отскочи към главата й заради рязкото движение.

Джак остави запалката Зипо.

— Как се чувстваш?

Трябваха й няколко мига, преди да отговори.

— Сякаш ме е ударил камион, отвлечена и сега се страхувам за живота си. Ти как си?

— Тук си за твоя собствена защита.

— Вероятно това казват всички серийни убийци.

Той се плъзна от бюрото, отиде до леглото и включи осветлението. Тя го наблюдаваше неловко и се премести към средата на матрака, по-далеч от него. Наблюдаваше я как обхожда стаята с поглед, пленена от махагоновите мебели и картините по стената. Тя съсредоточи погледа си върху всеки изход подред — вратата към главната част на апартамента му, вратата към банята и прозореца.

— Не пробвай прозореца — каза той. — Намираме се на петдесет и втория етаж. Гладна ли си, жадна?

Тя облиза устните си.

— Искам да ми кажеш какво става.

— Главата сигурно те боли. Може би искаш аспирин?

Мира се поколеба.

— Аспирин би било добре.

Той влезе в банята, за да вземе шишенцето с аспирина и чаша вода. Когато се върна обратно, тя беше изчезнала. Не беше изненадващо. Можеше да чуе как отчаяно бърника ключалките на входната врата.

Джак въздъхна, остави шишенцето и чашата и тръгна през всекидневната към нея.

Тя тъкмо се занимаваше с най-горната ключалка и бълваше ругатни, когато той я стигна. Притисна тялото си към нейното и покри ръката й със собствената си ръка. Тя застина моментално и потрепери леко.

Джак се опита да не се наслади на усещането от притискането му в нея, но не можа да се въздържи. Звукът от дишането й, рязко в тихия въздух, накара либидото му да се размърда с интерес. Накара го да си мисли за други ситуации, когато тя може да е вдигната срещу него, дишайки неравно. Ситуации, в които биха носили далеч по-малко дрехи и Мира би се държала доста по-приятелски към него. Беше естествено, припомни си отново той, естественото привличане между огъня и въздуха.

Тазът му покри страхотният й задник в тази поза, гърдите му се опираха в гърба й. Не можеше да не се запита какво ли би направила, ако плъзнеше ръце към гърдите й, набереше подгъва на полата й и я вдигнеше нагоре. Как би се почувствала, докато ръката му изучава голото й тяло? Какви ли звуци би издала, когато я помилва?

Тъпо копеле, сгълча се сам. Би се разпищяла като сирена.

Но имаше време и можеше да я прелъсти. Знаеше как да я докосва така, че да го пожелае… да го умолява. Въпреки че не трябваше да го прави, можеше да я примами в леглото си.

Лекият аромат на розовия й парфюм подразни носа му, когато се наведе напред и положи уста близо до ухото й.

— Невероятно предсказуема си. Дори и да се беше измъкнала пред входната врата, никога нямаше да можеш да извикаш асансьора без кода ми за сигурност.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че апартаментът ми е единственият на този етаж. Имам предвид, че имам асансьор на охраняван режим. Нямаш достъп без кода ми. Никой не може да се качи или да слезе без него. Никой не може дори да спре на този етаж без моето разрешение.

Освен това, магическите думи не биха й позволили да прекрачи прага щом отвори вратата. Обаче все още не беше готова за тази информация.

— Тук си затворничка. Принцеса в кула — въздъхна меко в ухото й.

Тя отново потръпна срещу него и дъхът й излезе треперещ.

— Ще съм изчезнала, нали знаеш. Работодателите ми ще забележат, че ме няма, когато не се явя на работа. Освен това снощи вдигна доста врява. Някой трябва да те е видял, да те е чул…

— Аз не съм вдигал врява, Мира. Мъжете, които се опитаха да те отвлекат, вдигнаха врявата. — Той спря. — Както и да е, съседите ти не бяха у дома. Затова наемниците избраха този момент, за да нахлуят в апартамента ти. Живееш в сутерена на сградата, доста усамотено място. Старо е и добре звукоизолирано. Съмнявам се, че някой е чул каквото и да е. Така са го планирали.

Дъхът й секна.

— Какво имаш впредвид? Кои са те?

Беше трудно да я остави, но отстъпи назад. Тя се обърна. Страх и гняв се бореха на лицето й и последната емоция победи. Сега очите й бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви, блестящи от гняв.

— Аспиринът ти и отговорите ти са в спалнята — отвърна той.

Със смъртоносен поглед, тя се върна в спалнята.

Той я последва. Щом влязоха в стаята, той посочи нощното шкафче и наблюдава как тя взе лекарството.

Джак взе чифта сини, копринени пижами, които бе оставил на близкия стол. Вероятно бяха близо до нейния размер.

— Късно е и съм изморен. Намерих ги в един от шкафовете си. Би трябвало да ти станат. — Кимна към банята. — Върви и ги облечи. Чувствай се свободна да вземеш душ, ако желаеш. Вратата се заключва отвътре, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Почистил съм стаята, между другото. Всичко, което може да се използва като оръжие, е заключено, така че не си губи времето да търсиш.

Тя просто се взираше в него, челюстта й беше стегната, а очите й искряха.

— Направи го и ще ти обясня всичко, когато се върнеш. Няма да те нараня.

Тя погледна пижамите.

— На кого са?

— Не са на някоя жена, която съм убил, кълна се. Бяха оставени тук от приятелка.

— Обзалагам се, че имаш доста приятелки.

Джак сви рамене.

— Не се оплаквам.

Мира изсумтя.

— Сигурна съм, че си кралят на забивките за една нощ.

— Забивките за една нощ не са задоволителни за никой от партньорите.

Тя премига.

— Колебая се да попитам защо мислиш така. И след това питам защо.

Той се усмихна.

— Една нощ не е достатъчна, за да опознаеш женското тяло, как харесва да бъде докосвана. — Той направи пауза и снижи гласа си. — Чудя се колко ли нощи с мен можеш да издържиш, Мира?

Тя вдиша рязко.

— По дяволите, ти си арогантно прасе.

Той сви рамене и отново подаде пижамите.

— Ще ги вземеш ли или няма? Вече сигурно ти е писнало от работните ти дрехи, а и няма да са удобни за спане.

Тя се поколеба, след това взе дрехите и отиде в банята. Очевидно не се чувстваше достатъчно спокойна, за да си вземе душ, защото излезе след пет минути, облечена в пижамата. Цветът направи очите й малко по-кафяви, забеляза той, а лакираните в червено нокти на краката й се подаваха от твърде дългите панталони.

— Седни на леглото — нареди той.

Тя седна, а той се отпусна до нея. Мира се опита да се изплъзне по-далеч от него, но той я задържа за ръката.

— Стой мирно — заповяда той. — Няма да те нараня.

Той се протегна и отметна косата й, за да разгледа синината й. Тя трепна.

— Всичко е наред. Просто искам да й хвърля едно око.

Тя задържа бдителния си поглед върху него, докато той разглеждаше отблизо синината. Той покри нараняването с ръка и усети как дланта му се затопля. Концентрирайки се върху мястото, той даде най-доброто от себе си, за да накара клетките да се регенерират по-бързо. Не можеше да направи много за нея, но можеше да направи поне нещо. Лекуването, иронично, беше в сферата на огъня.

— Горещо е — изпъшка тя. — Какво правиш?

— Почти свърших.

Той отмести ръка и кимна одобрително, защото синината вече изглеждаше малко по-добре.

— Колко знаеш за родителите си?

— Родителите ми?

— Да, сещаш се, хората които са те създали? Умрели са, когато си била дете, оставяйки те да бъдеш отгледана от кръстницата си.

— Зная кои са били — отсече тя. — Зная кога и как са умрели. Ти от къде знаеш за това?

Той изчака малко, преди да отговори.

— Моя работа е да знам за магьосниците, които са оставени на грижите ми.

Тя се втренчи в него, очевидно отчитайки думата магьосница.

— О, ти си откачен! Мислиш… Уика… в ресторанта… По дяволите. — Тя се изправи, измъкна се от хватката му и тръгна към вратата.

Той я хвана през талията, преди да стигне много далеч, и я задържа срещу гърдите си. Усещаше я толкова крехка срещу себе си и се опита да не подценява силата си и да я нарани.

— Трябва да седнеш и да изслушаш това, което имам да ти кажа.

Мира се бори с него, но той само затегна хватката си, докато тя не застина.

— Няма нужда да слушам нищо от това, което ще казваш, откачено копеле! — изкрещя тя от дъното на дробовете си.

Джак я замъкна обратно до леглото и я пусна долу. Искаше му се да има по-лесен начин да го направи, да я накара да разбере, че е на нейна страна.

— Майната му. — Тя хукна отново, а той отново я хвана през талията, завъртайки я обратно и приземявайки я на леглото.

— Моля те. Стой. Мирно.

Тя го погледна гневно. Главата й сигурно вече пулсираше. Също така трябваше да е разбрала, че няма шанс срещу него. Той имаше много повече мускули и тегло в сравнение с нея. Не можеше да го победи във физическа борба. Ироничното беше, че тя можеше да го победи с магията си; просто не знаеше как да я управлява.

— Не искам да правя това, но не ми оставяш друг избор. Легни назад върху възглавниците — нареди той. Когато тя не се подчини, той добави и заплаха. — Направи го веднага.

Тя се отпусна назад, а той извади дълго въже от чекмеджето на нощното си шкафче. Възседна талията й и издърпа ръцете й над главата.

Със сръчност, дошла от многото практика, той завърза краищата около китките й, стягайки ги толкова, че да не спира кръвообращението й, и подсигури краищата към шарнира на стената над средата на матрака. Разхлаби го достатъчно, че да може да сваля ръце и да се обръща. Тя имаше пространство за движение, но нямаше да може да развърже въжето особено лесно. Джак беше специалист във връзването на възли.

Когато приключи, той седна на леглото до нея.

— Виждам, че си истински експерт — изръмжа към него тя и погледна към шарнира. — Правиш го често, нали? Знаеш добре дължината на въжето?

Той се усмихна.

— Обменял съм опит с доста благоразположени жени. Ключовата дума е благоразположени. Между другото, това въже е добро. Конопено. Приляга към кожата. Няма да те ожули.

— Не съм благоразположена жена.

— Почти преряза гърлото ми в апартамента си. Ще останеш завързана. — Той се отпусна назад и се възхити на работата си. Тя изглеждаше невероятно добре, завързана за леглото му. Прекалено добре.

Джак принуди мислите си да се върнат на настоящия въпрос. Седна на ръба на леглото.

— Кажи ми какво знаеш за родителите си — заповяда отново той.

Тя въздъхна, въпреки че беше изморена и й беше дошло до гуша. Друга жена би се разревала досега. Беше вбесена. Мира може и да изглеждаше кротка отвън, но отвътре беше от стомана.

— Майка ми е била секретарка. Баща ми е бил строител. Загинали са в автомобилна катастрофа, когато съм била на три годинки. Имам мъгляви спомени за тях, за които не мога да бъда сигурна, че изобщо някога са се случили. Може би просто ги искам в настоящето. Знам и други неща, но всички те са второстепенни, казани ми от кръстницата ми. — Тя направи пауза. — Защо?

— Родителите ти не са загинали в автомобилна катастрофа. Те са загинали, но не така са намерили края си. Няма да си играя, ясно? Знам, че няма да ми повярваш, но и двамата ти родители са били магьосници. Техният елемент беше въздух. Това е рядка способност, която са предали на теб. — Той си пое въздух. — Ти си магьосница, Мира.